Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (23)

22. Бягство

Когато отворих очи, Рен се взираше в лицето ми.

— Келси! Добре ли си? Падна. Припадна ли? Какво стана?

— Не, не съм припаднала! — промърморих тогава. — Поне не мисля така. — Той ме държеше в обятията си, притискайки ме до себе си и на мен ми харесваше. Не исках да ми харесва, но беше така.

— Хвана ли ме?

Той каза с наставнически тон:

— Казах ти, че няма да те изпусна.

Промърморих саркастично:

— Благодаря, Супергерой. Сега ме остави долу, моля. Мога да стоя.

Рен ме остави внимателно на земята и за мое голямо удивление краката ми още трепереха. Той протегна ръка да ме закрепи и аз изръмжах:

— Казах, че мога да стоя! Би ли се отдръпнал за минута?

Нямах представа защо му изкрещях. Той просто се опитваше да бъде от помощ, но аз бях изплашена. Случваха ми се странни неща, над които нямах контрол. Освен това се чувствах смутена и бях свръхчувствителна относно това да ме докосне. Не можех да мисля ясно, когато ме докосваше. Мозъкът ми изцяло се замъгляваше като огледало в изпълнена с пара баня, затова исках да се махна от Рен възможно най-скоро.

Седнах на каменния бордюр на басейна и си обух отново маратонките, надявайки се, че световъртежът скоро ще отмине.

Рен скръсти ръце на гърдите си и присви очи към мен.

— Келси, кажи ми какво стана, моля те.

— Не знам точно. Имах… видение, предполагам.

— И какво ти се яви в това видение?

— Имаше трима души — господин Кадам, някакъв страховит човек и аз. И тримата носехме амулети и те сияеха в червено.

Той свали ръце и лицето му стана сериозно. Попита тихо:

— Как изглеждаше страховитият мъж?

— Приличаше на… не знам, мафиотски бос или нещо подобно. От онези, дето обичат да държат контрола и да убиват хора. Имаше тъмна коса и черни, блестящи очи.

— Индиец ли беше?

— Не знам. Може би.

Фаниндра се беше навила на кълбо в краката ми, във вида си на бижу. Вдигнах я, плъзнах я върху ръката си, а после се огледах отчаяно наоколо.

— Рен? Къде е златният плод?

— Тук е. — Той го вдигна от подножието на дървото, където бе паднал.

— Трябва да го скрием. — Вдигнах раницата си и измъкнах юргана си. Посегнах за плода и го взех внимателно от ръката на Рен, като се постарах да не се докосваме, а после го увих в юргана си и го прибрах в раницата. Предполагам, че малко прекалено очевидно съм показала желанието си да избягвам да докосвам Рен, защото той ми се мръщеше, когато погледнах нагоре към него.

— Какво? Сега вече не можеш дори и да ме докосваш ли? Хубаво е да знам, че те отвращавам толкова много! Толкова по-зле, че не можа да убедиш Кишан да дойде с теб, за да можеш напълно да избегнеш общуването с мен!

Пренебрегнах го и вързах връзките на обувките си на двоен възел.

Той посочи към града и се усмихна подигравателно:

— Когато се почувстваш достатъчно възстановена, раджкумари.

Погледнах го гневно и го смушках в гърдите:

— Може би Кишан нямаше да е чак такъв кретен. И само за сведение, господин Саркастичен, не те харесвам много точно сега.

Той присви очи към мен:

— Добре дошла в клуба, Келс. Ще тръгваме ли?

— Чудесно. — Обърнах му гръб, наместих презрамките на раницата и тръгнах сама с резки крачки.

Той вдигна раздразнено ръце:

— Чудесно!

Креснах в отговор: „ЧУДЕСНО!“ и тръгнах вдървено обратно към града, докато той ме следваше мълчаливо, кипящ от гняв.

Когато подминахме първата сграда, земята започна да се тресе. Спряхме и се обърнахме да погледнем към златното дърво. То потъваше обратно в земята, а двете половини на басейна отново се съединяваха. От вътрешността на четирите маймунски статуи идваше странно сияние.

— Келс, мисля, че може би е благоразумно да излезем от града колкото е възможно по-скоро.

Ускорихме крачка и заподтичвахме бързо между сградите. Чух съскане и писък, последвани от още няколко. Статуите на маймуните започваха да сияят и оживяваха. Нещо се раздвижи над нас.

Дребни черни и кафяви фигури прескачаха сградите и ни следваха. Писъците се превърнаха в какофония, а шумът беше неописуемо силен.

Изкрещях през рамо на Рен, докато тичах:

— Върховно! Сега ни преследват цели орди маймуни! Може би ще благоволиш да определиш вида им, докато ни нападат, просто за да мога да оценя особените белези на въпросната маймуна, докато ме убива!

Той притича до мен.

— Поне когато те тормозят маймуните, нямаш време да се заяждаш с мен!

Маймуните се приближаваха. Едва не се препънах в една, когато тя се стрелна пред краката ми. Рен прескочи един шадраван с тигърската си сила. Самохвалко.

— Рен, бавиш се. Просто се махай оттук! Вземи раницата и върви.

