Стефани Майър
Химикът (7)

7

Беше изгубила форма, това беше всичко. Все пак бяха минали три години. Ето защо чувстваше разни неща. Ето защо този субект й въздействаше. Не се дължеше на нищо друго, освен на това, че беше останала вън от играта толкова дълго. Все още можеше да си върне формата.

Влезе в стаята веднъж по време на този сеанс, за да поддържа компютъра си включен, но не остана да гледа. Върна се едва след като ефектът от дозата вече отслабваше, около петнайсет минути по-късно.

Той лежеше там, отново задъхвайки се, но този път не заплака, макар тя да знаеше, че болката е била много по-ужасна отпреди. Кръв от ожулената му кожа сега избиваше на петна по всички ремъци и капеше по масата. Можеше да се наложи да го парализира за следващия етап, за да не се влошат нараняванията му. Това също бе плашещо чувство; можеше да помогне.

Той започна да трепери. Тя едва не се обърна към изхода една милисекунда, преди да осъзнае, че е тръгнала да му донесе одеяло. Какво й ставаше?

Съсредоточи се.

— Имаш ли да кажеш нещо? — попита кротко, когато дишането му стана по-равномерно.

Отговорът му излезе на изтощени, задъхани изблици:

— Не съм аз. Честно. Не… планирам… нищо. Не познавам тоя наркотип. Иска ми се да можех да помогна. Наистина, наистина, наистина — иска ми се да можех да помогна. Наистина.

— Хмм. Показваш известна съпротива спрямо този метод, така че може би ще опитаме нещо ново.

— Съ… протива? — изграчи невярващо той. — Мислиш, че се съпротивлявам?

— Честно казано, малко се безпокоя, че ти обърках ума с халюциногените — изглежда, там вече има достатъчно проблеми. — Почука с пръсти по потния му скалп, докато говореше. — Може би нямаме избор, освен да пробваме старите методи… — Продължи разсеяно да го почуква по главата, докато хвърляше поглед към подноса с инструменти на бюрото си. — Гнуслив ли си?

— Защо ми се… случва това. — Напълно реторичен въпрос: той не търсеше отговор на накъсания си шепот. Въпреки това тя му го даде.

— Защото именно това се случва, когато планираш да разпръснеш смъртоносен грипен вирус в четири американски щата с потенциална вероятност да убиеш милион граждани. Правителството се засяга от подобно поведение. И ме изпратиха да те накарам да проговориш.

Очите му се фокусираха върху нея: внезапно ужасът беше надвит от шок.

— Какво. Ама. Наистина. По дяволите!

— Да, това е ужасяващо и отблъскващо, и злодейско, знам.

— Алекс, наистина това е откачено! Мисля, че имаш проблем.

Тя се взря в лицето му:

— Проблемът ми е, че не ми казваш къде е вирусът. У теб ли е вече? У Де ла Фуентес ли е още? Кога ще го пуснете? Къде?

— Това е откачено. Ти си откачена!

— Вероятно щях да се наслаждавам много повече на живота, ако това беше вярно. Но започвам да мисля, че изпратиха не този доктор, когото трябва. Тук ни трябва доктор за побъркани хора. Не знам как да накарам Другия Даниел да се появи!

— Другия Даниел ли?

— Онзи, когото виждам на тези снимки!

Тя се извъртя рязко и грабна една шепа от бюрото, при което гневно натисна веднъж с палец един клавиш на компютъра.

— Виж — каза тя и ги тикна рязко към лицето му, като отделяше фотографиите една след друга и ги пускаше на пода. — Това е твоето тяло — с пляскащ звук притисна една снимка към рамото му, преди да я остави да падне, — твоето лице, виждаш ли? Но не правилното изражение. Някой гледа от очите ти, Даниел, и не съм сигурна дали си даваш сметка за съществуването му, или не.

Но ето го отново, разпознаването. Той наистина осъзнаваше нещо.

— Виж, точно за момента ще се задоволя просто да ми кажеш какво виждаш на тази снимка. — Тя вдигна най-горната фотография: Другия Даниел, промъкващ се през задната врата на мексикански бар.

Той я погледна, раздвоен.

— Не мога… да го обясня… няма никаква логика.

— Виждаш нещо, което аз не виждам. Какво е то?

