Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (15)

14. Тигър, тигър

— Келси, Келси! Отвори очи!

Някой ме разтърсваше. Силно. Всичко, което исках да направя, беше да потъна отново в дълбокия блажен сън, но гласът беше отчаян, настоятелен.

— Келси, чуй ме! Отвори очи, моля те!

Опитах се да открехна клепачи, но болеше. Слънчевата светлина влошаваше още повече болезненото блъскане в главата ми. Какво ужасно главоболие! Умът ми най-сетне започна да се прояснява и разпознах лагера ни и Рен, който беше коленичил до мен. Мократа му коса беше пригладена назад, а върху красивото му лице имаше загрижено изражение.

— Келс, как се чувстваш? Добре ли си?

Възнамерявах да му дам наистина добър саркастичен отговор, но вместо това се задавих, започнах да кашлям и да плюя вода. Поех си дълбоко дъх, чух влажно пукане в дробовете си и отново се закашлях.

— Обърни се на една страна. Помага да изкараш водата. Ето, нека ти помогна.

Той ме притегли към себе си, така че се отпуснах на хълбок. Изкашлях още вода. Той свали мократа си риза и я сгъна. После внимателно ме повдигна и я сложи под натъртената ми глава, която за нещастие ме болеше твърде много, за да оценя по достойнство неговите… бронзови… изваяни… мускулести… голи гърди.

Е, предполагам, че сигурно съм добре, щом мога да оценя гледката, помислих си. Да му се не види, ще трябва да съм умряла, за да не я оценя.

Трепнах, когато ръката на Рен докосна леко главата ми, изтръгвайки ме от унеса.

— Доста сериозна цицина имаш тук.

Вдигнах ръка да опипам огромната буца на тила си. Докоснах я предпазливо и си спомних откъде идваше главоболието ми. Трябва да съм изгубила съзнание, когато ме удари камъкът. Рен ми е спасил живота. Отново.

Вдигнах поглед към него. Беше коленичил до мен с израз на отчаяние върху лицето, а тялото му се тресеше. Осъзнах, че сигурно се беше преобразил в човек, беше ме измъкнал от езерото, а после беше останал до мен, докато се събудя. Кой знае колко дълго съм лежала тук в безсъзнание.

— Рен, изпитваш болка. Днес си бил твърде дълго в този образ.

Той поклати глава, за да отрече, но видях, че стиска зъби.

Сложих длан върху ръката му:

— Ще се оправя. Това е само една цицина на главата. Не се тревожи за мен. Сигурна съм, че господин Кадам е пъхнал аспирин в раницата. Просто ще взема един и ще легна да си почина малко. Всичко ще бъде наред.

Той бавно прокара пръст от слепоочието до бузата ми и се усмихна меко. Когато се отдръпна, цялата му ръка се тресеше, а под повърхността на кожата му пробягаха тръпки.

— Келс, аз…

Лицето му се изопна. Той отметна глава настрани, озъби се гневно и отново се преобрази в тигър. Изръмжа леко, после притихна и се приближи до мен. Легна до мен и ме загледа внимателно с бдителните си сини очи. Погалих го по гърба, отчасти за да го успокоя, и отчасти защото това успокояваше и мен.

Загледах се нагоре през петнистите дървета и със силата на волята си призовах главоболието да се уталожи. Знаех, че в крайна сметка ще трябва да се раздвижа, но наистина не исках да го правя. Рен замърка тихо и успокояващият звук наистина помогна на главоболието ми. Въздъхвайки дълбоко, се изправих, знаейки, че ще се почувствам по-удобно, ако се преоблека.

Седнах внимателно, бавно, докато дишах дълбоко, надявайки се, че като се движа предпазливо, гаденето ще се разсее и светът ще спре да се върти. Рен повдигна глава, доловил усилията ми.

— Благодаря ти, че ме спаси — прошепнах и го помилвах по гърба. Целунах темето на косматата му глава. — Какво щях да правя без теб?

Отваряйки ципа на раницата, намерих малка кутия, съдържаща различни лекарства, включително аспирин. Пъхнах два в устата си и отпих глътка от водата в бутилката. Измъквайки сухите си дрехи, се обърнах към Рен:

— Добре, ето сделката. Бих искала да се преоблека отново в обичайните си дрехи, затова ако отново се отдалечиш в джунглата за няколко минути, ще ти бъда признателна.

