Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (11)

Единадесета глава
Малкият град

Спряхме в един малък град и обядвахме в аптеката.

Тук трябва да обясним какво представлява малкият американски град и що за аптека е това, в която може да се обядва. Тази история може да бъде наречена: „Провизор без мистика или Тайната на американската аптека“.

Когато големите американски делови хора в надпреварата си за печалби насочили своето внимание към аптечното дело, преди всичко ги заинтересувало с какво се занимават зад своите преградки провизорите.

Какво разтриват те там, навъсили важно лица, с пестниците в своите дебели фаянсови хаванчета? Лекарства? Че колко са тези лекарства в света? Петдесет, сто, нека са сто и двадесет! Сто и двадесет смъкващи огъня, възбуждащи или болкоуспокояващи лекарства! А защо да ги приготовляват по занаятчийски в аптеките? Те трябва да се произвеждат масово във фабрики.

От това, че лекарствата започнали да се приготвят във фабрики, на болния не станало по-леко — лекарствата не поевтинели. Но провизорите загубили своето възнаграждение. Него го грабнали аптечните фабриканти.

За да увеличат своите доходи, измамените провизори започнали да продават сладолед, разхладителни води, дребна галантерия, играчки, цигари, кухненски съдини — с една дума, съвсем се провалили.

И сегашната американска аптека представлява голям бар с висок тезгях и въртящи се роялни табуретки пред него. Зад тезгяха се суетят рижи момци с килнати настрана бели пилотки или кокетни, накъдрени за няколко години напред момичета, приличащи на нова, току-що станала на мода кинозвезда. Понякога те приличат на Кей Френсис, понякога на Грета Гарбо, а по-рано всички са мязали на Глория Свансон. Момичетата разбиват каймак, пускат от никелираните кранове шумни струи газирана вода, пекат кокошки и със звън хвърлят в чашите парченца лед.

Ала макар аптеката отдавна-отдавна да се е превърнала в закусъчна, въпреки това нейният собственик е задължен да бъде провизор, да има по някакъв начин научен багаж, абсолютно необходим при поднасяне на кафето, сладоледа, препечения хляб и другите подобни аптечни стоки.

В най-отдалечения ъгъл на веселото заведение се намира стъклено шкафче с бурканчета, кутийки и шишенца. Трябва да прекараш в аптеката половин час, за да забележиш най-сетне това шкафче. Там държат лекарствата.

В Ню Йорк е оцеляла една аптека, в която провизорът лично изготвя илачите. О, това е знаменито заведение, забулено с ореола на медицинската тайна! Като доказателство, че тука наистина лекарствата се приготовляват ръчно, собственикът на аптеката е изложил на прозореца куп стари, пожълтели рецепти. Всичко това изглежда като бърлога на средновековен алхимик. Даже да те е страх да влезеш! Друго нещо е обикновената аптека. В нея можеш да похапнеш, да си купиш джобен часовник или будилник, тенджера или играчка, можеш да си купиш или да вземеш за временно ползуване книга.

Ние скръбно погледнахме листа. Обед № 1, обед № 2, обед № 3, обед № 4. Динър нъмбър уан, динър нъмбър туу, динър нъмбър трий, динър нъмбър фоур! Обед номер четири струва двойно по-скъпо от обед номер две. Но това не значи, че той е двойно по-хубав — не, той просто е двойно по-голям. Ако в обед номер две блюдото под наименование „кънтри сосидж“ се състои от три окастрени кренвирша, то в обед номер четири тези окастрени „сосиджи“ ще бъдат шест, но вкусът ще си остане същият.

След обяда се заинтересувахме от духовна храна, с която в аптеката също търгуваха. Тук имаше грозно оцветени фотографски картички с изгледи от местните забележителности, много евтини — две парчета за пет цента. Черните струваха по пет цента парчето. Цената беше правилно определена: черните картички бяха прекрасни, а цветните — голям боклук. Разгледахме полицата с книгите. Всичко беше само романи: „Да бъдеш грешник, е мъжка работа“, „Пламъкът на догорялата любов“, „Първата нощ“, „Флиртът на женените“.

— Не, не, сърове — рече мистър Адамс, — не трябва да се сърдите. Вие се намирате в малко американско градче.

Мнозина си представят Америка като страна на небостъргачите, където ден и нощ се чува тракането на надземните и подземни влакове, адският рев на автомобилите и непрекъснатият отчаян вик на борсовите маклери, които се носят сред небостъргачите и размахват падащите всяка секунда акции. Тази представа е упорита, отдавнашна и привична.

Естествено всичко има — и небостъргачи, и надземни железници, и падащи акции. Но това принадлежи на Ню Йорк и Чикаго. Впрочем даже и там борсовите агенти не летят по тротоарите, не събарят на земята американските граждани, а се въртят незабелязано за населението в своите борси и вършат в тези монументални сгради най-различни некрасиви машинации.

