Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (5)

Пета глава
Ние търсим ангел без крила

Времето течеше. Ние все още бяхме в Ню Йорк и не знаехме кога и накъде да тръгнем по-нататък. При това нашият план включваше пътуване през целия материк, от океан до океан.

Това беше много красив, но всъщност доста неопределен план. Бяхме го съставили още в Москва и разпалено го обсъждахме през целия път.

Изходихме десетки километри по влажните от океанските пръски палуби на „Нормандия“, като спорехме върху подробностите на това пътуване и се отрупвахме един друг с географски наименования. През време на обедите, докато пиехме чистото и слабо винце от зимниците на Генералната трансатлантическа компания, на която принадлежи „Нормандия“, ние почти безсмислено дърдорехме: „Калифорния“, „Тексас“ или нещо подобно красиво и примамливо.

Планът поразяваше със своята несложност. Пристигаме в Ню Йорк, купуваме един автомобил и пътуваме, пътуваме, пътуваме, докато стигнем в Калифорния. След това завиваме назад и пътуваме, пътуваме, пътуваме, докато стигнем в Ню Йорк. Всичко беше просто и чудесно като в Андерсенова приказка. „Тра-та-та“ — звучи клаксонът, „пръ-пръ-пръ“ — бръмчи моторът, ние пътуваме през прерии, прехвърляме планински хребети, поим нашата вярна кола с ледена кордилиерска вода и голямото тихоокеанско слънце хвърля ослепителна светлина върху загорелите ни лица.

Изобщо, сами разбирате, ние малко се бяхме чалнали и ръмжахме един срещу друг като вързани кучета: „Сиера Невада“, „Скалистите планини“ и тям подобни.

А когато стъпихме на американска почва, всичко излезе не така просто и не така романтично.

Първо, Техас^[1] се наричаше не Техас, а Тѐксас. Но това е още само половин беда.

Против покупката на автомобила никой от нашите нови приятели в Ню Йорк не възразяваше. Пътуването със своя кола е най-евтиният и интересен начин за придвижване из Щатите. По железниците ще ни струва няколко пъти по-скъпо. Освен това Америка не може да се гледа от прозореца на вагона, не е писателска работа така да постъпваме. Така че по отношение на автомобила всички наши предположения бяха признати за правилни. Спънка срещнахме в намиране на човек, който би могъл да тръгне с нас. Сами не можем да пътуваме. Знанията ни по английски език биха стигнали да си наемем стая в хотела, да си поръчаме обед в ресторанта, да отидем на кино и да разберем съдържанието на един филм, даже и да поговорим с някой приятен и небързащ за никъде събеседник за едно, за друго, но не повече. А на нас ни трябваше именно повече. Освен това имаше още едно съображение. Американският автомобилен път представлява такова място, дето, както твърди един шофьорски крилат израз, вие отивате направо в отворен ковчег. Нужен е тук опитен водач.

И така пред нас съвсем неочаквано се отвори пропаст и ние вече стояхме на ръба ѝ. Всъщност на нас ни бе нужен човек, който:

умее отлично да кара кола,

отлично да познава Америка, за да ни я покаже както трябва,

добре да говори английски,

добре да говори руски,

да бъде достатъчно културно развит,

да има добър характер, иначе може да развали цялото пътуване,

и да не обича да печели пари.

На последната точка ние придавахме особено значение, защото имахме не много пари. Дотолкова не много, че направо може да се каже — малко.

По такъв начин фактически на нас ни се искаше да имаме идеално същество, роза без бодли, ангел без крила, необходим ни беше някакъв сложен хибрид: гидо-шофьоро-преводачо-безсребърник. За такова нещо самият Мичурин не би се заловил. За да се отгледа такъв хибрид, биха били необходими десетки години.

Нямаше смисъл да купуваме автомобил, докато не намерим подходящия хибрид. А колкото по-дълго стояхме в Ню Йорк, толкова по-малко пари оставаха за автомобил. Тази сложна задача ние решавахме ежедневно и не можехме да я решим. Впрочем и време за обмисляне почти нямаше.

