Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Одноэтажная Америка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Иля Илф; Евгений Петров

Заглавие: Едноетажна Америка

Преводач: Пелин Велков

Език, от който е преведено: руски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: пътепис

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Донка Стайкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Александър Денков

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6695

История

  1. — Добавяне

Осма глава
Голямата нюйоркска арена

Членовете на клуба „Немска гощавка“ се събират всеки вторник в белия салон на нюйоркския хотел „Амбасадор“.

Самото име на клуба дава точна представа за правата и задълженията на неговите членове. Всеки плаща за себе си. На тази мощна икономическа база са се обединили доста много журналисти и писатели. Но има изключение. Почетните гости не плащат. Затова пък са задължени да произнесат някаква смешна реч. Няма значение за какво, само речта да бъде смешна и кратка. Ако просто не излезе смешна, то във всеки случай трябва да бъде кратка, защото събранията стават през време на закуската и цялото тържество трае само един час.

Като награда за речта гостът получава малка закуска и голям гипсов медал на клуба, на който медал е изобразен гуляйджия с продънен цилиндър, хъркащ под сянката на инициалите на клуба.

При общи ръкопляскания медалите се окачват на шиите на гостите и всички бързо се разотиват. Вторник е делови ден, всички членове на „Немска гощавка“ са делови хора. След един часа всички вече седят в своите офиси и правят бизнес. Движат културата или просто печелят пари.

На такова събрание видяхме директора на „Медисън скуеър гардън“, най-голямата нюйоркска арена, дето се провеждат най-големите боксови мачове, най-големите митинги, изобщо всичко най-голямо.

Този вторник гости бяхме ние, пристигналите съветски писатели, един известен американски киноартист и директорът на „Медисън скуеър гардън“, за който току-що говорихме.

Ние съчинихме реч, като наблягахме главно не на хумора, а на лаконичността и последното постигнахме напълно. Преведоха речта на английски език и единият от нас, без да се смущава ни най-малко, че се намира в такова голямо събрание на познавачи на английски език, я прочете от листчето.

Ето я в обратен превод от английски на руски:

Мистър председател и джентълмени!

Ние направихме голямо пътешествие и напуснахме Москва, за да се запознаем с Америка. Освен Ню Йорк успяхме да посетим Вашингтон и Хартфорд. Прекарахме в Ню Йорк месец и в края на този срок почувствувахме, че сме успели да обикнем вашия велик, чисто американски град.

Но внезапно ни поляха със студен душ.

— Ню Йорк съвсем не е Америка — казаха ни нашите нови приятели. — Ню Йорк е само мост между Европа и Америка. Вие все още се намирате на моста.

Тогава отидохме във Вашингтон, окръг Колумбия — столицата на Съединените щати, като лекомислено бяхме убедени, че този град вече безусловно е Америка. Привечер на втория ден със задоволство почувствувахме, че започваме по малко да се оправяме в американския живот.

— Вашингтон съвсем не е Америка — казаха ни, — това е град на държавни чиновници. Ако наистина искате да опознаете Америка, няма какво да търсите тук.

Ние покорно прибрахме своите олющени куфари в автомобила и отидохме в Хартфорд, щат Кънектикът, дето е прекарал своите зрели години великият американски писател Марк Твен.

Тук веднага честно ни предупредиха:

— Имайте предвид, че Хартфорд още не е Америка.

Когато все пак започнахме да разпитваме за местонахождението на Америка, хартфордци неопределено посочиха някъде встрани.

Сега дойдохме при вас, мистър председател и джентълмени, за да ви помолим да ни посочите къде се намира Америка, защото ние пристигнахме тук специално за да се запознаем с нея колкото може по-добре.

Речта имаше потресаващ успех. Членовете на клуба „Немска гощавка“ я аплодираха много дълго. Едва после ни стана ясно, че повечето членове на клуба не са разбрали нито дума от тази реч, тъй като чудноватият руско-английски акцент на оратора напълно е заглушил спотаените в нея дълбоки мисли.

