Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (21)

20. Изпитания

Тръгнахме внимателно надолу по каменните стъпала, изцяло зависими от слабата светлина на моето миниатюрно фенерче. Когато стигнахме най-долу, очите на Фаниндра започнаха да сияят и придадоха на тунела зловещ зеленикав отблясък.

Спрях Рен и препрочетох пророчеството на Дурга на глас:

За закрила храма вий на Дурга потърсете,

И от нея благослов вземете.

На запад тръгнете и Кишкинда открийте —

тук маймуни царуват над тази земя.

Оръжието „Гада“ в царството на Хануман развъртете,

жертвения клон в миг отсечете.

Опасности трънливи над вас посягат хищно,

А други — ослепителни — под вас лежат.

Душат и впримчват хората любими —

Или ги дърпат в морския капан.

Зловещи призраци настигат ви по път,

Пазители опитват се да ви възпрат.

Нащрек бъдете, почнат ли да ви следят,

Или във гнилото си царство ще ви завлекат.

Но всичко туй вий можете да си спестите,

Ако плода забранен намерят змиите,

И на Индия глада утолят,

Че иначе хората всеки миг ще умрат.

В най-долния край на листа бяха написаните на ръка бележки на господин Кадам с обичайния му, спретнат почерк. Прочетох на глас и тях.

Госпожице Келси,

Има няколко изпитания, пред които трябва да се изправите, когато влезете в Кишкинда, така че бъдете предпазливи. Включил съм и предупрежденията от Дурга така, както ги описахте. Тя е казала, че трябва да се опитате да останете близо до Рен. Ако по някаква причина се разделите, ще бъде много опасно. Казала е също и да не се доверявате на очите си. Сърцата и душите ви ще ви подскажат разликата между фантазия и реалност. Последната й заръка е когато намерите плода, да го скриете добре.

Bhagyashalm!

Дано ви споходи късметът!

Аник Кадам

Промърморих:

— И понятие си нямам какви може да бъдат тези опасности. Да се надяваме, че трънливите са някакво растение.

Тръгнахме и по пътя аз бъбрех за това кои животни може да имат бодли.

— Да видим. Има стегозавъри. Не, стегозавруси. Хмм, може би е „стегозаври“. Е, както и да се произнася множественото число, това са онзи вид динозаври. После има дракони, бодливи свинчета и не можем да забравим рогатите жаби. Ако трябваше са избера бодливо животно, това щеше да е първият ми избор. О! Но какво, ако рогатите жаби са грамадни, с огромни зинали уста? Могат да ни глътнат цели. Може би е добре да извадим гадата от раницата, а?

Спрях и я извадих. Преходът вероятно щеше да е достатъчно неприятен и без да влача бойната тояга, но се почувствах по-добре от това, че я държах в ръка.

Тунелът скоро се превърна в камениста пътека и колкото по-нататък вървяхме, толкова по-светъл ставаше. Очите на Фаниндра се замъглиха и светлината й угасна. Очите й отново се превърнаха просто в блещукащи смарагди. Нещо странно ставаше. Радарът ми за чудатости значително бе увеличил обхвата си през последните няколко седмици, но това беше чудновато дори и за мен.

Не можех да определя в действителност откъде идваше светлината. Изглежда, че се процеждаше отнякъде напред. Буквално следвахме светлина в края на тунела. Имах чувството, че съм в някой от кошмарите си, в който не беше светло, но не беше и тъмно. Някакво дебнещо зло проникваше в подсъзнанието ми, а някаква мощна сила ме преследваше, пречеше ми да напредвам и нараняваше онези, на които държах.

Кълбящата се мъгла сякаш ни следваше. Докато вървяхме, тя се втурваше леко напред, за да ни попречи да виждаме пътеката. Когато спирахме, тя се събираше и кръжеше около нас като малка облачна мъглявина в орбита. Студената, сива мъгла опипваше кожата ни с ледени пръсти, сякаш търсеше слабо и уязвимо място.

Коридорът започна да излъчва различно усещане. Вместо да вървя по камъни, краката ми затънаха леко във влажна земя и чух хрущенето, което издаваха обувките ми по ниска трева. Стените станаха мъхести, после тревисти и скоро бяха покрити с дребни, подобни на папрат растения. Запитах се как можеха да оцелеят в тази влажна, сумрачна среда.