Той се засмя язвително, когато изтича пред мен; после се обърна да ме погледне, докато тичаше назад.

— Ха! Ще ти се да можеше да се отървеш от мен толкова лесно!

Той изтича малко пред мен и се преобрази в тигър. После се втурна обратно към мен и почти прескочи тичащото ми тяло, като се хвърли в глутницата от маймуни, за да ги забави.

Изкрещях назад към него, докато още бягах:

— Хей! Внимавай къде скачаш, мистър! За малко не ми отнесе главата!

Не се отклонявах от посоката, тичайки толкова бързо, колкото ме държаха краката. Чувах зад гърба си ужасни шумове. Повечето маймуни бяха преминали в пълна бойна готовност. Рен хапеше, замахваше с нокти и ревеше гръмовно. Погледнах отново през рамо. Кафяви, сиви и черни маймуни покриваха тялото му и се бяха вкопчили в козината му. Около дузина маймуни все още ме преследваха, включително огромният, страховит бабуин от басейна с огледалната повърхност.

Свих зад един ъгъл и най-накрая видях подвижния мост. Една маймуна скочи и се вкопчи в крака ми, забавяйки ме. Опитах се да я отърся от себе си, докато тичах.

Удряйки я безрезултатно, креснах:

— Глу-па-ва май-му-на… махай… се! — В отговор тя ме ухапа по коляното.

— Оууу! — Разтърсих крака си по-силно, докато тичах и тропнах силно с крак, за да направя „возенето“ възможно най-друсащо за малкия стопаджия. Точно тогава Фаниндра съживи горната половина от тялото си. Тя изсъска и плю към маймуната, която изпищя и моментално пусна крака ми.

— Благодаря, Фаниндра. — Потупах я по главата, докато тя се настаняваше отново върху ръката ми.

Стигнах до портата, пресякох моста и спрях от другата страна. Рен тичаше с подскоци към мен, опитвайки се да отърси маймуните от гърба си. Няколко маймуни летяха като буря към мен. Заритах ги ожесточено, бързо смъкнах раницата си и извадих гадата.

Заразмахвах гадата като бейзболна бухалка към маймуните. Уцелих една с отвратителен тъп звук и тя хукна обратно към града, скимтейки. Проблемът беше, че успявах да ударя някоя маймуна едва на всеки трети опит. Една скочи върху гърба ми и задърпа косата ми. Друга се закрепи на крака ми. Продължих да размахвам гадата напред-назад пред тялото си и накрая успях да се отърва от повечето от тях.

Рен затича надолу по подвижния мост, с петдесетина маймуни, вкопчени в козината му. Притича по него, скочи в дърветата и блъсна тяло в стволовете първо от едната, а после от другата страна. Подскочи нагоре да потрие гръб в един клон да смъкне от себе си останалите маймуни.

Дърветата с игличките оживяха, изстреляха листати пипала надолу, за да впримчат краката и опашките на злобните човекоподобни маймуни, а после издърпаха пищящите им тела нагоре в клоните. Маймуните бяха твърде леки, за да отвърнат на удара, и скоро изчезнаха в короните на дърветата.

Междувременно аз размахах гадата към сивия бабуин, но той се извъртя светкавично да избегне удара. Беше прекалено бърз за мен и ми бъбреше ожесточено. Мяташе дългите си ръце и блъскаше тялото ми при всяка възможност. Беше достатъчно силен, че ударите му да ми причинят болка. Всеки удар от маймунските ръце размазваше и без друго уморените ми вече мускули. Имах чувството, че някой ме бъхти така, както се удря месо с чук, за да омекне. Една дребна маймуна седна на рамото ми и дръпна плитките ми толкова силно, че очите ми се насълзиха.

Освободил се от маймуните, Рен дотича, отдели малките маймунски пръсти от плитките ми, дръпна малката маймуна от рамото ми и я захвърли силно обратно през градската порта. Миниатюрната маймуна отскочи, търкулна се на земята, а после се изправи, изсъска ни и изчезна. Рен взе гадата от ръката ми и я вдигна да заплаши бабуина. Бабуинът сигурно бе осъзнал, че прицелът на Рен е по-точен от моя, защото изпищя високо и също се отправи обратно към града.

Седнах тежко на земята, като се задъхвах. Градът стана зловещо тих. Не се чуваше нито едно маймунско съскане или крясък.

Рен се обърна да ме погледне:

— Добре ли си?

Махнах му пренебрежително с ръка. Той приклекна, докосна бузата ми, огледа ме от горе до долу, а после се ухили:

— Това беше мармозетка-пигмей, между другото. Просто в случай че си се чудела.

Изхриптях:

— Благодаря, о, Ходещ речник на маймуните.

Той се засмя и извади бутилки с вода за двама ни, после ми подаде енергийно блокче.

— Ти няма ли да изядеш едно?

Той сложи ръка на гърдите си и каза насмешливо:

— Какво, аз? Да ям енергийно блокче, когато джунглата е пълна с вкусни маймуни? Не, благодаря. Не съм гладен.

