Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (3)

2. Циркът

Будилникът ме сепна и ме изтръгна от дълбок сън в 4:30 сутринта. Днес навън щеше да е топло, но не твърде горещо. В Орегон почти никога не ставаше твърде горещо. Сигурно много, много отдавна някой губернатор бе прокарал закон, гласящ, че температурите тук винаги трябва да са умерени.

Разсъмваше се. Слънцето още не се бе издигнало над планините, но небето вече просветляваше, променяйки цвета на облаците до розовия оттенък на захарен памук на източния хоризонт. Нощес сигурно беше ръмяло, защото усетих приятно ухание във въздуха — смесица от мирис на мокра трева и бор.

Изскочих от леглото, пуснах душа, изчаках, докато банята се затопли и се изпълни с пара, а после скочих под струята и оставих горещата вода да удря гърба ми, за да разбуди сънените ми мускули.

Какво точно облича човек за работа в цирка? Тъй като не знаех какво е подходящо, намъкнах тениска с къс ръкав и чифт прилични работни джинси. После напъхах краката си в обувки за тенис, подсуших косата си с кърпа и набързо я сплетох във френска плитка, която вързах със синя панделка. След това си сложих малко гланц за устни и ето, бях готова за цирка.

Време е да изчезвам. Прецених, че няма да е нужно да нося много багаж, само няколко неща, за да си създам удобства, тъй като щях да бъда в цирка само две седмици и винаги можех да се отбия набързо вкъщи. Затършувах из дрешника и избрах три тоалета, които бяха окачени спретнато и подредени по цвят, а после отворих чекмеджетата на скрина. Грабнах няколко чифта свити на топка чорапи, които също бяха педантично подредени по цвят, и натиках всичко във вярната си училищна раница. После натъпках вътре малко тоалетни принадлежности, няколко книги, дневника си, няколко химикалки и моливи, портмонето и снимките на семейството си. Навих на руло юргана, натиках го отгоре и раздвижих ципа нагоре-надолу, докато се затвори.

Премятайки раницата на рамо, се отправих към долния етаж. Сара и Майк вече бяха будни и закусваха. Будеха се безумно рано всеки ден, за да излизат да тичат. Това беше просто откачено, а в пет и половина вече бяха приключили.

Измънках:

— Хей, добро утро, народе.

Майк каза:

— Добро утро и на теб. Е, готова ли си да започнеш новата работа?

— Да. Ще продавам билети и ще се мотая около някакъв тигър в продължение на две седмици. Супер, а?

Той се изкиска:

— Аха, звучи направо страхотно. Във всеки случай по-интересно от обществените поръчки. Искаш ли да те закарам? Минавам точно покрай панаирните площи на влизане в града.

Усмихнах му се:

— Разбира се. Благодаря, Майк. Ще се радвам да ме закараш — отвърнах.

Обещавайки да се обаждам на Сара на всеки няколко дни, грабнах едно енергийно блокче, бързо се насилих да изгълтам половин чаша от тяхното соево мляко — едва сдържайки позива си за повръщане — и се отправих навън през вратата заедно с Майк.

На мястото за панаира голяма синя табела на улицата рекламираше предстоящи събития. Върху лъскав транспарант пишеше:

ПАНАИРНИТЕ ПЛОЩИ НА ОКРЪГ ПОЛК

ПОСРЕЩАТ

ЦИРК МАУРИЦИО

със специалното участие на АКРОБАТИТЕ МАУРИЦИО

и прочутия ДХИРЕН!

Започва се. Въздъхнах и тръгнах по чакълената пътека към главната сграда. Централният комплекс приличаше на голям самолет или военен бункер. Боята бе напукана и на места се лющеше, а прозорците имаха нужда от измиване. Голямо американско знаме плющеше и се вееше на лекия бриз, докато веригата, към която бе прикрепено, подрънкваше тихо по металния пилон.

Панаирните площи представляваха разнородна смесица от стари постройки, малък паркинг и земен път, който се виеше между всички тях и заобикаляше границите на площите. Два дълги открити товарни камиона бяха паркирани успоредно на няколко бели брезентови палатки. Навсякъде висяха циркови афиши: имаше поне по един афиш върху всяка сграда. Някои изобразяваха акробати. На други имаше снимки на жонгльори.