Стените станаха по-раздалечени, докато вече не можех да ги различавам. Таванът се отвори към сиво небе. Нямаше дълбочина и въпреки това не виждах край. Напомни ми на прожекция в кино от типа IMAX или биосферен купол, но не беше направен от човек. Сякаш бяхме стъпили на друга планета.

Пътеката ни се спусна надолу и трябваше да се съсредоточа върху краката си и терена пред мен. Влязохме в гора, пълна със странни растения и дървета. Те се люлееха върху корените си, сякаш ги побутваше вятърът, но аз не усещах дори полъх на ветрец. Дърветата бяха толкова близо едни до други, а храсталакът беше толкова гъст, че пътеката стана трудно забележима, а после изчезна напълно.

Рен остана отпред и започна да проправя пътека с тялото си. Дърветата имаха дълги клони, които се свеждаха към земята като клоните на плачещи върби. Ластарите им бяха перести и гъделичкаха кожата ми, докато минавах. Вдигнах ръка да се почеша по врата и открих, че е мокър.

Сигурно се потя. Странно, не се чувствам изтощена. Може би от клона е паднала вода. По ръката ми беше размазано нещо. Зеленикавата светлина придаваше на течността кафяв оттенък. Какво е това? Дървесен сок? Не! Кръв!

Откъснах едно пересто листо, за да го погледна по-отблизо. Когато го разгледах, с изненада открих миниатюрни иглички, обточващи долната му част. Посегнах с пръст да докосна една и игличките набъбнаха, повдигайки се към пръста ми. Раздвижих пръста си напред-назад и игличките се размърдаха, следвайки пръста ми като магнит.

— Рен, спри! Клоните ни драскат. Имат отдолу игли, които следват движенията ни. Те са трънливите сграбчващи опасности!

Когато той спря, от горе бавно се плъзнаха перести клони и се обвиха около врата и опашката му. Той отскочи и ги изтръгна ожесточено от дървото.

— Ще трябва да бягаме или ще ни впримчат! — изкрещях.

Той удвои усилията си да се провре през храстите. Започнах да подтичвам след него. Гората сякаш продължаваше безкрайно без признак, че дърветата оредяват. След още петнайсет минути, забавих ход, чувствайки се крайно изтощена. Просто не можех да тичам повече.

Задъхвайки се, изхриптях:

— Рен, бавя те. Продължавай без мен. Промъкни се през дърветата. Можеш да се справиш.

Той спря, обърна се и изтича бързо обратно до мен. Клоните взеха да се извиват като змии надолу и започнаха да обвиват къдравите си ластари около тялото му.

Той изрева и се затъркаля, после замахна с нокти към клоните, което ги накара да се отдръпнат за миг. Почувствах как един се намотава около ръката ми и разбрах, че за мен всичко е свършило. Очите ми се наляха със сълзи и аз коленичих да погаля Рен по бузата.

Изрекох умолително:

— Рен, върви си. Моля те, остави ме.

Той се преобрази и сложи ръка върху моята.

— Трябва да останем заедно, помниш ли? Няма да те оставя, Келси. Никога няма да те оставя. — Той се усмихна тъжно.

Преглътнах и кимнах, когато той внимателно отстрани къдравия клон от ръката ми и перна друг, който посягаше към врата ми.

— Хайде.

Той сграбчи гадата от ръката ми и заудря с нея клоните, но те просто се опитаха да обвият острите си зелени пръсти около оръжието, незасегнати от силата му. После той се премести към един ствол и го удари жестоко.

Дървото мигновено се сгърчи и се сви. Клоните се сгънаха навътре и се обвиха около ствола, сякаш, за да го защитят. Рен застана пред мен и ме предупреди да чакам до нараненото дърво. Той отиде няколко крачки напред и замахна с гадата.

Удряше ожесточено стволовете на дърветата, оставяйки зейнали, пихтиести рани с всеки удар. Следвах го на известно разстояние, докато напредваше бавно през гората. Клоните сякаш знаеха какво е намислил и замахваха яростно към него, но Рен, изглежда, имаше неизчерпаем запас от енергия.