Впрочем мистър председателят, който седеше до нас, както изглежда, беше доловил смисъла на речта. Като обърна към нас своето слабо и умно лице, той почука с чукчето, прекрати по този начин бурята от аплодисменти и каза в настъпилата тишина:

— Много съжалявам, но и самият аз не бих могъл да ви кажа сега къде се намира Америка. Заповядайте тук пак към трети ноември хиляда деветстотин тридесет и шеста година — и тогава ще стане ясно какво е Америка и къде се намира тя.

Това беше остроумен и единствено правилен отговор на нашия въпрос. На трети ноември ще станат президентските избори и американците смятат, че едва тогава ще бъде определен пътят, по който ще тръгне Америка.

После думата беше дадена на един висок мъж, когото председателят наричаше полковник. Полковникът веднага закрещя, като поглеждаше подигравателно насъбраните.

— Моят бизнес — каза той — се състои в това, че аз давам под наем помещението на „Медисън скуеър гардън“ на всички желаещи. И всичко, което става на света, е изгодно за мен. Комунистите уреждат митинг против Хитлер — давам моя салон на комунистите. Хитлеристите уреждат митинг против комунистите — давам салона на хитлеристите. В моето помещение днес демократите проклинат републиканците, а утре републиканците ще доказват от същата трибуна, че мистър Рузвелт е болшевик и води Америка към анархия. Моят салон е за всички. Аз правя своя бизнес. Но все пак си имам убеждения. Наскоро защитниците на Бруно Хауптман, който уби детето на Линдберг, искаха да наемат моя салон за агитация в полза на Хауптман. Виж, на тези хора аз не дадох моя салон. А всички други — заповядайте, елате. Заплатете и заемайте местата, каквито и да сте — болшевики, анархисти, реакционери, баптисти — на мен ми е все едно.

Като изкряка всичко това, мъжественият полковник седна на мястото си и се зае да допива кафето си.

В „Медисън скуеър гардън“, в този „салон за всички“, според израза на полковника, ние видяхме голям боксов мач между бившия световен шампион италианеца Карнера и един немски боксьор, не най-добрия, но първокласен.

Арената на „Медисън скуеър гардън“ представлява не кръг, каквито са обикновено цирковите арени, а продълговат правоъгълник. Около правоъгълника на доста стръмни наклони се издигат редиците на столовете. Още преди мача пред очите на зрителя се открива внушително зрелище — той вижда изведнъж двадесет и пет хиляди стола: театърът има двадесет и пет хиляди места. По случай боксовия мач столове имаше и на арената, които гъсто заобикаляха високия ринг.

Силна бяла светлина падаше върху площадката на ринга. Целият останал цирк беше потънал в полумрак. Остри викове на продавачи с бели двуроги шапки се носеха из грамадната сграда. Промъквайки се между редовете, продавачите предлагаха солени ядки, солени бисквити, чуингъм и малки бутилчици с уиски. По природа американците са дъвчащ народ. Те дъвчат чуингъм, бонбони, краищата на пурите, челюстите им постоянно се движат, чукат, тракат.

Карнера участвуваше в предпоследната двойка. Той излезе на ринга под оглушителни приветствия и се огледа с онзи мрачносмутен поглед, какъвто обикновено имат всички прекалено високи и силни хора. Това е поглед на човек, който през цялото време се страхува да не смачка, да не строши, да не обезобрази някого или нещо.

В родината му, в Италия, наричат Карнера дори не по име. Той си има прякор — „Ил гиганте“. Ил гиганте е прекомерно висок и дългорък човек. Ако беше кондуктор в някой московски трамвай, би могъл свободно да приема копейки от хората, които стоят на предната платформа. Ил гиганте смъкна яркия си халат и се представи в цялото си величие — дълъг, кокалест, приличен на недостроена готическа катедрала.

Неговият противник беше набит светлорус немец със среден ръст.

Раздаде се сигнал, менажерите се посипаха от ринга и Карнера спокойно се залови да удря немеца. Даже не да го удря, а да го млати. Селянинът Карнера сякаш вършеше привична за него селскостопанска работа. Двуметровите му ръце отмерено се вдигаха и спускаха. Често те улучваха въздуха, но в редките случаи, когато се стоварваха върху немеца, нюйоркската публика крещеше: „Карнера! Бу-у!“ Неравенството на силите на противниците беше прекалено очевидно. Карнера бе много по-висок и по-тежък от немеца.