В Ню Йорк има доста много небостъргачи. В Чикаго — малко по-малко. А в другите големи градове те са съвсем малко — по два, по три в град. Стърчат там някак самотно, също като водопроводна кула или пожарна наблюдателница. В малките градове небостъргачи няма.

Америка е предимно страна едноетажна и двуетажна. По-голямата част от американското население живее в малки градчета, в които жителите са три хиляди души, пет, десет, петнадесет хиляди.

На кой пътник не е познато първото, неповторимо чувство на развълнувано очакване, което обхваща душата при влизане в град, в който никога не е бил! Всяка улица, всяка пресечка откриват за жадуващите очи на пътника все нови и нови тайни. Привечер започва да му се струва, че той вече е успял да обикне този град. От вида на уличната тълпа, от архитектурата на сградите, от миризмата на пазара, най-сетне от цвета, присъщ само на този град, у пътника се натрупват първите, най-верните впечатления. Той може да прекара в града година, да проучи всички негови кътчета, да си намери приятели, после да забрави имената на тези приятели, да забрави всичко проучено така добросъвестно, но първите впечатления той никога няма да забрави.

Нищо подобно не може да се каже за американските градове. Има, разбира се, и в Америка няколко града, които притежават свое неповторимо лице — Сан Франциско, Ню Йорк, Ню Орлеан или Сайта Фе. От тях можеш да се възхищаваш, можеш да ги обикнеш или намразиш. Във всеки случай те извикват някакво чувство. Но почти всички останали американски градове си приличат един на друг както петте канадски близнаци, които бърка даже и тяхната нежна мама. Това обезцветено и обезличено струпване на тухли, асфалт, автомобили и рекламни плакати извиква у пътника само чувство на досада и разочарование.

И ако в първия малък град пътникът влиза с чувството на развълнувано очакване, във втория град това чувство явно изстива, в третия се сменя с учудване, в четвъртия — с иронична усмивка, а в петия, седемнадесетия, осемдесет и шестия и сто и петдесетия се превръща в равнодушие, сякаш срещу автомобила летят не нови, непознати градове на незнайна страна, а обикновени железопътни гари с неизбежната камбана, казан с вряла вода и дежурен с червена шапка.

През града минава главната улица. Тя непременно се нарича или Мейн стрийт (което значи тъкмо главна улица), или Стейт стрийт (улица на щата), или Бродуей.

Всеки малък град иска да прилича на Ню Йорк. Има Нюйоркове с две хиляди жители, има и с хиляда и осемстотин. Срещнахме дори едно Нюйоркче с деветстотин жители. И това беше истински град. Жителите му ходеха по своя Бродуей с вирнати към небето носове. Не се знае само чий Бродуей те смятаха за главен — своя или нюйоркския.

Архитектурата на къщите по главната улица не може да достави на окото художествена наслада. Това са тухли, съвсем голи тухли, иззидани в двуетажни кубове. Тук хората печелят пари и никакви отвлечени украшения не се полагат.

Тази долна част на града се нарича „бизнес сентър“ — делови център. Тук се помещават търговските заведения, деловите кантори, киното. Тротоарите са безлюдни. Затова пък платната на улиците са запълнени с автомобили. Те заемат всички свободни места от двете страни. Забранено е спирането само срещу пожарните кранове или входовете, за което свидетелствува надпис: „No parking“! „Паркирането забранено“!

Понякога това се превръща в мъчително занимание — да намериш място, където можеш да оставиш колата, както говорят русите в Америка — „да се паркираш“. Една привечер ние се оказахме в Сан Диего, град на тихоокеанския бряг. Трябваше да оставим някъде колата, за да обядваме. И ние цял час се лутахме из града, изгаряни от желание „да се паркираме“. Градът беше така препълнен с коли, че не се намери място още за една, само за една кола.

Характер на малкия американски град придават не сградите, а автомобилите и всичко, което е свързано с тях — бензиновите колонки, ремонтните станции, магазините на „Форд“ или „Дженеръл моторс“. Тези черти са присъщи абсолютно на всички американски градове. Може да пропътувате хиляда мили, две хиляди, три — променя се природата, климатът, ще се наложи да превъртите часовника си напред, но градчето, в което ще спрете да нощувате, ще бъде като това, което ви се е изпречило на пътя преди две седмици. В него също така няма да има минувачи, ще има пак толкова, ако не и повече, автомобили отстрани на улицата, фирмите на аптеките и гаражите ще светят със същия неон или аргон. Главната улица пак ще се нарича Бродуей, Мейн стрийт или Стейт стрийт. Може само къщите да бъдат построени от друг материал.

„Резиденшъл парт“, жилищната част на града, е вече съвсем пуста. Тишината се нарушава само от шушненето на гумите на прелетяващите коли. Мъжете работят в своя „бизнес сентър“, домакините се занимават с чистене. В едноетажните или двуетажни къщурки съскат прахосмукачките, преместват се мебели, избърсват се златните рамки на фотографски портрети. Работа много, в къщурката има шест или седем стаи. Достатъчно е да влезеш в една къщурка, за да знаеш какви мебели има в милионите други къщурки, да знаеш дори как са подредени те. В разположението на стаите, в подреждането на мебелите — във всичко съществува поразително сходство.

