Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (36)

Тридесет и шеста глава
Богът на безвкусицата

Прозорците на нашата стая гледаха към булевард Холивуд. На единия ъгъл на кръстопътя имаше аптека, на другия — банка. Зад банката се виждаше новичка сграда. Цялата ѝ фасада беше заета от електрически букви: „Макс Фактор“.

Преди много години Макс Фактор, млад човек със съдрани гащи, пристигнал от руския Юг в Америка. Без много размисли Макс се заловил да прави театрален грим и парфюми. Скоро всички четиридесет и осем обединени щата забелязали, че продукцията на мистър Фактор започва да завладява пазара. От всички страни към Макс потекли пари. Сега Макс е невероятно богат и обича да разказва на посетителите вълшебната история на своя живот. А ако случайно посетителят е родом от Елисаветград, Николаев или Херсон, може да бъде сигурен, че щастливият домакин ще го принуди да вземе за спомен един голям буркан с крем за лице или комплект изкуствени мигли, за които има най-добри отзиви от Марлен Дитрих или Марион Дейвис. Неотдавна Фактор празнувал някакъв юбилей — нещо като двадесетгодишнина от своята плодотворна дейност на гримировъчния фронт или поредна годишнина на своето сполучливо кацане на американския бряг. Поканите представляваха сложно и много богато съдържание от гланцова хартия, великолепен бристолски картон, висококачествен целофан и стоманени пружини. Това бяха дебели албуми, чийто натруфен текст известяваше получателя, че имат чест да го поканят и че той има чест да бъде поканен. Но в последния момент гостоприемният Фактор, изглежда, се усъмнил дали ще го разберат. Затова на обложката с големи букви бе напечатано: „Покана“.

Осемнадесет часа в денонощие под нашите прозорци крещяха млади вестникопродавци. Особено изпъкваше един, пронизителен и пълнозвучен. С такъв глас човек няма да пропадне на тоя свят. Несъмнено той принадлежеше на бъдещ милионер. Веднъж даже се наведохме през прозореца, за да видим това младо дарование. Дарованието стоеше без шапка. То беше с „вечни“ дочени гащи и кожена холивудска куртка. Дарованието продаваше вестници и викаше така, че ти се искаше да пукнеш, за да не чуваш тези страшни звуци. Дано по-скоро спечели своя милион, та да се успокои! Но след два дена уважаемото момче и всички негови другари, вестникарчета, запищяха още по-силно. Някаква доста известна киноактриса била намерена мъртва в своя автомобил и нейната загадъчна смърт беше сензация цели четири или пет дена. Хърстовият „Екзаминър“ само с това се занимаваше.

Обаче още по-страшна от отчаяните продавачи на вестници излезе една кротка жена, която стоеше срещу нашите прозорци. Тя беше с униформа на Армията на спасението — черен капишон с широки панделки, завързани под брадичката, и черна сатенена роба. От ранна утрин тя поставяше на ъгъла един дървен триножник, от който висеше на желязна верижка кофа, похлупена с решетка, и започваше да дрънка с едно звънче. Тя събираше за елха на бедните. Пожертвуванията трябваше да се пускат в същата тази домашна кофа. Но безсърдечните, заети със своята кинобезвкусица холивудци не обръщаха внимание на жената с капишона и не даваха пари. Тя не досаждаше на минувачите, не ги канеше да внесат своята лепта, не пееше духовни песни. Тя действуваше с по-убедителни средства — звънеше със звънчето бавно, спокойно, непрекъснато, безкрайно. Правеше малък антракт само за да отиде да се нахрани. Обядваше удивително бързо, а храната ѝ, изглежда, не се смилаше никога, защото повече не напускаше своя пост. Понякога ни се искаше да изтичаме от хотела и да дадем на тази ужасна особа всичките си спестявания, само да спре да звъни със звънчето, което ни вбесяваше. Възпираше ни обаче мисълта, че жената, зарадвана от успеха на пожертвуванията, ще започне да идва на нашия ъгъл още по-рано и да си отива още по-късно.