— Той… — Даниел се опита да поклати глава, но мускулите му бяха толкова изтощени, че тя едва помръдна. — Прилича на…

— На теб.

— Не — прошепна той. — Искам да кажа да, разбира се, че прилича на мен, но мога да видя разликите.

Начинът, по който го изрече. Разбира се, че прилича на мен. Отново прозрачната искреност, но все още нещо премълчано…

— Даниел, знаеш ли кой е това? — Истински въпрос този път, не подвеждащ, не реторичен. Сега не играеше — при това лошо — ролята на психиатър. За пръв път, откакто разпитът започна, почувства, че наистина е напипала нещо.

— Не може да бъде — промълви той, затваряйки очи не толкова от изтощение, колкото за да възпре образа, помисли си тя. — Невъзможно е.

Тя се надвеси напред.

— Разкажи ми — промърмори.

Той отвори очи и се вгледа в нея изпитателно:

— Сигурна ли си? Той възнамерява да убие хора?

Толкова естествено прозвуча, служейки си с трето лице.

— Стотици хиляди хора, Даниел — заяви тя, така откровена, както бе той. Също заговори в трето лице: — Той има достъп до смъртоносен вирус и възнамерява да го разпространи по поръчение на побъркан наркобарон. Вече има хотелски резервации — на твое име. Ще направи това след три седмици.

Шепот:

— Не вярвам.

— Аз също не искам да го повярвам. Този вирус… той е лош, Даниел. Ще погуби повече хора, отколкото една бомба. Няма да има начин да се овладее разпространението му.

— Но как би могъл да направи това? Защо?

На този етап тя вече беше почти 65 процента убедена, че не говореха за някоя от многобройните самоличности на Даниел.

— Твърде късно е за това. Всичко, което има значение сега, е да го спрем. Кой е той, Даниел? Помогни ми да спася онези невинни хора.

Различен вид агония разкриви чертите му. Беше виждала това преди. С друг субект щеше да знае, че желанието му да бъде лоялен, се бореше с желанието му да избегне още изтезания. С Даниел по-скоро мислеше, че войната е между лоялността и желанието да постъпи правилно.

В съвършената тишина на нощта, докато чакаше отговора му, през слабата звукова бариера на пяната ясно чу малък витлов самолет някъде над главите им. Много близо над главите им.

Даниел вдигна поглед.

Времето забави ход, докато тя анализираше.

Даниел не изглеждаше изненадан или облекчен. Изглежда, че за него шумът не беше знак за избавление или нападение. Просто го забеляза — така, както някой можеше да отбележи включването на автомобилна аларма. Не нещо, отнасящо се за него, а нещо, отвличащо вниманието му от момента.

Тя сякаш се движеше на забавен кадър, когато скочи и се втурна към бюрото за спринцовката, която й трябваше.

— Не е нужно да правиш това, Алекс — обади се Даниел, примирен. — Ще ти кажа.

— Шшт — прошепна тя, надвесвайки се над главата му, докато инжектираше наркотика — този път в интравенозната система. — Просто те приспивам засега. — Потупа го по бузата. — Никаква болка, обещавам.

В очите му просветна разбиране, когато свърза звука с поведението й.

— В опасност ли сме? — прошепна в отговор.

Ние. Ха. Още един интересен избор на местоимение. Никога преди не бе имала дори подобен субект.

— Не знам дали ти си — каза тя, докато клепачите му се отпускаха и очите му се затваряха. — Аз обаче съм, адски сигурно е.

Разнесе се силен разтърсващ удар не непосредствено отвън пред обора, но прекалено близо за вкуса й.

Закрепи здраво противогаза върху лицето му, после сложи своя и завинти филтъра. Този път не беше учебно упражнение. Хвърли поглед към компютъра си — там й оставаха около десет минути. Не беше сигурна дали е достатъчно, затова почука по клавиша за интервал. После натисна рязко едно копче на малката черна кутия и светлината отстрани започна да мига бързо. Почти по рефлекс отново покри лицето на Даниел с одеялото.