Трепнах, докато гледах разрезите и драскотините да се появяват по всяко голо местенце по кожата му. Скоро гърбът му беше целият раздран, ризата — изпокъсана и окървавена. Имаше вид, сякаш беше жестоко бичуван с камшик от девет върви.

Най-сетне стигнахме до края на бодливата гора и спряхме в едно сечище. Той ме издърпа далече от клоните и остави тялото си да рухне на земята. Преви се, потен и останал без дъх от изпитанието си. Извадих вода от раницата си и му я подадох. Той пресуши цялата бутилка на един дъх.

Наведох се и огледах окървавената му ръка. Тялото му беше хлъзгаво от кръв и пот. Извадих нова бутилка вода и една стара тениска и започнах да почиствам мръсотията от порязванията и натъртванията му. Той започна да се отпуска и да диша по-бавно, докато аз продължавах с грижите. Порязванията му бързо започнаха да зарастват и когато тревогата ми за него намаля, осъзнах нещо.

— Рен! Сега си в човешки образ вече от много повече от шейсет минути. Добре ли си — е, като оставим настрана драскотините?

Той разтри гърдите си с ръка.

— Чувствам се… добре. Не изпитвам нужда да се преобразя отново.

— Може би това е всичко, което трябва да направим. Може би сме развалили проклятието!

Той се замисли за миг:

— Не, не мисля. Имам предчувствие, че трябва да продължим.

— Защо не пробваш? Виж дали можеш да се превърнеш в тигър или не.

Той се преобрази в тигър и после пак в човек, и окървавените му разкъсани дрехи моментално бяха заменени с чист бял плат.

— Може би само магията на това място ми позволява да бъда човек.

Лицето ми сигурно е изглеждало съкрушено. Рен се засмя и целуна пръстите ми.

— Не се тревожи, Келс. Скоро ще бъда изцяло човек, но засега ще приема този дар за толкова дълго, колкото мога да го задържа.

Той ми намигна и се засмя, а после се надвеси да ме издърпа по-близо, за да може на свой ред да прегледа нараняванията ми. Огледа ръцете, краката и врата ми. Прокара мократа кърпа по ръцете ми и почисти порязванията ми с изцеляваща нежност. Знаех, че нараняванията му са много по-тежки от моите, затова се опитах да го разубедя, но той не прие.

Заяви:

— Всичко изглежда наред. Имаш една дълбока драскотина на врата, но мисля, че ще зарасне добре. — Изми тила ми с кърпата и я притисна там за миг. После подръпна с пръст деколтето на тениската ми. — Има ли, аа, други места, на които искаш да те прегледам?

Пернах ръката му.

— Не, благодаря. Тези други места мога да прегледам и сама.

Той се засмя добросърдечно, а после се изправи и ми помогна да стана. Сложи раницата ми и вдигна гадата на едното си рамо. След като ми предложи ръката си, тръгнахме.

Минахме покрай още от дърветата с игличките, но бяха много по-нарядко и бяха смесени с нормални, несмъртоносни дървесни видове, така че успяхме да останем извън техния обсег. Рен преплете пръсти в моите.

— Знаеш ли, хубаво е просто да си вървя с теб и да не се тревожа колко време ми остава.

— Хмм, да — съгласих се свенливо.

Рен изглеждаше щастлив въпреки положението ни. Помислих си колко ли трудно трябва да е за него да знае, че всеки ден има съвсем малко време да бъде човек и да се опитва да извлече възможно най-много от абсолютно всяка минута. Струваше му се, че това стряскащо място е дар. Бодрото му настроение в крайна сметка се отрази и на мен.

Знаех, че вероятно ни очакват и по-ужасни предизвикателства, но докато вървях до Рен, не ме беше грижа. Оставих се да се наслаждавам на времето си с него.

Отново открихме изровена пътека и започнахме да я следваме. Пътеката водеше към някакви хълмове и голям тунел, за който предположихме, че води през тях. Нямаше друго място, където да отидем, затова влязохме бавно, като наблюдавахме внимателно обкръжението си. Запалени факли се редяха покрай каменните стени, а още много тунели се разклоняваха от главния. Подскочих, когато видях нещо да минава покрай нас в един страничен проход.