Той ми изръмжа; звучеше малко ядосан.

— Говоря сериозно.

Той изръмжа по-силно.

Положих длан на челото си и се хванах за едно дърво наблизо, за да се задържа на нестабилните си крака.

— Трябва да се преоблека и ти няма да стоиш тук да ме гледаш.

Той изпухтя, изправи се, отръска тяло, сякаш искаше да каже „не“ и ме загледа настойчиво, докато ме накара да се почувствам неудобно. В отговор се взрях също толкова настойчиво в него и посочих към джунглата. Той най-сетне се обърна, но после влезе с безшумни стъпки в палатката и легна на юргана ми. Главата му беше обърната навътре, докато опашката му потрепваше напред-назад пред отвора на палатката.

Въздъхнах и трепнах, след като обърнах глава твърде бързо.

— Предполагам, че това е най-доброто, което ще изкопча от теб, нали? Твърдоглав тигър. — Реших, че мога да се примиря с този компромис, но не изпусках от поглед потрепващата му опашка, докато се преобличах.

След като се преоблякох в сухи дрехи, се почувствах малко по-добре. Аспиринът беше започнал да действа и главата ми пулсираше по-слабо, но още ме наболяваше. Реших, че е по-добре да спя, отколкото да ям, затова пропуснах вечерята, но реших да си направя горещо какао.

Движейки се внимателно из лагера ни, добавих два пъна към огъня и сложих водата да ври. Прикляквайки, известно време разбутвах огъня с дълъг клон, за да го накарам да се разгори отново, и извадих пакет какао на прах. Рен следеше всяко мое движение.

Отпратих го:

— Добре съм. Наистина. Върви на някоя от разузнавателните си обиколки или каквото там правиш.

Рен просто седеше упорито там, потрепвайки с тигърската си опашка.

— Сериозно говоря. — Завъртях показалеца си в кръг. — Върви да обикаляш терена. Потърси брат си. Само ще събера малко подпалки и ще си легна.

Той все още отказваше да помръдне и издаде звук, който прозвуча като скимтене на куче. Засмях се и го погалих по главата.

— Знаеш ли, въпреки привидното впечатление, обикновено мога доста добре да се грижа за себе си.

Тигърът издаде ръмжащ звук, подобен на кашлица и седна до мен. Облегнах се на рамото му, докато приготвях горещия си шоколад.

Преди слънцето да залезе, събрах дърва и изпих бутилка вода. Когато пропълзях в палатката, Рен ме последва. Протегна лапи и аз внимателно положих глава върху тях, като върху възглавница. Чух дълбока тигърска въздишка и той намести глава до моята. Когато се събудих на другата сутрин, главата ми още беше сгушена върху меките лапи на Рен, но се бях обърнала, бях заровила лице в гърдите му и бях преметнала ръка през врата му, притискайки го до себе си, сякаш беше гигантско плюшено животно.

Отдръпнах се малко неловко. Докато се изправях, за да се протегна, предпазливо опипах цицината си и бях щастлива да открия, че е силно намаляла. Чувствах се много по-добре.

Силно изгладняла, начупих няколко овесени блокчета в пакет овесена каша. Отново затоплих достатъчно вода на огъня, за да сипя от нея в овесената си каша и да си приготвя нова чаша горещ шоколад. След закуска казах на Рен да върви да обикаля и че аз ще си измия косата.

Той почака малко, наблюдавайки движенията ми, докато се почувства спокоен, после потегли и ме остави да се погрижа за себе си. Грабнах малък флакон биоразграждащ се шампоан, който господин Кадам ми беше опаковал; сапунът ухаеше на ягоди. Беше сложил дори балсам.

Преобличайки се по бански, шорти и маратонки, слязох до камъка, където се бях пекла на слънце. Застанала досами водопадите, достатъчно далече от мястото, където бях ударена от падащи камъни, внимателно намокрих косата си и сложих шампоан. Надвесих се леко в искрящата вода и я оставих нежно да изплакне мехурчетата. Допирът на хладката вода по натъртената ми глава беше приятен.

Премествайки се до слънчевата страна на камъка, седнах да среша косата си. Когато свърших, затворих очи и обърнах лице към ранното сутрешно слънце, оставяйки го да ме топли, докато косата ми съхнеше. Това място беше рай, нямаше спор за това. Въпреки цицината на главата и неприязънта към лагеруването на къмпинг, можех да оценя красотата на обкръжението си.