Изключи лампите, така че стаята се осветяваше само от бялото сияние на компютърния й екран, и излезе от палатката. Вътре в обора цареше пълен мрак. Затърси, изпънала ръце пред себе си, докато откри чантата до леглото си, и направлявана от дългогодишна практика, сляпо навлече всички части от леснодостъпното си снаряжение. Пъхна пистолета отпред в колана си. Измъкна спринцовка от чантата си, заби я в бедрото си и натисна буталото. Толкова готова, колкото успя, тя пропълзя в задния ъгъл на палатката и се скри там, където знаеше, че сянката щеше да е най-тъмна, ако някой влезеше с фенерче. Измъкна пистолета, свали предпазителя и го стисна с две ръце. После допря ухо до шева на палатката и се ослуша, очаквайки някой да отвори вратата или някой прозорец и да влезе в обора, и да умре.

Докато изчакваше бавно нижещите се секунди, умът й трескаво извършваше още анализи.

Това не беше голяма операция, целяща залавянето й. Не беше логично който и да е достатъчно опитен екип за измъкване или елиминиране на бегълци да оповести пристигането си с шумен самолет. Имаше по-добри начини, по-тихи начини. А ако това беше някой голям екип в стил „Специален отряд“, изпратен по следите й без никакви указания, просто нахлуващ посред нощ, нямаше да дойде с хеликоптер. По звука самолетът й се беше сторил много малък — триместен най-много, но вероятно двуместен.

Ако за нея отново идваше само един наемен убиец, както винаги ставаше в миналото, тя не знаеше какво си въобразява, че прави този тип. Защо би се издал? Шумният самолет беше ход на човек, който не разполагаше с достатъчно ресурси и бързаше много, някой, за когото времето беше много по-важно от потайността.

Кой беше? Не и Де ла Фуентес.

Първо и преди всичко, един малък вертолет не изглеждаше като обичайно средство за придвижване за един наркобарон. Представяше си, че в случая с Де ла Фуентес щеше да има флотилия от черни джипове и шайка главорези с картечници.

Второ, имаше предчувствие за това.

Не, тя не беше ходещ детектор на лъжата. Добрите лъжци, професионалните лъжци, можеха да заблудят всеки — човек или машина. В работата й никога не бе влизало да се досеща за истината от неспокойно шаващите очи на субекта или заплетените противоречия. Работата й беше да пречупи субекта, докато не останеше нищо, освен податлива плът и една история.

Беше най-добрата не защото умееше да отдели истината от лъжата; беше най-добрата, защото имаше естествен афинитет към способностите на човешкото тяло и беше истински гений с колба в ръцете. Знаеше точно с какво може да се справи едно тяло и точно как да го тласне дотам.

Така че предчувствията не бяха силата й и не можеше да си спомни кога за последен път наистина беше изпитала нещо такова.

Вярваше, че Даниел казва истината. Ето защо упражнението с него я беше смутило толкова много — защото той не лъжеше. Де ла Фуентес нямаше да го преследва. Никой не преследваше Даниел, защото той не беше нищо повече от онова, което твърдеше — учител по английски, учител по история, треньор по волейбол. Който и да идваше, идваше за нея.

Защо сега? Дали отделът я следеше цял ден и едва сега я беше открил? Дали се опитваха да спасят живота на Даниел, осъзнали твърде късно, че не той е човекът?

Нямаше начин. Щяха да са разбрали това, преди да й устроят капан. Имаха достъп до твърде много информация, че да бъдат заблудени. Досието не беше напълно фалшиво, но някой си беше „поиграл“ с него. Бяха искали тя да залови погрешния човек.

За момент почувства как й се повдига. Беше изтезавала невинен човек. Потуши бързо тази мисъл. По-късно щеше да има време за разкаяние, ако не умреше сега.

Колонките се разместиха отново. Сложно измислен капан, а не истинска криза. Макар наистина да вярваше, че ситуацията с Де ла Фуентес е истинска, вече не вярваше, че е толкова спешна, колкото й бяха казали. Времето беше най-лесната малка промяна, която можеше да се направи в едно досие; категоричният срок беше изопачаване на информацията. Отново ниски залози — трябваше да спаси само своя живот. И този на Даниел, ако можеше.

Опита се да отхвърли мисълта — струваше й се почти като зла поличба, че залозите й по някакъв начин се бяха удвоили. Не й трябваше това допълнително бреме.

