Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (20)

19. Хампи

По обратния път към града господин Кадам слушаше с напрегнато внимание всяка подробност от преживяването ни в храма на Дурга. Изстрелваше с бясна скорост десетки въпроси. Питаше за подробности, които в онзи момент дори не бях сметнала за важни. Например, искаше да знае какви изображения е имало на другите три колони в храма, а не мисля, че изобщо ги погледнах.

Господин Кадам беше толкова погълнат от историята, че подкара право към хотела и забрави да остави Рен в джунглата. Направихме обратен завой и аз изведох Рен навън. Господин Кадам беше доволен да остане в джипа и да разгледа гадата по-подробно.

Тръгнах с Рен през високата трева чак до дърветата, наведох се, прегърнах го и прошепнах: „Можеш да останеш отново в стаята ми в хотела, ако искаш. Ще ти запазя малко от вечерята“. Целунах го по темето и го оставих там, загледан след мен.

За вечеря господин Кадам отиде в кухнята на хотела, за да ни приготви вегетариански омлети с пържени филийки на тиган и сок от папая. Умирах от глад и гледайки другите ястия, които излизаха от кухнята, изпитах голяма признателност, че господин Кадам обича да готви. Една от жените, или може би друга гостенка на хотела, вареше нещо в голяма тенджера и миризмата не беше особено съблазнителна. Доколкото можех да предположа, вареше прането.

Изядох пълна чиния, а после помолих господин Кадам за втора порция от омлета и сока, която да отнеса в стаята си, в случай че огладнея през нощта. Той беше повече от щастлив да изпълни молбата ми и за мой късмет не ме попита нищо.

Оставих гадата под грижите на господин Кадам, но открих, че змиевидният амулет отказва да помръдне от ръката ми, независимо как се опитвах да го изхлузя, смъкна или издърпам. Господин Кадам се безпокоеше, че някой ще се опита да ми го открадне.

— Повярвайте ми — казах — страшно бих искала да сваля Фаниндра. Но ако бяхте видели как се намота върху ръката ми, и вие щяхте да искате да си остане неодушевена.

Задушавайки бързо тази мисъл, аз се сгълчах, задето забравих, че Фаниндра е дар и божествена благословия и прошепнах бързо извинение към нея.

Когато се върнах в стаята си, се преоблякох в пижама, което ми струваше доста усилия. За мой късмет, имах горнище с къс ръкав. Пъхнах горната част на ръкава в извивката на Фаниндра, така че главата й да не е покрита, и взех четката си за зъби. Погледнах Фаниндра в огледалото, докато си миех зъбите.

Потупвайки леко змията по главата, промърморих с четката за зъби в уста: „Е, Фаниндра, надявам се, че обичаш водата, защото утре сутринта смятам да си взема душ и ако си още на ръката ми, значи идваш с мен“.

Змията остана застинала, но твърдите й очи проблеснаха в отговор към мен от огледалото в сумрачната стая.

След като си измих зъбите, включих вентилатора на тавана, оставих вечерята на Рен на тоалетката и се покатерих в леглото. Тялото на змията се впи в ребрата ми, затруднявайки ме да се настаня удобно. Мислех си, че никога няма да мога да заспя с това твърдо бижу, увито около ръката ми, но накрая се унесох.

 

 

Събудих се посред нощ от тихото драскане на Рен по вратата. Нетърпелив да се приближи до мен, той хапна бързо, а после обви ръце около мен и ме притегли на скута си. Притисна буза към челото ми и заговори за Дурга и гада. Изглеждаше развълнуван заради това, което гада можеше да прави. Кимнах сънливо и се размърдах, облягайки глава на гърдите му.

Чувствах се защитена, сгушена в прегръдките му, и с наслада слушах топлия тембър на гласа му, докато говореше тихо. По-късно той затананика леко и почувствах как силното биене на сърцето му отеква ритмично до бузата ми.

След малко спря и отмести ръце, докато аз възроптах сънливо. Намествайки отново отпуснатото ми тяло, той ме вдигна на ръце и ме гушна до себе си. Полузаспала, промърморих, че мога да вървя, но той не ми обърна внимание, сложи ме на леглото и внимателно оправи крайниците ми. Почувствах как ме целува съвсем леко по челото и ме покрива с юргана, а после изгубих съзнание.

