Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (4)

3. Тигърът

Децата се втурнаха навън от сградата в крещяща тълпа. На паркинга заработи двигател. Когато автобусът шумно се разтресе и оживя, като тътнеше, съскаше и изпускаше пара от ауспуха си, Мат се изправи и се протегна.

— Готова ли си сега за истинската работа?

Изпъшках, вече усещайки тъпата болка в мускулите на ръцете си.

— Разбира се, давай.

Той започна да почиства боклука от седалките, докато аз вървях зад него, за да ги избутвам до стената. Когато приключихме с това, той ми подаде метла:

— Трябва да преметем целия този участък, да приберем всичко в кутиите, а после отново да ги складираме всичките. Ти започвай, а аз ще предам кутиите с парите на господин Маурицио.

— Няма проблем.

Започнах да се движа бавно, като бутах метлата пред себе си. Извивах се напред-назад, като плувец, който прави обиколки в басейн, докато методично смитах боклука. Умът ми се зарея обратно към номерата, които бях видяла. Най-много ми харесаха кучетата, но в тигъра имаше нещо завладяващо. Мислите ми непрекъснато се връщаха към голямата котка.

Чудя се какъв ли е отблизо. И защо мирише на сандалово дърво? Не знаех нищо за тигрите, освен онова, което бях гледала късно нощем по канал „Нейчър“ и в старите броеве на „Нешънъл джиографик“. Никога преди не се бях интересувала толкова от тигри, но пък и никога преди не бях работила в цирк.

Почти бях свършила с метенето, когато Мат се върна. Той се наведе да ми помогне да загреба гигантската купчина боклук, а след това прекарахме цял час да опаковаме кутии и да ги мъкнем обратно в склада.

Когато тази работа беше свършена, Мат ми каза, че мога да си взема един-два свободни часа, докато стане време да се присъединя към трупата за вечеря. С нетърпение очаквах да имам малко време за себе си, така че забързах обратно към палатката.

Преоблякох се, извивах се и се обръщах доста време, докато намерих не чак толкова неудобно място на походното легло, и измъкнах дневника си. Докато гризях химикалката си, размишлявах върху интересните хора, които бях срещнала тук. Беше очевидно, че цирковите артисти се възприемаха помежду си като семейство. На няколко пъти забелязах хора, които се спираха и почваха да помагат, макар да не беше тяхна работа. Писах малко и за тигъра. Наистина будеше интереса ми. Може би трябва да работя с животни и да следвам нещо такова в колежа — помислих си. После се сетих за крайната си неприязън към биологията и разбрах, че никога нямаше да успея в това поприще.

Дойде време за вечеря. Възхитителният аромат, който идваше откъм голямата сграда, накара устата ми да се напълни със слюнка.

Това няма нищо общо с веганските сладки на Сара, помислих си. Не, има медения дъх на бабините бисквити.

 

 

Вътре Мат подреждаше столове около осем дълги сгъваеми маси. На една от масите беше подредена италианска храна за вкъщи. Изглеждаше фантастично. Предложих да помогна, но Мат ме бутна настрани.

— Днес работи здравата, Келси. Отпусни се, аз се оправих с това — каза той.

Катлийн ми махна да отида при нея.

— Ела седни до мен. Не можем да започнем да се храним, докато господин Маурицио не пристигне да направи вечерните съобщения.

Разбира се, в мига щом седнахме, господин Маурицио влезе с драматична походка в сградата.

— Favoloso^[1] представление, всички! И абсолютно eccellente^[2] работа за най-новата ни продавачка, да! Тази вечер ще празнуваме! Mangiate.^[3] Напълнете си чиниите, mia famiglia^[4]!

Изкикотих се. Хм. Играе тази роля през цялото време, не само за шоуто.

Обърнах се към Катлийн:

— Предполагам, това означава, че сме свършили добра работа, нали?

Тя отговори:

— Аха. Хайде да ядем!

Зачаках на опашка с Катлийн, а после взех книжната си чиния и я напълних с италианска зелена салата, голяма порция миди, пълнени със спанак и сирене в доматен сос, пиле с пармезан, и тъй като нямах достатъчно място в чинията, пъхнах топла гризина в устата си, грабнах бутилка вода и седнах. Не можех да не забележа огромния шоколадов чийзкейк за десерт, но не бях в състояние дори да довърша вечерята в чинията си. С въздишка оставих чийзкейка на мира.

След вечеря се преместих в един тих ъгъл на сградата и се обадих да видя как са Сара и Майк. Когато затворих, се обърнах към Мат, който прибираше остатъците в хладилника:

— Не видях баща ти на масата. Той не яде ли?

— Занесох му една порция. Беше зает с тигъра.

— Баща ти откога работи с тигъра? — попитах, жадувайки да науча повече за впечатляващата котка. — Според работната характеристика, от мен се очаква да помагам по някакъв начин с него.