Може би някой друг — гениалното и нищо неподозиращо хлапе, което беше заело мястото й в отдела — обработваше истинския терорист сега. Може би не мислеха, че тя все още може да получи каквото искаха. Но защо да я замесват изобщо в такъв случай? Може би терористът беше мъртъв и им трябваше изкупителна жертва. Може би бяха открили този двойник още преди седмици и го пазеха в резерв. Накарайте Химика да убеди някого да признае нещо и обявете една кофти ситуация за приключена?

Това обаче не би обяснило посетителя.

Сигурно наближаваше пет сутринта. Може би беше просто някой фермер, който обичаше да започва рано деня и познаваше района толкова добре, че нямаше нищо против да лети без радар из китка високи дървета в непрогледно тъмната нощ, а после да се наслади на едно аварийно кацане ей така, за адреналина…

Чуваше как дъхът на Даниел излиза с хриптене през филтъра на противогаза. Запита се дали беше постъпила правилно, като го упои. Той просто беше толкова… уязвим. Безпомощен. От отдела вече бяха показали ясно колко ги беше грижа за благополучието на Даниел Бийч. А тя го беше оставила овързан и беззащитен насред стаята като риба в аквариум, безумно лесна мишена. Дължеше му нещо по-добро от това. Но първата й реакция беше да го обезсили. Знаеше, че няма да е безопасно да го освободи. Разбира се, той щеше да я нападне, да се опита да си отмъсти. Ако се стигнеше до груба сила, той щеше да има надмощие. А тя не искаше да е принудена да го отрови или застреля. Поне така смъртта му нямаше да тежи на нейната съвест.

Все още се чувстваше виновна: уязвимото му присъствие в тъмнината човъркаше тревожно ъгълчетата на ума й като шкурка, стържеща по памук, изтегляйки нишките на концентрацията от нея.

Твърде късно за размисляне.

Чу слабия звук от движение отвън. Оборът беше заобиколен от храсти с твърди, шумолящи листа. Някой се спотайваше в тях сега, гледайки в прозореца. Ами ако просто нахълташе с някое „Узи“ през стената на обора? Очевидно не се безпокоеше, че ще вдигне шум.

Дали да смъкне масата, да свали Даниел долу, в случай че палатката бъдеше обсипана с куршуми? Беше смазала добре сгъваемата основа, но не беше напълно убедена, че няма да се разскърца.

Притича до масата и я смъкна по-ниско колкото можеше по-бързо. Наистина издаде няколко ниски, басови, скърцащи звука, но не мислеше, че ще се чуят извън обора, особено през порестата преграда. Изтича обратно до ъгъла си и се заслуша отново.

Още шумолене. Той беше до друг прозорец, от другата страна на обора. Жиците на капана й не се набиваха на очи, но не бяха невидими. Надяваше се, че той само търси мишена отвън. Дали беше отишъл първо до къщата? Защо не бе влязъл?

Звуци пред друг прозорец.

Просто го отвори, помисли си тя. Просто пропълзи вътре.

Звук, който не разбираше — съскане, последвано от силно дрънчене отгоре. После: туп, туп, туп, толкова силно, че оборът сякаш се разтресе. Първата й мисъл беше за малки експлозиви и тя автоматично се сниши в защитна поза, но в следващата секунда осъзна, че не беше толкова силно, а беше просто заради контраста с предишната тишина. Не се чуваше звук от нищо счупено — нито разбиващо се стъкло, нито раздиране на метал. Дали отекващото разтърсване беше достатъчно, за да разкъса връзките около прозорците или вратата? Не мислеше така.

После осъзна, че глухите удари по стената се придвижваха нагоре, точно когато спряха. Над нея.

Сериозен проблем — той проникваше през покрива.

Тя се изправи на крака след миг — с едно око, насочено към шева на палатката. Все още беше прекалено тъмно, за да види каквото и да е. Над нея се чу звук на горелка. Натрапникът й също имаше такава.