По някое време по-късно сепнато отворих очи. Златната змия я нямаше! Втурнах се да светна лампата и я видях да почива на нощното шкафче. Още беше застинала неподвижно, но сега се беше свила на кълбо с глава, отпусната върху тялото. Наблюдавах я подозрително за един миг, но тя не помръдна.

Потръпнах, представяйки си как по тялото ми се плъзга жива змия, докато спя. Рен вдигна тигърската си глава и ме погледна загрижено. Потупах го и му казах, че съм добре и че Фаниндра се е преместила през нощта. Помислих си да помоля Рен да спи между змията и мен, но реших, че трябва да бъда смела. Вместо това се обърнах на една страна и се увих плътно в юргана си, за да попреча с крайниците ми да се случат разни странни неща без мое знание.

Освен това споменах на Фаниндра, че ще й бъда признателна, ако не се хлъзга нагоре-надолу по тялото ми, когато не усещам това, и казах, че бих предпочела да не се случва изобщо, ако може да го избегне.

Тя не помръдна, нито мигна с някое от зелените си очи.

Змиите мигат ли? Размишлявайки върху този важен въпрос, аз се претърколих обратно на една страна и с лекота заспах.

На другата сутрин Рен си беше отишъл, а Фаниндра не се беше помръднала, затова реших, че е идеалният момент за един душ. Бях отново в стаята си, подсушавайки косата си с кърпа, когато забелязах, че Фаниндра отново е променила формата си. Този път се беше навила на пръстени, както преди, готова да бъде поставена на ръката ми.

Вдигнах я внимателно и плъзнах неподатливото й тяло нагоре по дължината на ръката си, където тя се намести удобно. Този път, когато се опитах да я издърпам, тя се плъзна надолу с лекота.

Избутвайки я обратно нагоре, казах:

— Благодаря ти, Фаниндра. Ще бъде много по-лесно, ако мога да те свалям, когато се наложи.

Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че видях как смарагдовите й очи засияват леко за миг.

Точно приключвах със сплитането на косата си и я връзвах със зелена панделка, за да е в тон с очите на Фаниндра, когато чух почукване. Господин Кадам стоеше отвън пред вратата с току-що измита коса и подрязана брада.

— Готова ли сте за тръгване, госпожице Келси? — попита той, като взе чантата ми.

Освободихме стаята в хотела и отидохме с джипа до гористия район, за да приберем Рен. Чакахме няколко минути, после той най-сетне изхвърча от дърветата и затича да посрещне колата. Засмях се нервно.

— Днес се успа малко, а?

Вероятно току-що се беше прибрал, тичайки по целия обратен път. Изгледах го многозначително, надявайки се да разбере изражението ми, което казваше: „наистина трябваше да си тръгнеш по-рано“.

На път за Хампи спряхме на една сергия за плодове и купихме плодов шейк с кисело мляко, наречен ласи, и по едно пълнозърнесто блокче за закуска. Когато изпих половината от напитката си, предложих останалото на Рен. Той провря глава между предните седалки и излочи остатъка. Дългият му език обра със сърбане каквото беше останало от шейка, а освен това той се постара да близва „случайно“ ръката ми при всяко второ отпиване.

Засмях се:

— Рен! Много благодаря. Сега ръцете ми са целите лепкави.

Той се наведе през седалката и започна да ближе ръцете ми по-въодушевено, като въртеше розовия си език между пръстите ми.

— Добре! Добре! Гъделичкаш ме. Благодаря, но стига толкова.

Господин Кадам се разсмя искрено, после се пресегна да отвори жабката и ми подаде пакетче антибактериални мокри кърпички за ръце.

Докато бършех тигърската слюнка от ръцете си, заплаших:

— Да видим дали някога отново ще си поделя млечен шейк с теб.

Чух гърлено ръмжене откъм задната седалка. Когато погледнах назад към Рен миг по-късно, той беше олицетворение на невинен тигър, но аз не се хванах.

Господин Кадам отбеляза, че наближаваме Хампи и посочи голяма постройка в далечината. Обясни:

— Онази висока, конусовидна постройка, която виждате напред, се нарича храмът Вирупакша. Това е най-прочутата сграда в Хампи, която била основана преди две хиляди години. Скоро ще минем край пещерата Сургива, където казват, че са скрити накитите на Сита.

— Накитите още ли са там?