Загризах мълчаливо енергийното си блокче и проверих Златния плод, за да се уверя, че не е натъртен. Още беше увит на сигурно място в юргана ми.

Между хапките казах:

— Знаеш ли, общо взето, се измъкнахме от града сравнително невредими.

Устата му увисна отворена:

— Невредими? Келси, имам ухапвания от маймуни по целия си гръб и на други места, за които не искам дори да мисля.

— Казах „сравнително“.

Той ми изсумтя.

След бързо хапване и почивка тръгнахме обратно по чакълестата пътека между дърветата и потока. Рен блъскаше силно дърветата, докато вървяхме. Започнах да се чувствам виновна заради начина, по който се държах с него. Гледах вдървените му рамене, докато крачеше гневно пред мен.

Това е тежко. Липсва ми приятелството му. Да не говорим за всички останали неща.

Бях почти готова да се извиня, когато осъзнах, че Капа подаваха върховете на главите си от водата и ни наблюдаваха.

— Рен, имаме си компания.

Фактът, че ги гледахме, явно ги насърчи за още действия. Те бавно надигнаха глави още по-навън от водата и проследиха пътя ни с черни като мастило очи. Не можех да спра да се взирам в тях. Бяха ужасни! Воняха като прогнило тресавище, а когато мигнеха, клепачите им се движеха косо като на крокодил.

Плътта им беше бледа, почти прозрачна и пулсиращите им черни вени можеха да се видят под лепкавата им влажна кожа. Закрачих по-бързо. Рен застана между потока и мен, вдигайки предупредително гадата.

— Опитай да им се поклониш — предложих.

И двамата започнахме да свеждаме глави и да се кланяме, докато минавахме, но те не ни обърнаха внимание и се надигнаха още повече от водата. Сега се бяха изправили и се придвижваха напред бавно, механично, сякаш току-що се бяха събудили от дълбок сън. В момента водата стигаше до гърдите им, но те се приближаваха. Обърнах се и направих дълбок поклон, подобен на реверанс, но пак не свърши работа.

— Не спирай, Келси. Движи се по-бързо!

Започнахме да подтичваме. Знаех, че няма да имам нужната издръжливост, за да поддържам дълго това темпо, дори при положение че Рен поемаше допълнителната тежест на раницата. Още Капа изникнаха от водата, няколко — пред нас. Имаха дълги ръце и ципести длани. Един от тях ми се усмихна и видях остри, неравни зъби. Тръпка прониза гръбнака ми и затичах малко по-бързо.

Сега можех да видя краката им. Бях изненадана, че имат крака като човеците. По гърбовете им се спускаха назъбени кости, като рибешки гръбнак. Силните им, мускулести крака бяха покрити със солена вода и езерна тиня, а дългите им опашки се извиваха като на маймуна, но завършваха с прозрачна опашна перка. Капа се полюшваха заплашително напред-назад, измъквайки краката си от тинята със силни звуци като от всмукване, докато си проправяха път към речния бряг.

Капа внимаваха да държат главите си отвесно, което правеше телата им нестабилни. Главата оставаше на едно място, докато торсът се поклащаше и олюляваше, като на зомби. Бяха около трийсет сантиметра по-ниски от Рен, и се движеха бързо, набирайки скорост, докато се придвижваха тромаво напред на ципестите си крака. Беше зловещо да виждам как телата им се движат все по-бързо, докато главите им оставаха на практика неподвижни.

— По-бързо, Келси. Тичай по-бързо!

— Не мога да се движа по-бързо, Рен!

Орда бели вампири-Капа връхлетя върху нас, скъсявайки бързо разстоянието.

Рен изкрещя:

— Продължавай да тичаш, Келси. Ще се опитам да ги забавя.

Изтичах доста напред, после се обърнах и затичах назад, за да видя как се справя Рен. Беше спрял, за да се опита да им се поклони отново. Капа спряха за миг, за да преценят постъпката му, но противно на историята, разказвана от майката на Рен, не се поклониха в отговор. Хрилете отстрани на вратовете им се отвориха и затвориха, а те отвориха уста, за да се озъбят. Зловещи черни капчици се стекоха от устите им, докато едно еднообразно гъргорене премина в пронизителен писък. Те се втурнаха към Рен, приближавайки се към набелязаната си плячка.

Той замахна силно с гадата към най-близкото създание и я заби дълбоко в гърдите му. Чудовището изплю пръски мръсна тъмна течност от устата си и падна на брега на потока. Другите създания дори не забелязаха поваления си другар. Просто се приближаваха към Рен.

Той цапна още няколко, после се завъртя рязко и затича отново в моята посока. Помаха ми:

— Продължавай да бягаш, Келси! Не спирай!

Успявахме да поддържаме преднина, но се уморявах бързо. Спряхме само за миг да си поемем дъх.

Задъхвах се.

— Ще ни настигнат. Не мога да продължа да тичам. Краката не ме държат вече.

Рен също дишаше тежко.

— Знам. Но трябва да продължим да опитваме. — Отпивайки голяма глътка вода, той ми подаде остатъка от бутилката, която беше взел от раницата, и сграбчи ръката ми, повеждайки ме към дърветата. — Хайде. Последвай ме. Имам идея.