Цялата й подготовка отиваше на вятъра. Хвърли поглед веднъж назад към Даниел. Противогазът беше върху лицето му. С него всичко щеше да е наред. После се стрелна в по-широкото пространство на обора, ниско приведена, с протегнати пред тялото ръце, за да намира опипом предметите по пътя си, и започна да се придвижва възможно най-бързо към слабата лунна светлина, която проникваше през най-близкия прозорец. Имаше боксове за доене, покрай които да маневрира, но мислеше, че помни най-чистия маршрут. Нахлу в откритото пространство между палатката и боксовете, наполовина тичайки, и с едната си ръка намери доилния апарат. Промъкна се покрай него и посегна към прозореца…

Нещо неимоверно твърдо и тежко я запрати по лице на земята, като й изкара въздуха и я прикова към пода. Пистолетът излетя в тъмнината. Главата й се удари с отекващ звук в цимента. Ярки разпръснати точици светлина заиграха пред очите й.

Някой я сграбчи за китките и дръпна ръцете й зад гърба, после ги изви по-високо, докато тя предположи, че раменете й всеки момент ще се изкълчат. От дробовете й се изтръгна пъшкане, когато новата поза насила накара въздуха да излезе. Палците й бързо завъртяха пръстените на лявата и дясната й ръка, за да се покажат шиповете.

— Какво е това? — изрече мъжки глас точно над нея — неопределяем американски акцент. Промени хватката си, така че сега държеше и двете й китки в една ръка. С другата рязко смъкна противогаза й. — Значи може би не си бомбен атентатор самоубиец в крайна сметка — отбеляза замислено. — Нека позная, тези нагорещени жици не са свързани със заряди, нали?

Тя се загърчи под него, извивайки китките си, докато се опитваше да вкара пръстените си в съприкосновение с кожата му.

— Престани — нареди той. Стовари върху тила й нещо тежко — вероятно противогаза, и лицето й се удари в пода. Тя почувства как устната й се разцепи и усети вкус на кръв.

Напрегна се в очакване. От такова близко разстояние вероятно щеше да е острие, прерязващо сънната й артерия. Или тел около гърлото. Надяваше се да е острието. Нямаше да почувства разреза като болка — не и със специално създадения декстроамфетамин, който препускаше из вените й точно сега, но вероятно щеше да почувства задушаването.

— Стани.

Тежестта се вдигна от гърба й и някой я повдигна, теглейки я за китките. Стъпи на крака възможно най-бързо, за да облекчи натиска от раменните си стави. Трябваше да запази ръцете си използваеми.

Той стоеше зад нея, но по това откъде идваше дишането му, се досети, че е висок. Дръпна ръцете й, докато тя се изправи на пръсти, мъчейки се да не се отдели от пода.

— Окей, дребосък, сега ще направиш нещо за мен.

Не притежаваше нужния тренинг да го надвие в схватка. И нямаше нужната сила, за да се изтръгне и да се освободи. Можеше само да се опита да се възползва от вариантите, които беше подготвила.

Остави тежестта си да увисне несигурно на напрегнатите й рамене за секунда, докато ритна с носа на лявата си обувка надолу с достатъчно силен натиск, за да изкара острието на стилета от тока (обърнатото напред острие беше в дясната й обувка). После замахна тромаво назад към мястото, където трябваше да са краката му. Той отскочи, разхлабвайки хватката си достатъчно, че тя да се изтръгне и да се извърти, при което лявата й ръка излетя, за да го удари с разтворена длан. Той беше прекалено висок; не го уцели в лицето и шипът на пръстена й одраска нещо твърдо на гърдите му — предпазна броня. Тя отскочи с танцова стъпка назад — далече от удара, който чу да се задава, но не можа да види — протегнала ръце, опитвайки се да влезе в допир с незащитена кожа.

Нещо подкоси краката й и тя падна. Удари се в земята и се изтърколи, но той се хвърли върху нея изведнъж. Сграбчи косата й и отново блъсна лицето й в цимента. Носът й изпука и кръв обля устните и брадичката й.

Той се наведе, за да изрече право в ухото й:

— Времето за игрички свърши, скъпа.

Опита се да го блъсне с глава. Тилът й се удари в нещо, но не лице — неравни извивки, металически…

Очила за нощно виждане. Нищо чудно, че беше успял да контролира така добре схватката.

Той я цапна по тила.

Де да си беше сложила обиците.

— Сериозно, престани. Виж, ще те пусна. Мога да те виждам, а ти мен — не. Имам пистолет и ще те прострелям в капачката на коляното, ако пробваш още някой глупав фокус, ясно?

