Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стефани Майър

Заглавие: Химикът

Преводач: Деница Райкова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: J. Pulice; Kelly Campbell; Jake Abel

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-2261-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9544

История

  1. — Добавяне

Посвещавам тази книга на Джейсън Болн и Арън Крос

(а също и на Ася Мучник и Меган Хибет, които с радост подпомагат и насърчават обсебеността ми)

1

Днешната задача се беше превърнала в рутина за жената, която понастоящем наричаше себе си Крис Тейлър. Беше станала много по-рано, отколкото й се искаше, после разглоби и прибра обичайните си нощни предпазни мерки. Истинска досада беше да нагласява всичко вечер само за да го развали отново рано сутринта, но не си струваше да рискува живота си, за да се наслади на един миг на леност.

След това всекидневно досадно задължение Крис се беше качила в безличния си седан — вече натрупал доста години, но без никакви особено големи поражения, които да го направят лесен за разпознаване — и беше шофирала с часове. Беше прекосила три големи граници и безброй маловажни линии на картата и дори след като стигна приблизително подходящо отдалеченото разстояние, отхвърли няколко градчета, докато минаваше. Едно беше прекалено малко, друго имаше само два пътя за влизане и излизане, трето пък изглеждаше така, сякаш го посещаваха толкова малко хора, че нямаше как да не се откроява въпреки обикновената външност, която се стараеше да си придава с помощта на камуфлаж. Отбеляза си няколко места, на които можеше да поиска да се върне някой друг път — магазини за заваръчни части, магазин за бракувани армейски припаси и фермерски пазар. Сезонът на прасковите започваше отново; добре беше да се запаси.

Най-накрая, късно следобед, пристигна на оживено и шумно място, на което не беше идвала никога преди. Дори обществената библиотека работеше сравнително оживено.

Предпочиташе да използва библиотека, когато беше възможно. Безплатните неща бяха по-трудни за проследяване.

Паркира на западната страна на сградата, извън обсега на единствената камера, разположена над входа. Вътре всички компютри бяха заети и няколко души, които искаха да ги използват, се мотаеха наоколо в очакване някой от тях да се освободи, така че тя разгледа наоколо, преглеждайки отдела с биографичните материали за нещо, което да й свърши работа. Откри, че вече беше изчела всичко, което можеше да й е от полза. След това издири последните писания от любимия си автор на шпионски четива, бивш тюлен от флота, а после грабна няколко от съседните заглавия. Докато отиваше да си намери хубаво място, където да изчака, почувства спазъм на вина; беше толкова евтино и безвкусно да краде от библиотека. Но по множество причини не можеше и дума да става да си извади карта за тукашната библиотека, а съществуваше известен шанс нещо, което прочете в тези книги, да й осигури по-голяма безопасност. Безопасността винаги беше по-силен коз от вината.

Не че не беше наясно, че това бе 99 процента безсмислено — беше крайно невероятно каквото и да е, прочетено в романите, да й бъде от реална, конкретна полза, но отдавна беше преровила по-правдоподобните, основаващи се на факти материали, които можеха да се намерят. При липсата на първокласни, надеждни източници, от които да черпи информация, се беше задоволила с треторазрядните. Изпитваше по-голяма паника от обикновено, когато нямаше нещо, което да изучава. А при последното си издирване всъщност беше намерила нещо насочващо, което й се струваше приложимо на практика. Вече беше започнала да го включва в рутината си.

Настани се в овехтяло кресло в един закътан ъгъл, откъдето имаше задоволителна гледка към кабинките с компютри, и се престори, че чете най-горната книга в купчината си. От начина, по който няколко от хората пред компютрите бяха разпръснали вещите си по масата — един даже си беше свалил обувките, се досещаше, че нямаше да мръднат оттук дълго време. Най-обещаващият терминал се използваше от тийнейджърка с купчина справочни книги и отегчено изражение. Момичето нямаше вид, сякаш рови из социалните медии — всъщност записваше заглавия и автори, предоставени от търсачката. Докато чакаше, Крис държеше главата си сведена над книгата, която крепеше в сгъвката на лявата си ръка. С бръснача, скрит в дясната, спретнато отряза магнитния сензор, залепен върху гръбчето, и го пъхна в процепа между възглавничката и страничната облегалка на креслото. Преструвайки се, че не проявява интерес, се прехвърли на следващата книга в купчината.

