Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (6)

5. Самолетът

На другата сутрин се събудих много положително настроена и ентусиазирана за пътуването. Взех душ и след бърза закуска грабнах чантата си, прегърнах отново Сара, защото единствено тя беше будна, и изтичах до гаража, плъзгайки се в „Бентлито“, и открих, че е толкова възхитително, колкото си спомнях.

Влязох в паркинга на панаирните площи и спрях до средно голям товарен камион. Имаше дебело предно стъкло, много големи колела и мънички врати, до които се стигаше, като се изкачиш по стъпало. Приличаше на прехвърлил най-добрите си години пикап, но вместо да го „пенсионират“ по старост беше вкаран в употреба за превозване на товари. Зад кабината имаше товарна платформа с подобна на кутия стоманена рамка покрита със сив брезент.

Отзад рампата беше спусната: господин Дейвис вече товареше Рен в клетката. Рен носеше около врата си дебел нашийник прикрепен към дълга верига, която господин Дейвис и Мат държаха здраво. Тигърът изглеждаше много спокоен и невъзмутим въпреки хаоса, който кипеше около него. Всъщност ме гледаше, докато търпеливо чакаше мъжете да подготвят камиона. Най-сетне те бяха готови и с една заповед от господин Дейвис Рен беше бързо прехвърлен в клетката.

Господин Кадам взе чантата ми и я преметна през рамо. Попита:

— Госпожице Келси, бихте ли желали да ме придружите в кабриото или искате да пътувате в камиона с шофьора?

Погледнах товарния пикап и бързо взех решение:

— С вас. Никога не бих избрала каросерия на пикап пред луксозно кабрио.

Той се засмя в знак на съгласие, а после сложи чантата ми в багажника на „Бентли“-то. Разбирайки, че е време за тръгване, помахах за довиждане на господин Дейвис и Мат, качих се отново в кабриото и закопчах предпазния колан. Преди да се усетя, вече се носехме плавно по магистрала 1–5 зад камиона.

Заради вятъра беше трудно да разговаряме, затова просто облегнах глава назад върху меката, топла кожа и загледах как пейзажът преминава покрай мен. Всъщност пътувахме бавно — с петдесет и пет мили в час, десетина мили в час под ограничението за скоростта. Любопитни зяпачи забавяха колите си, за да изгледат малкия ни конвой. Трафикът стана по-натоварен близо до Уилсънвил, където бързо настигнахме хората, пътуващи сутрин към работните си места, които бяха ни подминали по-рано.

Летището беше на двайсетина мили по-нататък по Магистрала 205 — малък главен път, разположен като дръжка на чаена чаша върху 1–5. Камионът пред нас свърна по Еърпорт Драйв, а после се изтегли на една странична улица и спря зад няколко просторни хангара. Няколко товарни самолета бяха подредени в редица и ги зареждаха с товари. Господин Кадам се промъкна с криволичене между хора и оборудване и спря близо до един частен самолет. Името отстрани гласеше „Авиолинии Летящ Тигър“ и се виждаше изображение на бягащ тигър.

Обърнах се към господин Кадам, кимнах с глава към самолета и казах:

— „Летящ тигър“, а?

Той се засмя:

— Това е дълга история, госпожице Келси, и ще ви разкажа всичко за нея в самолета. — Измъквайки чантата ми от багажника, той подаде ключовете на един мъж, застанал отстрани, който веднага се качи във великолепната кола и я изкара от пистата.

Двамата загледахме как няколко снажни едри мъже вдигнаха клетката на тигъра с моторизиран крик и умело го прехвърлиха в самолета в голяма, изработена специално за него клетка.

Уверявайки се, че тигърът е на сигурно и удобно място, ние се качихме по подвижната стълба на самолета и влязохме вътре.

Бях удивена от пищния интериор. Самолетът беше тапициран в черно, бяло и хром, което му придаваше изискан и модерен вид. Черните кожени седалки изглеждаха изключително удобни, безкрайно различни от местата в обикновените пътнически самолети, и се накланяха изцяло назад!

Привлекателна стюардеса-индийка с дълга, тъмна коса ми посочи едно кресло и се представи:

— Казвам се Нилима. Моля, заемете мястото си, госпожице Келси. — Имаше акцент, подобен на този на господин Кадам. Попитах:

— И вие ли сте от Индия?