— Рен, дърветата с иглите са ужасни. Ако се върнем там, ще имаме две неща, които се опитват да ни убият, вместо само едно.

— Просто ми се довери, Келс.

Когато влязохме сред дърветата с игличките, клоните незабавно започнаха да посягат към нас. Рен ме теглеше със себе си, докато тичахме стремително през тях. Сериозно не мислех, че мога да продължа, но някак продължавах. Чувствах как тръните шибат гърба ми и раздират тениската ми.

След няколко минути тичане Рен спря, каза ми да стоя неподвижно и заудря клоните навсякъде около мен с гадата.

Наведе се, задъхан.

— Седни. Отдъхни си малко. Ще се опитам да подлъжа Капа да ме подгонят в дърветата. Надявам се това да свърши също толкова добра работа с тях, както с маймуните.

Рен се преобрази в тигър, остави ме да пазя гадата и раницата, а после скочи обратно в размахващите се клони. Заслушах се внимателно и чух дърветата да се движат, опитвайки се да го ударят, докато минаваше. После се възцари мъртва тишина. Единственият звук беше накъсаното ми дишане. Седнах на покритата с мъх земя възможно най-далече от дърветата и зачаках.

Напрягах слух, но не чувах нищо, дори и птици. Накрая легнах и подпрях глава на раницата си. Натъртеното ми тяло и мускули пулсираха, а драскотините по гърба ми смъдяха. Сигурно се бях унесла в сън, защото някакъв шум ме стресна и ме събуди. Чух странен звук, сякаш някой влачеше крака, близо до главата си. Блед сивкавобял силует се хвърли от дърветата към мен и преди дори да успея да стана, сграбчи ръцете ми и рязко ме изправи до седнало положение. Надвеси се над мен и проточи черна слюнка по лицето ми.

Диво размахах ръце, удряйки по гърдите му, но то беше по-силно от мен. Торсът му беше покрит с порязвания, от които се процеждаха мътни капчици. Дърветата бяха откъснали парчета от плътта му. Непознати, противни очи примигнаха няколко пъти, когато то ме придърпа по-близо, оголи зъби и ги впи във врата ми.

То изсумтя и засмука врата ми, а аз заритах силно с крака, като се опитвах да избегна ноктите му. Пищях и се мятах, но енергията ми бързо се топеше. След миг вече не можех да го чувствам, сякаш това се случваше на някой друг. Все още чувах чудовището, но някаква странна летаргия пропълзя и обзе тялото ми. Зрението ми се замъгли, а умът ми се отнесе, докато изпитах сънлив покой.

Чух трясък, последван от много гневен рев. После видях ангел-воин да се издига над мен. Беше великолепен! Почувствах леко придърпване във врата, а после някаква тежест се вдигна от тялото ми. Чу се влажен плисък и красивият мъж коленичи до мен. Макар че явно ми говореше настойчиво, не можех да разбера думите му. Опитах се да отговоря, но езикът ми не помръдваше.

Той внимателно отметна косата от лицето ми и докосна врата ми с хладни пръсти. Замечтаните му очи се изпълниха със сълзи и един искрящ диамант падна върху устните ми. Усетих вкуса на солената сълза и затворих очи. Когато ги отворих, той се усмихна. Топлотата на тази усмивка ме обгърна и ме уви в одеяло от успокояваща нежност. Воинът внимателно ме вдигна в обятията си и аз заспах.

 

 

Когато дойдох отново в съзнание, беше тъмно и лежах пред огън със зелено-оранжеви оттенъци. Рен седеше наблизо, загледан в него, със съкрушен, изтощен и унил вид. Сигурно ме беше чул да се размърдвам, защото дойде при мен и повдигна главата ми да ми даде вода. Гърлото ми внезапно пламна, сякаш бях погълнала лагерния огън. Пламъкът се промъкна по-надълбоко в тялото ми, докато избухна в самия център на съществото ми. Изгарях отвътре навън и заскимтях от ужасната болка.

Рен внимателно положи главата ми на земята и вдигна ръката ми да погали пръстите ми.

— Толкова съжалявам. Изобщо не биваше да те оставям сама. Това трябваше да се случи на мен, не на теб. Ти не заслужаваш това.

Погали ме по бузата:

— Не знам как да поправя това. Не знам какво да правя. Не знам дори колко кръв си изгубила, нито дали ухапването е смъртоносно. — Той целуна пръстите ми и прошепна: — Не мога да те изгубя, Келси. Няма.

Изгарящото усещане в кръвта ми ме завладя, докато болката замъгли зрението ми. Започнах да се гърча. Болката беше по-ужасна от всичко, което бях изпитвала преди. Рен миеше лицето ми с хладна мокра кърпа, но нищо не можеше да ме разсее от огъня, който прогаряше вените ми. Беше мъчително! След миг осъзнах, че не само моето тяло се гърчеше.

Фаниндра се освободи от ръката ми и се сви до коляното на Рен. Не я винях, че иска да се махне от мен. Тя вдигна глава и отвори качулката си. Устата й зина широко отворена и тя нападна! Ухапа ме по врата, впивайки зъбите си дълбоко в разкъсаната тъкан.