От всички видени рекламни похвати, от всички начини за натрапване, напомняне и убеждаване — звънчето ни се стори най-убедително и вярно. И наистина защо да молиш, да доказваш, да убеждаваш? Всичко това не е нужно. Трябва да звъниш със звънче. Да звъниш ден, седмица, година, да звъниш дотогава, докато омаломощеният, измъчен от звъна, докаран до халюцинации жител даде своите десет цента.

След няколко дни ни стана по-леко. Започнахме да оглеждаме киностудиите. Това, което у нас се нарича кинофабрика, в Америка носи името студия. Излизахме от хотела рано и се връщахме късно. Звънчето почти не чувахме. Затуй пък се появи нова загадка. Всеки път, когато се връщахме в хотела и вземахме от администрацията ключа за стаята, служащият от хотела ни даваше пристигналите писма и листчета, на които беше записано кой ни е търсил по телефона. И всеки път между имената на познати и приятели се намираше и такава бележка: „На мистър Илф и мистър Петров звъни по телефона кептън Трефильов.“ Така продължаваше няколко дни. През цялото време ни търсеше кептън Трефильов. После записките станаха по-подробни. „Звъни кептън Трефильов и помоли да предадем, че иска да се видите.“ „Пак звъни кептън Трефильов и помоли да му определите ден и час за среща.“ Изобщо този кептън прояви доста голяма активност. Съвсем се объркахме в догадки кой е този кептън Трефильов и какво иска от нас. Ние сами започнахме да се интересуваме от него, питахме кинодейците за него, но никой нищо ясно не ни каза. Последната бележка гласеше, че неуморният кептън отново звънил и много съжалява, че никак не може да ни намери и се надява ние сами да му позвъним през свободното ни време. От приложения адрес се виждаше, че Трефильов живее в един хотел с нас. Сега вече предусетихме, че не ще можем да избегнем срещата с енергичния капитан.

Няколко дни разглеждахме студиите. Естествено не се вглъбявахме в техническата страна на работата, но тук техниката сама изпъква, тя те принуждава да я гледаш. Също така, както и във всички американски предприятия, който видяхме (освен Фордовите конвейери, дето властвува треската), в холивудските студии работят не много припряно, но уверено и ловко. Няма ажиотаж, настръхнали коси, творчески мъки, потно вдъхновение. Няма вопли и истерика. Всяка американска работа малко напомня цирков номер — сигурни движения, всичко е пресметнато, кратко възклицание или заповед — и номерът е готов.

Един среден филм в Холивуд „се изстрелва“ за три седмици. Ако той се снима повече от три седмици, това вече е разорение, загуба. Има изключения, но и изключенията носят американски характер. Известният драматург Марк Канели снима сега филм по своята прочула се пиеса „Зелените пасбища“. Това е очарователно произведение на тема как един беден негър си предоставя рая господен. Мистър Канели има специални условия. Той е автор на пиесата, сам е написал сценария по нея и сам го реализира. Като изключение дадена му е специална привилегия — той е длъжен да заснеме филма за месец и половина. Неговият филм принадлежи към класата „А“. Филмите, които „се изстрелват“ за три седмици, се отнасят към класа „Б“.

Преди започването на снимките всичко е приготвено, до последната връвчица. Сценарият е наред, актьорите проверени, павилионите подготвени. И „изстрелването“ на филма върви стремително и без прекъсване.

Марк Канели поставяше своите „Зелени пасбища“ в студиото на „Братя Уорнър“. Сега не си спомняме точно колко филми пускат годишно „Братя Уорнър“ — осемдесет, сто или сто и двадесет. Всеки случай те правят много филми. Това е голяма, образцово подредена фабрика за безвкусица. За предприемчивите „Братя“ „Златните пасбища“ не са често събитие. Рядко се правят филми по добър литературен сценарий. Казват, че тук неотдавна сглобили някакъв филм за осем дни и той се оказал съвсем не по-лош от другите филми от класа „Б“ — спретнатичък, чистичък и гаден филм.