Не че не харесвах природата. Всъщност ми харесваше да прекарвам време на открито с родителите си, когато растях. Просто въпросът беше, че винаги ми харесваше да спя в собственото си легло, след като съм се радвала на природата.

Рен се върна около пладне и остана да седи до мен в приятно мълчание, докато ядяхме съхранения си чрез изсушаване обяд. Това беше единственият път, когато го бях виждала да се храни като човек, с изключение на мангото. След това затършувах в раницата си за книгата с поезия. Попитах Рен дали би искал да му почета.

Той се беше преобразил отново в тигър и не чух ръмжене или друг тигърски протест, затова взех книгата си с поезия и седнах с гръб, опрян на един голям камък. Рен се приближи безшумно до мен и ме изненада, като се преобрази в човек. Обърна се по гръб и положи глава в скута ми, преди да успея да вметна дори една дума, после въздъхна дълбоко и затвори очи.

Засмях се и казах:

— Предполагам, че това означава „да“?

Без да отваря очи, той промърмори:

— Да, моля.

Прелистих книгата си, за да избера стихотворение за четене.

— А, това изглежда подходящо. Мисля, че ще ти хареса. Едно от любимите ми е и е написано от Шекспир, същият, който с написал, „Ромео и Жулиета“.

Започнах да чета и държах книгата с една ръка, докато разсеяно галех косата на Рен с другата.

ДАЛИ ДА ТЕ СРАВНЯ СЪС ЛЕТЕН ДЕН?

Дали да те сравня със летен ден?

Ти по си мил от него, по-умерен.

Излива се и лете дъжд студен,

засенчва ни и лете облак черен.

Небесното око ту лее зной,

ту златният му лик се в облак скрива;

в природата творения безброй

тъй губят свойта хубост променлива.

А твойто лято студ не ще скове,

то няма да отмине бързотечно,

то вечно ще е в тези стихове,

създадени, за да живеят вечно.

Дорде око чете, уста шепти,

ще дишат те и в тях ще дишаш ти.^[1]

Уилям Шекспир

Гласът му беше тих:

— Това беше… превъзходно. Харесвам този Шекспир.

— Аз също.

Прелиствах книгата със стихове, търсейки друго стихотворение, когато Рен каза:

— Келси, може би бих могъл да споделя едно стихотворение от моята родина… с теб.

Изненадана, оставих книгата си.

— Разбира се, с удоволствие ще чуя малко индийска поезия.

Той отвори очи и се загледа в дърветата над нас. Улавяйки ръката ми, преплете пръстите ми със своите и опря ръцете ни на гърдите си. Подухваше лек бриз. От него листата танцуваха и се извиваха във въздуха, преплитайки сенки и слънчева светлина по красивото му лице.

— Това е стара индийска поема. Взета е от един епос, който се разказва, откакто се помня. Нарича се „Шакунтала“ от Калидаса.

Сърцето ти, наистина, аз не познавам;

Но моето, любов, о! тъй жестока

затопля всеки ден и всяка нощ;

и цялото ми същество за теб копнее.

Тебе, о, девойко крехка,

теб само ще те топли любовта;

но мене тя изгаря;

тъй както ярката зорница само прикрива

аромата на цветята нощни,

но укротява кръглата луна.

О, ти, която сърцето ми плени,

от днес ще си най-скъпа за мен от всичко ти.

— Рен, това е много красиво.

Очите му се обърнаха към лицето ми. Той се усмихна и вдигна ръка да докосне бузата ми. Пулсът ми се ускори и почувствах как лицето ми се сгорещи там, където го докосна. Внезапно си дадох сметка, че пръстите ми още са вплетени в косата му, и ръката ми почива на гърдите му. Бързо ги отместих и ги преплетох в скута си. Той леко се надигна и седна, облягайки се на една ръка, при което красивото му лице се доближи много плътно до моето. Пръстите му се придвижиха надолу към брадичката ми и със съвсем леко докосване той наклони лицето ми, така че очите ми срещнаха неговите наситено сини.

— Келси?

— Да? — прошепнах.

— Бих искал позволение… да те целуна.