Когато пътувахме за Америка, ние не бяхме взели под внимание едно нещо — „хоспиталити“, американското гостоприемство. То е безгранично и оставя далече зад себе си всичко възможно от този род, включително руското, сибирското или грузинското гостоприемство. Още първият познат американец непременно ще ви покани вкъщи (или в ресторант) да пийнете заедно коктейл. На коктейла ще присъствуват десет приятели на вашия нов познат. Всеки от тях непременно ще ви помъкне вкъщи на коктейл. И у всеки от тях ще има по десет или петнадесет приятели. За два дена ще имате сто нови познати, за седмица — няколко хиляди. Да прекараш в Америка година — просто е опасно: можеш да се пропиеш и да станеш скитник.

Всичките няколко хиляди наши нови приятели бяха изпълнени с едно желание — да ни покажат всичко, което само бихме пожелали да видим, да тръгнат с нас, където само бихме пожелали, да ни обяснят всичко, което не сме разбрали. Чудни хора са американците — и да дружиш с тях, е приятно, и работа да имаш, е леко.

Ние почти никога не бяхме сами. Телефонът в стаята започваше да звъни от сутринта и звънеше като в комендантство. В редките и кратки промеждутъци между срещите с нужни и интересни хора ние мислехме за идеалното същество, което ни липсваше. Ние дори се развличахме по най-делови начин, подтиквани от съвети.

— Вие трябва да видите това, иначе няма да опознаете Америка!

— Как? Още не сте ходили на бърлеск? Но тогава вие не сте видели Америка? Та това е най-вулгарното зрелище в цял свят. То може да се види само в Америка!

— Как? Още не сте били на автомобилни надбягвания? Извинете, тогава вие още не знаете какво е Америка!

Беше светло октомврийско утро, когато се измъкнахме с автомобил от Ню Йорк на път за една селскостопанска изложба в малкия град Денбъри в щат Кънектикът.

Тук нищо няма да бъде разказано за пътищата, по които пътувахме. За това са нужни време, вдъхновение, специална глава.

Червен есенен пейзаж се разстилаше от двете страни на пътя. Листакът беше нажежено червен и когато вече ни се струваше, че нищо на света не може да бъде по-червено, показваше се още един шумак с крещящо червен индиански цвят. Това не беше накитът на краймосковска гора, с който са свикнали нашите очи, дето има и червен цвят, и яркожълт, и мек кафяв. Не, тук всичко пламтеше като при залез и този чуден пожар около Ню Йорк, този индиански горски празник продължаваше през целия октомври.

Чу се рев и грохот, когато наближихме Денбъри. Стада автомобили почиваха на още зелените склонове на малката долина, където беше разположена изложбата. Полицаите строго простираха ръце, като ни пъдеха от място на място. Най-после намерихме кътче за нашия автомобил и тръгнахме към стадиона.

При кръглата трибуна ревът стана сърцераздирателен и иззад високите стени на стадиона по нас полетяха дребни камъни и нагорещен пясък, изхвърлян от колите при острите завои. Да загуби човек око или зъб, беше дребна работа. Ние ускорихме крачка и се закрихме с ръце, както са правили това помпейците по време на гибелта на техния роден град от изригването на вулкана.

За билети се наложи да постоим на неголяма опашка. Наоколо ехтеше весел провинциален панаир. Продавачи, неведнъж описани от О’Хенри, гръмко хвалеха своята стока — някакви алуминени пищялки, бастунчета с резба, бастунчета, увенчани с куклички, най-различни панаирджийски дреболии. Водеха нанякъде една крава с красиви очи и дълги мигли. Красавицата предизвикателно люшкаше вимето си. Собственикът на един механически орган сам танцуваше под оглушителната музика на своя уред. Люлки във вид на лодки, прикрепени към блестяща металическа щанга, описваха пълен кръг. Когато люлеещите се се оказваха високо в небето надолу с глава, раздаваше се чистосърдечен и истеричен женски нисък, който веднага ни пренасяше от щат Кънектикът в щат Москва, в парка за култура и отдих. Продавачите на солени ядки и бисквити със сирене се съдираха да крещят.

