Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (16)

Шестнадесета глава
Хенри Форд

Сутринта ни позвъниха от името на мистър Соренсен и казаха, че мистър Форд може да ни приеме.

Помолиха ни да се отбием при мистър Кемърън, личен секретар на Форд. Мистър Кемърън се намираше в сградата на конструкторското бюро.

— Сега мистър Форд го няма — съобщи ни той — и не мога да ви кажа точно кога ще можете да се видите с него. Но нали вие и без това разглеждате завода и навярно десетина пъти на ден минавате покрай нашия офис. Когато минавате насам, обадете ми се — може би мистър Хенри Форд ще бъде по това време тук.

Вече знаехме, че Форд няма свой кабинет, че не се заключва в стаята си, а постоянно се разхожда из конструкторското бюро. Затова ни най-малко не се учудихме и като покрихме краката си с мечата кожа, отново тръгнахме да разглеждаме дирборнските чудеса.

Този ден започнахме от музея за коли.

Сградата на музея има само една зала, голяма осем хектара. Подът е покрит с паркет от тектония, който звънти под краката като стомана. Метални колони подпират тавана. В същото време те са и калорифери на централното отопление.

Музеят още не е готов. Но тук са доставени забележителни експонати от цял свят. Тук има десетки парни машини, като се почне едва ли не от котела на Уат. Всички машини се поставят на фундаменти, за да могат след откриването на музея да работят, нагледно да демонстрират старата техника. Сред тях има необикновено величествени образци — груби, тежки, на чугунени коринтски колони, боядисани със зелена маслена боя. Автомобилният отдел е грамаден. Изглежда, че тук са събрани всички типове и модели автомобили, каквито някога са съществували на света. И не може да се каже, че понятието за красота е било чуждо на строителите на автомобили преди тридесет години. Естествено почти всички тези коли изглеждат сега чудновати за нашия поглед, но сред тях има много красиви екземпляри. В тях има много червена мед, лъщящ зеленикав месинг, огледални стъкла, марокен. От друга страна, тези автомобили подчертават величието на съвременната автомобилна техника, показват колко по-хубаво се правят автомобилите сега, колко те са по-евтини, по-прости, по-силни и по-елегантни.

Може би и самият Форд още не знае как ще изглежда неговият музей. Тук не се чувствува ръководеща идея при уреждане на отделите и подреждане на експонатите. Форд бърза. Постоянно докарват в музея нови и нови експонати. Тук има дървени рала, брани, дървени тъкачни станове, първите шевни машини, първите пишещи машини, старинни грамофони, локомотиви и влакове.

На релси, монтирани върху лъснатия паркет, стои старинен влак с извезани чугунени решетки на площадките. Външните стени на вагоните са украсени с нарисувани розички и листенца, а под прозорците в медальони са нарисувани селски изгледи. Вагоните са закачени за малко наперено локомотивче с медни фенери, ръкохватки и гербове. Точно в такъв влак преди около седемдесет и пет години едно момче по презиме Едисон продавало на пътниците вестници. Точно в такъв влак то получило една плесница по ухото от кондуктора, след което си загубило слуха. И през хиляда деветстотин двадесет и седма година при празнуването осемдесетгодишнината на Едисон между Детройт и Дирборн бил възстановен едновремешният железопътен клон и същият този влак с цветчетата и пейзажите, който видяхме в музея, возил пак великия изобретател. И също така, както преди седемдесет и пет години, Едисон продавал вестници на седящите във влака гости. Липсвал само грубият кондуктор, който изхвърлил момчето от влака. А когато питали Едисон дали глухотата не е повлияла на неговата работа, той отговарял:

— Ни най-малко. Дори се избавих от необходимостта да изслушвам много глупости, на които хората са така щедри.

Смешният влак с дрънчене пълзял към Дирборн. А наоколо по цялото земно кълбо светело електричество, звънели телефони, звучали грамофонни плочи, електрически вълни опасвали света. И всичко това създал глухият старец с лице на пълководец, който бавно, подкрепян под мишници, минавал от вагон на вагон и продавал вестници.

На излизане от музея видяхме във вестибюла зазидана в пода бетонна плоча. На нея се виждаха отпечатъци от краката на Едисон и неговият собственоръчен подпис.

Запътихме се към другия музей на Форд, към така нареченото „село“, Гринфийлд вилидж. Селото заемаше голяма територия и за да го разгледат, на посетителите се предоставяха старовремски карети, дормьози и линейки. На каприте седяха кочияши в шуби с вълната навън и с цилиндри. Те пляскаха с камшиците. Странно беше да гледаш кочияшите, както и техните коне. Влизането с автомобили в Гринфийлд вилидж е забранено. Качихме се в една карета и потеглихме по път, какъвто отдавна не бяхме виждали. Това също беше старомоден път, чудо на петдесетте години на деветнадесетия век — кал, леко посипана с чакъл. Ние карахме по него с бавен помешчически тръс.