Опа. Тревога. Червен код. Спокойното чувство, на което се наслаждавах заедно с моя тигър само преди няколко минути, беше изчезнало. Почувствах остра нервност и тревога. Перспективите ми се люшнаха на сто и осемдесет градуса. Разбира се, давах си сметка, че в тялото на тигъра бие сърце на мъж, но по някакъв начин бях изтикала тази мисъл в дъното на паметта си.

Изведнъж в ума ми избухна осъзнаването за съществуването на принца. Вгледах се в него, удивена. Беше… за да съм брутално откровена, не ми беше в категорията. Никога дори не бях обмисляла възможността за някаква връзка с него, различна от приятелство.

Въпросът му ме застави да осъзная, че моят кротък домашен тигър всъщност е силен, здрав образец на мъжественост. Сърцето ми заблъска като чук по гръдния ми кош. Няколко мисли преминаха през главата ми едновременно, но преобладаващата беше, че много бих искала Рен да ме целуне.

И други мисли пълзяха по ръба на съзнанието ми, опитвайки се да се промъкнат на преден план. Мисли от рода на „твърде рано е“, „едва се познаваме“, „може би просто е самотен“ се въртяха като вихър из ума ми. Но прерязах нишките на тези мисли и ги оставих да отлетят. Зарязвайки предпазливостта, реших, че наистина искам да ме целуне.

Рен се приближи съвсем мъничко до мен. Затворих очи, поех си дълбоко дъх, а после… зачаках. Когато отворих очи, той все още ме гледаше втренчено. Наистина чакаше позволение. На света нямаше нищо — и наистина имам предвид „нищо“ — което да искам по-силно в този момент от това да бъда целуната от този великолепен мъж. Но провалих всичко. По някаква причина се съсредоточих болезнено върху думата позволение.

Нервно избърборих:

— Какво… ъмм… какво имаш предвид с това, че ми искаш позволение!

Той ме погледна учудено, което ме накара да се почувствам още по-паникьосана. Да кажа, че нямам опит с целуването, щеше да е слабо казано. Не само че никога преди не бях целувала момче; до Рен никога дори не бях срещала някой, когото искам да целуна. Така че, вместо да го целуна, както исках, аз се смутих и започнах да си измислям причини да не го направя.

Избъбрих:

— Момичетата трябва да бъдат зашеметени, така че чак да им се подкосят краката, а да искаш позволение е просто… просто… старомодно. Не е достатъчно спонтанно. Не издава неприкрита страст. А просто крещи: тесногръдие. Ако трябва да питаш, тогава отговорът е… не.

Каква идиотка! — помислих си. Току-що казах на този красив, мил, синеок, прекрасен принц, че е стар задръстеняк.

Рен ме погледна за един дълъг миг, достатъчно дълго, за да видя болката в очите му, преди да лиши лицето си от всякакво изражение. Той се изправи бързо, поклони ми се официално и обеща тихо:

— Няма да те питам отново, Келси. Извинявай, че проявих такава дързост.

После се преобрази в тигър и бързо изтича в джунглата, оставяйки ме сама да се упреквам за глупостта си.

Извиках: „Рен, чакай!“. Но бе твърде късно. Той си беше отишъл.

Не мога да повярвам, че го обидих така! Сигурно ме мрази! Как можах да му причиня това! Знаех, че казах тези неща само защото бях нервна, но това не е оправдание. Какво искаше да каже с това, че няма да ме пита никога повече? Надявам се да ме попита отново.

Отново и отново повтарях думите в ума си и мислех за всички неща, които можех да кажа с по-добър резултат. Неща от рода на: „Мислех, че никога няма да попиташ“ или „Точно се канех да те попитам същото“.

Можех просто да го целуна първа. Дори само едно простичко „Да“ щеше да свърши работа. Можех да кажа драматично: „Както желаеш“, „Целуни ме. Целуни ме като за последно“, или: Спечели ме още като каза „здрасти“. Никога не беше гледал филмите, така че защо не? Но не, трябваше до безкрайност да повтарям това за „позволението“.

Рен ме остави сама през остатъка от деня, което ми предостави много време да се наказвам мислено.

 

 

Късно следобед седях на скалата си за слънчеви бани с отворения си дневник, с химикалка в ръка, взирайки се в пространството, напълно нещастна, когато чух шум в джунглата близо до лагера ни.

Ахнах шокирано, когато едра черна котка изникна от дърветата. Заобиколи палатката и спря да подуши юргана ми. После отиде при огъня и седна там, без изобщо да се страхува от него. След няколко минути изтича с подскоци сред дърветата, само за да се върне на поляната от другата страна. Седях неподвижно, надявайки се, че не ме е забелязала.