При все това зрителите крещяха и се вълнуваха, сякаш изходът от борбата не беше предрешен. Американците са много кресливи зрители. Понякога дори ти се струва, че отиват на бокс или футбол не за да гледат, а да покрещят. През цялото време на мача се носеше рев. Ако на зрителите нещо не харесваше или смятаха, че един от боксьорите неправилно се бие, страхува се или шмекерува, всички започваха хорово да бучат: „Бу-у-у! Бу-у-у!“ и залата се превръщаше в събрание на симпатични бизони с меки шапки. Освен това с викането си зрителите помагаха на биещите се. За три и половина рунда, в продължение на които се водеше борбата между Карнера и немеца, зрителите изразходваха толкова сили, направиха толкова движения, че при правилно използуване на тази енергия би могло да се построи шестетажна къща с асансьори, плосък покрив и кафетерия на първия етаж.

Третия рунд немецът започна почти ослепен. Беше засегнато едното му око. А в средата на четвъртия рунд той внезапно махна с ръка като картоиграч, на когото не върви, и напусна ринга, отказвайки се да продължи борбата.

Ужасно „бу-у-у, бу-у-у!“ огласи безпределните пространства на цирка. Това никак не беше спортсменско — да напускаш ринга. Боксьорите трябва да бъдат изнасяни от ринга, тъкмо за това зрителите дават пари. Но изглежда, че на немеца толкова му беше противно да си представи как след минута или две ще получи нокаут, че той реши повече да не се бие.

Зрителите бубукаха през цялото време, докато нещастният боксьор се промъкваше зад кулисите. Те бяха така възмутени от поведението на немеца, че дори не приветствуваха много победителя. Ил гиганте вдигна скръстените си ръце над глава, после облече разкошния си като на куртизанка копринен халат, гмурна се под въжетата на ринга и солидно тръгна да се преоблича, тръгна с походката на стар работен кон, който се връща в конюшнята, за да пъхне дългата си муцуна в торбата с овес.

Последната двойка не представляваше интерес. Скоро заедно с всички ние излизахме от цирка. Пред входа вестникари продаваха нощните издания на „Дейли нюз“ и „Дейли мирър“, на чиито първи страници с афишни букви беше напечатено съобщение, че в четвъртия рунд Карнера победил своя противник. От момента, когато това събитие беше станало, до момента, когато купихме вестника със съобщението за мача, беше минал не повече от половин час.

В нощното небе пламтеше електрически надпис: „Джек Демпси“. Великият шампион по бокс, завършил своята кариера на ринга, беше отворил наблизо до „Медисън скуеър гардън“ бар и ресторант, дето се събираха любителите на спорта. На никого от американците, разбира се, няма да хрумне мисълта да упрекне Демпси, че от спортсмен се е превърнал в съдържател на бар. Човекът изкарва пари, прави своя бизнес. Не е ли все едно по какъв начин са спечелени парите? По-добри са онези пари, които са повече!

Боксът може да ви харесва или да не ви харесва. Това е лична работа на всеки човек. Но боксът все пак е спорт; може би тежък, може би дори ненужен, но спорт. Що се отнася до американската борба, то тя представлява зрелище далеч не спортно, макар и удивително.

Ние видяхме такава борба в „Медисън скуеър гардън“.

За правилата на американската борба… Впрочем защо да говорим за правила, когато особеното на тази борба се състои именно в това, че няма никакви правила! Можеш да правиш каквото си щеш: можеш да изкълчваш ръцете на противника; да пъхаш пръстите си в устата му, като се мъчиш да я разчекнеш, а в това време противникът се опитва да отхапе чуждите пръсти; да скубеш косата му; просто да го биеш; да дереш с нокти лицето му; да го дърпаш за ушите; да го душиш за гърлото — всичко можеш да правиш. Тази борба се нарича „реслинг“ и предизвиква у зрителя истински интерес.

