Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (23)

Двадесет и трета глава
Среща с индианците

Мистър Уитър Бинър ни посъветва да отидем в град Таос, на две мили от който се намира голямо село на индианци от племето пуебло.

Напуснахме Санта Фе и хотел „Монтесума“ с неговото съскащо отопление. Призори то ни беше насъскало към тридесет градуса над нулата и ние жадно дишахме свежия въздух, летейки с колата по планинския път.

Пътувахме покрай Рио Гранде, тук още малка зелена рекичка, и след няколко десетки мили се озовахме в индианското село Сан Илдефонсо. Зад това пищно испанско име нямаше нито католически катедрали, нито важни прелати, нито млади хора с чиста кастилска кръв. Един малък площад беше заобиколен с глинени къщурки. До всяка от тях се виждаше на земята малко куполообразно съоръжение. Това бяха пещи, огнища. Насред площада стоеше грамадна жена. Двете дълги плитки, които се спускаха върху пълните ѝ гърди, бяха заплетени с червени и зелени вълнени конци. В месестите ѝ уши се виждаха дупчици от обици.

Когато я запитахме за индианеца Агапито Пина, с когото мистър Бинър ни посъветва да се запознаем, стана ясно, че тъкмо тази жена е Агапито Пина и че той съвсем не е жена, а шишкав индианец с женска фигура.

Агапито Пина излезе веселяк и шегобиец. Той ни покани в своята къщурка, измазана чисто с бяла глина и приличаща на украинска хата.

Беше сив зимен ден. Внезапно заваля сняг и скоро всичко побеля — и чудните куполообразни пещи, и няколкото голи дървета, които приличаха на вкаменели пушеци, и целият беден селски площад. В малкото огнище на Агапитовата къщурка гореше една цепеница, изправена нагоре. Стара, изсъхнала индианка клечеше пред огнището. Това беше майката на Агапито Пина. Тя е на осемдесет и три години, но косите ѝ са само прошарени. Самият Агапито е на шестдесет години и на главата му няма нито един бял косъм. Бабичката взе предложената от нас цигара и с удоволствие запуши. Агапито също взе цигара, но я скри в джоба си — изглежда, за своята любима мама.

Внезапно Агапито запя индианска песен, като потропваше в такт с крак. Стаята беше мъничка и Агапито танцуваше почти до нас. Той надничаше в очите ни и като свърши едната песен, веднага започна друга. На глинения корниз бяха наредени снимки на индианци, изпълняващи военни танци. Замириса на бакшиши както в Неапол и Помпей.

Обаче, след като завърши своите песни и танци, Агапито Пина съвсем не започна да крънка пари, не се опита да ни пробута и снимки. Оказа се, че той просто искал да достави удоволствие на своите гости. Ние с радост се убедихме, че това все пак не е Неапол, а индиански резерват и че нашите червенокожи братя се отнасят към туристите без онази търговска страст, която влагат в тази работа бледоликите.

По чистите стени на стаичката висяха сплитове разноцветни царевични кочани. В ъгъла стояха красиво извезаните празнични пантофи на нашия домакин.

В селото се занимават със земеделие. Всеки получава по един акър земя. Богати няма и бедни няма. По-точно — всички са бедни. За съществуването на Европа и океаните Агапито не знае. Наистина един познат индианец му разправял наскоро, че има на света град Ню Йорк.

Агапито излезе на площада да ни изпрати и едри снежинки падаха на черната му права коса.

Пътят минаваше между червени пемзови планини с плоски, пресечени върхове. Техният цвят удивително приличаше на цвета на кожата на Агапито Пина: спокойночервен, старинен, потъмнял червен цвят. Червенината на индианската кожа е съвсем особена. Това е цветът на техните шупливи скали, цветът на тяхната есенна природа. И природата им е червенокожа.

Денят беше влажен, тъжен, едновременно есенен и зимен. Отначало валеше снежец, сетне поръси дъждец, а надвечер падна мъгла. Фаровете светеха мътно, автомобили почти не се срещаха. Бяхме сами сред суровата индианска природа. Дълбоко долу неспирно и тихо шумеше Рио Гранде.

