Стефани Майър
Химикът (23)

23

Алекс наистина успя да поспи малко, може би трийсет минути до момента, в който иззвъня алармата. Точно колкото да е тотално опусната, когато потеглиха. Даниел беше по-буден, затова пое първата смяна, а тя наклони пасажерската седалка толкова назад, колкото можа. Седалките бяха много по-удобни, сваляха се по-плавно и лесно се регулираха, и беше по-лесно да се отпуснеш и да задремеш. Кучетата изглеждаха доволни отзад, сякаш и на тях им допадаше новото возило.

Вече бе дошла отново на себе си, когато стигнаха до кучешкия пансион северно от Атланта. Минаваше девет и трийсет; малко изоставаха, принудени да се забавят заради ремонтни работи по Междущатска магистрала 65.

Даниел остана при колата, докато тя внесе Лола в предната канцелария. Мястото беше приятно и предразполагащо, уютно, с обширна оградена площ по пътя на влизане. Кучетата, които тичаха успоредно с колата, докато те минаваха, бяха щастливи и здрави на вид. Разбира се, за известно време Лола нямаше да тича никъде.

Мъжът на рецепцията преливаше от съчувствие, когато Алекс влезе. Очевидно я беше свързал с резервацията още преди тя да се представи като госпожица Уелс. Следваше го търпеливо, докато той й показваше просторната кучешка къщичка, която Лола щеше да обитава, и обясняваше графика за посещенията на ветеринаря. Тя му благодари и му плати в аванс за един месец, после прегърна Лола за последно. Както Кевин бе обещал, мъжът изобщо не направи никакъв конкретен коментар за нараняването на Лола и не спомена лицето на Алекс. Двайсет минути по-късно тя и Даниел бяха отново на път. Алекс се радваше, че беше неин ред да кара. Имаше нужда от нещо, върху което да се концентрира, за да не мисли как изостави Лола.

Смяташе, че Даниел ще заспи, но той още беше с ведър поглед и в разговорливо настроение. Или може би виждаше как тя се опитва да се пребори с тъгата, и искаше да помогне. Доколкото го познаваше, вероятно ставаше въпрос за това.

— Ти знаеш почти всичко за мен от онова глупаво досие — оплака се той. — Но има толкова много неща, които аз не знам за теб.

— Всъщност съм ти разказала по-голямата част. Когато не беше чудноват, животът ми бе доста отегчителен.

— Разкажи ми някой смущаващ момент за теб от гимназията.

— Всичко у мен беше смущаващо в гимназията. Бях огромно и недодялано същество.

— Звучи секси.

— О, наистина ли? Майка ми ме подстрига вкъщи и имах най-безобразните ситни плитчици, виждани през деветдесетте.

— Моля те, кажи ми, че има снимка.

— Ще ти се. Когато майка ми почина, изгорих всички уличаващи доказателства.

— Кое беше първото ти гадже?

Алекс се засмя:

— Роджър Марковиц. Заведе ме на училищния бал в последния клас на гимназията. Роклята ми имаше най-невероятните бухнали ръкави. Електриково синя, естествено. Роджър се опита да ми пусне език в лимузината по пътя към балната зала, но беше толкова нервен, че повърна върху мен. Прекарах цялата танцова забава в дамската тоалетна, опитвайки се да се почистя. Скъсах с него същата вечер. Би могло да се опише като епичен романс.

— Колко мелодраматично!

— Знам. Ромео и Жулиета не можеха да ни стъпят и на малкия пръст.

Даниел се засмя.

— С кого беше първата ти сериозна връзка?

— Сериозна? Леле. Хмм, не знам дали някой би се класирал за това определение, освен Брадли. Първата година в медицинския факултет в Колумбия.

— Следвала си в медицинския факултет на Колумбия?

— Бях много умна особнячка.

— Впечатлен съм. Да се върнем към Брадли.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина, ама наистина смущаващо?

— Много.

— Причината най-напред да изпитам привличане към него… — Тя направи пауза. — Може би не е редно да признавам това.

— Твърде късно е да се откажеш. Трябва да ми кажеш сега.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Е, добре тогава. Приличаше на Егон. Нали се сещаш, от Ловци на духове? Изглеждаше точно като него: бухнала коса, кръгли очила, всичко.

Даниел се постара да запази сериозно изражение.

— Неустоимо.