Крис беше готова, книгите й с изрязаните чипове — вече прибрани в раницата й, когато тийнейджърката стана, за да отиде да намери друга справочна книга. Без да скача или да дава вид, сякаш се е забързала, Крис вече беше в стола, преди някой от другите хора, мотаещи се наоколо с надежда, изобщо да осъзнае, че шансът му е отминал.

Всъщност проверяването на имейла й обикновено отнемаше около три минути.

След това щеше да има други четири часа — ако не шофираше така, че да остане незабелязана — да се върне във временния си дом. Там, разбира се, я чакаше разглобяването на защитите й, преди да може най-сетне да заспи. Денят за имейла винаги беше дълъг.

Макар да не съществуваше връзка между настоящия й живот и този имейл акаунт — никакъв повтарящ се IP адрес, никакво обсъждане на места или имена — в мига, щом свършеше да чете, и ако случаят го изискваше, да отговори на имейла си, тя щеше да излезе през вратата и да се изнесе с пълна скорост от града, оставяйки между себе си и това място възможно най-голямо разстояние. Просто за всеки случай.

Просто за всеки случай се беше превърнало в непредумишлена мантра на Крис. Водеше живот на твърде прецизни приготовления, но както често си напомняше, без тези приготовления изобщо нямаше да води никакъв живот.

Щеше да е хубаво да не се налагаше да поема тези рискове, но парите нямаше да траят вечно. Обикновено си намираше някаква неквалифицирана работа в семеен ресторант, за предпочитане някой с водени на ръка документи, но от подобна работа се изкарваха пари само колкото за основните разходи — храна и наем. Никога за по-скъпите неща в живота й, като фалшиви документи за самоличност, лабораторно оборудване и различните химически съставки, с които се запасяваше. Затова поддържаше рехаво присъствие в интернет, намираше си тук-там някой клиент, който да плати, и правеше всичко по силите си да попречи на тази работа да насочи към нея вниманието на онези, които искаха тя да престане да съществува.

Последните два дни за имейли бяха безрезултатни, така че бе доволна да види, че я очаква съобщение — доволна за приблизително две десети от секундата, които й бяха нужни да смели обратния адрес.

[email protected]

Просто ей така, там — истинският му имейл адрес, който лесно можеше да бъде проследен директно до бившите й работодатели. Косъмчетата на тила й настръхнаха, а приливът на адреналин избухна в тялото й — Бягай, бягай, бягай, сякаш крещеше във вените й — но част от нея все още бе в състояние да зяпне стъписано при тази арогантност. Винаги подценяваше колко удивително небрежни можеха да бъдат.

Не може вече да са тук, опита се да убеди себе си през паниката с очи, вече обхождащи библиотеката да зърнат мъже с рамене, твърде широки за тъмните им костюми, военни подстрижки, някого, насочващ се към мястото й. Виждаше колата си през плексигласовия прозорец и изглеждаше, сякаш никой не я е пипал, но едва ли можеше да се каже, че тя беше нащрек, нали?

Значи я бяха намерили отново. Но те нямаше как да знаят къде ще реши да си провери пощата. С почти религиозен фанатизъм се стремеше да прави този избор напосоки.

Точно в този миг в спретнат малък сив офис или пък в няколко офиса бе прозвучала аларма, може би дори с проблясващи червени лампички. Разбира се, щеше да има приоритетна заповед за проследяване на този IP адрес. Щяха да бъдат мобилизирани хора. Но дори да използваха хеликоптери — а те разполагаха с тази възможност — тя имаше няколко минути. Достатъчно да види какво искаше Карстън.

Темата на съобщението беше: Умори ли се да бягаш?

Кучи син.

Тя кликна и го отвори. Съобщението не беше дълго:

Политиката се промени. Имаме нужда от теб.

Едно неофициално извинение ще помогне ли? Може ли да се срещнем? Не бих те молил, но на карта са заложени животи. Много, много животи.

Винаги беше харесвала Карстън. Струваше й се по-човечен от голяма част от другите служители с тъмни костюми, които отделът наемаше. Някои от тях — особено униформените — бяха откровено стряскащи. Което вероятно беше лицемерна мисъл предвид вида на работата, с която по-рано се занимаваше.

Така че, разбира се, бяха накарали тъкмо Карстън да се свърже с нея. Знаеха, че е самотна и изплашена, и бяха изпратили стар приятел, за да я накара да се почувства стоплена и защитена. Близко до ума и тя вероятно щеше да прозре хитростта без чужда помощ, но не вредеше и фактът, че същата хитрост бе използвана веднъж в роман, който беше откраднала.