Нилима кимна и ми се усмихна, докато разбухваше една възглавница зад главата ми. След това ми донесе одеяло и най-различни списания. Господин Кадам седна в широкото кресло срещу мен. Отпрати стюардесата с махване на ръка и закопча колана на седалката си, отказвайки се от възглавницата и одеялото.

Бях летяла със самолет само два пъти преди на семейни ваканции. По време на самия полет обикновено бях доста отпусната и спокойна, но излитанията и кацанията ме правеха нервна и напрегната. Вероятно най-много ме смущаваше звукът от двигателите — зловещият рев, докато оживяваха — а чувството, че си изтикан назад в седалката, докато самолетът се отлепя да излита, винаги ми докарваше гадене. Приземяванията също не бяха забавни, но обикновено бях толкова развълнувана, че ще сляза от самолета и ще се раздвижа, та просто исках да приключа с това.

Този самолет определено беше различен. Беше луксозен, просторен и имаше много място да си протегнеш краката и удобни кожени накланящи се назад седалки. Беше толкова по-хубаво от еърбъсите. Да го сравняваш с обикновен самолет, беше все едно да сравниш подгизнал от мазнина, застоял пържен картоф, който откриваш под седалката на някоя кола, с огромен печен картоф с втрита в обелката му сол, покрит със заквасена сметана, нарязан на ситно бекон, настъргано сирене и поръсен с прясно счукан черен пипер. Да, луксозна машинка беше този самолет.

Целият този лукс, съчетан с прекрасното кабрио, ме накара да се зачудя за работодателя на господин Кадам. Трябва да е някой с много голямо богатство и влияние в Индия. Опитах се да се сетя кой може да бъде, но не ми хрумна дори далечна догадка.

Може би е някой от онези актьори в Боливуд. Чудя си колко ли пари изкарват. Не, не може да е това. Господин Кадам работи за него отдавна, така че вероятно сега той е много стар.

Самолетът беше набрал скорост и бе излетял, докато размишлявах за тайнствения работодател на господин Кадам. Дори не бях забелязала! Може би беше, защото креслото ми беше толкова меко, че просто се отпуснах назад в него и потънах, когато самолетът се издигна, или може би причината беше, че пилотът свърши изключителна работа. Или пък по малко и от двете. Погледнах навън през прозореца и видях как река Кълъмбия се смалява все повече и повече, докато преминахме през облачното покритие и вече не виждах земя.

След около час и половина бях изчела едно списание от кора до кора и бях довършила както судокуто, така и кръстословицата. Оставих списанието си и погледнах към господин Кадам. Не исках да му досаждам, но имах милион въпроси.

Прочистих гърло. В отговор той ми се усмихна над списанието си с новини. Разбира се, първото, което излезе от устата ми беше въпросът, който ме интересуваше най-малко:

— Е, господин Кадам, разкажете ми за Авиолинии „Летящият тигър“.

Той затвори списанието си и го остави на масичката.

— Хмм. Откъде да започна? Моят работодател някога притежаваше, а аз управлявах, товарна самолетна компания, наречена „Товарни превози Летящият тигър“, или „Авиолинии Летящият Тигър“ за по-кратко. Беше най-голямата от водещите трансатлантически компании за чартърни полети през 40-те и 50-те години на двайсети век. Предоставяхме обслужване по всички континенти по света.

— Откъде е дошло името „Летящият тигър“?

Той се размърда леко на седалката си.

— Вече знаете, че моят работодател е привързан към тигри, така че причината беше тази, в съчетание с факта, че някои от първите пилоти летели на самолети, известни като „тигри“ през Втората световна война. Може би помните, че са били боядисани в шарките на тигровите акули, за да изглеждат свирепо в битка. В края на осемдесетте години работодателят ми реши да продаде компанията. Но запази един самолет — този — за лично ползване.

— Как се казва вашият работодател? Ще се запозная ли с него?

Очите му проблеснаха игриво:

— Със сигурност. Той ще ви се представи, когато кацнете в Индия. Сигурен съм, че ще иска да разговаря с вас. — Усмихвайки се с насърчително изражение, добави. — Има ли други въпроси?