— Никога не били открити, което също е една от причините, поради които градът толкова често е бил плячкосван от ловци на съкровища — заяви господин Кадам, спря встрани от пътя и пусна Рен навън. — През деня там ще има твърде много туристи, затова Рен може да почака тук, докато ние обиколим наоколо и потърсим знаци, които да ни подскажат нещо. Ще се върнем за него рано вечерта.

Паркирахме пред портата. Господин Кадам ме поведе към първата и най-голяма постройка — храмът Вирупакша. Беше с височина около десет етажа и наподобяваше гигантска преобърната вафлена фунийка. Сочейки напред, той илюстрираше с примери архитектурните му забележителности.

— Във всички онези странични постройки на този храм има вътрешни дворове, светилища и входове. Вътре има вътрешно светилище с колонади и параклиси, които представляват дълги, сводести коридори, отворени към централен вътрешен двор. Елате, ще ви покажа.

Докато вървяхме из храма, господин Кадам напомни, че търсим вход към Кишкинда — свят, управляван от маймуни.

— Не съм сигурен как ще изглежда, но навярно ще има друг знак с форма на отпечатък от длан. В пророчеството на Дурга се споменаваха и змии.

Още змии, помислих си, присвивайки се ужасено. Врата към митичен свят? Нещата просто продължаваха да стават все по-странни и по-странни, колкото повече задълбавах в това приключение.

С напредването на деня бях толкова заслепена от руините, че напълно забравих целта на присъствието ни там. Всичко, което виждах, беше удивително. Спряхме при друга конструкция, наречена Каменната колесница. Представляваше каменно изваяние на храм в миниатюра, поставено на колела. Колелата на колесницата бяха оформени да наподобяват цветове от лотос и можеха дори да се въртят като обикновени гуми.

Друга постройка, наречена Храмът Витхала, имаше красиви статуи на танцуващи жени. Слушахме туристически гид, който обясняваше значението на петдесет и шестте колони на храма. Той каза: „При удар, колоните вибрират и произвеждат звуци точно като музикални ноти. Някой истински умел музикант може дори да изсвири песен на тях“.

Останахме неподвижни за момент, за да послушаме как колоните жужат и вибрират, докато той леко почукваше по камъка. Магическите музикални тонове запулсираха през нас, издигнаха се във въздуха и бавно заглъхнаха в небитието. Звукът изчезна дълго преди вибрациите да спрат.

Спряхме в друга постройка, наречена Банята на Кралицата. Господин Кадам посочи отличителните й черти:

— Банята на кралицата беше място, където владетелят и неговите съпруги можеха да си отдъхват. Около централната част имаше покои. Балкони се издаваха от правоъгълните постройки и жените седяха, гледаха към басейна за къпане и си почиваха. Акведукт отвеждаше вода в тухления басейн, а отстрани имаше малка цветна градина, където жените можеха да се разхождат и да си правят пикници.

Басейнът беше около петдесет фута дълъг и шест фута дълбок. Изливаха благовония във водата, за да я направят по-ароматна, а по повърхността разпръскваха венчелистчета от цветя. Около басейна имаше и шадравани с форма на лотос. Все още могат да се видят няколко от тях. Около цялата конструкция имаше канал, а сградата се охраняваше строго, така че само кралят можеше да влиза и да се забавлява с жените. Всички останали кандидати бяха държани надалече.

Погледнах го смръщено:

— Ъмм, ако кралят е бил единственият мъж, който е можел да влиза вътре, тогава как така знаете толкова много подробности за басейна на дамите?

Той поглади брадата си и се ухили.

Шокирана, прошепнах:

— Господин Кадам! Не сте проникнали в харема на владетеля, нали?

Той леко сви рамене:

— За един младеж беше нещо като обред за съзряване да се опита да проникне в Банята на Кралицата и неколцина умряха, докато опитваха. Аз случайно съм един от малкото смелчаци, които оцеляха след преживяването.

Засмях се:

— Е, трябва да кажа, че цялото ми мнение за вас се промени. Да проникнете в харем! Кой би си помислил? — Извървях още няколко крачки, а после рязко се обърнах: — Чакайте малко. „Обред за съзряване“ ли казахте? Рен и Кишан дали…?

Той направи пауза и вдигна ръце:

— Може би ще е по-добре, ако ги попитате сама. Не бих искал да кажа нещо нередно.