Беше много по-едра от пантерата, която ме беше нападнала до пещерата Канхери. Всъщност, когато се приближи до мястото, където седях, различих смолисточерни ивици върху тъмна, подобна на самур козина. Ярки, златисти очи оглеждаха лагера, сякаш преценяваха ситуацията. Никога не бях чувала за черен тигър, но това съвсем определено беше тигър! Сигурно не ме беше видял, защото, след като обиколи лагера ни и подуши въздуха няколко пъти, тигърът изчезна обратно в джунглата.

Въпреки това, просто за всеки случай, останах да седя на моята скала дълго време, за да се уверя, че си е отишъл окончателно.

След като известно време не чух нищо и вече се чувствах схваната, реших, че е безопасно да се раздвижа. Точно в същия миг от джунглата наблизо излезе мъж. Той дръзко се приближи към мен, огледа ме бавно от горе до долу и каза:

— Тъй, тъй, тъй. Пълни сме с изненади, нали?

Мъжът беше облечен в черна риза и панталони. Беше много красив, но по един по-тъмен, по-смугъл начин от Рен. Кожата му беше с цвят на античен бронз, а косата му беше мастилено черна, по-дълга от тази на Рен, но също отметната назад от лицето му и леко къдрава.

Очите му бяха златисти, с петънца с цвят на бакър. Опитах се да определя цвета. Никога преди не бях виждала нещо подобно. Бяха като пиратско злато — с цвета на златни дублони. Всъщност пират беше добър начин да го опиша. Имаше вид на човек, когото можете да откриете да краси корицата на исторически романс, играейки ролята на смугъл донжуан. Когато ми се усмихна, в ъгълчетата на очите му се появиха леки бръчици.

Веднага разбрах кого виждам. Това беше братът на Рен. И двамата мъже бяха много красиви и имаха една и съща царствена осанка. Бяха горе-долу еднакви на ръст, но докато Рен беше висок, строен и мускулест, този мъж беше по-тежък и по-як, с по-яки ръце. Помислих си, че може би прилича повече на баща им. Докато Рен, с неговите по-изявени азиатски черти — леко бадемовидните сини очи и златиста кожа — със сигурност приличаше на майка си.

Странно — не се страхувах, макар да разпознах скрита опасност. Сякаш тигровата част от него беше превзела човека.

Заявих:

— Преди да кажеш нещо, мисля, би трябвало да си наясно, че знам кой си. И знам какво си.

Той пристъпи напред и бързо затвори празнината между нас. После обгърна в длан брадичката ми, повдигайки лицето ми, за да го огледа.

— И кой или какво мислиш, че съм, прекрасна моя?

Гласът му беше много дълбок, мек и копринен — като горещ карамел. Акцентът му беше по-подчертан от този на Рен и той се колебаеше, сякаш не беше използвал гласа си от дълго време.

— Ти си братът на Рен, онзи, който го предал и му откраднал годеницата.

Очите му станаха сурови и почувствах как ме обзема страх. Той цъкна с език:

— Тц, тц, тц. Хайде, хайде. Къде са ти маниерите? Още дори не сме се запознали както трябва, а ето че вече ми отправяш безпочвени обвинения. Казвам се Кишан.

Той повдигна един кичур от косата ми и го потърка между пръстите си, а после наклони глава:

— Наистина трябва да му го призная на Рен. Винаги успява да се обгради с красиви жени.

Канех се да се отдръпна от него, когато чух страховит рев от дърветата и видях Рен да си проправя с трясък път през лагера и да скача озъбено във въздуха. Брат му бързо ме отмести настрани, а после също скочи, преобразявайки се в черния тигър, който бях видяла преди.

Рен беше повече от разярен. Изрева толкова силно, че почувствах как вибрациите от рева потрепват из тялото ми. Двете тигрови тела се сблъскаха във въздуха с експлозивен трясък и паднаха тежко на земята. Затъркаляха се в тревата, вкопчваха се с нокти в гърбовете си и се хапеха когато и където завареха.