Не видях никакви слонове и едва чуто въздъхнах от облекчение. Ако тук имаше слонове, вероятно щях вече да съм ги подушила.

Скъсан афиш пърхаше на вятъра. Хванах ъгълчето и го пригладих върху колоната. Беше снимка на бял тигър. Е, здрасти! — помислих си. — Надявам се, че имат само един такъв… и че не ти харесва особено да похапваш тийнейджърки.

Отваряйки вратата към главната сграда, влязох вътре. Централната шатра беше превърната в цирк с един манеж. Редици избелели червени седалки като тези по стадионите бяха струпани до стените.

В ъгъла бъбреха двама души. Висок мъж, който имаше вид сякаш отговаря за мястото, седеше встрани, пишеше в един тефтер и преглеждаше кутии. Насочих се право към него по черния пружиниращ под и се представих.

— Добро утро, казвам се Келси, момичето, което наехте за временна двуседмична работа.

Той ме огледа от горе до долу, докато дъвчеше нещо, а после плю на пода:

— Заобиколи отзад, навън през онези врати, и завий наляво. Там е паркирана черно-сребриста каравана.

— Благодаря! — Този човек, който плюеше тютюн, ме отвращаваше, но въпреки това успях да му се усмихна. Проправих си път до караваната и почуках на вратата.

— Само минутка — извика мъжки глас. Вратата се отвори неочаквано бързо и аз отскочих изненадано назад. Мъж в халат се извиси над мен, като се засмя силно и сърдечно на реакцията ми. Беше много висок — в сравнение с него моето високо метър и шейсет и седем тяло изглеждаше като на джудже — и имаше закръглено шкембе. Черна, къдрава коса покриваше скалпа му, но пътят на косата му свършваше точно малко отвъд мястото, където трябваше да е. Като ми се усмихна, той вдигна ръка да намести отново диадемата си. Тънки черни мустаци, намазани и в двата края с восък, така че имаха остри върхове, стърчаха право от двете страни на горната му устна. Имаше и миниатюрна квадратна козя брадичка.

— Не се стряскай от вида ми — настойчиво рече той.

Наведох очи и се изчервих:

— Не съм стресната. Просто изглежда, че ви изненадах. Съжалявам, ако съм ви събудила.

Той се засмя:

— Обичам изненади. Това ме поддържа млад и много красив.

Разсмях се, но млъкнах бързо, след като си спомних, че това вероятно е новият ми шеф. Ситни бръчици обрамчваха проблясващите му сини очи. Кожата му беше светлокафява, което караше зъбатата му, бяла усмивка да се откроява. Изглеждаше като човек, който вечно се смее на някаква тайна шега.

С гръмлив, драматичен глас със силен италиански акцент той попита:

— И коя се предполага, че си ти, млада госпожице?

Усмихнах се нервно:

— Здрасти. Казвам се Келси. Наеха ме да работя тук за две седмици.

Той се наведе да сграбчи ръката ми. Неговата изцяло обгърна моята и той я разтърси толкова ентусиазирано, че зъбите ми изтракаха.

— Ах, Fantastico^[1]. Колко подходящо! Добре дошла в „Цирк Маурицио“! Изпитваме малък, как се казва, недостиг на персонал, и имаме нужда от малко assistenza^[2], докато сме във вашия magnifica citta^[3], а splendido^[4], че си при нас! Да започваме immediatamente^[5].

Той хвърли поглед към миловидно, русо момиче на около четиринайсет години, което минаваше край нас.

— Катлийн, заведи тази giovane donna^[6] при Мат и го informare^[7], че аз desideri — че желая да работи с нея заедно. Днес му е incaricato^[8] да я обучава. — Той се обърна отново към мен: — Радвам се, че се запознахме, Келси. Надявам се, че ще е piacere, аа, че ще ти хареса, да работиш тук в нашия piccolo Umda di circo^[9]!

Казах:

— Благодаря, и аз се радвам, че се запознахме.

Той ми намигна, после се обърна, влезе обратно в караваната си и затвори вратата.