На територията на студията е построен цял град.

Това е най-чудноватият град в света. От типичната уличка на малко американско градче, с гараж и магазинче със стоки по пет цента, ние излязохме на венециански площад. Непосредствено зад двореца на дожите се виждаше руска кръчма, на чиято фирма бяха нарисувани самовар и калпак. Всички декорации са направени така, че много приличат на оригиналите. Даже като направиш няколко крачки, не можеш да повярваш, че тези монументални входове в катедрали, тези въглищни шахти, океанско пристанище, банкерска кантора, парагвайско село, железопътна гара с половинка пътнически вагон са направени от леки сухи дъски, хартия и гипс.

Странният, призрачният град, из който вървяхме, се променяше на всяка крачка. Векове, народи, култури — всичко тук беше преплетено с необикновена и примамлива лекота.

Влязохме в грамаден полутъмен павилион. Сега в него не работеха, но неотдавна тук е имало велик пир на изкуството. За това можеше да се съди по огромната фрегата с много топове, която заемаше целия павилион. Наоколо още лежаха купища оръжие — кортици, абордажни канджи, офицерски шпаги, брадви и друг пиратски реквизит. Тук се бяха били не на шега. Фрегатата беше направена много добросъвестно и ако това беше цял кораб, а не само половинка, вероятно с него би могло веднага да се излезе в океана и да се залавят търговските кораби за слава на великите корсари „Братя Уорнър“.

В следващия павилион видяхме светлина на мощни прожектори и позлатена декорация от „мускетарски стандарт“. Знаменитият киноартист Фредерик Марч стоеше в камизола, чорапи и обуща с катарами. Неговото матово, необикновено красиво лице светеше в сенките на декорациите.

Сега в павилиона се вършеше такава работа — измерваха светлина за Фредерик Марк. Но тъй като се стараят да не изморяват големия актьор, светлината измерваха върху статист. Когато всичко бъде готово, Марч ще влезе да се снима.

В някакъв друг павилион видяхме артистката Бети Дейвис, която нашите зрители познават от филма „Престъплението на Марвин Блейк“. Тя седеше в едно кресло и тихо, но сърдито говореше, че вече десет дни не може да намери свободен час, за да си измие косата. Няма време! Трябва да „се изстрелва“ филмът.

— Аз трябва да се снимам всеки ден — говореше уморено тя, като по навик се усмихваше с ослепителна кинематографична усмивка.

В очакване на снимки актрисата с отвращение, по-точно — с пълно безразличие, гледаше „сета“, дето в светлината на прожекторите ходеше пред апарата човек с мъчително познато лице. Къде ли сме виждали този второкласен актьор? Във филма „Похитители на деца“ (картечници и преследвания) или във филма „Любовта на Валтасар“ (катапулти, гръцки огън и „мене, текел, фарес“)?

По лицето на Валтасар, който сега се снимаше с цилиндър и фрак (филм от типа „Момиченцето от Бродуей“), веднага личеше, че работата не предизвиква у него никакво въодушевление. Омръзнало му е и му е противно.

Това е извънредно типично за всеки що-годе мислещ холивудец. Те презират своята работа и великолепно разбират, че играят всякаква нелепица и глупост. Един кинодеец, когато ни показваше студията, в която той работи, буквално се подиграваше с всички снимания. Умните хора в Холивуд, а те съвсем не са малко, просто роптаят срещу това погазване на изкуството, което става тук всеки ден и всеки час. Но те няма къде да се дянат, няма къде да се махнат. Проклинат своята работа сценаристи, режисьори, актьори, даже техници. Само господарите на Холивуд си остават в добро настроение. За тях е важно не изкуството, за тях е важна касата.