Като стигнахме до Таос, спряхме в сивия и светлосин кемп на кептън О’Хей. Снажният кептън взе ключове и ни поведе да ни посочи кабинките.

Той наистина беше капитан, служил в американската армия. Зарязал военната служба — омръзнала му! Тук в Таос му харесва. Работите вървят добре, осем месеца през годината кемпът е пълен. Кептънът и неговата жена не скучаят. Всеки ден в кемпа отсядат нови хора, виждаш хора от всички краища на страната, вечер можеш да побъбриш, да намериш интересен събеседник.

— По-добре е да си собственик на кемп, отколкото капитан в армията — рече мистър О’Хей, като отключваше вратата, — а животът край големия път е по-интересен, отколкото в големия град.

Кептънът държеше своето заведение образцово. Стените на спретнатите стаички бяха украсени с червени индиански орнаменти, имаше ниски меки креватчета, край тумбестата чугунена печка бяха сложени грижливо приготвени трески и кофа с въглища. От кофата стърчеше маша за печка, за да не взема пътникът въглища с ръце и да се изцапа. В мъничката кухня имаше газова печка с две колела.

До всяка кабинка имаше гаражче за една кола. Както почти винаги в Америка, гаражът не се заключваше. В гаражите на кептън О’Хей нямаше дори външни врати. Теоретически се смята, че могат да ви откраднат колата, но в действителност това се случва рядко. Кой ще вземе през нощта да тика с пъшкане кола със заключен мотор, да сменя номера, да се крие от полицията? Сложно и неизгодно. Това не е занимание за порядъчен крадец. Няма сметка. Виж, да бяха пари това…

Мистър Адамс неведнъж се разпростираше на тази тема.

— В нашите малки градчета — говореше той — хората излизат от къщи, без да заключват вратата. Сърове, на вас може да ви се стори, че сте попаднали в страна на поголовно честни хора. Всъщност ние сме също такива крадци, каквито са всички — като французите, гърците или италианците. Цялата работа е там, че ние започваме да крадем от по-високо равнище. Ние сме много по-богати от Европа и рядко у нас някой ще открадне сако, обуща или хляб. Не говоря за гладните хора, сърове. Гладният може да вземе. Това се случва. Аз говоря за крадците. Те нямат сметка да се занимават с носени вече сака. Сложно. Същото е и с автомобила. Но банкнотна от сто долара не слагайте къде да е. Трябва да ви огорча, сърове. Нея незабавно ще я откраднат. Запишете си това във вашите бележничета! Като се започне от сто долара, не, даже от петдесет долара, американците обичат да крадат също така, както цялото останало човечество. Затова пък те стигат до такива суми, каквито небогата Европа дори не е и сънувала.

Отново седнахме в колата и заминахме при индианците. В настъпилата здрачина нашият миши кар почти се сливаше с бедния пепеляв пейзаж. След две мили се намерихме пред входа на село на индианците пуебло, единствено от индианските племена, което живее на същото място, където е живяло още преди появяването на белите хора в Америка. Всички останали племена са били изпъдени от своите територии и са били пропъждани по няколко пъти на все по-лоши и лоши места. Пуебло са запазили своята стара земя само защото, както изглежда, в нея не се е намерило нищо, което би събудило интереса на белия човек — тук няма нито нефт, нито злато, нито въглища, нито удобни пасища.

Надпис върху дървена дъска съобщаваше, че за разглеждане на селото трябва да се получи разрешение от губернатора на племето. Малката къщурка на губернатора се намираше тук, съвсем наблизо. Огласяйки въздуха с бодри „гуд ивнинг“, което значи „добър вечер“, и вдигайки шапки за поздрав, ние влязохме при губернатора и в почуда се спряхме. Пред огнище, в което ярко горяха две цепеници, клечеше стар индианец. Отблясъци от пламъка играеха по износената червена кожа на лицето му. Застанал така със затворени очи, той приличаше на ястреб, който дреме в зоологическа градина и само понякога повдига клепачи, за да погледне с омраза и скука хората, които заобикалят клетката му, или да клъвне с човка дъсчицата с латински надпис, свидетелствуваща, че той наистина е ястреб, властелин на планинските върхове.