Изсумтях:

— Хмм. Това определено се качи на върха на списъка с въпросите, които ще задам на Рен.

Продължихме и обиколихме Къщата на Победата, Двореца на Лотуса и Маханавами Дибба, но не видяхме там нищо особено интересно или изключително. Дворецът на Благородниците беше място за дипломатически разговори и угощаване с вино и храна на висши служители. Кралската мерилия беше постройка, използвана от кралете за претегляне на злато, пари и зърно за размяна, и се използваше също и за раздаване на милостиня на бедните.

Любимото ми място бяха Слонските обори. Дълга, подобна на пещера постройка, в най-добрите си времена мястото беше подслонявало единайсет слона. Господин Кадам обясни, че тези слонове не се използвали в битка, а за ритуали. Те били личните животни на краля — изключително добре обучени и използвани за най-различни церемонии. Често били нагиздвани със златен брокат и накити, а кожата им била боядисвана. Постройката имаше десет купола с различни размери и форми, поставени отгоре върху отделението на всеки слон. Той обясни, че други слонове били държани също и за помощ в черната работа и строителството, но това лично стадо сигурно е било специално.

Последното, което видяхме, беше голяма статуя на Угра Нарасимха. Когато попитах господин Кадам какво олицетворява, той не отговори. Заобиколи статуята, като я разглеждаше от множество различни ъгли, докато мислеше и си мърмореше тихо под носа.

Засенчих очи и огледах върха й. Опитвайки се да привлека вниманието на господин Кадам, повторих:

— Кой е той? Доста грозен тип е.

Този път господин Кадам отвърна:

— Угра Нарасимха е бог в наполовина човешки и наполовина лъвски образ, макар че може да приема и други образи. Трябва да изглежда плашещ и впечатляващ. Най-прочут е с това, че убил един крал на демоните. Това, което е интересно, е, че кралят на демоните не можел да бъде убит нито на земята, нито в космоса, нито денем, нито нощем, нито вътре, нито вън, нито от човек, нито от животно, нито от мъртъв, нито от жив предмет.

— Определено изглежда, че в Индия си имате множество неуязвими демони, които тичат наоколо. И как убил краля на демоните?

— Угра Нарасимха бил много находчив. Взел краля на демоните, сложил го на скута си и после го убил по здрач, на един праг с ноктите си.

Засмях се.

— Звучи като мис Скарлет, в парника със свещник.

Господин Кадам се засмя.

— Наистина, така звучи.

— Хмм, „нито денем, нито нощем“, това е по здрач, „нито вън, нито вътре“ е бил прагът, а той е бил наполовина човек и наполовина лъв, така че това покрива изискването „получовек-полуживотно“. Нито на земята, нито на небето значи на скута му… какво беше другото?

Той отговори:

— Не можел да бъде убит нито от мъртво, нито от живо същество, по-точно, нито одушевено, нито неодушевено, затова той използвал ноктите си.

— Ха. Това наистина е много находчиво.

— Впечатлен съм, Келси. Ти откри по-голямата част от това сама. Ако погледнеш внимателно, ще видиш, че той седи върху пръстените на седмоглава змия, а главите образуват свод над него, с отворени качулки, за да направят сянка за главата му.

Направих гримаса:

— Ъ-хъ, това определено са змии. — Присвих неудобно ръка и надникнах към златната си змия. Фаниндра все още беше твърдо бижу.

Господин Кадам отново започна да си мърмори полугласно и прекара дълго време, оглеждайки статуята на Угра Нарасимха.

— Какво търсите, господин Кадам?

— Част от пророчеството гласи: „нека змиите ви направляват“. Преди си мислех, че може да се има предвид само твоята златна змия, но може би множественото число е важно.

Присъединих се към него в търсенето на таен вход или отпечатък от длан като онзи, който намерих преди, но не видях нищо. Опитвахме се да бъдем толкова небрежни и безгрижни като другите туристи, докато изучавахме статуята.

Най-накрая предавайки се, господин Кадам каза:

— Мисля, че може да е добра идея, ако вие с Рен се върнете тук тази вечер. Имам подозрение, че входът към Кишкинда може да е тук до тази статуя.

За вечеря приготвихме пикник за Рен. Накъсах му парчета пиле „Тандури“, които той внимателно изгриза от ръката ми, и му разказахме за различните постройки, които бяхме проучили в храма.