— Представа си нямаш. Толкова привлекателен.

— Колко време бяхте заедно?

— През цялото онова първо лято. После през втората година спечелих стипендия. И двамата кандидатствахме и той си мислеше, че стипендията му е в кърпа вързана. Не остана доволен, когато аз, както се изрази той, му я отмъкнах. Отиде в канцеларията и настоя да види резултатите ни. Нещо, което забелязвах многократно в течение на бурния си и щур романтичен период: на много момчета не им харесва момичетата да са по-умни от тях.

— Това сигурно наистина е ограничило възможностите ти за излизане на срещи.

— Сведе ги до нула.

— Е, бъди спокойна, за мен никога не е било проблем, ако една жена е по-умна от мен. Не бих искал да ограничавам собствените си шансове толкова много. Мисля, че подобна детинска нагласа обикновено отшумява, когато мъжете пораснат.

— Ще трябва да се доверя на думата ти за това. Никога не съм излизала с някого, след като приключих с учението. Нямах възможност да проуча зрелия стадий на човешките мъжки екземпляри. Е, досега.

— Никога ли? — попита той шокиран.

— Вербуваха ме, докато още следвах. Разказах ти какво беше положението след това.

— Но… сигурно си срещала хора извън работата. Имаше отпуски, нали?

Тя се усмихна:

— Не много често. И ми беше трудно да говоря с хора извън лабораторията. Всичко беше класифицирано. Аз бях класифицирана. Не можех да бъда себе си по никакъв начин или да говоря за каквато и да е част от истинския си живот с някой външен човек. Беше твърде трудно да бъда въображаема личност. Предпочитах изолираността. Смущавах се, когато се опитвах да играя роля. Иронично, нали? Сега през седмица имам ново име.

Той сложи ръка на коляното й:

— Съжалявам. Звучи ужасно.

— Да. Често наистина беше. Ето защо съм толкова неопитна, когато става дума за междуличностни отношения. Но пък хубавото е, че имах шанс да върша наистина новаторска работа с моноклонални антитела — говоря за материя от научната фантастика, от онези неща, в чието съществуване хората не вярват. А по същество нямах ограничения в практическите си проучвания. В лабораторията имах всичко, каквото поискам. Разполагах с невероятен бюджет. Нося отговорност за по-голяма част от националния дълг, отколкото можеш да си представиш.

Той се засмя.

— Е, бившата ти съпруга по-умна ли беше от теб? — попита тя.

Той се поколеба за момент.

— Значи за теб не е смущаващо да говоря за нея?

— Защо да е смущаващо? Ти не разигра сцена на ревност заради вечната пламенна страст, която ще чувствам към Роджър Марковиц.

— Добър довод. Е, Лейни беше много будна и умна по свой собствен начин. Не умна по начина, по който се поумнява от книгите, а находчива, прозорлива. Когато се срещнахме, беше толкова… ярка и жива. Не беше като другите жени, с които бях излизал на срещи, сговорчиви момичета, които се задоволяваха със сговорчивия ми характер. Лейни винаги искаше повече — от всеки аспект на живота. Беше малко… опак характер. В началото мислех, че просто има много категорични мнения и не се страхува да изрази несъгласие. Обичах това у нея. Но после, с течение на времето… е, не беше истински властна, просто обичаше драматизма. Беше готова да спори дори ако човек й каже, че слънцето изгрява от изток. Поне винаги беше вълнуващо.

— А, значи си пристрастен към адреналина. Сега всичко това започва да придобива смисъл.

— Кое придобива смисъл?

— Привличането, което изпитваш към мен.

Той се втренчи в нея, примигвайки объркано, както правеше, когато бе изненадан.

— Признай си — подкачи го тя. — Включи се в това само заради тръпката от почти смъртоносните преживявания.

— Хмм, не бях обмислил това.

— Може би е по-добре в крайна сметка да забравим тази работа в окръг Колумбия. Ако елиминирам преследвачите си и животът стане съвсем безопасен и скучен, ти ще си тръгнеш, нали? — Тя въздъхна театрално.

Не можеше да определи дали беше сериозен, или просто се опитваше да й угоди, когато отговори:

— Поначало никога не съм си падал по този план. Може би е по-разумно да бягаме.

— От друга страна, ако се издъня в окръг Колумбия, ще стане много по-опасно. Страшно ще ти хареса.

Той я погледна сурово.