Пред нас седеше един от онези, които са пушили някога лулата на мира или „са тръгвали по пътеката на войната“, кръвожаден и благороден индианец. Да, нито капитан Майн Рид, нито Густав Емар са ни лъгали. В детинство тъкмо такива си представяхме индианците.

Той не отговори на нашите „ивнинги“. Както и преди лицето му беше обърнато към огъня. В отговор на нашите думи, че искаме да разгледаме селото, той равнодушно и едва забележимо кимна с глава, без да каже нито дума. До нас се приближи млад индианец и каза, че губернаторът е много стар и вече слаб, че той умира.

Когато излязохме от къщурката на вожда, пред нашия автомобил се въртяха момчета. Това бяха индиански деца, чернооки, с прави черни косици, малки изгърбени носове и кожа с цвета на меден гологан. Те ни гледаха отдалече и в очите им не се забелязваше страх. Държаха се като млади лъвчета. Впрочем едно лъвче завърши с това, че дойде по-близо и гордо поиска да му дадем пет цента. Когато му отказахме, то не взе да крънка, а с презрение се извърна.

Около нас се издигаха чудновати къщи. В селото живеят близо хиляда души и всички са се настанили в три къщи. Това са грамадни глинени сгради на няколко етажа, съставени от прилепени една до друга отделни стаички. Къщите се издигат на тераси и всеки етаж има плосък покрив. Етажите се съобщават помежду си с подвижни дървени стълби, обикновени, набързо сковани стълби портиерско-бояджийски тип. По-рано, когато пуебло било независимо, цялото племе живяло в една колосална глинена къща. Когато прибирали стълбите вътре, къщата се превръщала в крепост, показваща навън само голи стени. Така живеят и сега, макар обстоятелствата напълно да са се променили.

На площада миришеше на пушек и тор. Из краката ни се мотаеха пъргави рижи прасета. На покривите на къщите стояха няколко индианци. Те бяха завити презглава с одеяла и мълчаливо ни гледаха. Кротки индиански кучета тичаха нагоре и надолу по подвижните стълби с ловкостта на боцмани. Бързо се стъмваше.

До нас се приближи индианец с прошарена коса и властно лице. Това беше селският полисмен. Той също беше завит презглава с памучно одеяло с бял и син цвят. Въпреки високото му звание задълженията му бяха доста мирни и необременителни. Той ни каза, че неговото задължение е да натирва сутрин децата в училище. Покани ни да се отбием при него утре сутринта в училището — той ще ни покаже селото. Днес вече е късно, хората си лягат да спят. Този разговор водехме, застанали до един ручей, който течеше между къщите. Една широка греда, прехвърлена през ручея, служеше за мост. Нищо не напомняше тук за хиляда деветстотин тридесет и пета година и нашият автомобил, който смътно се очертаваше в тъмнината, изглеждаше като току-що пристигнала Уелсова кола на времето.

Върнахме се в Таос.

За пет минути преминахме няколкостотин години, които отделяха индианското село от Таос. В града светеха магазини, отстрани на улицата стояха автомобили, в лавката печаха истински американски поп кори, в аптеката поднасяха портокалов сок — всичко си вървеше по реда, сякаш никога никакви индианци не е имало на света.

Излязохме на квадратния площад, за украшение на който служеше едно антикварно-ресторантско заведение, наречено „Дон Фернандо“. За градче, намиращо се далече от железопътна линия и наброяващо само две хиляди жители, ресторантчето беше добро. Тук прислужваха мълчаливи млади индианки, надзиравани от едно човече с печално лице на виленски евреин. Тъкмо той взе от нас поръчката. Това беше самият дон Фернандо. Нашето определение се потвърди само наполовина. Дон Фернандо наистина беше евреин, но не виленски, а швейцарски. Така каза сам той. Що се отнася до обстоятелствата, при които е придобил титлата дон, това той премълча, но трябва да се предполага, че ако търговските интереси биха наложили това, без всякакво смущение би се нарекъл и гранд.