Господин Кадам ни обясни, че руините са затворени за посетители по залез, освен ако не се провежда специално събитие.

— През повечето вечери има пазачи на пост, които се оглеждат за ловци на съкровища. Всъщност — каза замислено той — ловците на съкровища са отговорни за голяма част от разрушението, което виждате при руините сега. Търсят злато и скъпоценни камъни, но тези неща отдавна са отнесени от Хампи. Съкровищата на Хампи сега са тъкмо същите тези неща, които те унищожават.

Господин Кадам смяташе, че ще е най-добре да ни остави на едно място от другата страна на хълмовете, защото нямаше пътища за влизане в Хампи, а и не се охраняваше.

— Но ако няма никакви пътища, тогава как ще стигнем дотам? — попитах, боейки се от отговора на господин Кадам.

Той се ухили:

— Офроуд шофирането е една от причините, поради които купих джипа, госпожице Келси. — Той оживено потри ръце. — Ще бъде вълнуващо!

Изпъшках и промърморих:

— Фантастично. Вече ми се гади.

— Ще трябва да носиш гадата в раницата си, Келси. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

— Разбира се. Всъщност не е чак толкова тежка.

Той спря това, което правеше, и ме погледна, озадачен:

— Какво искаш да кажеш с това, че не е тежка? Всъщност е много тежка. — Той я освободи от плата, в който беше увита и я повдигна с две ръце, напрягайки мускули, за да я удържи.

Озадачена, промърморих:

— Това е странно. Помня, че беше лека за големината си. — Приближих се и взех гадата от него, и ние и двамата бяхме шокирани, че можех с лекота да я вдигна с една ръка. Той я взе обратно и се опита да я повдигне с една ръка, и отново се преви под тежестта й.

— На мен ми се струва, че тежи поне двайсет и пет кила.

Взех я отново.

— На мен ми се струва може би като пет-шест кила.

— Удивително — изрече зачудено той.

Шокирана, добавих:

— Нямах представа, че всъщност тежи толкова много.

Господин Кадам отново взе оръжието от мен, уви го в меко одеяло, а после го сложи в раницата ми. Скочихме обратно в джипа и той подкара по един второстепенен път, който се смени с черен път; той премина в чакъл, който пък се превърна в две линии в прахта, а после изчезна напълно.

Той отвори вратата да излезем и устрои минилагер, уверявайки ме, че Рен ще може да намери обратния път. Даде ми също и едно малко фенерче, препис на пророчеството, а после добави и едно предупреждение:

— Не използвайте фенерчето, освен ако не се наложи. Бъдете пестелива, защото нощем охранители обхождат руините. Бъдете нащрек. Рен може да ги подуши, че идват, така че би трябвало да сте в безопасност. Освен това бих предложил Рен да остава в образа на тигър възможно най-дълго, в случай че ви потрябва за нещо по-късно.

Той стисна раменете ми и се усмихна:

— Късмет, мис Келси. Помнете, че може и да не намерите абсолютно нищо. Може да ни се наложи да започнем съвсем отначало утре вечерта, но имаме много време. Не се безпокойте. Никой и нищо не ни притиска.

— Добре. Е, да го направим, дори ако не е успешно!

Помъкнах се след Рен. Безлунната нощ позволяваше на звездите да блестят по-силно в черното, кадифено небе. Макар да беше красиво, ми се прииска луната да изгрее. За щастие беше лесно да следвам бялата козина на Рен. Теренът беше осеян с ями и дупки, и трябваше да проявявам допълнителна предпазливост. Моментът нямаше да е подходящ да се спъна и да си счупя глезена. Не исках дори да мисля какви ли същества бяха изкопали онези дупки.

След няколкоминутно препъване пред мен меко засия зеленикава светлина. Огледах се наоколо и най-накрая открих, че светлината идва от изработените от скъпоценни камъни очи на Фаниндра. Тя осветяваше тъмната околност за мен, осигурявайки специален вид нощно виждане. Всичко беше ясно очертано, но въпреки това ми се струваше стряскащо, сякаш вървях по извънземен терен на някаква чудата зелена планета.

След почти едночасово ходене пристигнахме в покрайнините на руините. Рен забави крачка и подуши въздуха. Хладен ветрец повяваше над хълмовете и освежаваше топлата вечер. Рен сигурно беше решил, че хоризонтът е чист, защото продължи бързо напред.