Позволи си едно дълбоко вдишване и трийсет секунди съсредоточено мислене. Предполагаше се да се фокусира върху следващия си ход — да се измъкне от тази библиотека, този град, този щат възможно най-скоро — и дали това беше достатъчно. Дали сегашната й самоличност още беше надеждна, или беше време отново да се промени?

Този фокус обаче беше изместен от коварния замисъл на предложението на Карстън.

Ами ако…

Ами ако това всъщност беше начин да ги накара да я оставят на мира? Ами ако увереността й, че това е капан, бе породена от параноя и четене на твърде много шпионски романи?

Ако работата беше достатъчно важна, може би в замяна щяха да й върнат обратно живота й.

Не твърде вероятно.

И въпреки това безсмислено беше да се преструва, че имейлът на Карстън се е изгубил.

Отговори така, както сметна, че се надяваха да отговори, макар да беше оформила само бегли наченки на план.

Уморих се от много неща, Карстън. На мястото, където се срещнахме първия път, след седмица, по обяд. Ако видя някого с теб, изчезвам, и т.н, и т.н., и т.н. Сигурна съм, че знаеш процедурата. Не прави глупости.

В същия миг вече беше на крака и вървеше — плавна подтичваща походка, която беше усъвършенствала въпреки късите си крака и която изглеждаше много по-небрежна, отколкото всъщност беше. Отброяваше мислено секундите, преценявайки колко време щеше да е нужно на един хеликоптер да измине разстоянието между окръг Колумбия и това място. Разбира се, можеха да предупредят местните, но това обикновено не им беше в стила.

Изобщо не беше обичайният им стил и все пак… изпитваше необосновано и въпреки това потискащо тревожно чувство, че може би обичайният им стил започваше вече да им омръзва. Не беше довел до резултатите, към които се стремяха, а тези хора не бяха търпеливи. Бяха свикнали да получават каквото искат точно когато го искат. А от три години я искаха мъртва.

Тази имейл определено бе промяна в политиката. Ако наистина беше капан.

Трябваше да приеме, че е така. Тази гледна точка, този начин да постави в някакви граници света си, беше причината, поради която все още вдишваше и издишваше. Но имаше една малка частица от мозъка й, която вече бе започнала да храни глупава надежда.

Играеше игра с малки залози, знаеше го. Само един живот. Просто нейният живот.

А този живот, който бе запазила при такива невъзможни обстоятелства, беше само това и нищо повече: живот. На най-елементарно ниво. Едно биещо сърце, чифт бели дробове, които се разширяваха и свиваха.

Беше жива, да, и се беше борила упорито да остане жива, но през най-тъмните си нощи понякога се питаше за какво точно се бори. Дали качеството на живот, което поддържаше, си струваше цялото това усилие? Нямаше ли да е успокояващо да затвори очи и да не трябва да ги отваря отново? Не беше ли едно празно черно небитие малко по-предпочитано от неотклонния ужас и постоянното усилие?

Само едно нещо я възпираше да отговори Да и да приеме един от спокойните и безболезнени изходи, винаги на нейно разположение, и то беше твърде силно развит състезателен хъс. Беше й служил добре в медицинския факултет, а сега я поддържаше жива. Нямаше да ги остави да спечелят. Нямаше начин да им предостави такова лесно разрешение на проблема им. Вероятно щяха да я докопат накрая, но щеше да им се наложи да се потрудят, проклети да са, и да си изпатят заради това.

Сега беше в колата и се намираше на шест пресечки от най-близкия вход за магистралата. Върху късата й коса имаше тъмна бейзболна шапка, мъжки тъмни очила с широки рамки закриваха по-голямата част от лицето й, а обемист суитшърт прикриваше слабата й фигура. За случаен наблюдател щеше да прилича на тийнейджър.

Хората, които я искаха мъртва, вече бяха изгубили доста кръв и тя откри, че внезапно се усмихва, докато караше, спомняйки си. Беше странно колко спокойно приемаше необходимостта да убива хора напоследък, за колко удовлетворяващо го намираше. Беше станала кръвожадна, което бе иронично предвид обстоятелствата. Беше прекарала шест години, обучавана от тях, и през цялото това време те не бяха успели ни най-малко да я пречупят, да я превърнат в човек, който изпитваше наслада от работата си. Но за три години, прекарани в бягане от тях, се бяха променили много неща.