„Селото“ е скорошно начинание на Форд. Трудно е да се отговори на въпроса какво е то. Даже самият Форд едва ли би могъл точно да обясни защо му е било потребно. Може би е искал да възкреси старината, по която той тъгува, а може би, обратно, е искал да подчертае бедността на тази старина в сравнение с техническите чудеса на съвременността.

В музейното село изцяло е пренесена от Менло парк старата лаборатория на Едисон, същата лаборатория, където са били правени безбройните опити за намиране жичката на първата електрическа крушка, където тази крушка за пръв път е светнала, където за пръв път е заговорил фонографът, където много нещо е станало за пръв път.

В бедна дървена къща със скърцащи дъски на пода и опушени стени се е зараждала съвременната ни техника. Следите на Едисоновия гений и титаничното усърдие личат и сега. В лабораторията имаше толкова много стъклени и металически прибори, толкова стъкленици и колби, че за да се избърше от тях прахта, би била потребна цяла седмица.

Влизащите в лабораторията посрещаше един къдрав старец с пламтящи черни очи. На главата му имаше копринена шапчица, каквато обикновено носят академиците. Той ентусиазирано се залови с нас. Това беше един от сътрудниците на Едисон — като че ли единственият останал жив.

Той веднага размаха и двете си ръце и завика с всичка сила:

— Всичко, което е получил тук светът, направиха младостта и силата на Едисон! Едисон на старини е нищо в сравнение с младия Едисон! Това беше лъв на науката!

И старецът ни показа галерия от фотопортрети на Едисон. На едни младият изобретател приличаше на Бонапарт — върху бледото му чело падаше горделив кичур. На други — приличаше на Чехов като студент. Старецът продължаваше оживено да размахва ръце. Ние дори се позамислихме над това, откъде у един американец такава екзалтация. Впрочем тутакси стана ясно, че старецът е французин.

Говорейки за своя велик приятел, ученият се увличаше все повече и повече. Ние се оказахме внимателни слушатели и бяхме възнаградени за това. Старецът ни показа първата електрическа крушка, която е била запалена в света. Той даже представи нагледно как е станало това: как те седели около крушката и чакали резултат. Всички жички пламвали за миг и веднага изгаряли. Най-после била намерена жичка, която се запалила и не изгаснала. Те седели час — лампата горяла. Седели два часа, без да се помръднат — лампата горяла. Преседели цялата нощ. Това било победа.

— Науката не може да мине без Едисон! — извика старецът. — Даже съвременните радиолампи са се родили от светлината на тази лампичка с нагряване.

С треперещи, но доста ловки ръце старецът нагласи първата Едисонова крушка на един радиоприемник и улови няколко станции. Усилването не беше много голямо, но доста ясно. После старият учен грабна лист оловна хартия и я постави във фонографа, тази първа машина, която е заговорила с човешки глас. Дотогава машините могли само да бучат, да скърцат или да свирят. Фонографът бе пуснат в движение и старецът произнесе в рупора същите думи, които в негово присъствие някога казал в същия рупор Едисон. Това бяха думи от старата детска песничка за Мери и овцата. Песничката завършваше със смях — ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха! — съвсем отчетливо произнесе фонографът.

Ние изпитвахме такова чувство, сякаш този апарат току-що се беше родил в наше присъствие.

— Тази нощ Едисон стана безсмъртен! — изрида старецът.

На очите му се показаха сълзи. И той повтори:

— Младостта беше силата на Едисон!

Като разбра, че сме писатели, старецът изведнъж стана сериозен. Той ни изгледа тържествено и рече:

— Пишете само онова, което мислите. Не за Англия, не за Франция, пишете за целия свят.

Старецът за нищо на света не искаше да си отиваме. Той ни говори за Едисон, за абисинската война, проклинаше Италия, проклинаше войната и възхваляваше науката. Напразно мистър Адамс прави опит в продължение на един час да вмъкне поне една дума в този ураган от мисли, съображения и възклицания. Не успя. Французинът не му даваше да отвори уста. Най-после почнахме да се сбогуваме и тогава двамата старци ни показаха как трябва да става това. Те се тупаха по ръцете, по раменете и по гърбовете.

— Гуд бай, сър! — викаше Адамс.

— Гуд бай, гуд бай! — крещеше старецът.

— Тенкю вери, вери мач! — викаше Адамс, като слизаше надолу по стълбата. — Премного ви благодаря!

— Вери, вери! — долиташе отгоре.