Катлийн се усмихна и ме поведе отзад покрай сградата към спалните помещения на цирка:

— Добре дошла в голямото — ъъ, добре де, малкото шапито! Хайде, последвай ме. Можеш да спиш в моята палатка, ако искаш. Вътре има две допълнителни походни легла. Мама, леля и аз делим обща палатка. Пътуваме с цирка. Мама е акробатка, леля ми също. Палатката ни е хубава, ако съумееш да не обръщаш внимание на всички тези костюми.

Тя ме въведе в палатката си и оттам — до едно свободно походно легло. Палатката беше просторна. Тикнах раницата си под леглото и се огледах наоколо. Беше права за костюмите. Висяха навсякъде — безброй редици със закачалки. Дантела, ламе, пера и еластан покриваха всяко ъгълче на палатката. Имаше също и масичка с осветено огледало, с гримове, четки за коса, фуркети и маши за къдрене, разпръснати безразборно по всеки квадратен сантиметър от повърхността.

После намерихме Мат, който изглеждаше на около четиринайсет — петнайсет години. Имаше кафява коса, средно къса подстрижка, кафяви очи и безгрижна усмивка. Опитваше се сам да нагласи една будка за продажба на билети — и се проваляше безславно.

— Здрасти, Мат — каза Катлийн, докато подхващахме долната част на павилиона, за да му помогнем.

Тя се изчерви. Колко сладко.

Катлийн продължи:

— Ъм, това е Келси. Тук е за две седмици. Трябва да й помогнеш да се ориентира в работата.

— Няма проблем — отвърна той. — Ще се виждаме наоколо, Кат.

— Доскоро. — Тя се усмихна и си тръгна тичешком.

— И така, Келси, предполагам, че днес ще ми бъдеш партньор, а? Е, страшно ще ти хареса — каза той, дразнейки ме нарочно. — Аз се занимавам с будките за билети и сувенири, а освен това съм събирач на боклука и снабдител. В общи линии върша всичко, което трябва да се върши. Татко е дресьор на цирковите животни.

— Това е готина работа — отвърнах и се пошегувах: — Във всеки случай, звучи по-добре от „събирач на боклук“.

Мат се засмя:

— Да се захващаме тогава — подкани ме той.

Следващите няколко часа прекарахме във влачене на кутии, зареждане на павилионите и подготовка за представлението.

Ъх, не съм във форма — помислих си, докато бицепсите ми протестираха и се опитваха да се съюзят срещу мен.

Татко все казваше: „Тежката работа те държи на земята“, всеки път, когато на мама й хрумнеше някой мащабен нов замисъл като засаждането на цветна градина. Той беше безкрайно търпелив и когато се оплачех от допълнителната работа, просто се усмихваше и казваше: „Келс, когато обичаш някого, се научаваш да даваш и да получаваш. Някой ден това ще се случи и на теб“.

Някак си се съмнявах, че това е една от онези ситуации.

Когато всичко беше готово, Мат ме изпрати при Катлийн да си избера и да се преоблека в цирков костюм — който се оказа златист, лъскав и нещо, което обикновено не бих докоснала дори с триметров прът.

Дано тази работа да си струва — промърморих под нос и с мъка проврях глава през лъскавото деколте.

Издокарана в новия си искрящ тоалет, излязох до будката за билети и видях, че Мат е сложил таблото с цените. Чакаше ме с инструкции, кутията за парите и кочан с билети. Беше ми донесъл и опакован обяд.

— Време е за шоу. Лапай бързо, защото два автобуса с хлапета от летен лагер са на път.

Преди да успея да се нахраня, децата от лагера връхлетяха върху мен в шумна, буйна вихрушка от малки телца. Имах чувството, че през мен е преминало стадо дребни бизони. Усмивката ми, запазена марка за обслужване на клиенти, вероятно приличаше повече на изплашена гримаса. Нямаше къде да бягам. Те бяха навсякъде около мен — до едно шумно състезаващи се за вниманието ми.

Възрастните се приближиха и аз ги попитах с надежда:

— Всички заедно ли ще плащате, или поотделно?

Един от учителите отговори:

— О, не. Решихме да оставим всяко дете да си купи билет.