В най-големия павилион снимаха сцена от бал на параход. На площадката се тълпяха няколкостотин статисти. Мястото на снимането беше изумително осветено. Холивудските студии разполагат с огромно количество светлина — и не я скъпят. Настъпи прекъсване в снимането, намалиха светлината и статистите, задъхани от танците, се устремиха към полуосветените ъгли на павилиона да си отдъхнат и побъбрят. Момичета с морски униформи, с ордени и адмиралски еполети, тутакси заломотиха гръмко нещо свое, женско. Млади хора с бели морски мундири, с тъповати очи на кинематографски лейтенанти, се разхождаха из павилиона, като прекрачваха проточените по пода електрически кабели.

О, тези великолепни кинолейтенанти! Ако благодарното човечество изведнъж би решило да издигне паметник на бога на безвкусицата, то по-добър модел от кинематографски лейтенант няма да намери. Когато в началото на филма се появява герой в бял кител и килната морска фуражка, можете веднага със спокойна съвест да напуснете салона. Нищо добро, смислено и интересно вече няма да стане във филма. Това е самият бог на безвкусицата, радостен и празноглав.

Докато разглеждахме декорацията и статистите, внезапно зад нас се чу руски глас, такъв хубав глас, сочен, дворянски:

— Какво, Коля, ще отидем ли днес някъде?

Друг глас с щабскапитански тембър отговори:

— А с трици ли, Костенка, ще отидем?

Бързо се обърнахме.

Зад нас стояха двама джентълмени с фракове. Кафяв грим покриваше техните доста посърнали лица. Високите яки ги принуждаваха да вирят гордо глави, но тъга се четеше в очите им. Ах, никак не беше млад вече Коля, а и Костя със своите бръчки изглеждаше старичък. Те са остарели тук, в Холивуд — двама, очевидно владивостокски емигранти. Никак не е весело да играеш безименен параходен джентълмен в танцувален филм из живота на млади идиоти. Ей сега ще загасят светлината, трябва да се предадат фраковете и изправените яки в местния вещеви склад. Цял живот те са имали работа с вещеви складове и така изглежда ще бъде до самата смърт.

Чу се сигнал, запали се ослепителна светлина. Момичетата, лейтенантите, джентълмените с фраковете забързаха към площадката.

Излязохме от студията и вече след половин час бавно карахме заедно с автомобилния поток, като се промъквахме към градчето Санта Моника да подишаме въздуха на океана. Великата столица на кинематографията миришеше на бензин и пържена шунка. Млади девойки в светли панталони от трико забързани вървяха по тротоарите. В Холивуд се събират момичета от целия свят. Тук е нужна съвсем прясна стока. Тълпи от още неизгрели звезди изпълват града, красиви девойки с неприятни зли очи. Те искат слава — и за това са готови на всичко. Може би никъде в света няма толкова много решителни и несимпатични красавици.

Кинозвездите от двата пола (в Америка и на мъжете се дава званието „звезда“) живеят на улиците, които водят към океана. Тук ние видяхме един човек, чиято професия по всяка вероятност е неповторима. Той единствен представлява този удивителен начин да се печелят пари. Този човек седеше под голям чадър на ивици. До него бе поставен плакат:

КЪЩИТЕ НА КИНОЗВЕЗДИТЕ СА ТУК. ОТ 9 ЧАСА СУТРИНТА ДО 5 ЧАСА И 30 МИН. ВЕЧЕРТА

Това е гид, който показва на туристите къщите на кинозвездите. Не вътрешната уредба на тези къщи и не Глория Суонсън по време на утринния чай (вътре няма да го пуснат), а така — от улицата. Ето ви, моля, сградата, в която живее Харолд Лойд, а ето ви и къщата, където живее Грета Гарбо.

Макар деловият ден да беше в разгара си, никой не ангажираше гида и на неговото лице беше изписано нескривано отвращение към глупавата му професия и към американската кинематография.