Тя вкара в мен собствената си отрова, дръпна се назад, а после ме ухапа пак и пак, и пак. Изстенах, докоснах врата си, а после отдръпнах ръка и видях процеждаща се гной. Ръката ми бе осеяна и с точици от златисти сокове, покапали от оставените от зъбите пробождания. Загледах как една златиста капка се стече от пръста ми, за да се слее с част от гнойта по дланта ми. Започна да вдига пара и да съска. Отровата на Фаниндра потече из тялото ми. Усещах я като лед, докато се стрелкаше из крайниците ми и проникваше в сърцето ми.

Умирах. Знаех го. Не винях Фаниндра. Тя беше змия в края на краищата и вероятно просто не искаше да страдам повече.

Рен отново повдигна бутилката с вода към устните ми и аз преглътнах с признателност. Фаниндра беше безжизнена, свита на кълбо до него. Рен внимателно почисти ранения ми врат, отмивайки цялата кипяща черна кръв, която бе изтекла.

Поне болката си беше отишла. Каквото и да бе направила Фаниндра, то ме беше вцепенило. Обзе ме сънливост и разбрах, че трябва да се сбогувам. Исках да кажа на Рен истината. Исках да кажа, че той е най-добрият приятел, когото съм имала някога. Че съжалявам за начина, по който се бях отнасяла с него. Исках да му кажа… че го обичам. Но не можех да кажа нищо. Гърлото ми се беше свило, вероятно отекло от змийската отрова. Всичко, което можех да направя, беше да го гледам, докато той коленичи над мен.

Така е добре. Достатъчно ми е да погледна за последен път прелестното му лице. Ще умра щастлива.

Бях толкова уморена. Клепачите ми бяха твърде натежали, за да ги държа отворени. Затворих очи и зачаках да дойде смъртта. Рен разчисти място и седна близо до мен. Облягайки главата ми върху ръката си, той ме придърпа на скута и в обятията си. Усмихнах се.

Още по-добре. Вече не мога да отворя очи да го видя, но мога да чувствам ръцете му около мен. Моят ангел-воин може да ме отнесе в обятията си нагоре към рая.

Той ме притисна по-плътно към тялото си и прошепна в ухото ми нещо, което не можах да разбера. После ме обгърна тъмнина.

 

 

Светлината се удари в клепачите ми, принуждавайки ме да ги открехна мъчително. Гърлото ми още гореше и усещах езика си надебелял и обложен.

— Това е твърде болезнено за рай. Трябва да съм в ада.

Дразнещо щастлив глас рече укорително:

— Не. Не си в ада, Келси.

Когато се опитах да помръдна, натъртените ми, присвити от спазми мускули запротестираха.

— Чувствам се, сякаш съм изгубила боксов мач.

— Направи много повече от това. Ето.

Той приклекна до мен и ми помогна да се надигна предпазливо и да седна. Прегледа лицето ми, врата ми, ръцете, а после седна зад мен, за да подпра гърба си на него, и поднесе бутилка вода към устните ми.

— Пий — нареди той. Задържа бутилката вместо мен и я наклони бавно назад, но аз преглъщах жадно и бързо, и част от водата се стече от отпуснатата ми уста и покапа надолу по брадичката ми, а после взе да се стича надолу към гърдите ми.

— Благодаря, сега си имам мокра тениска.

Почувствах усмивката му на тила си.

— Може би това е било намерението ми.

Изсумтях и вдигнах ръка към лицето си. Побутнах с пръст бузата и ръката си. Кожата беше изтръпнала и в същото време я усещах малко вдървена.

— Имам чувството, че цялото ми тяло е било напомпано с новокаин и точно си връщам обратно чувствителността. Хайде, подай ми бутилката. Мисля, че сега мога да я повдигна сама.

Рен пусна бутилката с водата и обви две ръце около кръста ми, дръпвайки ме назад, за да се облегна изцяло на гърдите му. Бузата му леко одраска моята и той промърмори тихо:

— Как се чувстваш?

— Жива, предполагам, макар че със сигурност ще ми дойде добре малко аспирин.

Той се засмя тихо и извади хапчетата от раницата.

— Ето — каза, подавайки ми два аспирина. — Намираме се на входа към пещерите. Все още трябва да минем през пещерите и дърветата, а после да се изкачим обратно до Хампи.

— Колко време бях извън строя? — попитах замаяно.

— Два дни.

— Два дни! Какво се случи? Последното, което си спомням, е как Фаниндра ме ухапа и умрях.

— Не умря. Ухапа те един Капа. Обработваше те бързо, когато те открих. Сигурно те е проследил до там. Те са противни създания. Радвам се, че дърветата довършиха повечето от тях.

— Онзи, който ме намери, беше изподран и окървавен, но явно не го беше грижа.

— Да, повечето от онези, които ме последваха, бяха разкъсани от дърветата. Изглежда, нищо не спираше преследването им.

— Някой от тях не те ли последва дотук?

— Спряха да ме преследват, щом наближих пещерата. Сигурно се страхуват от нея.