Докато говореше, той посегна назад с една ръка и й изхлузи обувките една след друга. Не й пребърка джобовете, така че още разполагаше със скалпелите и с иглите в колана си. Скочи от нея. Чу го как се отдалечава и с щракване сваля предпазителя на пистолета си.

— Какво… искаш да направя? — попита тя с най-сполучливия си тон на изплашено момиченце. Разцепената устна помогна. Предполагаше, че лицето й е забележителна гледка. Щеше да боли адски, когато ефектът на опиатите отминеше.

— Обезвреди скритите си капани и отвори вратата.

— Ще ми трябва — подсмърчане, подсмърчане — включено осветление.

— Няма проблем. Така или иначе съм готов да разменя очилата си за нощно виждане срещу противогаза ти.

Тя наведе глава, надявайки се да скрие изражението си. Щом той си сложеше противогаза, 90 процента от защитите й се обезсмисляха.

Закуцука — твърде драматично? — към таблото до вратата и включи лампата. Точно в момента не се сещаше за друг вариант. Не я беше убил моментално; това означаваше, че не действа по преки заповеди от отдела. Сигурно имаше задачи за изпълнение тук. Трябваше да разбере какво иска, и после да му пречи да се добере до него за достатъчно дълго време, за да получи предимство.

Лошата новина бе, че ако му беше нужно вратата да е отворена, това вероятно не беше само за да има лесен път за бягство. Означаваше, че разполага с подкрепление, а това не подпомагаше шансовете й. Или тези на Даниел, добави един глас в главата й. Все едно й трябваше още натиск. Но Даниел беше тук заради нея. Чувстваше се отговорна за него. Беше му длъжница.

Когато се обърна, примигвайки срещу ярката светлина на горното осветление, мъжът беше на двайсет стъпки от мястото, където бе застанала. Сигурно беше висок метър и осемдесет и седем или някъде към метър и деветдесет и кожата на шията и челюстта му беше определено бяла, но това беше всичко, за което можеше да е сигурна. Тялото му беше покрито с черен костюм от една част — почти като гумен костюм за гмуркане, но груб, с изпъкнали плоскости от кевлар. Целият му торс, ръце и крака бяха покрити с бронирана материя. Изглеждаше доста мускулест, но част от това впечатление можеше да се дължи на кевлара. Беше обут в тежки ботуши за всякакъв терен, също черни, а на главата — черна плетена шапка, каквито носят моряците на пост. Лицето му беше скрито от противогаза й. През едното му рамо бе преметнато бойно оръжие — далекобойна пушка „МакМилан“ с оптичен мерник, 50-и калибър. Беше си подготвила домашното; не беше трудно да станеш експерт по кажи-речи всичко, когато прекарваш цялото си свободно време в изучаване. Познаването на марките и моделите огнестрелно оръжие можеше да й каже много за един нападател или всеки съмнителен човек на улицата, който може би планираше да се превърне в нападател. Този нападател беше с повече от едно оръжие: в кобур на хълбока му имаше високо стандартен пистолет HDS, а в дясната си ръка държеше „Зиг Зауер Р220“, насочен в коляното й. Десничар, отбеляза си мислено тя. Не се съмняваше, че може да уцели капачката на коляното й от това разстояние. Точно с това оръжие, прецени тя, вероятно можеше да я улучи където искаше, от каквото разстояние поискаше.

Приличаше й на Батман, но без пелерината. Освен това май си спомняше нещо за това, че Батман никога не използваше огнестрелни оръжия. Макар че ако използваше, предвид вкуса и уменията му, вероятно би избрал тези.

Ако не успееше да накара този наемен убиец да свали противогаза, нямаше да има значение колко приятели супервойници го чакаха отвън. За него нямаше да е проблем да я убие, щом получеше каквото искаше.

— Обезвреди проводниците.

Тя имитира кратък пристъп на световъртеж, докато куцаше към вратата на обора, опитвайки се да си спечели възможно най-много време за мислене. Кой би я искал жива? Дали този бе някой, който я преследваше в очакване на награда за залавянето й? Дали мислеше, че може да я предаде обратно на отдела? Ако бяха пуснали някого по следите й, беше сигурна, че всичко, което щяха да искат, беше главата й. Така че… изнудвач/човек, ламтящ за наградата? Имам каквото искате, но ще го пусна живо, отново на свобода, освен ако не удвоите наградата. Хитро. Отделът определено щеше да плати.