Проправяхме си път през руините, тръгвайки по една пътека към статуята на Угра Нарасимха. Руините, които бяха зашеметяващи през деня, сега се извисяваха над мен, хвърляйки тъмни сенки. Красивите арки и колони, на които се бях възхищавала, сега бяха като зинала черна паст, дебнеща да ме погълне. Лекият бриз, на който се бях наслаждавала по-рано, свистеше и стенеше, докато лъкатушеше из проходи и врати, сякаш древни призраци оповестяваха присъствието ни.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха, когато си представих очи, които ни наблюдаваха, и демони, дебнещи в мъгливи коридори. Когато най-сетне наближихме статуята, Рен започна да проучва, да души и да търси скрити процепи.

След като около час търсихме и не открихме нищо, бях готова да се предам, да се върна при господин Кадам и да поспя.

— Изтощена съм, Рен. Толкова по-зле, че нямахме дар за приношение и камбанка. Може би статуята щеше да оживее. Хмм?

Той седна до мен и аз го погалих по главата за миг. Вдигнах поглед към статуята и в ума ми изникна идея. Промърморих:

— Камбанка. Чудя се…

Станах и затичах към храма Витхала с неговите музикални колони. Налучквайки какво да правя, леко почуках три пъти по едната, надявайки се, че никой от пазачите няма да чуе и изтичах обратно при статуята. Очите на седмоглавата змия сега сияеха в червено, а отстрани на статуята се беше появило малко издълбано изображение на Дурга.

— Това е! Знакът на Дурга! Добре, правим нещо, както трябва. Какво да е следващото? Приношение? — Изпъшках от безсилно раздразнение. — Но ние нямаме какво да принесем в дар!

Устата на статуята, изобразяваща наполовина човек, наполовина лъв, се отвори, и тънка, подобна на пипала сива мъгла започна да се излива от нея. Малки облачета от студената, подобна на дим пара започнаха да се кълбят надолу по тялото на статуята, разляха се по земята и започнаха да се разпростират във всички посоки. Червените змийски очи скоро бяха единственото, което все още можех да различа. За да съм спокойна, държах ръката си върху главата на Рен.

Реших да се изкатеря по каменното изваяние и да потърся по главата на статуята някакъв знак. Рен изръмжа, за да възрази, но аз не му обърнах внимание и започнах да се катеря. Беше безсмислено, защото пак не намерих нищо, което да ни насочи нататък. Когато скочих от статуята, не прецених добре разстоянието до земята и се препънах. Рен на мига се озова до мен. Не се бях наранила, ако не броим един счупен нокът, но да бъда обгърната от кълбящата се мъгла беше смразяващо.

Точно тогава, докато се взирах в нокътя си, си спомних разказа на господин Кадам за Угра Нарасимха. Замислих се за минута.

— Рен, може би ако повторим действията, които Угра Нарасимха е извършил, статуята ще ни отведе до следващата стъпка. Да се опитаме да разиграем отново прочутото изпитание на Угра Нарасимха.

Той се отърка леко о ръката ми в тъмнината.

— Добре, има пет части. Първото, което ни трябва, е получовек-полуживотно, значи това си ти. Хайде, застани до мен. Ти можеш да бъдеш Угра Нарасимха, а аз ще бъда кралят на демоните. След това трябва да застанем на някое място, което не е нито вътре, нито вън, така че нека потърсим някакви стъпала или вход.

Затърсих опипом около статуята.

— Мисля, че имаше един малък вход тук, близо до статуята. — Протегнах ръка и опипах каменната рамка на вратата. И двамата пристъпихме под нея.

— Третата част гласеше: „нито денем, нито нощем“. Твърде късно е за здрач или полумрак. Предполагам, че мога да опитам да използвам фенерчето си. — Включих и изключих фенерчето, надявайки се, че това ще е достатъчно. — После идваше онази част с ноктите. Тях ги имаш. Ъмм, мисля, че трябва да ме одраскаш. В историята се говори за убиване, но мисля, че ако ме одраскаш, това може и да свърши работа.

Трепнах.

— Обаче може да се наложи да ме разкървавиш.

Чух как в гърдите му се надигна протестно ръмжене.

— Всичко е наред. Просто ме одраскай малко. Не е голяма работа.