— Това е страхотно — промърморих с престорена усмивка.

Заех се с билетите, а и Катлийн скоро се присъедини към мен, след което чухме началната музика на представлението. Останах там още двайсетина минути, но тъй като не влезе никой друг, заключих кутията с парите и намерих Мат в палатката да гледа представлението.

Мъжът, когото бях срещнала по-рано тази сутрин, беше главният изпълнител.

— Как се казва? — прошепнах на Мат.

— Агостино Маурицио — отвърна той. — Той е собственикът на цирка, а всички акробати са членове на семейството му.

Господин Маурицио изведе клоуните, акробатите и жонгльорите, и аз установих, че се наслаждавам на представлението. Не след дълго обаче Мат ме сръчка с лакът и посочи към павилиона за сувенири. Скоро идваше антрактът: време за продаване на балони.

Заедно надухме десетки разноцветни балони с резервоар с хелий. Децата пощуряха! Тичаха до всеки павилион и си брояха монетите, за да могат да похарчат всяко пени.

Изглежда червеното бе най-популярният цвят за балоните. Мат прибираше парите, докато аз надувах балоните. Не го бях правила никога преди и спуках няколко, което стресна децата, но се опитах да обърна силния пукот на шега, като извиквах: „Опааааа!“ всеки път, когато се случваше. Много скоро те крещяха: „Опааааа!“ заедно с мен.

Музиката започна отново и децата бързо се изнизаха обратно към местата си, стиснали разнообразните си покупки. Някои от хлапетата си бяха купили светещи в тъмното мечове и ги размахваха наоколо, като си разменяха весели заплахи.

Когато седнахме, бащата на Мат излезе на манежа да направи кучешкото си представление. После клоуните излязоха пак и започнаха да правят различни номера на членовете на публиката. Един изсипа кофа цветни конфети върху децата.

Върхът! Вероятно на мен се пада да мета всичко това.

След това господин Маурицио се появи отново. Започна драматична музика за сафари и светлините на цирка угаснаха бързо, сякаш някой мистериозно ги бе духнал. Един прожектор освети конферансието в центъра на манежа.

— А сега… гвоздеят на нашата programma! Той е взет от суровата, giungla, джунглите на Индия, и доведен тук в Америка. Той е свиреп ловец, cacciatore bianco^[10], който преследва плячката си в дивите гори, чака, дебне подходящия момент, а после… скача и напада! Moviento^[11]!

Докато говореше, няколко мъже изнесоха голяма, кръгла клетка. Имаше форма на огромна преобърната с дъното нагоре купа с тунел от верижна ограда от едната страна. Поставиха я в средата на манежа и сложиха ключалки на метални халки, забити в циментови блокчета.

Господин Маурицио продължи. Изрева в микрофона и всички хлапета подскочиха на седалките си. Засмях се на театралните му изпълнения. Биваше го да разказва истории. Той обяви:

— Този tigre е един от pericoloso — опасните — хищници в целия свят! Гледайте нашия дресьор внимателно, докато рискува живота си, за да ви представи… Дхирен! — Той рязко обърна глава надясно, а после изтича от манежа, когато светлината на прожектора се измести към брезентовите платнища в края на естрадата. Двама мъже бяха измъкнали старомоден фургон за животни.

Приличаше на онези животински фургони от кутиите с бисквити с форма на животни. Имаше бяла, извита позлатена горна част, черни колела, боядисани в бяло по краищата, и украсени с орнаменти издялани спици, боядисани в златно. Черни метални решетки от двете страни на фургона се извиваха в арка.

Една рампа от вратата на фургона беше прикрепена към верижния тунел, когато бащата на Мат влезе в клетката. Той постави три столчета до стената на клетката срещу стената, до която стоеше. Беше се преоблякъл във впечатляващ златист костюм и размахваше къс камшик.

— Пуснете тигъра! — нареди той.

Вратите се отвориха и един мъж, застанал до клетката, побутна животното. Затаих дъх, когато от клетката се показа огромен бял тигър, изтича надолу по рампата и влезе във верижния тунел. Миг по-късно беше в голямата клетка с бащата на Мат. Камшикът изплющя и тигърът скочи върху едно столче. Ново изплющяване и тигърът застана на задни крака и започна да рие с нокти във въздуха. Тълпата избухна в аплодисменти.