Това беше най-доброто, което можа да й хрумне, докато стигна до задния край на вратата.

Системата не беше сложна. Имаше три комплекта проводници за всеки вход. Първият беше отвън в храстите вляво от вратата на обора, скрит под тънък слой пръст. Следваше пусковата линия, преминаваща през шева, където се отваряше вратата, свързана достатъчно хлабаво, за да се разпадне при най-лекия пробив. Третият беше предпазителят, скрит под дървената ламперия до вратата, с оголени жици, разделени от два сантиметра и половина пространство. Електрическият поток беше стабилен само ако поне две от връзките бяха свързани. Запита се дали трябваше да направи процеса да изглежда по-сложен, отколкото беше всъщност, но после реши, че няма смисъл. Всичко, което щеше да му се наложи да направи, беше да огледа схемата, за да я разбере.

Тя здраво уви заедно краищата на третия проводник, а после отстъпи назад.

— Готово… изключено е. — Накара гласа си да пресекне насред думите. Надяваше се той да повярва, че е убил желанието й за съпротива.

— Ще се изявиш ли като домакиня? — предложи той.

Тя отиде забързано до другата страна на вратата, а после я дръпна назад, вече приковала поглед върху мястото в тъмнината, където предполагаше, че ще са тъмните глави на спътниците му. Нямаше нищо, освен фермерската къща в далечината. А после тя сведе поглед и замръзна.

— Какво е това? — прошепна.

Всъщност не беше въпрос към него, а просто шок, проникващ през фасадата й.

— Това — отговори той с тон, който можеше да се опише единствено като противно самодоволен — са петдесет и пет килограма мускули, нокти и зъби.

Сигурно беше дал някакъв сигнал — тя не го видя, очите й бяха приковани върху „подкреплението“ му, защото животното се стрелна напред до него. Приличаше на немска овчарка, много едра, но не беше с цвета, който тя свързваше с елзаските породи. Това беше чисто черно. Можеше ли да е вълк?

— Айнщайн — обърна се той към животното. То вдигна поглед, нащрек. Той посочи към нея и следващата му дума очевидно беше команда: — Контролирай!

Кучето-вълкът? — я побутна, космите на врата му настръхнаха. Тя заотстъпва назад с вдигнати ръце, докато вратата на обора опря в гръбнака й. Кучето се напрегна, носът му беше само на сантиметри от корема й, муцуната му — оголена, така че се виждаха дълги, остри, бели зъби. Ниско, боботещо ръмжене започна да се заражда дълбоко в гърлото му.

Застраши щеше да е по-добро название за командата.

Помисли си да се опита да забие някой от шиповете си в кожата на кучето, но се съмняваше, че бяха достатъчно дълги, за да стигнат по-далеч от гъстата му козина. А и съществото нямаше вид, сякаш щеше да си седи там и да я чака да го помилва.

Имитаторът на Батман се поотпусна или на нея й се стори така. Трудно беше да е напълно сигурна какво правеха мускулите му под бронята.

— Е, добре, сега, след като разчупихме леда, да поговорим.

Тя чакаше.

— Къде е Даниел Бийч?

Тя почувства шока върху лицето си още докато се опитваше да го потисне. Всичките й теории отново се завъртяха като вихър и се преобърнаха надолу с главата.

— Отговори ми!

Тя не знаеше какво да каже. Дали отделът искаше първо Даниел да е мъртъв? Да се уверят, че всички измъкнали се нишки отново са свързани? Помисли си за Даниел, уязвим и в безсъзнание насред палатката — не точно надеждно скривалище, и й призля.

Батман започна да се промъква гневно към нея. Кучето реагира, като се измести встрани, за да пусне човека да мине още докато ръмженето му се усилваше. Мъжът грубо тикна дулото на зигзауера под брадичката й и блъсна главата й във вратата на обора.

— Ако е мъртъв — изсъска той, — на теб също ще ти се прииска да си. Ще те накарам да ме умоляваш да те убия.