Той отново изръмжа тихо, повдигна лапа и я положи внимателно върху ръката ми. Бях го виждала от разстояние как ловува, а бях виждала и ноктите му по време на схватката му с Кишан. Когато фенерчето блесна върху протегнатите му нокти, не можах да не се почувствам малко изплашена. Затворих очи и чух леко сумтене, когато той се раздвижи, но не почувствах нищо.

Осветих с фенерчето целите си крака и не видях никаква кръв. Знаех обаче, че беше направил нещо, защото бях чула ноктите му да раздират плът. Веднага ме осени подозрение и насочих фенерчето върху бялото му тяло, търсейки мястото, където се бе наранил.

— Рен! Дай да видя. Колко е зле?

Той повдигна крак и видях жестоки разкъсвания там, където ноктите му се бяха впили през козината до плътта. По земята обилно капеше кръв.

Ядосах се:

— Знам, че можеш да оздравяваш бързо, но наистина, Рен, трябваше ли да се нараняваш толкова дълбоко? Знаеш, че и без друго може и да не се получи, ако на мен не ми потече кръв. Оценявам жертвата ти, но въпреки това искам да ме одраскаш. Аз съм тази, която олицетворява краля на демоните, така че ме порежи… за предпочитане не толкова дълбоко.

Той отказваше да повдигне лапа. Наложи се да се наведа и всъщност сама да повдигна тежката му лапа. Когато най-накрая я сложих върху ръката си, той прибра ноктите си.

Казах умолително:

— Рен. Моля те, моля те, съдействай ми. И така е достатъчно трудно.

Той измъкна ноктите си наполовина и леко одраска ръката ми, почти без да остави следа.

— Рен, направи го, моля те. Хайде, бъди добър.

Той издаде меко неодобрително ръмжене и ме одраска по-силно. Драскотините оставиха тъмночервени отоци по дължината на ръката ми над лакътя. Две от драскотините кървяха леко.

— Благодаря. — Трепнах. Наместих фенерчето си, за да видя отново драскотините му, които вече бяха почти зараснали. Удовлетворена, преминах към последната точка.

— Сега, последната точка гласеше, че кралят на демоните не можел да стои нито на небето, нито на земята. Угра сложил демона на скута си, което предполагам означава, че ще трябва да… седна на гърба ти.

Неловко положение. Макар че Рен беше едър тигър и щеше да бъде все едно яздя дребно пони, все още си давах сметка, че той е човек и не ми се струваше правилно да го превръщам в товарно животно. Свалих си раницата и я оставих на земята, питайки се какво да сторя, за да направя това по-малко смущаващо. Събирайки смелост да седна на гърба му, точно бях решила, че няма да е твърде зле, ако седна странично, когато краката ми излетяха изпод тялото.

Рен се беше преобразил в човек и ме беше грабнал на ръце. За миг се заизвивах, протестирайки, но той само ме изгледа — с онзи поглед, който казва: „дори не си прави труда да почваш да спориш“. Затворих си устата. Той се наведе да вдигне раницата, остави я да се люлее от пръстите му, а после попита:

— Какво следва?

— Не знам. Това е всичко, което господин Кадам ми каза.

Той намести тежестта в ръцете си, отиде да застане отново на входа, после надзърна нагоре към статуята. Промърмори:

— Не виждам никакви промени.

Държеше ме здраво и сигурно, докато гледаше статуята и трябва да призная, напълно престана да ме е грижа за онова, което правехме. Драскотините по ръката ми, които преди миг пулсираха, сега изобщо не ме тревожеха. Останах да се наслаждавам на чувството да бъда сгушена до мускулестите му гърди. Кое момиче не би искало да бъде грабнато в обятията на убийствено привлекателен мъж? Оставих погледа си да се зарее нагоре към красивото му лице. Хрумна ми мисълта, че ако трябваше да извая каменен бог, щях да избера Рен за модел. Този тип Угра, наполовина лъв и наполовина човек, не можеше да стъпи и на малкото пръстче на Рен.

Най-накрая той осъзна, че го наблюдавам и каза:

— Ехо, Келс? Имаме да разваляме проклятие, помниш ли?

Само се усмихнах глупаво в отговор. Той изви вежда към мен:

— За какво си мислеше току-що?

— Нищо важно.

Той се ухили:

— Може ли да ти напомня, че си в идеална позиция за гъделичкане и няма път за бягство. Кажи ми.