Тромаво се отдръпнах толкова встрани, колкото можех, и накрая се озовах близо до водопадите, зад някакви храсти. Опитах се да им изкрещя да спрат, но схватката беше толкова шумна, че удави гласа ми. Двете големи котки се претърколиха, разделиха се и застанаха с лице една срещу друга. Снишиха се плътно към земята, с потрепващи опашки, готови да скочат. Започнаха да обикалят в кръг около огъня, така че той да остава между тях.

Ръмжаха заплашително и се гледаха втренчено, състезавайки се кой ще издържи по-дълго. Реших, че това е най-добрият момент да се намеся — когато ноктите бяха на земята, а не във въздуха. Приближих се бавно към двата тигъра, като останах по-близо до Рен.

Събирайки смелост, казах умолително:

— Моля ви, престанете. И двамата. Вие сте братя. Няма значение какво се е случило в миналото. Трябва да поговорите помежду си.

Казах умолително на Рен:

— Ти беше този, който искаше да открие него. Сега е шансът ви да поговорите, да му кажеш каквото трябва да кажеш.

Погледнах Кишан.

— И ти. Рен е пленник от много години и се опитваме да открием начин да помогнем и на двама ви. Трябва да го изслушаш.

Рен се преобрази в човек. Каза остро:

— Права си, Келси. Наистина дойдох тук да говоря с него, но виждам, че все още не може да му се има доверие. У него няма и капчица уважение и разсъдливост. Изобщо не биваше да идвам тук.

— Но, Рен…

Рен се премести пред мен и изсъска гневно на черния тигър:

— Vasryata karana! Badamasa! Правя кръгове около теб от два дни! Нямаше право да идваш тук, когато знаеше, че ме няма! И няма да докосваш Келси никога повече, ако знаеш какво е добро за теб!

Братът на Рен също се преобрази отново в човек, сви рамене и каза небрежно:

— Исках да видя какво защитаваш така яростно. Прав си. Следвам те от два дни, като се приближавах достатъчно, за да разбера какво си намислил, но оставах достатъчно далече, за да мога да се обърна към теб при собствените си условия. Колкото до това, да остана тук, за да те изслушам, не би могъл да кажеш абсолютно нищо, което би задържало интереса ми. Murkba.

Кишан разтри челюстта си и се ухили, докато проследяваше с пръст дългите драскотини, оставени от схватката му с Рен. Хвърли бърз поглед в моята посока и с бегъл поглед към брат си добави:

— Освен ако, разбира се, не би искал да поговориш за нея. Винаги се интересувам от твоите жени.

Рен ме отмести назад и отговори с яростен рев. Преобразявайки се във въздуха, той отново нападна брат си. Двамата се затъркаляха из лагера, като се хапеха и драскаха, блъскаха се в дърветата и се стоварваха върху остри скали. Рен се хвърли в нападение с лапа, насочена към брат си, но вместо това уцели едно дърво, оставяйки дълбоки, назъбени следи от нокти в дебелия ствол.

Черният тигър хукна навътре в джунглата, преследван от Рен. Гневният рев на двамата отекна из дърветата, подплашвайки ято птици, които литнаха с грачене. Схватката продължаваше, докато двамата се местеха от една част на джунглата в друга. Можех да проследя пътя им, като стоях на моята скала и гледах как дърветата в джунглата се тресат, и следвах полета на разгневени птици, принудени да се вдигнат от удобните си клони.

Най-сетне Рен се втурна обратно в лагера с брат си, почти яхнал гърба му, като забиваше нокти в тялото му и го хапеше по врата. Рен се изправи на задни крака и отърси брат си от себе си. После скочи върху голяма скала, от която се виждаше езерото, и се обърна с лице към него.

Съвземайки се, черният тигър се хвърли върху Рен, който подскочи нагоре, за да го възпре. Накрая движението блъсна и двамата в езерото.

Стоях отстрани до езерото, наблюдавайки битката. Единият тигър изскачаше бурно от водата и скачаше върху другия, бутайки го под водата. Нокти се забиваха в лица, гърбове и чувствителни слаби места, докато двете големи котки се блъскаха и удряха отново и отново. Изглежда, никой не вземаше надмощие над другия.

Точно когато си мислех, че никога няма да спрат, битката сякаш започна да губи ожесточеността си. Кишан с усилие измъкна изтощеното си от битката тяло от водата, отдалечи се на няколко крачки и рухна върху тревата. Дишайки тежко и с усилие, той си отдъхна за миг, а после започна да ближе лапите си.