— Значи вие сте нещо като негов вицепрезидент?

Индиецът се засмя:

— Достатъчно е да кажа, че е много заможен човек, който ми доверява напълно да се занимавам с всичките му бизнес дела.

— А, значи сте за него това, което е г-н Смитърс за г-н Бърнс.

Той учудено изви вежда към мен:

— Боя се, че не разбирам препратката ви.

Изчервих се и махнах с ръка:

— Няма значение. Те са герои от „Семейство Симпсън“. Вероятно никога не сте гледали поредицата.

— Боя се, че не. Съжалявам, госпожице Келси.

Господин Кадам изглеждаше леко смутен или нервен, когато говореше за шефа си, но му доставяше удоволствие да говори за самолети, затова го насърчих да продължи. Извих се на мястото си и се раздвижих. Изритвайки обувките си, седнах с кръстосани крака в креслото и попитах:

— Какви товари превозвате?

Той видимо се отпусна:

— През годините компанията е превозвала доста интересна колекция от товари. Например, спечелихме договора да превозим прочутия кит-убиец от „Воден свят“, както и факлата от Статуята на свободата. През повечето време обаче товарът е бил доста обикновен. Превозвахме неща от рода на консервирани продукти, платове и пакети, доста голямо разнообразие от товари всъщност.

— Как, за Бога, се намества кит в самолет?

— Перка по перка, госпожице Келси. Перка по перка.

Лицето на господин Кадам остана сериозно. Засмях се силно. Избърсвайки една сълза от ъгълчето на окото си, поисках да си изясня:

— Значи вие управлявате компанията?

— Да. Прекарах много време, развивайки Авиолиниите „Летящият тигър“. Много обичам авиацията. — Той посочи към самолета: — Машината, на която пътуваме, се нарича МД-11, „Мак-донъл Дъглас“. Това е самолет за дълги пътувания, какъвто е необходим, когато се прекосява океанът. Корпусът е просторен и удобен, както може би сте забелязали. Има два двигателя, монтирани под крилете, а трети двигател е разположен отзад в основата на вертикалния стабилизатор. Разбира се, интериорът е създаден за удобство и отдих, и наемаме пилота, наземния екипаж, както и друг персонал, с оглед на сигурността.

— Хмм, звучи… солидно.

Той се наведе леко напред в креслото си и заговори въодушевено:

— Макар че този самолет е по-стар модел, той осигурява много плавно и бързо пътуване. — Започна да изброява на пръсти отличителните му черти: — Включва разтегнат корпус, голям размах на крилете, рафиниран профил при обточването на крилото и опашката и чисто нови двигатели. Пилотската кабина разполага с най-съвременни удобства — електронни табла с уреди, двойно управление на полета, GPS, централно устройство за откриване на повреди — и освен това има възможност за автоматично кацане при лоши атмосферни условия. Разбира се, запазихме и първоначалното име на компанията и логото отстрани, което открихте, когато се качвахме.

Беше се изпълнил с пламенен ентусиазъм по време на техническата си беседа. Сигурна съм, че всичко това означаваше нещо, но нямах представа точно какво. Единственото, което узнах от беседата, беше, че това е дяволски добър самолет и шумеше сякаш има три двигателя.

Той сигурно беше разбрал, че и понятие си нямам за какво говори, защото погледна озадаченото ми лице и се разсмя:

— Може би е добре да обсъждаме нещо друго, а? Какво ще кажете да споделя някои митове за тигри от родината си?

Кимнах ентусиазирано, насърчавайки го да продължи, протегнах крака настрани и ги подгънах под креслото си. После придърпах одеялото до брадичката си и се облегнах на възглавницата.

Интонацията на господин Кадам се промени, когато се приготви да разказва. Английското му произношение изчезна и различния му акцент стана по-отчетлив, а думите — по-мелодични.

Изпитвах наслада да слушам интонацията на ритмичния му глас.

— Тигърът е смятан за големия закрилник на джунглата. Няколко индийски мита твърдят, че тигърът има големи сили. Той е готов да се бие храбро срещу могъщи дракони, но е готов и да помага на обикновени фермери. Една от множеството му задачи е да придърпва дъждовни облаци с опашката си, слагайки край на сушата за бедните села.