Тя почти изсумтя. Този главорез вероятно щеше да я удари няколко пъти — може би, ако притежаваше някаква изобретателност, щеше да я пореже малко, а после щеше да я застреля. Той нямаше представа как да предизвика и да поддържа трайно истинска болка.

Но заплахите му все пак й подсказаха нещо — той очевидно искаше Даниел жив. Така че имаха поне едно общо нещо.

Съпротивата и бездруго нямаше да доведе до нищо на този етап. Трябваше да го накара да мисли, че тя е извън играта. Нужно й беше той да отпусне гарда си. И трябваше да се добере обратно до компютъра си.

— Даниел е в палатката. — Тя посочи с брадичка, държейки ръцете си вдигнати. — Добре е.

Батман, изглежда, обмисли това за момент.

— Окей, първо дамите. Айнщайн — нареди рязко той. — Води. — Посочи към палатката.

Кучето излая в отговор и заобиколи, за да отиде до нея. Побутна бедрото й с нос, после я захапа леко.

— Оу! — възропта тя и отскочи. Кучето мина зад нея и пак я побутна.

— Просто тръгни, бавно и спокойно, към тази твоя палатка и той няма да те нарани.

Наистина не й харесваше кучето да е зад нея, но продължи да крачи с измъченото куцукане, което имитираше. Хвърли поглед назад към животното да види какво прави.

— Не се безпокой — каза Батман развеселен. — Хората не са много приятни на вкус. Той не иска да те изяде. Ще го направи само ако аз му наредя.

Тя не обърна внимание на подмятането и тръгна бавно към отделения със завеса вход.

— Дръж я отворена, за да мога да виждам — нареди той.

Насмоленият брезент беше втвърден от пластовете яйчна пяна. Тя го изтърколи назад колкото можа. В по-голямата част от палатката беше тъмно. Екранът на компютъра й сияеше в бяло в тъмнината, мониторите — в матово зелено. Понеже познаваше силуетите, можеше да различи Даниел под одеялото, само на трийсетина сантиметра от земята, с равномерно повдигащи се и спускащи се гърди.

За един дълъг миг цареше мълчание.

— Искаш ли… да включа… лампите? — попита тя.

— Стой си там.

Почувства как се приближава зад нея, а после усети студения кръг на дулото на пистолета да се притиска в тила й, точно до пътя на косата.

— Какво е това? — промърмори той.

Тя остана напълно неподвижна, докато облечените му в ръкавици пръсти докоснаха кожата до пистолета. Отначало изпита объркване, но после осъзна, че той беше забелязал белега там.

— Ха — изсумтя той и ръката му се смъкна. — Добре, къде е превключвателят?

— На бюрото.

— Къде е бюрото?

— На десетина стъпки навътре, от дясната страна. Където виждаш компютърния екран.

Дали той щеше да свали противогаза и да си сложи отново очилата за нощно виждане?

Натискът на пистолета изчезна. Почувства как той се отдръпва от нея, макар че носът на кучето още беше притиснат към задника й.

По пода се разнесе свистящ звук от плъзгане. Тя сведе поглед и загледа как дебелият черен шнур за най-близката работна лампа изсвистя покрай стъпалото й. Чу трясъка, когато падна, но не и хрущене на стъкло.

Той изтегли лампата покрай нея, после щракна ключа. За частица от секундата тя си позволи да се надява, че бе счупил лампата, но после тя примигна и оживя.

— Контролирай — нареди той на кучето. Зъбенето започна отново и тя остана съвсем неподвижна.

Насочвайки светлината пред себе си, той влезе в палатката. Тя загледа как широкият лъч обхожда стените, а после се спира върху силуета в средата.

Той влезе в помещението, плъзгайки се с гъвкава походка, която беше напълно безшумна. Очевидно човек с много умения. Заобиколи тялото на пода, като проверяваше ъглите и вероятно търсеше оръжия, преди да се съсредоточи върху Даниел. Приведе се, отметна одеялото, огледа окървавените ремъци и интравенозната система, проследи сензорите до мониторите, а после се загледа за миг в последните. Остави лампата долу, насочвайки я към тавана, за да освети възможно най-голямо пространство. Накрая посегна надолу, внимателно свали противогаза от лицето на Даниел и го остави на пода.

— Дани — чу го тя да шепне.