Мат избута настрана полупразна бутилка от портокалов сок, тикна една кутия от храна за вкъщи до нея и затвори хладилника.

— През последните пет години или там някъде господин Маурицио купил тигъра от друг цирк, а те пък го били купили от друг цирк преди това. Миналото му не било добре документирано. Татко казва, че тигърът изпълнява само обичайните номера и отказва да научи нещо ново, но добрата новина е, че никога не му е създавал проблем. Като за тигър е много кротък, почти хрисим звяр.

— В такъв случай, аз какво трябва да правя с него? Искам да кажа, наистина ли се предполага да го храня?

— Не се тревожи. Не е толкова трудно, стига да се пазиш от ноктите — пошегува се Мат. — Майтапя се. Само ще пренасяш храната на тигъра от една до друга сграда. Виж се с татко утре. Той ще ти даде цялата информация, която ти трябва.

— Благодаря, Мат.

Навън щеше да е светло още около час, но отново трябваше да ставам рано. След като взех душ, измих си зъбите и се преоблякох в топлата си фланелена пижама и чехлите, забързах обратно към палатката си и се настаних удобно под бабиния юрган. След като прочетох една глава от книгата си, ми се доспа и бързо потънах в дълбок сън.

 

 

На другата сутрин след закуска забързах към кучешката колиба и открих бащата на Мат да играе с кучетата. Много приличаше на възрастно копие на Мат, със същата кафява коса и кафяви очи. Обърна се към мен, когато се приближих, и каза:

— Здравей. Келси, нали? Разбрах, че днес ще ми бъдеш асистентка.

— Да, сър.

Той разтърси ръката ми топло и се усмихна:

— Казвай ми Андрю или господин Дейвис, ако предпочиташ нещо по-официално. Първото, което трябва да направим, е да изведем тези буйни малки създания на разходка.

— Звучи доста лесно.

Той се засмя:

— Ще видим.

Господин Дейвис ми даде достатъчно каишки, за да ги закрепя към нашийниците на пет кучета. Кучетата бяха интересна смесица от мелези, включваща бийгъл, хрътка-мелез, булдог, датски дог и малък черен пудел. Животните подскачаха навсякъде, омотавайки каишките около себе си и около мен. Господин Дейвис се наведе да ми помогне, а после потеглихме.

Беше прекрасно утро. Гората ухаеше, а кучетата бяха много щастливи, подскачаха наоколо и ме теглеха във всички посоки, освен в тази, в която исках да отида. Подритваха шумолящи борови иглички и листа и разриваха гола кафява почва, докато душеха всеки сантиметър от терена.

Докато размотавах едно от кучетата от едно дърво, попитах господин Дейвис:

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса относно тигъра?

— Ни най-малко. Питай смело.

— Мат каза, че не знаете много за историята на вашия тигър. Как е попаднал Дхирен в цирка?

Бащата на Мат потри с длан наболата брада по челюстта си и каза:

— Дхирен дойде при нас, когато господин Маурицио го купи от друг малък цирк. Искаше да оживи номерата. Смяташе, че работя добре с други животни, така че защо не и тигри. Големи наивници бяхме. Обикновено е нужно продължително обучение за работа с големите котки. Господин Маурицио настояваше да опитам и за мой късмет, нашият тигър се оказа много покорен и податлив на опитомяване.

Бях крайно неподготвен да се заема с толкова едро животно, макар че останах и известно време пътувах с другия цирк. Техният дресьор ме научи как да работя с тигър и се научих да се грижа за него. Не съм сигурен, че бих могъл да се справя с никоя от другите котки, които продаваха.

Опитаха се да събудят в мен интерес към една от техните много агресивни сибирски тигрици, но бързо осъзнах, че тя не е за нас. Вместо това започнах преговори за бялата котка. Животното беше по-уравновесено и изглежда му харесваше да работи с мен. Да ти кажа честно, през повечето време нашият тигър изглежда отегчен от мен.

Размишлявах върху тази информация, докато известно време вървяхме мълчаливо по пътеката. Докато размотавах кучетата от друго дърво, попитах:

— Белите тигри от Индия ли идват? Мислех си, че идват от Сибир.

Господин Дейвис се усмихна:

— Много хора си мислят, че те са от Русия, защото бялата козина се слива със снега; но сибирските тигри са по-едри и са оранжеви. Нашият котак е бенгалски или индийски тигър.

Той ме погледна замислено за миг и попита:

— Готова ли си да ми помогнеш с тигъра днес? Клетките имат секретни резета и ще те наглеждам непрекъснато.

Усмихнах се, спомняйки си сладкото ухание на жасмин в края на представлението на тигъра. Едно от кучетата затича около краката ми, като ме впримчи и за миг прекъсна унеса ми.