Знаеше, че няма да изпита удоволствие да убие невинен човек. Сигурна беше, че тази граница не е премината, нито щеше да бъде. Някои хора в нейното поприще — бившето й поприще — бяха истински психари, но на нея й харесваше да мисли, че именно поради тази причина колегите й не бяха толкова добри като нея. Имаха грешна мотивация. Омразата към това, което вършеше, й даваше сили да го върши най-добре.

В контекста на настоящия й живот целта на убиването беше печеленето. Не на цялата война, само по една малка битка наведнъж, но всяка все пак беше победа. Нечие друго сърце спираше да бие, а нейното продължаваше да тупти. Някой идваше за нея и вместо жертва откриваше хищник. Кафяв паяк отшелник, невидим зад капана си от паяжина.

Ето такава я бяха направили. Питаше се дали изобщо се гордееха с постижението си, или имаше единствено съжаление, че не я бяха стъпкали достатъчно бързо.

Щом измина няколко мили надолу по междущатската магистрала, се почувства по-добре. Колата й беше популярен модел, сега на магистралата заедно с нея имаше хиляда точно такива коли, а откраднатите регистрационни номера щеше да смени веднага щом намереше безопасно място да спре. Нямаше нищо, което да я свързва с града, който току-що беше напуснала. Беше подминала два изхода и бе поела по трети. Ако искаха да блокират магистралата, нямаше да имат представа къде да го направят. Тя още бе скрита. Все още в безопасност засега.

Разбира се, на този етап не можеше и дума да става да подкара право към къщи. Обратният път й отне шест часа, докато криволичеше покрай различни магистрали и второстепенни пътища, постоянно проверявайки да се увери, че никой не я преследва. Когато най-накрая стигна обратно до малката си къща под наем — архитектурния еквивалент на онова, което при колите минаваше за стара бракма — вече беше полузаспала. Помисли си да направи кафе, съпоставяйки ползите от ударната кофеинова доза с бремето на една допълнителна задача, и реши просто да разчита на почти изчерпаните остатъци от енергийния си запас.

Завлече се нагоре по двете паянтови стъпала на верандата, като автоматично избягваше прогнилото и отслабено място от лявата страна на първото стъпало, и отключи двойните резета на стоманената аварийна врата, която беше поставила още първата седмица, след като заживя тук; стените — просто дървени прегради, мазилка без хоросан, шперплат и винилова облицовка — не осигуряваха същата висока безопасност, но статистически натрапниците пробваха първо вратата. Решетките на прозорците също не бяха непреодолимо препятствие, но бяха достатъчни, за да убедят някой случаен крадец, решил да се вмъкне през тях, да се прехвърли на по-лесна мишена. Преди да завърти дръжката на бравата, тя позвъни. Три бързи натискания с пръст, които щяха да изглеждат като едно-единствено продължително натискане за всеки, който гледаше. Звукът от камбанния звън на уестминстърските камбани бе съвсем леко заглушен от тънките стени. Тя пристъпи бързо през вратата — сдържайки дъха си просто за всеки случай. Нямаше тихо хрущене на счупени стъкла, затова тя издиша, докато затваряше вратата зад себе си.

Домашните охранителни мерки бяха изцяло по неин замисъл. Професионалистите, които беше изучавала в началото, си имаха собствени методи. Никой от тях не притежаваше нейния набор от специализирани умения. Не ги притежаваха и авторите на всевъзможните романи, които използваше като неправдоподобни наръчници в момента. Всичко друго, което бе имала нужда да знае, беше лесно за откриване в YouTube. Няколко части от стара перална машина, микроконтролерно табло, поръчано онлайн, нов звънец за вратата и няколко разнообразни придобивки и си имаше надежден изненадващ капан.

Заключи катинарите зад себе си и натисна ключа най-близо до вратата, за да включи лампите. Беше инсталиран в един панел с други два ключа. Средният беше фалшив. Третият ключ, най-отдалеченият от вратата, беше свързан към същата сигнална жица с нисък волтаж като звънеца. Подобно на него и на вратата панелът с ключовете беше с цели десетилетия по-нов от каквото и да е друго в малката предна стая, която служеше едновременно за дневна, трапезария и кухня.