Тигърът скачаше от столче на столче, докато бащата на Мат непрекъснато отдалечаваше столчетата все повече и повече. На последния скок затаих дъх. Не бях сигурна дали тигърът ще успее да стигне до другото столче, но бащата на Мат го насърчи. Напрягайки се, той се сниши, прецени внимателно разстоянието, а после прескочи препятствието.

За няколко секунди цялото му тяло беше във въздуха, с крака, изпънати пред и зад него. Великолепно животно. Достигайки столчето с предните си лапи, то премести тежестта си и грациозно спусна задните си крака на земята. Обръщайки се върху малкото столче, животното завъртя едрото си тяло с лекота и седна, с лице към дресьора си.

Ръкоплясках дълго, изпълнена със страхопочитание към големия звяр.

Тигърът изрева, когато му наредиха, изправи се на задни крака и размаха лапи във въздуха. Бащата на Мат изкрещя друга заповед. Тигърът скочи от столчето и затича в кръг около клетката. Дресьорът също тичаше в кръг, държейки погледа си прикован върху животното. Държеше камшика точно зад опашката на тигъра, насърчавайки го да не спира да се движи. Бащата на Мат даде сигнал и един млад мъж подаде през клетката голяма халка — обръч за скачане. Тигърът скочи през обръча, после бързо се обърна и скочи през него отново и отново.

Последното, което дресьорът направи, бе да пъхне глава в устата на тигъра. Тълпата притихна, а Мат настръхна. Тигърът разтвори уста невъзможно широко. Видях острите му зъби и се наведох разтревожено напред. Бащата на Мат бавно приближи глава към тигъра. Тигърът примигна няколко пъти, но остана неподвижен, а мощните му челюсти се раззинаха още по-широко.

Бащата на Мат наведе глава, чак докато тя се озова напълно в устата на животното, изцяло в обсега на зъбите на зиналата тигрова паст. Накрая бавно измъкна глава. Когато главата му беше изцяло свободна и се бе отдръпнал, тълпата избухна в ликуващи възгласи, а той се поклони няколко пъти. Появиха се помощници да помогнат за свалянето на клетката.

Погледът ми бе привлечен от тигъра, който сега седеше на едно от столчетата. Видях го да движи езика си. Бърчеше муцуна, сякаш подушваше нещо странно. Имаше вид, сякаш се е задавил, като котка, когато в гърлото й заседне топка косми. После се отърси и остана да си седи спокойно.

Бащата на Мат вдигна длани и тълпата заликува шумно. Камшикът отново изплющя и тигърът бързо скочи от столчето, изтича обратно през тунела, нагоре по рампата и влезе в клетката си. Бащата на Мат излезе тичешком от манежа и влезе зад брезентовата завеса.

Господин Маурицио изкрещя драматично:

— Великият Дхирен! Mille grazie^[12]! Много ви благодарим, че дойдохте да видите Цирк „Маурицио“!

Докато откарваха клетката с тигъра далече от мен, изпитах внезапен порив да го погаля по главата и да го утеша. Не бях сигурна дали тигрите умеят да показват емоция, но по някаква причина имах чувството, че мога да усетя настроението му. Струваше ми се обзет от меланхолия.

Точно в този момент ме обгърна лек бриз, донесъл ухание на цъфтящ през нощта жасмин и сандалово дърво. Той напълно надви силния аромат на горещи пуканки с масло и захарен памук. Сърцето ми започна да бие по-бързо, докато по ръцете ми пропълзяха иглички и косъмчетата им настръхнаха. Но прекрасното ухание изчезна така бързо, както се бе появило, и аз усетих необяснима празнота под лъжичката.

Лампите светнаха и децата хукнаха да излизат от арената. Умът ми още беше леко замъглен. Бавно се изправих и се обърнах да погледна към завесата, където беше изчезнал тигърът. Още се долавяше слаба следа от сандалово дърво и смущение.

Ха! Сигурно страдам от свръхчувствителност.

Представлението беше свършило, а аз бях официално откачила.