— Прекалих ли? — попита тя.

— На косъм беше.

— Извинявай.

Той въздъхна:

— Боя се обаче, че теорията ти е невярна. Виждаш ли, отрано превъзмогнах обичта си към драматизма. Все още беше вълнуващо, но предполагам, че и потъването в плаващи пясъци също е такова. „Вълнуващо“ не е същото като „приятно“.

— Но не си тръгна.

Даниел се взря в ръката си — сега присвита напрегнато около бедрото й, — докато отговаряше:

— Не. Мислех си… е, това ме прави да звуча като истински мухльо. Мислех си, че мога да я излекувам. Тя имаше много проблеми от миналото и аз допуснах тези проблеми да бъдат нейното оправдание, когато правеше разни неща, за да ме нарани. Никога не я винях; винаги винях миналото й. Клиф — това е мъжът, заради когото ме напусна; фантастично е да те напуснат заради човек с такова име^[1], не мислиш ли? Клиф не беше първата й забежка. Научих за другите по-късно. — Внезапно вдигна поглед към нея. — Всичко това имаше ли го в досието?

— Не.

Той се загледа през предното стъкло:

— Знаех, че е по-добре да се откажа. Знаех, че не се уповавам на нищо истинско. Онази Лейни, която обичах, беше просто образ, създаден в ума ми. Но бях упорит. Глупаво упорит. Понякога се вкопчваш в някоя грешка просто защото ти е трябвало толкова дълго време да я допуснеш.

— Звучи жалко.

Той хвърли поглед към нея и й се усмихна слабо:

— Да, беше. Но най-трудната част беше просто да призная, че нищо от това никога не е било истинско. Знаеш ли, унизително е да бъдеш заблуден. Така че гордостта ми бе наранена по-тежко от всичко останало.

— Съжалявам.

— И аз съжалявам. Моите истории са толкова по-малко забавни от твоите. Разкажи ми за някое друго гадже.

— Първо имам въпрос.

Той се вдърви леко:

— Давай.

— Онази история, която си разказал на проститутката, Кейт, за какво беше?

— Хм? — Веждите му се сключиха объркано.

— Онази, която уж трябвало да ти постави проследяващия чип. Кевин каза, че си й заявил, че разводът ти не е приключен. Но каза също и че този разговор се е провел две години след като сте се разделили. Не си оспорвал развода, приключил е за месеци. В такъв случай защо си казал това?

Даниел се засмя:

— Сериозно, благодаря ти от дълбините на сърцето си, че не повдигна този въпрос пред Кевин.

— Пак заповядай.

— Да, дотогава разводът вече беше отдавна приключил. Но това момиче… такива момичета не влизаха просто ей така в онзи долнопробен бар, където обикновено се мотаех. А ако някое случайно влезеше, нямаше аз да съм онзи, когото тя да заговори.

— Каква беше?

— Ако не ме лъже паметта, беше зашеметяваща. И хищна. И странно… плашеща. Дори за миг не повярвах, че наистина изпитва привличане към мен. Можех да усетя, че е в ход някакъв план, и не исках да се хвана. На този етап бях малко чувствителен към идеята отново да бъда заблуден. Но разбира се, не исках да бъда груб, затова отказах по най-вежливия начин, за който се сетих.

Алекс се подсмихна.

— Прав си. Никога, ама никога не казвай на Кевин, че си се страхувал от зашеметяващата проститутка.

— Можеш ли да си представиш? — Той се засмя с нея. — Твой ред е. Друго гадже.

— Вече изчерпвам бройката… Да видим, в колежа излизах за две седмици с един тип на име Феликс.

— И какво изгаси пламъците на страстта ти?

— Трябва да разбереш, че единственото място, на което срещах момчета, беше в някоя лаборатория.

— Карай нататък.

— Е, Феликс работеше с животни. Най-вече плъхове. Държеше много от тях в апартамента си. Съществуваше… проблем с миризмата.

Даниел отметна глава назад и зави от смях. Звукът му бе заразителен. Тя не можа да се сдържи и се изкиска заедно с него. Смехът не беше неконтролируем като в онзи пръв следобед в тайната бърлога на Кевин, но приличаше на него. Целият стрес сякаш се изцеди от тялото й и тя се почувства по-спокойна и отпусната, отколкото би си помислила, че е възможно предвид факта накъде се беше запътила.