— Много се интересувам от митология. Индийците още ли вярват в тези митове за тигри?

— Да, особено в селските области. Но такива, които вярват, могат да се намерят във всички части на страната, дори сред онези, които смятат себе си за част от модерния свят. Знаехте ли, че според някои хора мъркането на тигъра спира кошмарите?

— Господин Дейвис каза, че тигрите не мъркат. Каза ми, че големите животни от семейство Котки, които ръмжат и реват, не могат да мъркат, но се кълна, че понякога Рен мърка.

— Да, права сте. Съвременната наука твърди, че един тигър не може да издава звука, разпознаван като мъркане. Някои от по-едрите представители на семейство Котки издават пулсиращ звук, но не е съвсем същият като мъркането на домашна котка. И въпреки това има някои индийски митове, които говорят за мъркащ тигър. Казват също и че тялото на тигъра има уникални изцеляващи свойства. Това е една от причините, поради които те са редовно преследвани и убивани, а телата им осакатявани или продавани за различни части.

Той се облегна назад в стола си, отпускайки се:

— В исляма вярват, че Аллах изпраща тигър да защитава и закриля онези, които го следват предано; но ще изпрати тигър и за да накаже онези, които смята за изменници.

— Хмм, мисля, че ако аз изповядвах исляма, бих побягнала от тигъра, просто за по-сигурно. Нямаше да знам дали идва да ме накаже, или да ме защити.

Той се засмя:

— Да, много благоразумно от ваша страна. Признавам, че възприех донякъде същото благоговение, което изпитва моя работодател към тигрите, и съм изучавал многобройни текстове, свързани най-вече с митологията на индийските тигри.

Гласът му заглъхна за миг, когато той се вглъби в мисли и очите му застинаха отворени. Потри с показалец някакъв символ върху разтворената си яка и забелязах, че носи малка клиновидна висулка на верижка, наполовина пъхната в ризата му.

Когато погледът му отново се фокусира върху мен, той бързо отпусна ръка в скута си и продължи:

— Тигрите са също и символ на власт и безсмъртие. За тях се говори, че побеждават злото чрез различни средства. Наричат ги „даряващи живот“, „стражи“, „пазители“ и „защитници“.

Изпънах крака и отново облегнах глава на възглавницата.

— Има ли митове за тигри, в които да се говори за дама в беда?

Той се замисли:

— Хмм, да. Всъщност една от любимите ми истории е за бял тигър, на когото му порастват криле и той спасява принцесата, която го обича, от жестока участ. Когато я понася на гърба си се отказват от телесните си форми и се превръщат в една-едничка бяла ивица, носеща се из небесата, като най-накрая се присъединяват към звездите на Млечния път. Заедно прекарват вечността, като бдят над хората по Земята и ги закрилят.

Прозях се сънено:

— Това е наистина прекрасно. Мисля, че и на мен тази ми е любимата. — Мекият му, мелодичен глас ме беше накарал да се отпусна. Въпреки упоритите си усилия да остана будна, заспивах.

Той продължи спокойно:

— В Нагаланд вярват, че тигрите и хората имат родствена връзка, че са братя. Има един мит, който започва така: Майка Земя била майка на тигъра, а също и на човека. Някога двамата братя били щастливи, обичали се и живеели в хармония. Но помежду им започнала вражда заради една жена и Братът-Тигър и Братът-Човек се вкопчили в такава жестока схватка, че Майката Земя не можела вече да понася враждата им и трябвало да прогони и двамата. Братът-Тигър и Братът-Човек напуснали дома на Майката Земя и излезли от един много дълбок, тъмен проход в недрата на земята, за който се говорело, че е бърлога на един мравояд. Като живеели заедно в недрата на земята, двамата братя все още се карали всеки ден, докато накрая решили, че ще бъде по-добре да живеят отделно. Братът-Тигър отишъл на юг да ловува в джунглата, а Братът-Човек поел на север, за да обработва земята и долината. Ако стояли далече един от друг, и двамата били доволни. Но ако единият навлезел в територията на другия, битките се възобновявали. Много животи по-късно легендата още е вярна. Ако потомците на Брата-Човек си тръгнат от джунглите с мир, Братът-Тигър също ще ни остави на мира. Въпреки това тигър е наш родственик и казват, че ако се взираш в очите на тигър достатъчно дълго, ще успееш да разпознаеш сродна душа.