— Не ги виня. Ти… по целия път ли ме носи? Как удряше дърветата и ме държеше в същото време?

Той въздъхна:

— Метнах те на рамо и блъсках по дърветата, докато излязохме от тях. После прибрах гадата, сложих на гръб раницата ти и стигнах дотук, като те носех на ръце.

Отпих жадно от бутилката с водата и чух как Рен издишва дълбоко.

Каза тихо:

— Много неща съм преживял през живота си. Участвал съм в кървави битки. Бил съм с приятели, които загинаха. Виждал съм да причиняват ужасни неща на хора и зверове, но никога не съм изпитвал страх. Бил съм в беда. Чувствал съм се неспокоен и напрегнат. Бил съм в смъртна опасност, но никога не съм изживявал онзи страх, от който човек се облива в студена пот, онзи, който разяжда човека жив, поваля го на колене, и го кара да моли. Всъщност винаги съм се гордял, че съм над тези неща. Мислех, че съм страдал достатъчно и съм видял, толкова много, че вече нищо не би могло да ме уплаши.

Той ме целуна леко по врата.

— Грешах. Когато те намерих и видях онова… онова нещо да се опитва да те убие, бях разярен. Унищожих го без колебание.

— Капа бяха ужасяващи.

— Не се страхувах от Капа. Страхувах се… че съм те загубил. Почувствах неудържим, присвиващ стомаха ми, разяждащ страх. Беше непоносимо. Най-мъчителната част беше, когато осъзнах, че не искам да живея повече, ако ти си отидеш, и знаех, че не мога да направя нищо по въпроса. Щях да бъда впримчен завинаги в това жалко съществуване без теб.

Чух всяка дума, която изрече. Тя ме пронизваше и знаех, че щях да се чувствам по същия начин, ако ролите ни бяха разменени. Но си казах, че прочувственото му изказване е просто отражение на силното напрежение, на което бяхме подложени. Мъничкото растение на любовта в сърцето ми се вкопчваше във всяка тъничка мисъл, попиваше думите му като сладки капки утринна роса. Но аз упрекнах сърцето си и избутах нежните изрази на обич другаде, твърдо решена да остана незасегната от тях.

— Всичко е наред. Тук съм. Не е нужно да се страхуваш. Все още съм наблизо, за да ти помогна да развалиш проклятието — казах, опитвайки се да придам на гласа си равен тон.

Той ме стисна за талията и прошепна тихо:

— За мен развалянето на проклятието вече нямаше значение. Помислих си, че умираш.

Преглътнах и се опитах да прозвуча небрежно:

— Е, не умрях. Виждаш ли? Доживях да споря отново с теб. Сега не ти ли се иска да беше станало обратното?

Ръцете му се вдървиха и той заплаши:

— Никога не казвай това, Келс.

След секунда колебание казах:

— Е, благодаря ти. Благодаря ти, че ме спаси.

Той ме притегли по-близо и аз си позволих за минута, само за минута, да се облегна на него и да се наслаждавам.

В крайна сметка за малко не бях умряла. Заслужавах някаква награда, задето съм оцеляла, нали?

След като минутата ми изтече, аз се извих, за да се издърпам напред и да се измъкна от хватката му. Той неохотно ме пусна и аз се обърнах да го погледна в лицето с нервна усмивка. Изпробвах краката си, които ми се сториха достатъчно силни, за да продължа да вървя.

Когато си мислех, че умирам, ми се искаше да кажа на Рен, че го обичам, но сега, когато знаех, че съм оцеляла, това беше последното, което исках да направя. Силната решимост да го държа на дистанция се върна, но изкушението да си позволя да си отдъхна, обгърната в обятията му, беше силно, наистина мощно. Обърнах му гръб, изправих рамене и взех раницата.

— Хайде, тигре. Да продължаваме. Чувствам се здрава като кон — излъгах.

— Наистина мисля, че е добре да не се пресилваш и да си починеш още малко, Келс.

— Не. Спя вече от два дни. Готова съм да извървя още безброй мили.

— Поне почакай да хапнеш нещо.

— Метни ми едно енергийно блокче и ще ям по пътя.

— Но, Келс…

Очите ми се приковаха за кратко върху неговите кобалтовосини и казах меко:

— Имам нужда да се махна оттук.

Обърнах се и започнах да събирам багажа ни. Той просто седеше там, наблюдавайки ме внимателно, очите му прогаряха гърба ми. Наистина отчаяно исках да се махна оттам. Колкото по-дълго бяхме заедно, толкова повече се разколебаваше решимостта ми. Почти бях готова да го помоля да остане тук с мен завинаги и да живеем сред дърветата с игличките и Капа, ако скоро не си върнех обратно тигърската част от него, щях да си изгубя ума по мъжа завинаги.

Най-накрая той изрече бавно, почти тъжно:

— Разбира се. Както кажеш, Келси. — Изправи се, протегна се, а после угаси огъня.

Приближих се до Фаниндра, която се беше навила спираловидно, преобразявайки се в гривна, и се взрях надолу към нея.

— Тя ти спаси живота, знаеш ли. Онези ухапвания те изцелиха — обясни Рен.