Накрая Даниел заспа насред изречението, докато описваше романтичното си увлечение от пети клас. От известно време се бореше да удържи затварящите се клепачи и тя отново заподозря, че се опитва да отклони ума й от негативните мисли.

Беше успокояващо да го гледа как спи кротко до нея. Айнщайн хъркаше на задната седалка — приятен контрапункт на звука от равномерното дишане на Даниел. Алекс знаеше, че би трябвало да обмисля всевъзможни планове, начини да се добере до Карстън, без да се разкрие твърде явно, но просто искаше да се наслади на момента. Покоят щеше да е ограничен лукс в близкото й бъдеще. Ако това беше последният момент, в който й се полагаше да е напълно спокойна и доволна, искаше да го изживее пълноценно.

Бе завладяна от рядко състояние на спокойствие, когато събуди Даниел няколко часа по-късно, докато навлизаха в покрайнините на окръг Колумбия. Последния път, когато бе влязла с кола в този град, бе разярена и ужасена. Днес вероятно имаше дори по-основателна причина да се чувства така, но все още се наслаждаваше на времето, което й беше останало насаме с Даниел, и не смяташе да се откаже от него, преди да й се наложи.

Даниел й прочете указанията, докато тя се приближаваше към набелязаната мишена. Както си беше помислила първоначално, кварталът бе хубав и само ставаше още по-хубав. Не беше ли това напълно в стила на Кевин — да се крие на толкова неподобаващо място? Тя обиколи два пъти сградата със съответните адреси, съмнявайки се дали това може да е мястото.

— По-добре да му се обадя.

Даниел й подаде телефона. Тя натисна клавиша за повторно избиране и телефонът звънна веднъж.

— Закъсняхте — отговори Кевин. — Какво има сега?

— Трафик. Нищо особено. Мисля, че сме пред сградата, но… това място не изглежда правилно.

— Защо?

— Ще се крием в елегантна многоетажна сграда в стил ар деко?

— Да. Една моя приятелка ни пуска да се настаним. Под сградата има паркинг. Слезте на четвъртото ниво, ще ви посрещна. — Той прекъсна връзката.

Тя върна телефона на Даниел.

— Ще ми се само веднъж да му затворя първа.

— Направи го още най-първия път, когато той се обади, помниш ли? Доста зрелищно.

— О, вярно. Това не ме кара да се чувствам по-добре.

Цялото напрежение се върна, когато завиха зад ъгъла и влязоха в многоетажния паркинг и дневната светлина изчезна. Тя подкара в клаустрофобична спирала надолу, докато стигна правилното ниво, и после видя Кевин да стои нетърпеливо до празно място за паркиране с надпис „само за живущи“. Махна й с ръка да вкара колата.

Тя отвори вратата и се напрегна, очаквайки няколко заядливи подмятания за лицето си или критични забележки за издънките на Даниел, но Кевин каза само: „Не обръщай внимание на камерите. Изключих ги тази сутрин“, а после отвори задната врата на джипа да пусне Айнщайн навън.

Последва истинска топла среща след дългата раздяла с Айнщайн, който събори Кевин на земята и пробва да го оближе усърдно. Опитвайки се да се престори, че ни най-малко не ревнува от привързаността на Айнщайн към неговия човек, Алекс не им обръщаше внимание, докато тя и Даниел се натовариха с толкова багаж, колкото можеха да носят.

— Накъде? — попита тя.

Кевин се изправи с въздишка.

— След мен.

Трябваше да му се признае, че наистина грабна останалите торби, когато тръгнаха към асансьора.

— Трябва ли ми шапка? — попита Алекс. — Има ли фоайе? Още не ставам съвсем за гледане отблизо.

— Не бери грижа, Оли, този асансьор отива право до апартамента. Между другото, братле, хубава брада. Добре ти стои. С нея вече не приличаш много на себе си.

— Ъъ, благодаря?

— За тази приятелка… — поде Алекс.

Кевин въздъхна отново:

— Не може всичките да са като Арни. Съжалявам, дребосък, играта може да загрубее.

— Нямаш й доверие?

Вратите на асансьора се разтвориха в изискано обзаведен коридор… или беше преддверие? Имаше само една врата.

— Платих й за цялата следваща седмица, така че й имам доверие поне дотогава.