— Това наистина ще ми хареса, благодаря! — отвърнах.

След като свършихме разходката, прибрахме кучетата обратно в колибката им и ги нахранихме.

Господин Дейвис напълни поилката на кучетата с вода от един зелен маркуч. Погледна през рамо и каза:

— Знаеш ли, тигрите може да бъдат напълно заличени от лицето на земята през следващите десет години. Индия вече прокара няколко закона срещу избиването им. Най-голяма вина носят бракониерите и селяните. Тигрите като цяло отбягват човеците, но са отговорни за множество смъртни случаи в Индия всяка година и понякога хората вземат нещата в свои ръце.

После господин Дейвис ми направи знак да го последвам. Завихме зад ъгъла на сградата към голям обор, боядисан в бяло със сини шарки по краищата. Той отвори широките врати, за да влезем.

Яркото слънце проникна вътре и стопли пространството, хвърляйки ярки петна светлина като от прожектор, които летяха наоколо, докато ние с господин Дейвис минавахме. Изненадах се колко много светлина блести в построената на две нива сграда, въпреки че имаше само два високи прозореца. Широки греди се издигаха високо над главите ни и се извиваха като арка през тавана; покрай стените имаше празни отделения за животни, със складирани в тях бали сено, натрупани на купчини чак до тавана. Последвах го, когато се приближи към красивия фургон за животни, който беше част от представлението вчера.

Той взе голяма кана с течни витамини и каза:

— Келси, запознай се с Дхирен. Ела тук, искам да ти покажа нещо.

Приближихме се до клетката. Тигърът, който беше задрямал, повдигна глава и ме загледа любопитно с яркосини очи.

Тези очи. Бяха хипнотизиращи. Взираха се право в мен, сякаш тигърът разглеждаше душата ми.

Заля ме вълна от самота, но се помъчих да я заключа обратно в онази мъничка част от себе си, където пазех такива емоции. Преглътнах хрипливо и откъснах очи от неговите.

Господин Дейвис дръпна един лост отстрани на клетката. Един панел се плъзна надолу, разделяйки страната на клетката близо до вратата от Дхирен. Господин Дейвис отвори вратата, напълни съда за вода на тигъра, добави около четвърт чаша течен витамин, затвори и заключи вратата. После бутна лоста, за да намести отново панела в клетката.

— Ще се позанимавам с някои книжа. Искам да донесеш закуската на тигъра — инструктира ме господин Дейвис. — Тръгни обратно към главната сграда и иди отзад зад кутиите. Там ще откриеш един хладилник. Вземи тази червена количка със себе си, за да пренесеш месото от хладилника дотук. После извади още един пакет от фризера и го сложи в хладилника да се размразява. Когато се върнеш, сложи храната в клетката на Дхирен точно както направих аз с витамините. Внимавай да затвориш първо секретния панел. Можеш ли да се справиш с това?

Сграбчих дръжката на количката:

— Няма проблем — подметнах през рамо, докато се отправях обратно към вратата. Намерих бързо месото и се върнах след няколко минути.

Надявам се онази секретна врата да издържи, или аз ще бъда блюдото за закуска — помислих си, докато дърпах лоста, изсипвах суровото месо в широка купа и я плъзвах внимателно в клетката. Внимателно държах под око тигъра, но той просто си седеше там и ме гледаше.

— Господин Дейвис, това женски тигър ли е или мъжки?

От клетката се разнесе шум — плътно тътнещо ръмжене, идващо от гърдите на тигъра.

Обърнах се да погледна тигъра:

— За какво ми ръмжиш?

Бащата на Мат се засмя:

— А, ти го обиди. Много е чувствителен, знаеш ли. В отговор на въпроса ти, мъжки е.

— Хмм.

След като тигърът се нахрани, господин Дейвис предложи да гледам как се упражнява за представлението си. Затворихме вратите на обора и плъзнахме дървената греда надолу да ги залостим, просто, за да сме сигурни, че тигърът не може да излиза. После се покатерих по стълбата до тавана, за да гледам отгоре. Господин Дейвис ме бе инструктирал, ако нещо се обърка, да се изкатеря навън през прозореца и да се върна с господин Маурицио.

Бащата на Мат се приближи до клетката, отвори вратата и повика Дхирен да излезе. Котката го погледна, а после отново и отпусна глава на лапите си, все още сънлива. Господин Дейвис го повика отново:

— Ела!

Устата на тигъра се разтвори в гигантска прозявка, а челюстите му зинаха широко. Потръпнах, поглеждайки огромните зъби. Той се изправи и протегна предните си крака, а после задните, един по един. Засмях се на себе си, задето мислено сравних този едър хищник с домашна котка. Тигърът се обърна и затича надолу по рампата и излезе от клетката.