Всичко изглеждаше така, както го беше оставила: минималистично, евтино обзавеждане — нищо достатъчно голямо, че зад него да се скрие възрастен човек — празни кухненски плотове и маса, никакви украси или произведения на изкуството. Стерилно. Знаеше, че дори с виниловата подова настилка в цвят на авокадо и горчица и тавана с пръскана мазилка мястото пак приличаше малко на лаборатория.

Може би миризмата създаваше усещането за лаборатория. Помещението беше толкова изрядно чисто, че един натрапник вероятно би сметнал, че напомнящият на магазин за материали за поддържане на басейн мирис се дължи на почистващи химикали. Но само ако влезеше вътре, без да задейства охранителната й система. Ако задействаше системата, нямаше да има време да забележи много подробности из стаята.

Останалата част от къщата беше само малка спалня с баня, разположени в права линия от входната врата до далечната стена, без нищо по пътя, което да я спъне. Изгаси лампата, спестявайки си връщането.

С натежали крака влезе в спалнята си през единствената врата, изпълнявайки обичайните си действия като сомнамбул. През миниатюрните щори влизаше достатъчно светлина — червено неоново осветление от бензиностанцията през улицата, за да остави лампата изгасена. Първо пререди две от дългите пухени възглавници върху двойния матрак, който заемаше по-голямата част от пространството в стаята, в приблизителна форма на човешко тяло. После херметичните найлонови торбички, пълни с изкуствена кръв, от онази, която се използваше в маскарадите за Хелоуин, бяха натъпкани в калъфките за възглавници; отблизо кръвта не беше много убедителна, но херметичните торбички бяха предназначени за някой нападател, който счупеше прозореца, отдръпнеше щорите и стреляше от тази точка на прицел. В неясната неонова светлина нямаше да е в състояние да забележи разликата. След това главата — маската, която беше използвала, бе поредната придобивка от разпродажба след Хелоуин, пародия на някакъв политически аутсайдер, която имаше твърде реалистичен цвят на кожата. Натъпка я така, че грубо да наподобява собствената й глава, и приши отгоре евтина тъмна перука. Най-важното: миниатюрна жица, нанизана между матрака и пружината, беше скрита в ивиците найлон. Също такава жица пронизваше възглавницата, върху която почиваше главата. Тя дръпна нагоре чаршафа, след това одеялото, потупа всичко, за да му придаде форма, после усука заедно разръфаните краища на двете жици. Съединяването беше много пипкава и прецизна работа. Ако докоснеше главата дори съвсем леко или поразтърсеше направеното от възглавници тяло, жиците щяха безшумно да се разделят.

Отстъпи назад и огледа примамката с полузатворени очи. Не беше най-добрата й работа, но наистина изглеждаше, сякаш някой спи в леглото. Дори и един евентуален натрапник да не повярваше, че това е Крис, пак щеше да му се наложи да неутрализира спящото тяло, преди да продължи да я издирва.

Твърде уморена, за да се преоблече в пижама, тя само изхлузи широките си джинси. Беше достатъчно. Грабна четвъртата възглавница и измъкна спалния си чувал изпод леглото; сториха й се по-обемисти и тежки от обикновено. Завлече ги в банята към спалнята, хвърли ги във ваната и се изми само надве-натри. Никакво миене на лицето тази вечер, само измиване на зъбите.

Както пистолетът, така и противогазът бяха под мивката, скрити под купчина хавлиени кърпи. Нахлузи противогаза през главата си и затегна ремъците, после затисна с длан изхода за филтъра и вдиша през носа да провери херметизацията. Противогазът прилепваше към лицето й идеално. Винаги беше така, но тя никога не допускаше усещането за нещо познато или изтощението да я накарат да пропусне обичайните предпазни мерки. Премести пистолета в монтираната на стената сапунерка, докъдето можеше лесно да го достигне от ваната. Не обичаше пистолета — беше прилично добър стрелец в сравнение с някой напълно необучен цивилен гражданин, но не от същата класа като професионалист. Този вариант обаче й беше нужен; някой ден враговете й щяха да разгадаят системата й и хората, които щяха да дойдат за нея, също щяха да са с противогази.

Откровено казано, бе изненадана, че умението й я беше спасявало толкова дълго.