Клепачите ми започваха да се затварят против волята ми. Исках да попитам какво е бърлога на мравояд, но устата ми отказваше да помръдне и усещах клепачите си толкова натежали. Направих последно усилие да остана будна, като се надигнах малко в креслото си, отваряйки с мъка очи.

Господин Кадам ме гледаше замислено:

— Белият тигър е специален вид. Той бива неумолимо привлечен към личност, към жена, която има силно чувство за самоувереност. Тази жена ще притежава голяма вътрешна сили, ще бъде достатъчно проницателна, за да отличи доброто от злото и ще има силата да преодолее много препятствия. Тя е призвана да върви с тигрите…

И тогава заспах.

 

 

Когато се събудих, креслото срещу мен беше празно. Седнах и се огледах наоколо, но не видях господин Кадам никъде. Разкопчах предпазния си колан и тръгнах да потърся тоалетната.

Отваряйки една плъзгаща се врата, влязох в изненадващо просторна баня. Изобщо не приличаше на малките, подобни кутийки тоалетни в обикновените самолети. Лампите бяха скрити в стените и меко осветяваха специалните удобства на помещението. Банята беше декорирана в медно, кремаво и прасковен цвят, които ми допадаха повече, отколкото модерното строго обзавеждане на пътническия салон.

Първото, което забелязах, беше душът! Отворих остъклената врата, за да надникна вътре. Имаше красиви кремави плочки подредени в прекрасни фигури. Имаше закрепени туби с шампоан, балсам и сапун. Медната глава на душа беше подвижна и се пускаше и спираше с едно просто натискане, като кухненски кран. Предположих, че тази изработка помага да се използва по-малко вода, която едва ли беше в изобилие на борда на един самолет. Дебел кремав килим покриваше красивия настлан с плочки под.

Отстрани две вертикални ниши, вградени в стената, бяха пълни с меки, бели като алабастър хавлиени кърпи, придържани от меден лост. В друго широко отделение се мъдреше копринено мек халат за баня, който май беше от кашмир. Висеше на медна закачалка. Точно под него, в друга малка ниша имаше чифт кашмирени пантофи.

От двете страни на медния кран на дълбок умивалник с форма на тънък правоъгълник имаше по един флакон. Единият беше с кремообразен сапун, а другият — с благоуханен лосион с дъх на лавандула.

Приключих в банята, почти мразейки мисълта, че ще трябва да изляза от нея и се отправих обратно към удобното си кресло. Господин Кадам се беше върнал и Нилима, стюардесата, ни донесе обяд, който миришеше възхитително. Беше поставила между нас маса, подредена за двама. Това, което правеше тази маса специална, бяха леките вдлъбнатини, предназначени за поставяне на всички съдове и прибори за хранене. Чините ни бяха поставени в ниски, кръгли вдлъбнатини, специално направени да ги поберат. От едната страна имаше малък отвор, за да може стюардесата да ги поставя и изважда лесно. Чиниите ни бяха поставени в малко по-дълбоки вдлъбнатини, а имаше дори малка ваза, пълна с жълти рози с къси дръжки, поставена в собствено вдлъбнато местенце.

Нилима вдигна затоплящите капаци от чиниите ни и оттам се разнесе съблазнителният аромат на риба.

Тя обяви:

— Днешният обяд е изпечена в тесто камбала с лешници, със задушени в масло аспержи, чесън, картофено пюре и лимонов сладкиш за десерт. Какво ще желаете за пиене?

— Вода с лимон — отговорих.

— За мен същото — каза господин Кадам.

Насладихме се на обяда си заедно. Господин Кадам ми задаваше много въпроси за Орегон. Изглежда, изпитваше неутолима жажда да научава нови факти и ме питаше за всичко — от спорта, за който аз не знаех почти нищо, до политиката, за която не знаех абсолютно нищо, и до флората и фауната на щати, за които знаех много.