След него от водата излезе Рен. Настани се между брат си и мен и се сви в краката ми. Дълбоки драскотини покриваха тялото му, а от порязванията, които изпъкваха рязко на фона на бялата му козина, се процеждаше кръв. Неприятна дълбока рана се спускаше от челото до брадичката му, прорязвайки дясното му око и носа. От голяма прободна рана от ухапване на врата му бавно се процеждаше кръв.

Заобиколих зад него и бързо взех раницата. Зарових из нея, докато намерих комплекта за първа помощ, отворих го и извадих малко шишенце медицински спирт и голяма ролка марля. Вроденият ми страх от кръв и рани остана на заден план, когато се задейства естествен закрилнически инстинкт. Страхувах се повече за тях, отколкото от тях и знаех, че имат нужда от помощ. По някакъв начин намерих нужната смелост.

Отивайки първо при Рен, обилно отмих ситните камъчета и пръстта от раните с чиста бутилирана вода, а после излях медицински спирт върху марлята и я притиснах към най-сериозните от тях. Не изглеждаше смъртно ранен, стига да можех да спра кървенето, но имаше няколко дълбоки разкъсвания. На хълбока му, разранената кожа беше разкъсана толкова лошо, че изглеждаше като прокарана през месомелачка.

Той изръмжа тихо, когато се прехвърлих от гърба към врата му и започнах да почиствам прободната рана. Взех голяма подплатена превръзка от комплекта за първа помощ, напръсках я с медицински спирт, притиснах я върху разкъсаното място на кожата му и я натиснах, за да спра кървенето. Рен изръмжа леко при щипещото усещане, докато аз правех съчувствена гримаса. За момента оставих превръзката на място. Накрая почистих лицето му и мърморех успокоителни думи, докато обработвах челото и носа му, внимавайки да не докосна окото. Не изглеждаше толкова зле, колкото първия път, когато го видях. Може би си въобразявах, че е по-зле, отколкото бе в действителност.

Направих най-доброто, което можах, но се тревожех да не стане инфекция и сериозно се безпокоях за хълбока и окото на Рен. Една сълза се стече по бузата ми, докато притисках парче марля към челото му.

Той ме близна по китката, докато работех. Погалих го по бузата и прошепнах:

— Рен, това е ужасно. Иска ми се да не се беше случило. Толкова съжалявам. Сигурно те боли ужасно. — Една сълза падна и опръска носа му. — Сега ще отида да се погрижа за брат ти.

Избърсах очите си и извадих нова ролка марля. Повторих същата процедура с черния тигър. Една особено тежка, зейнала разкъсана рана започваше на врата му и се спускаше надолу към гърдите, затова й отделих доста време. Едно ухапване на гърба му беше дълбоко и пълно с пръст и малки късчета чакъл.

Отначало кървеше обилно, което вероятно беше добре, защото кръвта помагаше за прочистването на раната. Натиснах за няколко минути, докато кръвотечението се забави достатъчно, за да мога да почистя ухапването. Гърбът му потръпваше и той изръмжа, когато го намазах с медицински спирт.

Задържах марлята върху раната и по брадичката ми се стекоха още тънки струйки от сълзи. Подсмръкнах.

— Вероятно няма да е зле тази да се зашие. — Обръщайки се към двата тигъра, ги сгълчах меко: — Вие двамата вероятно ще пипнете някоя инфекция и ще ви окапят опашките.

Кишан издаде пухтене, което подозрително приличаше на смях, а това ме накара да настръхна и леко да се ядосам.

— Надявам се, и двамата оценявате факта, че почистването на раните ви ми изкарва ума. Мразя кръв. Освен това, за ваше сведение, аз ще решавам кой ще ме докосва или няма да ме докосва. Не съм ви някаква топка на връвчица, която се подмята между вас, двете котки. Не съм също така и тази, за която всъщност се карате. Така или иначе, станалото между вас е отдавна приключило и се надявам, че ще се научите да си прощавате.

Златистите очи се вгледаха в моите и аз обясних:

— Причината, поради която дойдохме тук, е защото Рен и аз се опитваме да намерим начин да развалим проклятието. Господин Кадам ни помага и имаме добра представа откъде да започнем. Ще търсим четири дара, които да поднесем на Дурга, а в замяна, вие двамата отново ще станете мъже. Сега, когато знаете защо сме тук, можем да се върнем при господин Кадам и да тръгваме. Мисля, че и двамата може би имате нужда да отидете в болница.