— Рен! Видях нещо там вътре.

— И аз видях нещо.

Изглежда, се намирахме в обширен кошер от тунели и в периферното ни зрение непрекъснато се мяркаха разни фигури. Притиснах тяло плътно до Рен, а той обви ръка около раменете ми.

Чух глас, женски глас, да проплаква тихо: „Рен! Рен? Рен? Рен?“. Отекваше от тунел в тунел.

— Тук съм, Келс! Келс! Келс!

Рен ме погледна неспокойно и стисна рамото ми. Гласовете бяха нашите. Той ме пусна и измъкна гадата в готовност пред тялото си. Вървейки предпазливо пред мен, той наблюдаваше другите тунели много внимателно.

Чух крясъци и бягащи стъпки, ръмжащи тигри и писъци. Спрях да вървя за миг и застанах пред един от тунелите.

— Келси! Помогни ми! — Рен се появи в страничния тунел. Бореше се с група маймуни, които го дращеха и хапеха. Той се преобрази в тигър, впи зъби в тях и ги разкъса. Беше отвратително!

Отстъпих назад, силно изплашена. После застинах и си спомних предупреждението на Дурга да останем заедно. Обърнах се и видях други два тунела, които не бяха там преди. Двама Рен-овци вървяха право напред с гадата пред телата си, по един във всеки тунел. Кой беше главният тунел? Кой беше истинският Рен?

Чух бягащи стъпки зад гърба си и припряно избрах тунела вдясно. Забързах да настигна Рен, но изглеждаше, че колкото повече се приближавах, толкова по-далече беше той. Разбрах, че съм избрала грешната пътека. Извиках му:

— Рен!

Той не се обърна към мен. Спрях и погледнах в другите тунели за някаква следа от него. Видях Кишан и Рен да се бият в образа на тигри в един тунел. В друг, господин Кадам се биеше със сабя с някакъв мъж, който приличаше на човека от кошмарите ми.

Бързах от тунел към тунел. В няколко прохода се мярнаха сцени от живота ми. Баба ми ме викаше да й помагам да сади цветя. Учителят ми от гимназията ми задаваше въпроси. Имаше дори една с родителите ми. Те ме викаха. Ахнах и сълзи изпълниха очите ми.

Изкрещях високо:

— Не, не, не! Това не може да се случва! Къде е Рен?

— Келси! Келси! Къде си?

— Рен! Тук съм! — Чух гласа си, но не бях казала нищо.

Погледнах в друг тунел и видях Рен да се приближава тичешком, за да стигне до… мен. Само че не бях аз. Аз бях себе си. Рен се приближи до онази, която изглеждаше като мен, и я погали по лицето.

— Келси, добре ли си?

Чух съществото да отговаря: „Да. Добре съм“. То обърна глава и погледна право към мен, докато Рен го целуваше по бузата. Образът се промени и с остър звук сякаш нещо се разбиваше лицето се разтопи и застина, мъртво. Усмихна ми се коварно и аз потръпнах от отвращение, когато видях ухилен труп, пулсиращ от ларви.

Приближих се до входа на тунела и изкрещях на Рен да спре, но той не можеше да ме чуе. Имаше някаква бариера, която препречваше пътя ми, така че не можех да вляза. Трупът ми се ухили и ми помаха с ръка. Образът се разми и вече не можех да различа очертанията му.

Обзета от гняв, заблъсках по бариерата, но нямаше резултат. След няколко мига бариерата изчезна и аз се взирах в дълъг черен тунел, осветен с факли, точно като десетките други, край които бях минала преди.

Отказах се и продължих. Минах покрай един Рен, който се беше свил на земята, унил и потънал в самосъжаление. Ридаеше и оплакваше загубите си. Говореше за всички грешки, които бил допуснал, и колко грешал за всичко. Умоляваше за прошка, но не можеше да намери опрощение. Нещата, които споменаваше, че е извършил, бяха неописуеми, отвратителни, ужасни деяния. Неща, които знаех, че Рен никога не беше извършил и дори не можех да си го представя да извърши. Тялото му беше мършаво и разбито, и гледката беше неописуемо съкрушителна.