Говорихме за това как е в гимназията, за преживяваният ми в цирка и за родния ми град: пасажите от сьомга, разсадниците за коледни дръвчета, фермерските пазари и къпиновите храсти, които се срещаха толкова често, че хората на практика ги смятаха за плевели. Той беше лесен събеседник, страхотен слушател, и се чувствах удобно с него. През ума ми мина мисълта, че от него би излязъл страхотен дядо. Аз така и нямах шанс да познавам никого от моите двама. Бяха починали, преди да се родя, както и другата ми баба.

След като приключихме обяда си, Нилима се върна да раздигне чиниите ни и я загледах как прибира масичката. Когато натисна бутонче, се разнесе звук от малък, тих мотор. Безкраката правоъгълна маса се наклони нагоре, докато се долепи до стената, а после се плъзна в облицовката. Когато масата се намести, Нилима отмести ръка от бутона и ни инструктира да закопчаем предпазните си колани, защото пристигаме в Ню Йорк.

Спускането беше толкова гладко, колкото и излитането, затова реших, след като кацнем, да се срещна с пилота и да му кажа, че е изключително способен. Наложи се господин Кадам да превежда, защото пилотът не говореше английски, с изключение на основни, свързани с летенето думи. Докато презареждахме гориво за пътуването до Мумбай, посетих Рен.

След като се уверих, че има достатъчно храна и вода, седнах на пода до клетката му. Той се приближи бавно и безшумно и се стовари на пода до мен. Гърбът му беше протегнат по дължината на клетката, с раирана козина, която стърчеше и се подаваше през решетките, гъделичкайки краката ми, и лице, допряно до ръката ми.

Засмях му се, наведох се да погаля козината на гърба му, и му разказах някои от митовете за тигри, които господин Кадам споделил с мен. Опашката му непрестанно се мяташе и тупваше леко напред-назад, като се вмъкваше и измъкваше от решетките на клетката.

Времето отлетя бързо и самолетът скоро бе готов отново да излети. Господин Кадам вече закопчаваше колана си. Потупах Рен по гърба и също се върнах на мястото си.

Излетяхме и господин Кадам ме предупреди, че това ще е дълъг полет, около шестнайсет часа, а също и че ще изгубим ден от календара. След като достигнахме подходящата височина на летене, той предположи, че може да искам да гледам някой филм. Нилима ми връчи списък с всички филми, с които разполагаха, и аз си избрах „Отнесени от вихъра“.

Тя отиде до преградата между пътническия салон и пилотската кабина, натисна един бутон на стената и от преградата се плъзна навън голям бял екран. Креслото ми се извъртя с лекота с лице към екрана и дори се накланяше, с поставка за краката, така че се настаних удобно и се отпуснах щастливо със Скарлет и Рет.

Когато най-накрая стигнах до: „Та нали и утре е ден“, се изправих и се протегнах. Погледнах през прозореца и видях, че отвън цари мрак. Имах чувството, че е едва пет следобед, но предположих, че в настоящата ни часова зона вероятно е девет вечерта.

Нилима се приближи бързо и върна екрана на мястото му, започна отново да слага масата.

— Много ви благодаря за тези вкусни обеди и вечери, а също и за прекрасното обслужване — казах й одобрително.

— Да, благодаря, Нилима. — Господин Кадам й намигна, а тя наклони леко глава и си тръгна.

Отново вечерях в приятна и приятелска атмосфера с господин Кадам. Този път говорихме за неговата страна. Той ми разказа всевъзможни интересни неща и описа очарователни места в Индия. Запитах се дали щях да имам време да видя или направя някое от тези неща. Той разказваше за древни индийски военачалници, яки крепости, азиатски нашественици и ужасни битки. Когато говореше, имах чувството, че съм там и лично виждам и преживявам всичко.

За вечеря Нилима ни сервира пълнено пиле „Марсала“ с тиквички на скара и салата. Почувствах се малко по-добре, като хапнах повече зеленчуци за вечеря, но после тя извади шоколадови кексчета за десерт.

Въздъхнах:

— Защо всички вредни неща за ядене винаги са толкова фантастично вкусни?

Господин Кадам се засмя:

— По-добре ли ще се почувствате, ако си поделим едно?

— Определено. — Ухилих се, срязах кексчето си наполовина и прехвърлих неговата порция върху чиста чиния, която Нилима беше извадила.