Автомобилните надбягвания представляват празно, мрачно и изсушаващо душата зрелище. Червени, бели и жълти малки коли за надбягване с разкрачени колелета и изписани по страните номера, стреляйки като ракетни двигатели, се носеха покрай нас. Сменяваха се тур след тур. Едновременно се състезаваха пет, шест, понякога десет коли. Зрителите ревяха. Беше страшна скука. Можеше да развесели публиката, разбира се, само някоя автомобилна катастрофа. Собствено тъкмо за това идват тук. Най-сетне тя стана. Внезапно се разнесоха тревожни сигнали. Изведнъж всички скочиха от местата си. Една от колите в пълен ход беше излетяла от пистата. Ние още се провирахме през тълпата, която заобикаляше стадиона, когато се разнесе застрашителният вой на санитарна кола. Успяхме да видим през стъклата пострадалия състезател. Кожения шлем вече го нямаше на него. Човекът седеше и държеше с ръка посинялата си скула. Видът му беше сърдит. Загубил бе наградата, заради която рискуваше живота си.

В паузите между туровете циркови комици — на дървена площадка вътре в кръга — представяха сцена, която изобразяваше как четирима несретници строят къща. Естествено върху четиримата глупаци падат тухли, глупаците се мажат един друг с варов разтвор, удрят се по погрешка с чукове и дори в самозабрава си отрязват с бичкии краката. Целия този асортимент от трикове, който води своето начало от дълбока гръцка и римска древност, и сега още блестящо поддържани от майсторството на такива велики клоуни като Фрателини, панаирджийските комици от Денбъри изпълняваха великолепно. Винаги е приятно да гледа човек добрата циркова игра, никога не втръсват нейните точни шлифовани от вековете хватки.

Панаирът привършваше. Малко посетители имаше вече в дървените павилиони, дето на дълги маси бяха наредени големи, на вид невъзможни за ядене, като че ли лакирани зеленчуци. Музиките свиреха прощални маршове и цялата маса посетители, вдигайки прах по чистия тъмножълт пясък, си пробиваше път към своите автомобили. Тук демонстрираха (и продаваха, разбира се) прикачваеми вагончета за автомобили.

По двама, най-често това бяха съпрузи, американците влизаха вътре и дълго време ахкаха, възхищаваха се от вагончетата. Те оглеждаха съблазнителната вътрешност на вагончето — удобни легла, дантелени перденца на прозорците, диван, удобна и проста металическа печка. Какво по-хубаво от това — да прикачиш такова вагонче за автомобила, да излезеш от трещящия град и да се понесеш, да се понесеш накъдето ти очи видят! Тоест известно е накъде ще се понесеш. Очите гледат към гората, те виждат Великите езера, тихоокеанските плажове, каньоните и широките реки.

Мъжът и жената излизат с пъшкане от вагончето. То е доста скъпо. Тук, в Денбъри, имаше вагончета по триста и петдесет долара, имаше и по седемстотин. Но откъде да вземе човек седемстотин долара! Откъде да вземе време за продължително пътуване!

Дълги колони от коли беззвучно летяха към Ню Йорк и след час и половина бързо каране ние видяхме пламтящия небосклон. Небостъргачите сияеха от горе до долу. Над самата земя блестяха течащите светлини на кината и театрите.

Увлечени от светлинните бури, ние решихме да посветим вечерта на запознаване с развлеченията за народа.

С целия си вечерен вид Ню Йорк говори на излезлия да се весели:

— Дайте никел, пуснете никел! Разделете се с вашия никел и ще ви бъде добре!

Тракане долита от големите заведения за развлечения. Тук се намират десетки механични билярди от всички видове. Трябва да се пусне никел в съответния прорез. Тогава автоматически се освобождава щека с някаква пружина и веселякът, решил да прекара вечерта в безгрижие, може пет пъти да стрелне със стоманеното топче. Срещу спечеления брой точки той получава от собственика на заведението картонче. След половин година, прекарана в редовна игра, а следователно и в редовно пускане на никел, веселякът ще набере нужното число точки и ще получи награда, една от прекрасните награди, които стоят на полицата на магазина. Това са стъклена ваза или алуминен съд за разбиване на коктейл, или часовник за маса, или евтина автоматична писалка, или бръснач. Изобщо тук са всички онези съкровища, от чийто вид само сладко примира сърцето на домакинята, детето или гангстера. Американците се развличат тук по цели часове, развличат се самотно, съсредоточено, равнодушно, без да се сърдят и без да се възхищават.