Рен издаде ръмжащ звук, който идваше от гърдите му, и започна да ближе лапите си. Черният тигър се търколи на една страна и ми показа дълга драскотина, която се спускаше от врата му надолу до корема. Почистих и нея. Когато свърших с него, се върнах до раницата си и прибрах шишенцето с медицински спирт вътре. Избърсах очи с ръкава си, а после се обърнах отново, само за да подскоча, когато открих брата на Рен да стои до мен в образа на мъж.

Рен се изправи, нащрек, и загледа внимателно Кишан, подозрителен към всяко негово движение. Опашката на Рен потрепваше напред-назад, а от гърдите му излизаше плътно ръмжене.

— Моля ви, дайте ми шанс да се представя както е редно. Казвам се Кишан, злочестият по-млад брат на този тук.

Той погледна надолу към Рен, който се беше промъкнал още по-близо, за да го държи под око, а после погледна обратно към мен. Кишан протегна ръка и когато сложих моята в нея, той я повдигна към устните си и я целуна, после се поклони дълбоко и патетично.

— Ще позволите ли да попитам за името ви?

— Казвам се Келси. Келси Хейс.

— Келси. Е, лично аз оценявам усилията, които положихте заради нас. Моля да ме извините, ако съм ви изплашил по-рано. Отвикнал съм — той се усмихна — да разговарям с млади дами. Даровете, които ще поднасяте на Дурга. Ще бъдете ли така добра да ми разкажете повече за тях?

Рен изръмжа недоволно.

Кимнах.

— Кишан. Това кръщелното ти име ли е?

— Пълното ми име всъщност е Сохан Кишан Раджарам, но можеш да ме наричаш Кишан, ако желаеш. — Той се усмихна с ослепителна бяла усмивка, която беше още по-блестяща заради контраста с тъмната му кожа. Предложи ми ръката си. — Моля те, би ли седнала да поговориш с мен, Келси?

У Кишан имаше нещо много очарователно. Изненадах себе си, откривайки, че незабавно изпитах доверие към него и го харесах. Притежаваше нещо, по което приличаше на брат си. Подобно на Рен, имаше способността да накара човек да се отпусне напълно. Може би беше от обучаването им в дипломацията. Може би беше начинът, по който ги бе възпитала майка им. Каквото и да беше, ме накара да реагирам положително. Усмихнах му се.

— С удоволствие.

Той ме хвана под ръка и се приближи с мен до огъня. Рен изръмжа отново, а Кишан хвърли самодоволна усмивка в неговата посока. Забелязах как трепна, когато сядаше, затова му предложих аспирин.

— Не трябва ли да заведем двама ви на лекар? Наистина мисля, че може да имаш нужда от шевове, а Рен…

— Благодаря ти, но не. Не е нужно да се тревожиш за незначителните ни наранявания.

— Не бих нарекла раните ви точно „незначителни“, Кишан.

— Проклятието ни помага да оздравяваме бързо. Ще видиш. И двамата ще се възстановим достатъчно бързо и без лекарска намеса. И въпреки това, беше приятно такава прекрасна млада жена да се погрижи за нараняванията ми.

Рен застана пред нас и ни погледна като тигър, страдащ от апоплексия.

Сгълчах го:

— Рен, дръж се вежливо.

Кишан се усмихна широко и ме изчака да се настаня удобно. После изтича по-близо до мен и облегна ръка на пъна зад раменете ми. Рен пристъпи точно между нас, грубо избута брат си настрана с косматата си глава, правейки по-широко пространство, и намести тялото си по средата. Свлече се тежко на земята и отпусна глава в скута ми.

Кишан се намръщи, но аз започнах да говоря, споделяйки историята за това, което двамата с Рен бяхме преживели. Разказах му как срещнах Рен в цирка и как той ме изманипулира, за да ме доведе в Индия. Говорих за Фет, за пещерата Канхери и как намерихме пророчеството, и му казах, че сме тръгнали към Хампи.

Вглъбявайки се в нашата история, започнах да милвам Рен по главата. Той затвори очи и замърка, а после заспа. Говорих почти час, почти без да забелязвам повдигнатата вежда и замисленото изражение на Кишан, докато наблюдаваше двама ни заедно. Дори не забелязах кога се беше преобразил отново в тигър.