Облизах горещия шоколадов сос с фондан от лъжицата си. Животът, е… поне днес, във всеки случай, беше хубав. Можех да се науча да живея така.

 

През следващите два часа говорихме за любимите си книги. Той обичаше класиците също като мен и прекарахме страхотно, като обсъждахме паметни литературни образи: капитан Ахав, д-р Франкенщайн, Робинзон Крузо, Жан Валжан, Яго, Хестър Прин и господин Дарси. Освен това той ме запозна с няколко образа от индийските епоси, с интересно звучащи имена, например Арджуна, Шакунтала, както и Генд от японската литература.

Потискайки една прозявка, се върнах да нагледам отново Рен. Посегнах през решетките да го погаля по главата и зад ухото.

Господин Кадам ме загледа и каза:

— Госпожице Келси, не се ли страхувате от този тигър? Не смятате ли, че ще ви нарани?

— Мисля, че може да ме нарани, но знам, че няма да го направи. Трудно е за обяснение, но се чувствам в безопасност с него, сякаш е повече приятел, отколкото диво животно.

Господин Кадам не изглеждаше разтревожен, само любопитен. За миг поговори тихо с Нилима.

Тя се приближи към мен и попита:

— Готова ли сте да поспите, госпожице?

Кимнах и тя ми показа къде е прибрана чантата ми. Взех я и се отправих към банята. Не се забавих много, но тя беше свършила доста работа.

Сега пространството бе отделено със завеса и тя беше приготвила разтегателен диван, който се превръщаше в удобно легло със сатенени чаршафи и дебели, меки възглавници. Скрита лампа с ключ бе вградена в стената точно до леглото. Самолетът беше затъмнен, а тя ми каза, че господин Кадам ще бъде от другата страна на завесата, ако имам нужда от нещо.

Бързо проверих клетката на тигъра. Той ме наблюдаваше през присвити очи, с глава върху лапите.

— Лека нощ, Рен. Ще се видим в Индия утре.

Твърде уморена, за да чета, аз се покатерих под меките, гладки като коприна завивки, изключих лампата и оставих приглушеното бръмчене на двигателите да ме приспи.

 

 

Събуди ме аромат на бекон. Надникнах зад ъгъла и видях господин Кадам да седи, зачетен във вестника, с чаша ябълков сок на масата пред него. Погледна ме над вестника. Видях, че косата му е леко влажна и че вече е облечен за деня.

— Най-добре се заемете със сутрешния си тоалет, госпожице Келси. Скоро пристигаме.

Грабнах чантата си и се отправих към луксозната баня. Взех бърз душ, втривайки в косата си ароматния шампоан с дъх на рози. Когато свърших, увих косата си с дебела хавлиена кърпа и облякох кашмирения халат. Въздъхнах дълбоко и си позволих да се насладя на меката тъкан за миг, докато реша какво да облека. Избрах червена блуза и джинси и прибрах косата си в конска опашка, завързвайки я с червена панделка. Като побързах да се върна при господин Кадам, се отпуснах в коженото кресло, а Нилима ми донесе затоплена чиния с бекон, яйца и препечени филийки.

Изядох яйцата, гризнах от препечената филийка и пих малко портокалов сок, но реших да запазя бекона си за Рен. Докато Нилима прибираше леглото и масата от закуската, аз тръгнах към клетката с лакомството, което носех. В опит да го изкуша, протегнах едно парче през решетките на клетката. Той се приближи, много внимателно захапа крайчето, измъкна го от ръката ми и после погълна парчето наведнъж.

Засмях се:

— Хей, Рен, трябва да го дъвчеш. Я чакай — тигрите дъвчат ли? Е, поне го яж по-бавно. Вероятно никога не получаваш такива лакомства. — Протегнах другите три парчета едно по едно. Той погълна лакомо всичките, а после стрелна език през решетките да близне пръстите ми.

Засмях се тихо и отидох до кухненската преграда да си измия ръцете. После събрах всичките си неща и прибрах чантата си в отделението за багаж отгоре. Точно бях приключила, когото се приближи господин Кадам. Той посочи навън през прозореца и каза:

— Госпожице Келси, добре дошли в Индия.