Бях възмутена. Това беше прекалено! Беше толкова ужасно да видя някого, на когото държах, толкова унищожен, че изпаднах в ярост. Някой или нещо си играеше игрички с нас и на мен това ми беше омразно. Това, което бе по-лошо, беше да знам, че същите неща се случваха на Рен някъде в тези тунели. Кой знае как ме представяха?

Продължих към друг тунел и видях един изправен и горд Рен с гръб към мен. Извиках предпазливо:

— Рен? Наистина ли си ти?

Той се обърна и се усмихна с прекрасната си усмивка, а после протегна ръце към мен и ме повика да се приближа.

— Келси! Най-накрая! Защо се забави толкова? Къде беше?

С огромно облекчение обвих ръце около него, докато той ме притегли към себе си. Прегърна ме и заразтрива гърба ми.

Озадачена, попитах:

— Рен? Къде са раницата и гадата? — Дръпнах се назад и се вгледах в красивото му лице.

— Не ни трябват вече. Шшт, тихо сега. Само остани тук с мен за минута.

Отдръпнах се бързо и се отдалечих на няколко крачки от него.

— Ти не си Рен.

Той се засмя:

— Разбира се, че съм, Келси. Какво трябва да направя, за да ти го докажа?

— Не. Нещо не е наред. Ти не си той!

Излязох тичешком от тунела и продължих да тичам, докато дробовете ми вече щяха да се пръснат, но не стигах никъде. Само подминавах тунел след тунел. Като забавих темпото и спрях, задишах тежко, опитвайки се да измисля какво да правя. Рен носеше гадата и раницата. Никога не би ги захвърлил. Значи някъде те все още бяха у него, а аз не носех нищо. Не, не беше вярно. Имах нещо! Измъкнах листа от джоба на джинсите си и отново прочетох предупрежденията:

Ако се разделите, не вярвайте на очите си. Сърцата ви ще ви подскажат разликата между фантазията и реалността.

Да не се доверявам на очите си? Е, това беше очевидно на този етап. Значи сърцето ще ми помогне да открия разликата. Добре, значи да следвам сърцето си. Как да направя това?

Реших просто да продължа да вървя и да държа ума си отворен. При всеки тунел спирах да погледна за минута, а после затварях очи и се опитвах да почувствам дали е правилен. Обикновено хората или другите създания, които се намираха там, удвояваха усилията си. Говореха и ме подмамваха, опитваха се да ме изкушат да вляза вътре след тях. Продължих в тази посока, подминавайки няколко тунела, и никое от местата, където спрях, не ми се стори правилно.

Стигнах до друг проход и спрях, за да огледам мястото. Видях се мъртва и просната на земята, а Рен коленичил до мен. Наведе се над отпуснатото ми тяло да го огледа. Чух тихия му шепот:

— Келси, ти ли си? Келси, моля те. Говори ми. Трябва да знам дали наистина си ти.

Той вдигна тялото ми и го гушна с обич в обятията си. Погледнах да се уверя дали гадата и раницата са у него — бяха, но аз се бях заблуждавала преди. После той каза:

— Не ме оставяй, Келс.

Затворих очи и се вслушах в гласа му, който ме умоляваше да живея. Сърцето ми заблъска бясно — реакция, различна от тази в другите ми видения. Пристъпих по-близо и отново се натъкнах на бариера.

Заговорих му тихо:

— Рен? Тук съм. Не се предавай.

Той вдигна глава, сякаш ме чу.

— Келси? Чувам те, но не мога да те видя. Къде си? — Той ме свали — или свали тялото, което приличаше на мен — на земята и то изчезна.

Казах му:

— Затвори очи и стигни опипом до мен. — Той се изправи бавно и затвори очи.

Аз също затворих очи и се опитах да се съсредоточа не върху гласа му, а върху сърцето му. Представих си ръката си върху гърдите му, чувствайки силното туптене на сърцето му под пръстите си. Тялото ми сякаш се задвижи по собствена воля и аз пристъпих няколко крачки напред. Концентрирах се върху Рен, върху смеха му, върху усмивката му, върху това как се чувствах близо до него, после внезапно ръката ми докосна гърдите му и почувствах как сърцето му бие. Той беше там. Отворих бавно очи и го погледнах.