Божке. Усмивката му беше сияйна, дори в мъглата. Засмях се нервно.

— Ако почнеш да ме гъделичкаш, ще протестирам и ще се боря ожесточено, което ще те накара да ме изпуснеш и да провалиш онова, което се опитваме да постигнем.

Той изсумтя, наведе се плътно до ухото ми, а после прошепна:

— Това звучи като интересно предизвикателство, раджкумари. Може би ще експериментираме с него по-късно. И само за сведение, Келси, не бих те изпуснал.

Начинът, по който изрече името ми, накара кожата на ръцете ми да настръхне и косъмчетата по тях да се изправят. Когато сведох поглед, за да ги разтрия бързо, забелязах, че фенерчето е изгасено. Включих го, но статуята си остана същата. Предавайки се, предложих:

— Не се случва нищо. Може би трябва да изчакаме до зазоряване.

Той се засмя гърлено, докато побутваше с нос ухото ми, и заяви тихо:

— Аз бих казал, че се случва нещо, но не нещото, което ще отвори входа.

Той проправи пътечка от леки, бавни целувки от ухото надолу по шията ми. Въздъхнах едва доловимо и извих шия, за да му дам по-добър достъп. С една последна целувка, той изпъшка и неохотно вдигна глава.

Разочарована, че беше спрял, попитах:

— Какво означава раджкумари!

Той се засмя тихо, внимателно ме остави долу и каза:

— Означава „принцеса“. Хайде да намерим хубаво място да поспим за няколко часа, става ли? Ще изтичам обратно и ще кажа на господин Кадам, че смятаме да изчакаме до зазоряване, за да опитаме отново.

Улови ръката ми и ме отведе до тревисто местенце, скрито от поглед. Щом се настаних, той тръгна. Свих юргана под главата си и се опитах да поспя. Неспокойна, докато Рен не се върна, с благодарност се сгуших до тигърския му гръб и заспах.

 

 

Събуждайки се, открих, че се движа, сгушена в ръцете на Рен. Носеше ме обратно към входа. Сънено измънках:

— Не е нужно да ме носиш. Мога да ходя.

Той се усмихна:

— Беше уморена и сърце не ми даде да те събудя. Освен това вече почти стигнахме.

Навън още беше тъмно, но източният хоризонт точно започваше да просветлява. Статуята си беше същата, както я бяхме оставили — с червени змийски очи, които сияеха, и мъгла, процеждаща се от устата й. Останахме за миг на прага. Незабавно почувствах как нещо се извива и се раздвижва. Беше Фаниндра. Тя внезапно оживя, уголеми се до нормалния си размер и се размота от ръката ми.

Рен ме свали по-близо до земята, за да може тя да падне внимателно към пръстта отдолу. Тя залъкатуши към статуята и намери как да се изкачи до върха, където бяха поставени змийските глави.

Гледахме от стълбите как тя се извива над седемте змии и под тях. Докато минаваше край тях, те също оживяваха и се гърчеха напред-назад. Видяхме как пръстените, върху които се издигаше статуята, бавно се преобразяват в люспеста плът.

Фаниндра слезе обратно долу и се плъзна до Рен и мен. Навивайки тялото си на пръстени, тя се вдърви и се смали обратно до образа си на златен амулет. Рен ме остави на земята и се приближи да я вдигне. Плъзна я внимателно върху ръката ми, усмихна ми се, после леко проследи с пръст драскотините по ръката ми и се намръщи. Леко целуна разранената кожа и се преобрази отново в тигър.

Приближихме се до статуята, където тялото на гърчещата се змия сега се движеше и изменяше. Пръстените на змията подхванаха и бавно издигнаха статуята по-високо и все по-високо във въздуха, докато отдолу се разтвори черна бездна. Статуята се издигна достатъчно, че да има място двамата с Рен да пристъпим в отвора.

Надзъртайки в дупката, видях поредица от каменни стъпала, които изчезваха надолу в тъмнината. Устата на статуята внезапно спря да изпуска мъгла и вместо това, започна да я притегля обратно навътре. Мъглата връхлетя обратно към нас, нагоре в устата на статуята и падна в ямата отдолу. Преглътнах с усилие и обърнах фенерчето си към стъпалата. Пристъпихме между дебелите пръстени на змията и двамата с Рен се спуснахме в мъгла от неясни сенки.

Бяхме открили входа към Кишкинда.