Разказа ни, че от двете хиляди жители таоско население около двеста души са хора на изкуството. Те рисуват картини, съчиняват стихове, създават симфонии, нещо ваят. Подмамва ги насам обстановката: дивата природа, допирът на трите култури — индианската, мексиканската и пионерската американска, — а също така и евтинията на живота.

Недалече от нас седеше една дребна дама в черен костюм, която често поглеждаше към нас. Тя ни гледаше и се вълнуваше.

Когато вече бяхме в антикварното отделение на ресторанта и разглеждахме там велурените индиански кукли и ярко изпъстрените богове със зелени и червени носове, до нас пак се приближи дон Фернандо. Той каза, че с нас би искала да поговори мисис Фешина, руска дама, която отдавна вече живее в Таос. Да видим руски човек, който живее на индианска територия, беше много интересно. След една минута до нас се приближи, като нервно се усмихваше, дамата, която седеше в ресторанта.

— Моля да ме извините — рече тя на руски, — но когато чух вашия разговор, не можах да се сдържа. Руси сте, нали?

Потвърдихме това.

— Отдавна ли сте в Америка? — продължаваше мисис Фешина.

— Два месеца.

— Откъде сте пристигнали?

— От Москва.

— Направо от Москва?

Тя беше смаяна.

— Знаете ли, че това е просто чудо! Толкова години вече живея тук, сред тези американци, и изведнъж — руси.

Видяхме, че на нея много ѝ се иска да поговорим, че за нея това наистина е събитие и я поканихме в нашия кемп. След няколко минути тя пристигна със старичък автомобил, който сама караше. Седя при нас дълго, говореше и не можеше да се наговори.

Напуснала през двадесет и трета година Казан. Съпруг ѝ е художникът Фешин, доста известен на времето си у нас. Дружил с американци от „АРА“, които били на Волга, и те му уредили покана за Америка. Решил да остане завинаги, да не се връща в Съветския съюз. За това главно спомагал успехът в работата. Картините му се продавали, натрупал камара пари. Като истински русин, Фешин не можел да живее в голям американски град, затова и пристигнали тук, в Таос. Построили си къща, чудна къща. Строили я три години и тя им излязла двадесет хиляди долара. Строили я, строили я, а когато къщата била готова — разделили се. Оказало се, че напразно са живели цял живот заедно, че никак не си подхождат. Фешин напуснал Таос, сега е в Мексико сити. Дъщеря им учи в Холивуд в балетното училище. Мисис Фешина останала в Таос сама. Пари няма, не ѝ стигат даже да отоплява през зимата своята великолепна къща. Поради това за зимата тя си наела една къщурка срещу три долара месечно в село Рио Чикито, дето живеят само мексиканци, които не знаят дори английски език, но са много добри хора. Електричество в Рио Чикито няма. Трябва да се изкарват пари. Тя решила да пише за киното, но досега още нищо не е спечелила. Жал ѝ е да продаде къщата. Струвала двадесет хиляди, а сега при кризата за нея могат да ѝ дадат пет-шест хиляди.

Нашата гостенка говореше жадно, искаше да се наприказва до насита, през цялото време слагаше ръце на своето нервно лице и повтаряше:

— Колко чудно е да се говори в Таос на руски с нови хора. Кажете, не правя ли вече грешки на руски език?

Тя говореше много добре, но понякога изведнъж се запъваше, припомняше си нужната ѝ дума.

Ние ѝ казвахме:

— Слушайте, защо стоите тук? Помолете да се върнете в Съветския съюз.

— Бих заминала. Но къде да отида? Там са все нови хора, никого не познавам. Късно е вече да започвам нов живот.

Тя потъна в тъмнината със своята стара тежка таратайка.

Странна съдба! Къде живее една руска жена? В Рио Чикито, щат Ню Мексико, в Юнайтид стейтс ъв Америка, сред индианци, мексиканци и американци.