Къщурките с дворове, където непременно стърчи лек дъсчен гараж, който не се заключва, никога не са отделени със стобори една от друга. Циментова пътека води от вратата на къщата до тротоара. Дебел слой окапали листа лежи върху квадратни градински лехи. Спретнатите къщурки сияят под светлината на есенното слънце.

Понякога онази част на „резиденшъл парт“, където живеят заможните хора, прави смайващо впечатление. Тук цари такава идилия на богатството, че ти се струва — това може да съществува само в приказките. Черни бавачки с бели престилки и шапчици разхождат малките джентълмени. Рижокоси момиченца със сини очи търкалят леки жълти обръчи. Прекрасни „туринг кари“ стоят пред богатите вили.

А редом е този висш свят съвсем близко се намира суровият, железен и тухлен „бизнес сентър“, винаги възстрашният американски делови център, дето всички сгради напомнят пожарникарски сайванти, където се печелят парите за току-що описаната идилия. Между тези две части има такава рязка разлика, че отначало не ти се вярва — наистина ли са в един град. Уви, те винаги са заедно! Тъкмо поради това е така страшен деловият център, защото всичките му сили отиват за създаване идилията на богатите хора. И твърде много може да разбере човек, когато посети малкия град. Все едно къде ще го гледа — на Изток, на Запад или на Юг. Това ще бъде без значение.

Колата лети по пътя, мяркат се градчета. Какви пищни имена! Сиракуза, Помпей, Батавия, Варшава, Каледония, Ватерлоо, Женева, Москва, чудна мъничка Москва, където в аптеката поднасят закуска номер две: топли тиганички, полени с кленов сок; където на обед се полагат пресни солени краставички; където в киното прожектират филм от живота на бандитите — чисто американска Москва.

Има няколко Парижа, Лондони. Има Шанхай, Харбин и десет Петербурзи. Москва има в щата Охайо, има и още две Москви в два други щата. Един от Петербурзите има цели сто хиляди жители. Има Одеса. Не е беда, че край Одеса няма не само Черно море, но изобщо никакво море. Намира се тя в щата Тексас. Какъв ли одесец е бил запокитен така далече? Намерил ли е той там своето щастие — това, разбира се, вече никой не знае. Има Неапол и Флоренция. До Неапол вместо Везувий дими коминът на консервена фабрика, а във Флоренция навярно е съвсем безсмислено да водиш разговор за фрески и тям подобни малко интересни и неносещи сигурен доход предмети.

Затова пък във всички тези градове можеш да си купиш автомобил последен модел, електрически хладилник (мечта на младоженците), в къщите тече от крановете студена и топла вода, а ако градецът е по-хубав и в него има приличен хотел, тогава в стаята ви ще има три вида вода — топла, студена и ледена.

В града има няколко църкви — методистка, конгрегационна, баптистка. Непременно ще се намери многоколонна сграда на църквата „Християнска наука“. Но ако не сте баптист, не сте и методист и не вярвате в шарлатанския бог на „Християнска наука“, тогава ви остава само да отидете в „Мувинг пикчърз“ да гледате прекрасно снет, прекрасно звучащ и тъп по глупавото си съдържание филм.

Във всеки малък градец има отлични училищни сгради на началното и средно училище. Дори може да се смята за правило, че най-хубавата сграда в малкия градец непременно ще е училищната. Но след училище момчетата гледат в киното похожденията на гангстерите, играят на улицата на гангстери и непрекъснато стрелят с револвери и леки картечници („машийн гън“), които се изработват от фабриките за играчки в невероятни количества.

Безизходна е автомобилно-бензинената мъка на малките градчета.

Много от бунтуващите се писатели на Америка са излезли от градчетата на Средния Запад. Това е бунт против еднообразието, против умъртвяващата и нямаща край гонитба на долари.

Някои градчета вземат героични мерки поне с нещичко да се отличават от своите еднотипни събратя. При входа в града се окачват фирми. Просто съвсем като над входа на някое дюкянче, за да знае купувачът с какво търгуват тук.

„РЕДУИД СИТИ“!

И надпис в стихове: „Клаймът бест бай гавърнмънт тест“ — „Най-добрият климат според мнението на правителството“. Тук търгуват с климат.

Може би климатът тук да е най-добрият, но животът е също такъв, както и в градовете, които нямат разкошен климат.

Главната улица. Зад големи стъкла стоят автомобили, обвити по случай наближаване на Нова година в прозрачна хартия и завързани с цветни лентички. Зад стъкла с по-малък размер — учени аптекари изстискват сок от портокали или пържат яйца с бекон, а през целия град, не по насип и не по мост, а просто по улицата минава с пълен ход дълъг товарен влак. Люшка се и гръмко звъни камбанката на локомотива.

Ето това е малкият градец, все едно дали той е Париж или Москва, Кайро или един от безбройните американски Спрингфилди.