Вдигнах ръка и докоснах врата си там, където ме беше ухапал онзи Капа. Кожата беше гладка, без нито една гънка или белег. Приклекнах.

— Предполагам, че си ме спасила отново, а, Фаниндра? Благодаря.

Вдигнах я и я сложих върху ръката си над лакътя, грабнах си раницата и после извървях няколко крачки напред.

Завъртях се кръгом:

— Идваш ли, Супермен?

— Точно зад теб.

Влязохме в отвора на черната пещера. Рен ми подаде ръка. Не й обърнах внимание и тръгнах да влизам в тунела. Той ме спря и отново протегна длан, като се взираше многозначително в нея. Въздъхнах и улових два от пръстите му в своите. Усмихнах се смутено и отново показах твърде очевидно опита си да избягвам физическия контакт. Той изпъшка отвратено, хвана ме за лакътя и дръпна тялото ми към своето, обвивайки ръка около раменете ми.

Тръгнахме бързо през тунелите. Другите Рен-овци и Келси-та стенеха и зовяха още по-настойчиво от преди. Затворих очи и оставих Рен да ме води през тунела. Ахнах, когато фигурите се приближиха и се опитаха да положат призрачните си ръце върху нас.

Рен прошепна:

— Не могат да добият телесна форма, освен ако не им обърнем внимание.

Вървяхме през тунела възможно най-бързо. Зловещи силуети и познати образи се състезаваха за вниманието ни. Господин Кадам, Кишан, родителите ми, осиновителите ми, дори господин Маурицио, крещяха, умоляваха, настояваха и заповядваха.

Успяхме да минем през тунела много по-бързо, отколкото първия път. Рен още държеше ръката ми в топлата си хватка, след като излязохме, и аз се опитах внимателно и ненатрапчиво да освободя ръката си от неговата. Той погледна към мен, а после към преплетените ни ръце. Повдигна вежда и се ухили злобно. Задърпах се по-силно, но той просто затегна хватката си. Накрая трябваше да извия ръката си и да я дръпна рязко, за да го накарам да ме пусне.

Дотук с деликатността.

Той ми се ухили многозначително, докато аз му отвърнах с гневен поглед.

Не след дълго се изправихме отново пред гората от дърветата игли и Рен се отправи смело към дърветата. Удряйки с гадата, той се придвижваше бавно напред, правейки пътека, по която да вървя безопасно. Клоните го удряха жестоко и раздраха ризата му на парцали. Той я захвърли настрани и аз открих, че се взирам омаяно първо в набъбналите мускули на ръцете му, а после — в порязаните места, докато те зарастваха пред очите ми. Скоро той беше подгизнал от пот, а аз не можех да гледам повече. Забих поглед в краката си и го следвах мълчаливо.

Той се отправи към дърветата. Удряйки по тях с гадата, заобиколихме бодливата гора без повече инциденти.

Съвсем скоро вече се катерехме по скалите, водещи към пещерата, отправяйки се обратно към статуята на Угра Нарасимха в Хампи. Когато стигнахме дългия тунел, Рен на няколко пъти понечи да каже нещо, но се спря. Бях любопитна, но не достатъчно, че да започна разговор.

Извадих фенерчето си, тръгнах така, че да оставя разстояние между нас и накрая се озовах плътно притисната към другата страна на пещерата. Той хвърли поглед към мен веднъж, но ме остави да се държа на разстояние. Накрая тунелът стана толкова тесен, че отново трябваше да вървим един до друг. Всеки път щом хвърлях поглед към Рен, виждах, че ме наблюдава.

Когато най-накрая стигнахме края на тунела и видяхме каменните стъпала, които водеха на повърхността, Рен спря.

— Келси, имам една последна молба към теб, преди да се отправим нагоре.

— И каква ли ще е тя? Може би искаш да поговорим за тигърските сетива или маймунските ухапвания на разни странни места?

— Не, искам да ме целунеш.

Избъбрих:

— Какво? Да те целуна? За какво? Не мислиш ли, че достатъчно ме целува по време на това пътуване?

— Угоди ми, Келс. Това е краят на пътя за мен. Напускаме мястото, където мога да бъда човек през цялото време. Така че, да, искам да ме целунеш още веднъж.

Поколебах се:

— Добре, ако се получи, можеш да целуваш колкото си щеш момичета. Така че защо да се занимаваш с мен точно сега?

Той прокара раздразнено ръка през косата си:

— Защото така! Не искам да целувам всички други момичета! Искам да целувам теб!

— Чудесно! Ако това ще те накара да млъкнеш! — Наведох се и го целунах лекичко по бузата. — Ето!

— Не. Не е достатъчно добре. По устните, моя preta.

Наведох се и го целунах бързо по устните.

— Ето. Сега може ли да вървим?

Изминах, марширувайки, първите две крачки, а той плъзна ръка под лакътя ми и ме завъртя, извивайки ме така, че паднах напред в обятията му. Хвана ме здраво през кръста. Самодоволната му усмивка внезапно се превърна в сериозно изражение.

— Една целувка. Истинска. Такава, която ще помня.