Сутринта веднага потеглихме за село Пуебло, в училището, да търсим нашия полисмен. В Пуебло бе паднала мъгла. През нея едва се очертаваха сиви дървета, далечни и близки планини. Меланхоличните индианци със своите одеяла стояха както по-рано на покривите и приличаха на затворнички от харем. Кучетата тичаха из своите къщи, без да ни закачат, пъргаво се изкачваха по стълбите и се шмугваха във вратите.

Училището беше голямо и отлично построено, каквито са изобщо училищата в Щатите. Видяхме отлични големи класни стаи, подове с паркет, сияещи фаянсови мивки, никелирани кранове.

Полисменът не можа да дойде с нас. Задълженията му го задържаха в училището. Тъкмо сега той уреждаше конфликт. Едно индианско момче беше ударило съвсем малко индианче по главата. Полисменът бавно мъмреше виновника за побоя. Наоколо мълчаливи и важни като вождове на голям съвет стояха момчетата. Обикновената детска врява я нямаше. Всички тържествено слушаха полисмена, като понякога подсмърчаха с красивите си орлови нослета или се почесваха по правите, матово бляскащи черни коси. Но щом полисменът, влачейки по старчески пантофи, си отиде, децата започнаха да скачат и да тичат като всички малки палавници на света.

Директорът на училището, историк по специалност, беше зарязал културния Изток и беше дошъл тук, за да опознае по-отблизо индианците.

— Много талантливи деца, талантлив народ, особено склонен, разбира се, към изкуството — каза директорът. — Талантлив народ и загадъчен. Много години живея сред тях, но и досега този народ ми е непонятен. Индианците са принудени да пращат децата на училище, защото обучението е задължително. Ако не беше така — не биха пратили нито едно дете. Ами че всички преподаватели са бели и обучението се води на английски език. По-голяма част от децата се учат много добре. Но ето че някоя година част от момчетата, които са навършили десет-единадесет години, внезапно престават да идват на училище. Не идват цяла година. През тази година те преминават някъде (къде — никога не можахме да научим това) свое обучение. И когато такова момче отново се яви на училище, то вече е истински индианец и никога няма да стане бял по култура. Когато децата завършват моето училище, старците им казват: „Избирайте! Ако искате да бъдете бели хора, вървете при тях и никога не се връщайте при нас. А ако искате да си останете индианци, тогава забравете всичко, на което са ви учили.“ И почти винаги децата си остават вкъщи. След завършване на училището от време на време се отбиват и вземат да прочетат стари американски вестници, а после престават да идват. Това са индианци, истински индианци, без електричество, автомобили и други глупости. Те живеят сред белите, изпълнени с мълчаливо презрение към тях. И досега не ги признават като господари на страната. И това не е чудно, ако си спомним, че в историята на индианския народ не е имало случай, когато едно племе да пороби друго. Да се пороби едно индианско племе, е невъзможно, то може да бъде изклано до последния човек (такива случаи е имало) и само тогава може да се счита, че племето е покорено.

Из селото ни развеждаше петнадесетгодишна индианка. Внезапно тя каза:

— Знаете ли, че в Чикаго живее една индианска жена? Тя е моя сестра.

Много рядък случай. Сестра ѝ се омъжила за бял човек, художник. Сигурно това е някой от таоските фантазьори, дошли тук да дишат мирисите на древните цивилизации.

Насред селото се издигаше стара испанска църквица. Пуебло са католици, но доста странни католици. На Коледа и Великден те изнасят статуята на Мадоната и изпълняват около нея военни танци. После отиват в някаква молитвена яма и там се молят, но надали вече по католически обред.

И като гледахме мълчаливите и по римски величави червенокожи, ние си повтаряхме, спомняйки си думите на директора на училището:

„Да, да, те са и католици, и говорят английски, и автомобил са виждали и тям подобни неща, но при все това са индианци, съвсем истински индианци, преди всичко индианци — и нищо повече.“

Наплашени от произшествието на заледения път, за което вече беше разказано, преди всичко купихме в Санта Фе вериги, чудесни вериги със златист цвят, и потеглихме по посока на Албукерк.