С неотворен флакон за химическо абсорбиране, пъхнат под презрамката на сутиена й, тя измина с тътрене на крака двете стъпки обратно на влизане в спалнята. Коленичи до отдушника в пода от дясната страна на леглото, която никога не използваше. Решетката на отдушника вероятно не беше толкова прашна, колкото би трябвало, горните й болтове бяха само наполовина вмъкнати, а долните липсваха изцяло, но тя беше сигурна, че никой, който гледаше през прозореца, нямаше да забележи тези подробности или да разбере какво означаваха, ако все пак ги забележеше; Шерлок Холмс беше кажи-речи единственият човек, за когото не се безпокоеше, че ще посегне на живота й.

Разхлаби горните болтове и свали решетката. Няколко неща щяха да станат незабавно очевидни за всекиго, който погледнеше в отдушника. Първо, задната част на отдушника беше изолирана, така че той вече не действаше. Второ, мястото на огромната бяла кофа и голямата акумулаторна батерия вероятно не беше тук долу. Повдигна със сила капака на кофата и моментално я посрещна същият химически мирис, наслоил се в предната стая, толкова познат, че почти не го усещаше.

Посегна в тъмнината зад кофата и измъкна, първо, малко, тромаво съоръжение с намотка, метални ръчки и тънки жици, после стъклена ампула, голяма приблизително колкото пръста й, и накрая гумена домакинска ръкавица. Разположи електромагнита — устройството, което беше отмъкнала от изхвърлена перална машина — така, че ръчките, излизащи от него, да са наполовина потопени в безцветната течност в кофата. Примигна силно два пъти, опитвайки се да се застави да бъде бдителна; това беше деликатната част. Нахлузи ръкавицата на дясната си ръка, после измъкна флакона от презрамката на сутиена си и го задържа в готовност в лявата. С облечената в ръкавица ръка внимателно вмъкна ампулата в жлебовете, които беше пробила в металните ръчки за тази цел. Ампулата почиваше точно под повърхността на киселината, белият прах вътре беше инертен и безобиден. Ако обаче токът, протичащ през жиците, така слабо закрепени върху леглото, бъдеше прекъснат, пулсирането щеше рязко да затвори електромагнита и стъклото щеше да се разбие. Белият прах щеше да се превърне в газ, който не беше нито инертен, нито безвреден.

По същество това беше същата система, каквато имаше в предната стая; просто тук жиците бяха по-прости. Този капан действаше само докато тя спеше.

Свали ръкавицата и капака на отдушника, а после с чувство, което не беше точно достатъчно жизнерадостно, за да се нарече облекчение, залитна обратно към банята. Вратата подобно на отдушника можеше да е събудила подозренията на някого, така склонен да обръща внимание на детайлите като господин Холмс — меките гумени уплътнители около всички ръбове определено не бяха стандартни. Нямаше изцяло да изолират банята от спалнята, но щяха да й дадат повече време.

Почти падна във ваната: рухна като на забавен кадър в дебелия спален чувал. Беше й отнело известно време да свикне да спи с противогаза, но сега дори не мислеше за него, докато с признателност затваряше очи.

Вмъкна се в пашкула от пух и найлон, извивайки се, докато твърдият квадрат на айпада се притисна до долната част на гърба й. Беше включен в удължител, който се захранваше от електрическата инсталация в предната стая. Ако в захранването по линията се появеше колебание, айпадът щеше да започне да вибрира. Знаеше от опит, че това беше достатъчно, за да я събуди дори и ако беше толкова уморена като тази вечер. Знаеше също и че може да разпечата флакона — все още в лявата й ръка, притиснат здраво към гърдите й като детско плюшено мече — и да го завинти върху противогаза за по-малко от три секунди, макар и полубудна, в тъмното, и да е затаила дъх. Беше се упражнявала толкова много пъти, а после се беше доказала по време на три спешни ситуации, които не бяха учебни. Беше оцеляла. Системата й работеше.

Макар и да бе изтощена, трябваше да позволи на ума си да отчете проблемите от деня й, преди той да й позволи да се унесе. Чувството беше ужасно — като болка във фантомен крайник, несвързана наистина с някоя част от тялото й, просто някак присъстваща там — знаеше, че отново я бяха намерили. Не беше удовлетворена и от отговора на имейла си. Беше измислила плана твърде импулсивно, за да е сигурна в него. И той изискваше от нея да действа по-бързо, отколкото би искала.

Знаеше теорията — понякога, ако се втурнеш стремглаво към типа, който държи пистолета, може да го хванеш неподготвен. Бягството винаги беше любимият й ход, но този път не виждаше изход от алтернативата. Може би утре, след като умореният й мозък презаредеше.

Заобиколена от паяжината си, тя заспа.