След като свършиш с билярда, можеш да отидеш при автоматичната врачка. Тя седи в стъклен шкаф, жълтолика и слаба. Пред нея са сложени в полукръг картите. Трябва да пуснеш никел, което се разбира от само себе си. Тогава врачката оживява. Главата ѝ започва да се клати, гърдите ѝ се повдигат, а восъчната ръка се плъзга над картите. Тази картина не е за впечатлителни хора. Всичко това е така глупаво и страшно, че веднага можеш да се побъркаш. След половин минута врачката застива в предишната си поза. Сега трябва да се дръпне ръчката. От една цепнатина пада предсказанието на съдбата. Това е най-често портретът на вашата бъдеща жена и кратко описание на нейните качества.

Дюкянчетата на тези идиотски чудеса са отвратителни, дори и да се помещават в центъра на града, пълен с блясък и шум. Но някъде в Ийст Сайд, на някоя тъмна улица, чиито тротоари и паваж са покрити с отпадъци от дневната улична търговия, сред фирмите, свидетелствуващи за крайна мизерия (тук можеш да се обръснеш за пет цента ида пренощуваш за петнадесет) — такова дюкянче, зле осветено и мръсно, дето две или три фигури мълчаливо и безстрастно тракат на билярдите, в сравнение с които обикновената пирамида^[2] е истинско тържество на културата и на интелекта — буди кучешка тъга. Иска ти се да скимтиш.

От работа главата ти се пръска. И от развлеченията тя също се пръска.

След заведенията за развлечения попаднахме в много странно зрелищно предприятие.

Гърми джаз и според способностите си подражава шума на надземната железница. Хора се тълпят до една стъклена будка, в която седи жива касиерка със замръзнала восъчна усмивка на лицето Театърът се нарича „бърлеск“. Това е ревю за тридесет и пет цента.

Салонът на „бърлеск“ беше препълнен и младите решителни разпоредители настаняваха новодошлите където им падне. За мнозина просто не се намериха места. Те стояха на пътеките и не сваляха очи от сцената.

На сцената пееше жена. Тя не можеше да пее. Имаше такъв глас, с който не бива да се пее дори на имен ден у най-близки роднини. Освен това тя танцуваше. Не беше нужно да си балетен маниак, за да разбереш, че тази особа никога няма да стане балерина. Но публиката се усмихваше снизходително. Сред зрителите нямаше никакви фанатици на вокала или балетомани. Зрителите бяха дошли тук за друго.

„Другото“ се състоеше в това, че изпълнителката на песните и танците внезапно започваше да ситни по сцената и да си сваля дрехите. Събличаше ги доста бавно, за да могат зрителите да разгледат тази художествена мизансцена във всичките ѝ подробности. Джазът изведнъж закудкудяка, музиката спря и девойката с еротично-интимен писък избяга зад кулисите. Младите хора, които бяха изпълнили салона, възторжено заръкопляскаха. На авансцената излезе конферансието, мъж с атлетически вид и в смокинг, и направи делово предложение:

— Поръкопляскайте по-силно и тя ще си свали още нещо.

Разнесе се такъв взрив от ръкопляскания, какъвто никога в живота си, разбира се, не са могли да спечелят нито Матиа Батистини, нито Ана Павлова, нито самият Кин, най-великият сред великите. Не! Само с талант такава публика не можеш спечели!

Изпълнителката отново мина по сцената, като жертвуваше и малкото, което беше останало от нейното облекло.

За задоволяване на театралната цензура налага се все пак да държи пред себе си в ръце едно малко парцалче от облеклото.

След първата танцьорка и певица излезе втора и направи същото, което правеше първата. Третата направи същото, което правеше втората. Четвъртата, петата и шестата не поднесоха нищо ново. Пееха без глас и слух, танцуваха с изяществото на кенгуру. И се събличаха. Останалите десет момичета поред правеха същото.

Разликата се състоеше само в това, че някои от тях бяха брюнетки (такива бяха по-малко), а някои — светлокоси овчици (такива имаше повече).

Зулуското тържество продължи няколко часа. Тази порнография дотолкова е механизирана, че носи известен промишлено-заводски характер. В това зрелище има също така малко еротика, както в серийното производство на прахосмукачки или сметачни машини.

Вън валеше ситен тих дъжд. Но ако имаше дори буря с гръмотевици и светкавици, и тя нямаше да се чуе. Самият Ню Йорк трещи и святка повече от всякаква буря. Това е мъчителен град. Той те кара през всяко време да го гледаш. От този град очите те болят.

Ала да не го гледаш, е невъзможно.