— Не, сърове — рече мистър Адамс, — вие нищо не разбирате. В Америка има добри хора.

И той извади голяма семейна носна кърпа на едри червени карета и без да си сваля очилата, избърса очите си.

Когато минавахме покрай лабораторията, съобщиха ни, че мистър Форд още го няма. Ние продължихме по-нататък, към Фордовия завод за фарове, разположен на петнадесет мили от Дирборн. Нашият млад гид се оказа неочаквано разговорлив и ни развличаше през целия път. Стана ясно, че Фордовите заводи имат собствена негласна полиция. Тя се състои от петстотин души и в нея служат между другото бившият началник на детройтската полиция и Джо Луис, прочутият боксьор. С помощта на тези активни джентълмени в Дирборн цари пълен мир. Профсъюзни организации тук не съществуват. Те са натикани в нелегалност.

Заводът, за който пътувахме, представляваше особен интерес. Това не бе просто завод, а въплъщение на някаква нова техническа и политическа идея. Вече доста бяхме чували за нея, понеже тя е много злободневна във връзка с онези разговори, които се водят в Америка за диктатурата на машината и за това, как да стане животът щастлив, като в същото време се запази капитализмът.

В разговор с нас мистър Соренсен и мистър Кемърън, които са дясната и лявата ръка на Хенри Форд, казаха, че ако стане нужда отново да строят Фордово предприятие, те в никой случай не биха построили завод-гигант. Вместо един завод те биха построили стотици малки, дребни заводчета, които да са на известно разстояние едно от друго.

Ние чухме в Дирборн нов лозунг: „Селски живот и градски доход“.

— Представете си — казаха ни — горичка, поле, тиха рекичка, макар и съвсем малка. Тук има съвсем мъничко заводче. Наоколо живеят фермери. Те обработват своите земи, работят и в нашето заводче. Прекрасен въздух, хубави къщички, крави, гъски. Ако започва криза и ние съкращаваме производството, работникът няма да умре от глад — той има земя, хляб, мляко. А вие знаете, че ние не сме благодетели, занимаваме се с други неща — строим хубави евтини автомобили. И ако малките заводи не даваха голям технически ефект, мистър Форд не би се обърнал към тази идея. Обаче ние вече установихме точно, че в едно малко заводче, дето няма грамадно струпване на машини и работници, производителността на труда е много по-висока, отколкото в един голям завод. По този начин работникът живее евтин и здрав селски живот, а доходът му е градски. Освен това ние го избавяме от тиранията на търговците. Забелязали сме, че щом като съвсем малко повишим работната заплата, в Дирборн пропорционално се покачват всички цени. Това няма да става, ако изчезне натрупването на едно място на десетки и стотици хиляди работници.

Тази идея възникнала у Форд, както после той ни каза, преди около дванадесет години. Като всяко американско начинание дълго я проверяват, преди да я проведат в широки мащаби. Сега има вече около двадесет малки завода и Форд увеличава техния брой всяка година. Разстоянието между заводите от десет, двадесет и дори петдесет мили не смущава Форд. При идеалното състояние на американските пътища това не е проблем.

И така всичко в идеята е насочено към общо благополучие. Живот селски, доход градски, кризата не е страшна, техническо съвършенство е постигнато. Не ни казаха само, че в тази идея има голяма политика — да превърнат пролетариите в дребни собственици по дух и заедно с това да се избавят от опасното съсредоточаване на работници в големите индустриални центрове. Впрочем и специалната полиция на Форд не ще има какво да прави. Може и на полицаите да дадат за всеки случай по една кравичка. Нека великият негър Джо Луис идилично да си дои кравичките. Нека и бившият шеф на детройтската полиция скита из нивите с венец на главата като Офелия и да си мърмори: „Няма работа, скучно ми е, скучно ми е, джентълмени!“

У американците няма несъгласуваност между думи и дела. Когато се изкачихме на едно хълмче, ние видяхме картината, която така ярко ни бяха описвали. Заводът за фарове беше на една малка рекичка, където бентът създаваше само седем фута падане на водата. Но това беше достатъчно, за да приведе в движение две неголеми турбини. Около завода наистина имаше и горичка, и ливадка, виждаха се ферми, чуваше се кукуригане, кудкудякане, кучешки лай, с една дума, всички селскостопански звуци.

Заводът представляваше една сградичка, почти цялата стъклена. Най-забележителното беше, че това заводче, в което работят само петстотин души, изработва фарове, задни стопови лампички и тавански плафони за всички заводи на Форд. Сред феодалното кукуригане и грухтенето на прасетата заводът изготвя за един час хиляда фара, шестстотин стопови лампички и петстотин плафона. Деветдесет и осем процента от работниците са фермери и всеки от тях има от пет до петдесет акра земя. Заводът работи на две смени, но ако работеше с пълен капацитет, щеше да пуска един път и половина повече продукция.