Косъмчетата на тила на Алекс настръхнаха. Благодарение на Даниел вече бе по-привикнала към човешко общуване, но знаеше, че все още има някои доста сериозни проблеми относно срещите с други хора. Докато вървяха по късия коридор, започна да се бори с торбата в дясната си ръка, опитвайки се да си освободи няколко пръста, за да може да измъкне спринцовка от колана си. Точно когато успя да напипа онази, която й трябваше, Даниел докосна китката й. Тя вдигна поглед и той я гледаше с изражение, което, изглежда, й намекваше, че реагира твърде пресилено. Намръщена, пъхна спринцовката обратно на мястото й. И бездруго нямаше да й отнеме дълго време да я измъкне, ако станеше нужда.

Кевин имаше ключ за единичната врата. Пое си дълбоко дъх, когато я бутна да се отвори.

Отначало Алекс не беше сигурна, че в крайна сметка не бяха попаднали във фоайето, защото никога не беше влизала в апартамент с широко мраморно стълбище, водещо нагоре към друг етаж. Мястото бе разточително обзаведено, лъскаво и модерно и обточено с високи от пода до тавана прозорци, които незабавно я накараха да се почувства изложена на показ. През стъклото слънцето тъкмо започваше да се спуска към хоризонта на окръг Колумбия. Не изглеждаше да има други апартаменти, разположени достатъчно близо, че прозорците им да гледат в този, но щеше да е възможно с помощта на телескоп. Или оптически мерник.

— Не — внезапно заяви суров — но по някакъв начин все пак мек като кадифе — глас иззад тях.

Алекс рязко се завъртя. Апартаментът се простираше назад и в другата посока, обгръщайки входната врата и коридора оттатък. От едната страна имаше огромна бяла кухня, от другата — трапезария, която можеше да побере десет души; и двете помещения бяха обрамчени от още стени, състоящи се изцяло от прозорци. На мраморния кухненски плот се беше облегнало най-изящното човешко същество, което Алекс бе виждала на живо.

Жената отговаряше абсолютно точно на закачливото описание, което Алекс бе измислила, за да илюстрира мислената представа на Кевин за Олеандър. Имаше коса с цвят на пчелен мед, която се открояваше и се спускаше от главата й на пищни вълни като на анимационна героиня на Дисни. Сапфирено сини кротки очи като на кошута, пълни червени устни, извити нагоре в ъгълчетата, и прав, тесен нос: всичко това — разположено безупречно симетрично в овално лице с изпъкнали скули. Лебедова шия над изящно оформени ключици. Разбира се, налятата фигура с почти еднаква големина на бюста и ханша и миниатюрна прищипната талия и крака, които изглеждаха по-дълги от цялото тяло на Алекс. Жената имаше само късо, черно кимоно и раздразнено изражение.

— Временно е — каза Кевин с помирителен тон. — Очевидно, ще ти платя една и съща сума за всеки от тях. Три пъти повече от онова, за което се споразумяхме първоначално.

Нереално съвършената жена повдигна вежда и погледна остро към Айнщайн. Той размахваше ожесточено опашка. Вдигна очи към блондинката с прословутото умолително изражение на малко кученце.

— Четири пъти повече — обеща Кевин. Пусна торбите, които носеше. — Ти харесваш кучета.

— Кейт? — попита внезапно Даниел с тон, пропит от внезапно разпознаване.

Лицето на жената се присви в усмивка с трапчинки като в реклама на паста за зъби.

— Здрасти, Дани — измърка тя. — Без малко да не те позная с цялата тази четина. Е, това наистина ме кара да се почувствам по-добре. Остави неприятен белег от натъртване върху егото ми, но поне не си ме забравил.

— Ами, ъъ, приятно ми е да те видя отново — изрече със запъване Даниел, смутен от поздрава й.

Очите на блондинката се изместиха към Кевин:

— Добре, той може да остане.

— Само няколко нощи — каза Кевин. — Трябва ми място и за малката.

— Знаеш, че не обичам да ми се пречкат жени — каза тя с равен тон, като хвърли бърз поглед към Алекс, после обратно към Кевин.

— О, не е проблем, Оли не е истинско момиче — увери я Кевин.

Даниел пусна торбите си и пристъпи леко напред, преди Алекс да подхване гърба на ризата му със свободния си пръст.

— Не сега — промърмори тя.