Той протегна ръка да докосне косата ми, но после я отдръпна.

— Този път наистина ли си ти, Келс?

— Ами не съм гъмжащ от ларви труп, ако това имаш предвид.

Той се ухили:

— Това е облекчение. Никой гъмжащ от ларви труп не би бил толкова саркастичен.

Зададох му контравъпрос:

— Добре де, аз откъде да знам, че това си наистина ти?

Той обмисли въпроса ми за миг, а после наведе глава да ме целуне. Притегли ме плътно към гърдите си, придърпвайки ме по-близо, отколкото изобщо смятах за възможно, а после устните му докоснаха моите. Целувката му започна топло и меко, но бързо стана жадна и настоятелна. Дланите му преминаха нагоре по ръцете ми, до раменете, а после обгърнаха врата ми. Обвих ръце около кръста му и с наслада се отдадох на целувката. Когато той най-сетне се отдръпна, сърцето ми блъскаше шумно в отговор.

Когато си върнах дар-словото, подметнах закачливо:

— Е, дори да не си наистина ти, ще приема тази версия.

Той се засмя и облекчение заля и двама ни.

— Келс, мисля, че е по-добре да се държиш за ръката ми през остатъка от пътя.

Усмихнах му се весело в отговор:

— Няма проблем. — Радостно развълнувана да си върна обратно моя Рен, успях да пренебрегна виковете и жалните молби, идващи от страничните проходи.

В далечния край на тунела се появи светлина, и ние се отправихме натам. Рен държеше здраво ръката ми, докато излязохме от отвора и вече стояхме доста далече от него. Спря до един лъкатушещ поток, който се виеше зад няколко дървета.

Тук, на това място, където и да се намираше то, сякаш бе пладне, затова решихме да отдъхнем и да хапнем.

Дъвчейки едно енергийно блокче, Рен каза:

— Бих предпочел да избягваме дърветата и да останем по-близо до коритото на потока. Надявам се, че ако се придвижим по него малко по-нататък, ще ни отведе до Кишкинда.

Съгласих се с кимване и се запитах какво друго ни чакаше зад следващия завой.

Чувствайки се освежени след кратката си почивка, продължихме нататък и следвахме потока. Водата течеше с бяг пред нас, което според Рен означаваше, че се движим по течението. Брегът беше чакълест и пълен с гладки речни камъни.

Вдигайки един сив камък, аз го подхвърлях нагоре-надолу, докато вървях и се вглъбявах в мисли. Тежестта и усещането от допира на камъка се промениха. Разтворих дланта си и надникнах в нея. Камъкът се беше преобразил в гладък, искрящ смарагд. Спрях и погледнах надолу към скалите под краката ми. Все така бяха сиви и без блясък, но когато изчезнаха във водата, видях вместо тях блещукащи скъпоценни камъни.

— Рен! Погледни там. Под водата. — Посочих скъпоценните камъни, които проблясваха отдолу. Колкото по-нататък в реката гледах, толкова по-едри бяха скъпоценните камъни. — Виждаш ли това? Има рубин, голям колкото щраусово яйце!

Точно се бях надвесила да измъкна един едър диамант от водата, когато почувствах как Рен обвива ръце около мен изотзад и ме издърпва на няколко фута.

Прошепна с опрени в бузата ми устни, докато сочеше към реката:

— Погледни ето там. Там, с крайчеца на окото. Какво виждаш?

— Нищо не виждам.

— Използвай периферното си зрение.

Точно до диаманта, под водата леко блещукаше някакъв образ. Приличаше на бяла маймуна, но без козина. Дългите ръце на съществото бяха протегнати нагоре, посягайки към мен.

— Опитваше се да те грабне.

Бързо метнах смарагда в потока. Там, където падна камъкът, водата се завихри и засъска, после се укроти и притихна отново и стана гладка като коприна. Когато погледнех право към скъпоценните камъни, можех да видя единствено тях, но когато погледнах с крайчеца на окото си, видях навсякъде водни маймуни, носещи се плавно точно под повърхността. Изглеждаше, сякаш си служеха с опашките си, за да закрепят телата си към дървесните корени и подводните растения, точно като морски кончета.