Канех се да кажа нещо блестящо саркастично, вероятно нещо от рода на това, че няма разрешение, когато той плени устата ми със своята. Бях твърдо решена да остана скована и безучастна, но той беше изключително търпелив. Загриза ъгълчетата на устата ми и започна да полага леки, бавни целувки по неподатливите ми устни. Беше толкова трудно да не му отговоря.

Борих се храбро, но понякога тялото предава ума. Той бавно, методично помете съпротивата ми. И чувствайки, че печели, мина в настъпление и започна да ме прелъстява още по-умело. Притисна ме здраво към тялото си и прокара ръка нагоре към врата ми, започна да го масажира внимателно, дразнейки плътта ми с връхчетата на пръстите си.

Почувствах как мъничкият кълн на любовта в мен се протяга, набъбва и се разлиства, сякаш той го поливаше с „Любовна отвара номер девет“ или „Чудодеен еликсир“. В този момент се предадох и реших: какво пък, по дяволите. Винаги можех да го смачкам в зародиш. И съвсем разумно си казах, че когато ми разбие сърцето, поне ще ме е целунал както трябва.

Ако не друго, ще си имам един наистина хубав спомен, към който да се връщам през старомоминството си, изпълнено с множество котки. Или множество кучета. Мисля, че напълно ще съм се наситила на котките. Изпъшках тихо. Да. Със сигурност — кучета.

Отдадох се на целувката и въодушевено го целунах в отговор. Влагайки в прегръдката всичките си тайни емоции и нежни чувства, обвих ръце около врата му и плъзнах ръце в косата му. Придърпвайки тялото му толкова по-близо до моето, го прегърнах с цялата топлота и обич, които не си позволявах да изразя с думи.

Той се поколеба, шокиран за един кратък миг, а после бързо приспособи подхода си, достигайки до лудешка страст. Шокирах себе си, отговаряйки му също така енергично. Прокарах длани нагоре по силните му ръце и рамене, а после — надолу по гърдите му. Чувствата ми бяха в безпорядък. Чувствах се необуздана. Жадна. Вкопчих се в ризата му. Все ми се струваше, че не съм достатъчно близо до него. Дори уханието му бе съблазнително.

Бихте си помислили, че след няколко дни на преследване от странни същества и преход през тайнствено кралство той ще мирише лошо. Всъщност искаше ми се да мирише лошо. Сигурна съм, че аз миришех. Искам да кажа — как може да се очаква едно момиче да е свежо като маргаритка, докато трамбова из джунглата и го преследват маймуни? Просто не е възможно.

Отчаяно ми се искаше той да има някакъв недостатък. Някаква слабост. Някакво… несъвършенство. Но Рен ухаеше удивително — имаше мириса на водопади, на топъл летен ден, сандалово дърво, всичките — в „опаковката“ на зашеметяващ, невероятно привлекателен мъж.

Как може едно момиче да се защити от съвършено изпипано нападение, извършено от съвършен мъж? Предадох се и оставих Господин Съвършения да завладее сетивата ми. Кръвта ми гореше, сърцето ми блъскаше с гръмотевичен тътен, нуждаех се от него все по-силно и в обятията му изгубих всякаква представа за времето. Усещах и виждах единствено Рен. Устните му. Тялото му. Душата му. Исках го изцяло.

Най-сетне той сложи ръце на раменете ми и внимателно ни раздели. Изненадах се, че имаше нужната сила на волята, за да спре, защото аз ни най-малко не бях способна на това. Примигнах замаяно. И двамата дишахме тежко.

— Това беше… поучително — прошепна той. — Благодаря, Келси.

Примигнах. Страстта, която бе притъпила ума ми, се разнесе в миг и умът ми рязко се съсредоточи върху ново чувство. Раздразнение.

— „Благодаря? Благодаря!“ За всичките… — Закрачих гневно, а после се извъртях рязко да погледна надолу към него. — Не! Аз ти благодаря, Рен! — Ръцете ми прорязаха въздуха. — Вече получи каквото искаше, така че ме остави на мира! — Изтичах бързо нагоре по стълбите, за да оставя известно разстояние между нас.

Поучително? Това пък за какво беше? Изпитваше ли ме? Оценяваше с резултат от едно до десет умението ми да се целувам? Каква дързост!

Радвах се, че съм ядосана. Можех да изтласкам всички други емоции в дъното на ума си и да се съсредоточа само върху гнева и възмущението.

Той заскача нагоре по стълбите, вземайки ги по две наведнъж.

— Това не е всичко, което искам, Келси. Това е сигурно.

— Е, вече не ме е грижа какво искаш!

Той ме стрелна с многозначителен поглед и повдигна вежда. После измъкна крак от пролуката, стъпи върху земята и мигновено се преобрази отново в тигър.

Засмях се подигравателно:

— Ха! — Спънах се в един камък, но бързо намерих опора. — Така ти се пада! — креснах гневно и се запрепъвах сляпо по сумрачната пътека.

След като разбрах накъде да вървя, тръгнах с гневни резки крачки.

— Хайде, Фаниндра. Да вървим да намерим господин Кадам.