Кейт — или каквото там й беше истинското име — грациозно се отдръпна от плота и тръгна с плавна походка към тях. Погледна Алекс отвисоко — лесно за изпълнение, тъй като беше с поне петнайсет сантиметра по-висока.

— Е, какво е станало с лицето ти? Гаджето ти ли те издокара така?

Даниел се наежи. Алекс не беше сигурна каква точно бе тази реакция — може би някакъв инстинкт за защитаване на територията? Беше само догадка; Алекс нямаше голям опит с други жени. В далечното минало бе изтърпяла една-две незрели съквартирантки, бе харесвала няколко други вманиачени в науката жени и бе водила вежливи светски разговори с някоя и друга низша служителка в лабораторията, която не хукваше да бяга, щом я види. Бе работила главно с мъже и не беше запозната с всички правила на общуването с притежателките на двойна Х хромозома. Объркана, избра да каже истината, макар че вероятно бе по-добре да изчака да разбере какво бе казал Кевин на жената.

— Ами, не, беше наемник от мафията. — Алекс раздвижи челюст и почувства как превръзката изпъва кожата й. — О, а по-старите ги дължа просто на опита на Кевин да ме убие.

— Ако наистина се бях опитвал да те убия, щеше да си мъртва — промърмори Кевин.

Алекс завъртя очи.

— Какво, още един рунд ли искаш да изкараш? — запита Кевин. — Когато пожелаеш, скъпа.

— Следващия път, когато те приспя — обеща Алекс, — ще е завинаги.

Кевин се засмя — не подигравателно, както очакваше тя, а с истинска наслада.

— Виждаш ли какво имам предвид, Вал?

Жената имаше вид, сякаш се опитва да сдържи усмивката си.

— Добре, успя да предизвикаш интереса ми. Но имам само една допълнителна стая.

— Оли я бива да се справя в полеви условия.

— Както и да е — каза жената. Очевидно това беше съгласие. — Разкарай цялата тази бъркотия от дневната ми.

Провря се плътно покрай Даниел, докато ги подминаваше. Без да погледне назад, се отправи към горния етаж. Кимоното беше много късо и двамата братя я проследиха с полуотворени усти как се изкачва.

— Отхвърлил си нея! — промърмори Алекс под нос.

Кевин я чу и пак се засмя:

— Да преместим този багаж, преди да ни е изритала всичките.

* * *

Допълнителната спалня беше по-голяма от целия апартамент на Алекс в окръг Колумбия. А не може да се каже, че бе живяла в мизерна дупка; жилището й беше от тези, които агентите по недвижими имоти описваха като „апартамент лукс категория“. Това място обаче беше няколко степени отвъд обикновения лукс. Кевин й се беше сторил честен, когато каза, че жената е проститутка, но Алекс не бе имала представа, че тази професия може да бъде толкова доходна.

Кевин струпа торбите до едната стена.

— Оли, още имаш онзи спален чувал, нали? Встрани от банята има огромен дрешник. Разгледай го и виж дали ще ти свърши работа. Би могла да се настаниш на един от онези дивани там, но може би ще е най-добре да стоиш далече от Вал, колкото може повече.

— Разбира се, че Алекс ще спи в леглото — каза Даниел.

Кевин скептично сключи вежди:

— Сериозно? Ще се направиш на благороден рицар заради Оли?

— Сякаш абсолютно никога не си срещал майка ни.

— Спокойно — обади се Алекс, когато Кевин се наежи. — Ще го измислим.

— Хубаво — каза Кевин.

— Трябваше ли да си меря приказките по-внимателно там? — обърна се Алекс към Кевин. — Каза, че не е особено надеждна.

Кевин поклати глава:

— Не, справяш се. Вал може да изрита всички ни на улицата, когато й писне от нас, но няма да ни издаде. Откупих времето и дискретността й. Каквото се случва с Вал, си остава с Вал. Трябва да си пази репутацията.

— Добре — съгласи се Алекс, макар да не беше сигурна, че напълно разбира политиката на Вал.

Кевин се отправи към вратата, после спря с ръка върху дръжката на бравата.

— В хладилника има много храна, ако сте гладни, или може да поръчаме да донесат нещо.

— Благодаря — каза Алекс. — Първо ще си подредя нещата.

— Да — каза Даниел. — Нека да се настаним.

Кевин се поколеба още една секунда, после влезе обратно в стаята.

— Ъъ, Дани, само исках да кажа… хубаво е да те видя. Радвам се, че си в безопасност.