Какво ще правят работниците, които нямат нито акър — новата идея нищо не казва, макар тези хора да съставляват цялата работническа класа на Съединените щати. Ала ако дори подозрително станалите по-добри капиталисти успеят да вържат целия американски пролетариат за земя, което всъщност представлява най-новата буржоазна утопия, дори и тогава експлоатацията не само че не би изчезнала, но, разбира се, би се засилила, като приеме по-изтънчена форма.

Въпреки ширналите се около завода селски ландшафти работниците, които стояха нагъсто до малките конвейери, имаха същия мрачно-възбуден вид, както и дирборнските хора. Когато се чу звънецът за закуска, работниците както и в Дирборн веднага насядаха на пода и се заловиха бързо да ядат своите сандвичи.

— Кажете — запитахме ние менъджъра, тоест директора, който се разхождаше заедно с нас покрай конвейерите, — знаете ли колко фара сте произвели днес?

Менъджърът се приближи до стената, дето на гвоздейче висяха дълги и тесни хартийки, свали горната и прочете:

— До дванадесет часа днес сме направили четири хиляди двадесет и три фара, две хиляди четиристотин тридесет и осем задни стопови лампички и хиляда деветстотин деветдесет и два плафона.

Ние погледнахме часовника. Беше дванадесет и петнадесет.

— Сведения за изработката получавам всеки час — добави менъджърът и окачи хартийката на гвоздейчето.

Отново спряхме до Фордовия офис. Този път в хола излезе да ни посрещне малко припряно мистър Кемърън и ни покани да влезем. В своя кабинет мистър Кемърън ни преброи с очи и помоли да донесат още един стол. Седяхме с палта. Беше неудобно и когато вече се канехме да се съблечем, на вратата на стаята се показа Хенри Форд. Той изгледа въпросително гостите и леко се поклони. Настъпи малко суетене, каквото винаги става при ръкуването, и в резултат на това придвижване Форд се оказа в онзи ъгъл на стаята, дето нямаше стол. Мистър Кемърън бързо се справи с всичко и Форд седна на стола, като с леко движение преметна крак връз крак. Той беше слаб, почти плосък, малко попрегърбен старец, с умно сбръчкано лице и сребриста коса. Носеше нов сив костюм, черни обувки и червена връзка. Форд изглеждаше по-млад за своите седемдесет и три години и само древните му кафяви ръце с уголемени стави показваха колко е стар. Казваха ни, че вечер той понякога танцувал.

Веднага заговорихме за малките заводи.

— Да — каза мистър Форд, — аз виждам възможност да се създават малки заводи, дори и стоманолеярни. Но засега не се отказвам от големите заводи.

Той говори, че вижда в бъдеще страната покрита с малки заводи, вижда работниците освободени от търговците и финансистите.

— Фермерът — продължаваше Форд — прави хляб, ние правим автомобили, но между нас стои Уол стрийт, стоят банките, които искат да имат пръст в нашата работа, без самите те да правят нещо. — Тук той замаха бързо с ръце пред лицето си, сякаш пъдеше комари, и произнесе: — Те умеят да правят само едно — да фокусничат, да жонглират с парите.

Форд обича да говори за своята омраза към Уол стрийт. Той прекрасно разбира, че е достатъчно да даде една акция на Морган, за да сложи онзи ръце на всички останали.

През време на разговора Форд непрекъснато движеше краката си. Ту ги опираше до бюрото, ту слагаше единия си крак върху другия, като го повдигаше с ръка, ту отново слагаше и двата си крака на пода и започваше да се клати. Той има близо поставени остри селяшки очи. И изобщо прилича на остронос руски селянин, на природно талантлив изобретател, който внезапно е избръснал цялата си брада и е облякъл английски костюм.

Форд идва на работа заедно с всички и прекарва в завода целия ден. И досега не пропуска нито един чертеж без своя подпис. Вече казахме, че няма кабинет. Кемърън се изрази за него така:

— Мистър Форд циркулира.

Фордовият метод на работа отдавна е прескочил границите на простото изработване на автомобили или други предмети. Тази система в най-голяма степен е повлияла на живота в света. Обаче докато неговите действия и действията на останалите промишленици са превърнали Америка в страна, където вече никой не знае какво ще стане утре, той упорито твърди пред околните:

— Това не ме засяга. Аз си имам моя задача. Правя автомобили.

Отново настъпи суетня, както винаги става при прощалните ръкостискания, и разглеждането на една от най-интересните забележителности на Америка — Хенри Форд — завърши.