Малко по-нататък видяхме млад човек, който стоеше точно по средата на улицата. На гърдите му висеше плакат:

ГЛАДЕН СЪМ. ДАЙТЕ МИ РАБОТА

И до този човек никой не се приближаваше.

Океанът беше широк, спокоен вятър духаше към брега и равномерният шум на прибоя напомняше, че на света има истински живот с истински чувства, които не е задължително да се поместят в точно определен брой метри, изпълнени със степ, целувки и изстрели.

Когато влязохме във вестибюла на нашия хотел, насреща ни се надигна от дивана една мощна фигура. Подпирайки се с бастун, фигурата се приближи до нас и с гръмлив, плътен глас произнесе:

— Разрешете да ви се представя. Капитан Трефильов, бивш белогвардеец.

Капитанът имаше едро усмихнато лице. Той ни погледна приветливо със своите глигански очички и веднага заяви, че отдавна вече не се занимава с политическа дейност — макар ние собствено нищо да не бяхме чували за капитана тогава, когато той се е занимавал с нея.

Капитанът ни хвана за ръце, настани ни на дивана и тутакси, без да губи нито минута, заговори. Преди всичко той каза, че тъкмо на него било възложено да занесе в Сибир известната заповед на Деникин за неговото подчинение на Колчак. Тъй като ние знаехме друго име, не показахме особено учудване, въпреки че капитанът много картинно разказваше как носил заповедта през целия свят.

— Разбирате ли, летях с експреси! От влак на параход! От параход на влак! От влак пак на параход! От параход пак на влак! През Европа, Атлантика, Америка, Тихия океан, Япония, Далечния Изток… Пристигам мокър като кокошка, а Колчак вече го няма. Изписали го в разход! Тогава хукнах назад. От влак на параход, от параход на влак, от влак пак на параход. Хоп! Още в Америка научавам: и Деникин вече го няма — предал командуването на Врангел. Що за дяволско нещо! Аз пак от влак на параход, от параход на влак. Пристигам в Париж — и Врангел вече го няма. Е, мисля си, вървете всички, където искате — а аз дадох заден ход за Америка. Сега съм пътешественик и лектор.

Капитанът извади дебела табакера и започна да ни черпи с руски цигари с мундщук.

— Сам си ги правя — каза той, — гилзите изписвам от България. Този американски боклук в уста не слагам. — И веднага, без всякакъв преход, съобщи: — Виждате ли кожата на лицето ми? Чудесна кожа, нали? Удивително гладка и розова. Като на прасенце-сукалче. Ще ви открия тайната. През шестнадесета година на фронта при Ковел взрив от снаряд смъкна от лицето ми цялата кожа. Наложи се да ми присадят кожа от моя задник. А? Как ви се струва това? Бива си го? Чудо на медицината! Забележителна кожа! А? На дами, разбира се, не разказвам това, но на вас като на писатели и психолози разказах. Само, моля ви се, никому нито дума!

После той ни накара поред да подържим бастуна му.

— Бива си го! А? — разпалено викаше той. — Двадесет и два фунта чисто желязо! Бях болен, със спорт не мога да се занимавам, така че нося това бастунче, за да не отслабнат мускулите ми.

На раздяла той ни съобщи, че наскоро, преди да замине за Южна Америка, трябвало да пломбира отведнъж седем зъба.

— Нямаше абсолютно никакво време! Аз, разбирате ли, така тичах преди заминаването, така се уморих, че заспах на стола на зъболекаря. Събуждам се точно след един час — и какво мислите? — седемте зъба пломбирани. А аз дори не съм и усетил. Чудо на медицината! А?

Когато се изкачвахме по стълбата към нашата стая, капитанът викаше силно подире ни:

— Само ви моля, господа, пред дамите нито дума!

И той сочеше своите розови бузи, като приветливо махаше с двадесет и две фунтовия бастун.