Рен промърмори:

— Чудя се дали това може да са „Капа“?

— Какви са тези Капа?

— Азиатски демон, за който ми разказваше някога майка ми. Спотайвали се във водата, дебнейки да отмъкват деца и да смучат кръвта им.

— Маймуни, подобни на вампирясали морски кончета? Сериозно ли говориш?

Той сви рамене:

— Очевидно са истински. Майка ми разказваше за тях, когато бях малък. Казваше, че децата в Китай били приучвани да показват уважение към по-възрастните от тях, като се покланяли. Казвали им, че ако не се кланят, капите ще ги отвлекат. Виждаш ли, Капа имат на темето си вдлъбнатини, пълни с вода. Трябва да имат вода върху главите си, за да оцелеят. Единственият начин да се спасиш, ако някой от тях те преследва, е да се поклониш.

— Как те спасява поклонът?

— Ако се поклониш на някой Капа, той се покланя в отговор. Когато го стори, водата се излива от темето му и така те остават беззащитни.

— Добре, щом могат да излязат от водата, защо не са ни нападнали?

Той се замисли дълбоко:

— Обикновено нападат само деца или така ми разказваха. Майка ми разказваше, че нейната баба издълбавала имената на децата в плодове или краставици, а после ги хвърляла във водата преди къпане. Капа изяждали плодовете и били достатъчно удовлетворени, за да не нараняват къпещите се деца.

— Майка ти следваше ли тази традиция?

— Не. Първо и преди всичко, ние бяхме кралски особи и на нас ни приготвяха вани. Второ, майка ми не вярваше в тази история. Просто я сподели с нас, за да разберем най-важното, което беше, че трябва се отнасяме с уважение към всички хора и неща.

— Иска ми се да науча повече за майка ти някой път. Звучи ми много интересна жена.

Той отвърна меко:

— Така е. И на мен би ми се искало тя да те познава. — Той огледа щателно водата и посочи дебнещия демон. — Онзи посягаше да те сграбчи, макар да се предполага, че нападат само деца. На тези може би е възложено да пазят скъпоценните камъни. Ако беше взела някой, вероятно щяха да те завлекат под водата.

— Защо да ме издърпват под водата? Защо просто не скочат върху мен?

— Капа обикновено давят жертвите си, преди да им изпият кръвта. Задържат се във водата колкото може по-дълго, за да се пазят.

Отстъпих назад, оставяйки Рен между мен и реката:

— Е, да тръгваме ли обратно към дърветата или да останем край коритото на потока?

Той прокара ръка през косата си и нарами отново гадата като я държеше готова за нападение.

— Какво ще кажеш да останем някъде по средата. Изглежда, че засега Капа са доволни да си стоят във водата, но нека се опитваме да избягваме и клоните на дърветата.

Продължихме да вървим още два часа. Успявахме да заобикаляме и Капа, и дърветата, макар че последните полагаха огромни усилия да посегнат и да ни сграбчат. Потокът се изви в дълъг завой, който ни отведе прекалено близо до дърветата, за да се чувстваме спокойни, но Рен държеше гадата в готовност, и няколко удара по близките стволове се погрижиха за всички заблудени клони.

Накрая се натъкнахме на огромно дърво, което беше точно на пътя ни. Дългите му, змиевидно виещи се клони се протягаха невъзможно надалече към нас, с насочени напред бодливи иглички. Рен се сниши, после, с необикновена бързина, хукна напред и скочи нагоре към ствола. Листната прегръдка на дървото мигновено го обгърна.

Чух силен удар и дървото потръпна и го пусна. Той се появи, целият изподран, но се приближи до мен с широка усмивка на лицето. Изражението му обаче бързо се смени с разтревожен поглед, защото устата ми бе зяпнала, широко отворена, докато гледах над главата му. Дървото бе препречвало видимостта ни, а сега, когато се беше свило навътре, видях призрачно сивото царство Кишкинда пред нас.