Борците се търкалят на ринга, стиснали се един друг, лежат така по десет минути, плачат от болка и гняв, сумтят, храчат, пищят, изобщо държат се гадно и безсрамно като грешници в ада.

Погнусата се увеличава още повече, когато след половин час започваш да разбираш, че всичко това е най-глупава измама, че тук няма дори обикновено улично сбиване между двама пияни хулигани. Ако един силен човек иска да счупи ръката на друг, като издебне момент, той винаги може да направи това. А при реслинга въпреки най-ужасните хватки повреда на крайниците не видяхме. Но американците вярват като деца на тази наивна измама и примират от възторг.

Нима може да се сравни това вулгарно зрелище със състезанията на каубоите! На същата правоъгълна арена, осквернена от реслинга, ние гледахме „родео“ — състезание на говедарите от Запада.

Този път нямаше нито ринг, нито столове. Чист пясък беше посипан от единия до другия край на огромната арена. На трибуната седяха оркестранти с каубойски шапки и с всички сили надуваха своите валдхорни и тромбони.

Отвори се една врата в плътна дървена бариера и парадът на участниците започна. На славни кончета яздеха представителите на романтичните щати на Америка — каубои и каугърлз (говедари и говедарки) от Тексас, Аризона, Невада. Трепкаха полите на исполинските шапки, момичетата приветствуваха публиката с мъжествено вдигнати ръце. На арената имаше вече няколкостотин ездачи, а от вратата излизаха все нови и нови каубои.

Тържествената част свърши, започна художествената.

Един по един каубоите излизаха от вратата, яхнали ниски и лудо подскачащи бикове. По всяка вероятност на тези бикове бяха причинявали с нещо болка, преди да излязат на арената, защото те невероятно ритаха. Задачата на ездача се състоеше в това — да се задържи колкото може по-дълго на гърба на животното, без да се хваща за него и като държи в дясната си ръка шапката. От тавана висеше огромен секундомер, който можеше да се следи от цялата зала. Един каубой се държа на побеснелия бик седемнадесет секунди, друг — двадесет и пет. Биковете хвърляха на земята някои ездачи още на втората или на третата секунда. Победителят успя да се задържи нещо към четиридесет секунди. Каубоите имаха напрегнати, свенливи лица на селски момци, които не искат да се посрамят пред гостите.

Сетне каубоите един по един изскачаха на коне, като размахваха навито на гранче ласо. Вирнало опашка, пред коня тичаше с възторжен галоп теле. Пак пускаха секундомера. Неочаквано въжето на ласото излиташе от ръката на каубоя. Примката се държеше във въздуха като жива. Една секунда тя повисваше над главата на телето, а в следната секунда то вече лежеше на земята и скочилият от коня каубой тичаше към него, за да върже колкото може по-бързо телето по всички правила на тексаската наука и да го превърне в грижливо опакована, макар и отчаяно мучаща покупка.

Любителите на родеото крещяха и си записваха в тефтерчета секунди и части от секунди.

Най-трудното беше оставено на края. Сега каубоите имаше над какво да се помъчат. От вратата пуснаха бодлива зла крава. Тя летеше по арената с такава бързина, каквато никак не можеше да се очаква от това изобщо кротко животно. Каубой гонеше кравата с кон, при пълен галоп скочи на врата ѝ, хвана я за рогата и я наведе до земята. Най-важното и най-трудното беше да повали кравата на земята. Мнозина не успяваха да сторят това. Като повалеше кравата, каубоят трябваше да свърже и четирите ѝ крака и да надои в едно шишенце, което той бързо изваждаше от джоба си, поне малко мляко. За всичко това се даваше само една минута. Като издои кравата, каубоят тържествено вдигна над главата си шишенцето и радостно изтича зад преградата.

Блестящите упражнения на говедарите, техните миньорни песни и черни китари ни накараха да забравим тежките удари на боксьорските ръкавици, зиналите разлигавени уста и разплакани лица на участниците в американската борба реслинг.

Полковникът се оказа прав. На неговата арена можеше да се види и добро, и лошо.