Както и преди, когато тръгваше от ранчото, Кевин имаше вид, сякаш нямаше да възрази на една прегръдка. Даниел се изправи неловко: жестовете и движенията на тялото му бяха изпълнени с двусмислие.

— Да, ами, благодарение на Алекс — каза Даниел. — И се радвам, че не си мъртъв, както мислеше тя.

Кевин нададе рязък смях, подобен на лай:

— Да, и аз също. Благодаря отново, кралице на отровите. Длъжник съм ти.

Той излезе, надавайки нов смях, и остави вратата открехната зад гърба си.

Даниел отправи на Алекс продължителен поглед, после отиде до вратата и тихо я затвори докрай. Обърна се отново към нея и явно всеки момент щеше да започне спор. Тя поклати глава и му направи знак да я последва по-навътре в стаите за гости.

За секунда банята я накара да забрави защо беше дошла насам. В пода беше вградена вана с размерите на плувен басейн, заобиколена от стена от мрамор и бледосиня мозайка, която блещукаше като бледа морска вода. Слушалка за душ с размерите на автомобилна гума висеше от тавана над ваната.

— Какво е това място? — ахна Алекс.

Даниел затвори вратата зад тях.

— Кейт — или по-скоро Вал — очевидно е доста успяла жена.

— Мислиш ли, че наистина е проститутка, или Кевин просто се опитваше да направи историята по-хубава?

— Не дойдох тук да говорим за Вал.

Тя се обърна с лице към него, устните й се извиха в нацупена гримаса.

— Алекс, не ми харесва да го лъжа.

— Кой е излъгал?

— Да се преструвам тогава. Да се правя, че с теб не означаваме нищо един за друг.

Тя издаде тежка, пухтяща въздишка.

— Просто не съм готова да се справя с неизбежното избухване. Достатъчно съм стресирана.

— В крайна сметка ще се наложи да му кажем. Защо просто да не приключим с това?

Видя как изражението й се променя, докато преценяваше вариантите.

— Все още не вярваш, че за нас има такова нещо като в крайна сметка, нали? — обвини я той.

— Ами… има доста голяма вероятност той или аз да сме мъртви, преди да е изтекла следващата седмица, така че защо да разбунваме духовете?

Даниел рязко я притегли в груба прегръдка, която някак бе по-скоро укорителна, отколкото утешителна.

— Не казвай това. Непоносимо ми е да те слушам да говориш така.

— Съжалявам — прошепна тя, заровила лице в ризата му.

— Можем да избягаме. Тази нощ. Ще се скрием. Знаеш как.

— Може ли поне да изчакаме, докато се наспим и се нахраним? — попита тя жално.

Той се разсмя неохотно, когато чу тона й.

— Предполагам, че бих могъл да допусна поне това.

Тя се отпусна в обятията му за момент и отново си пожела бягството да е правилният вариант. Звучеше безкрайно по-лесно, почти успокояващо.

— Нека просто да излезем там хванати за ръце — предложи Даниел, — а после да се понатискаме малко на софата.

— Първо ще ядем и ще поспим. Нямам намерение да се справям с последиците от грандиозно разкритие, докато не се уверя, че съм обмислила всички възможни форми, които ответният удар може да приеме, и дали трябва да съм въоръжена — или по-скоро колко въоръжена трябва да бъда. Точно в момента дори не мога да мисля ясно.

— Добре — каза той. — Ще ти отстъпя тази вечер, защото знам колко си изтощена. Но на сутринта ще преразгледаме това решение и възнамерявам да бъда съвсем неотстъпчив.

— Дали и Кевин ще бъде тук? — зачуди се тя. — Жената каза, че има само една допълнителна стая. Това няма да улесни обсъждането на каквото и да било.

— Съмнявам се. — Долови в гласа му завъртането на очи и се отдръпна да го погледне в лицето. Той не я освободи, но остави ръцете си да се отпуснат по-небрежно около талията й.

— О, мислиш ли, че е искала да каже, че това е единствената празна допълнителна стая?

— Не, мисля, че той ще остане при нея.

Тя сбърчи нос:

— Сериозно? Не изглеждаше да го харесва особено.

— Така е с всички жени в живота му.

Тя още не беше убедена.

— Но… тя би могла да получи нещо много по-добро.

Даниел се засмя:

— Няма да оспоря това.