Господин Дейвис нагласи едно столче и изплющя с камшика, нареждайки на Дхирен да скочи върху столчето. Взе обръча и накара тигъра да скача вътре и вън от него няколко минути. Тигърът скачаше напред-назад, изпълнявайки различните действия с лекота. Движенията му бяха плавни и грациозни. Виждах как стегнатите мускули се движат под черно-бялата му раирана козина, докато изпълняваше номерата.

Изглежда, господин Дейвис беше добър дресьор, но на няколко пъти забелязах, че тигърът можеше да се възползва и да го нападне — обаче не го направи. Веднъж лицето на господин Дейвис се оказа много близо до протегнатите нокти и за тигъра щеше да е много лесно да замахне, но вместо това той отмести лапата си. Друг път бях готова да се закълна, че господин Дейвис го настъпи по опашката, но тигърът отново само изръмжа тихо и отмести опашка. Беше много странно и открих, че съм още по-омаяна от красивото животно, питайки се какво ли ще е усещането да го докосна.

Господин Дейвис се потеше в задушния обор. Той насърчи тигъра да се върне при столчето, а после сложи още три столчета наблизо и го накара да се упражнява да прескача от едно до друго. Когато свърши, отведе големия котак обратно в клетката му, даде му някакво специално жилаво лакомство и ми направи знак да сляза.

— Келси, по-добре да тръгваш към главната сграда и да помогнеш на Мат с подготовката за представлението. Днес чакаме да пристигнат един куп пенсионери от местния център.

Слязох по стълбата.

— Има ли проблем понякога да си нося тук вътре дневника, за да пиша? Искам да нарисувам в него портрет на тигъра.

Той каза:

— Няма проблем. Само не се приближавай твърде много.

Забързано излязох от сградата, махнах му и извиках:

— Благодаря, че ми позволихте да ви гледам. Беше наистина вълнуващо!

Забързах да се върна, за да помогна на Мат точно когато първият автобус спря на паркинга. Беше пълна противоположност на предния ден. Първо, жената, която отговаряше за групата, купи всички билети наведнъж, което направи работата ми много по-лесна, а после всички посетители влязоха бавно, с тътрене на крака, в ограденото място за зрителите, намериха местата си и моментално заспаха.

Как могат да проспят целия този шум? Когато настъпи антрактът, нямаше много за вършене. Половината посетители още спяха, а другата половина чакаха на опашка за тоалетната.

Никой не купи нищо съществено.

След представлението Мат и аз почистихме бързо, което ми даде няколко часа за самата мен. Изтичах обратно до леглото си, извадих дневника, химикалка и молив, и юргана си, и отидох до обора. Отворих тежката врата и включих лампите.

Тръгвайки бавно към клетката на тигъра, го открих да си почива удобно с глава върху лапите. От две бали сено се получи идеално кресло с облегалка за гърба; юрганът, разстлан в скута ми, ме топлеше, когато отворих дневника си. След като написах два абзаца, започнах да скицирам.

Бях взела няколко часа по рисуване в гимназията и рисувах доста прилично, когато имах модел, който да гледам. Вдигнах молива и погледнах модела си. Той гледаше право в мен — не сякаш искаше да ме изяде, а по-скоро сякаш… се опитваше да ми каже нещо.

— Ей, мистър. Какво гледаш? — ухилих се.

Започнах да рисувам. Кръглите очи на тигъра бяха широко разположени и яркосини. Имаше дълги черни мигли и розов нос.

Козината му беше в мек, кремавобял оттенък с черни ивици, разширяващи се от челото и бузите му, чак надолу до опашката.

Късите, обрасли с козина уши бяха наклонени към мен, а главата му почиваше лениво върху лапите. Докато ме наблюдаваше, опашката му небрежно се размахваше напред-назад.

Прекарах много време в опити да нарисувам както трябва формата на ивиците, защото господин Дейвис ми беше казал, че няма два тигъра с еднакви райета. Каза, че ивиците им били така уникални, както и човешките пръстови отпечатъци.

Продължих да му говоря, докато рисувах:

— Я ми припомни, как ти беше името? А, Дхирен. Е, ще те наричам просто Рен. Надявам се, че това те устройва. Е, как минава денят ти? Хареса ли ти закуската? Знаеш ли, имаш много красиво лице, предвид, че си нещо, което може да ме изяде.

След мълчалива пауза, в която единствените звуци бяха дращенето на молива ми и дълбокото ритмично дишане на едрото животно, попитах:

— Харесва ли ти да си цирков тигър? Не мога да си представя, че това е много вълнуващ живот за теб, да си натикан в тази клетка през цялото време. Знам, че на мен нямаше много да ми хареса.

Замълчах и прехапах устна, докато защриховах ивиците на лицето му.

— Обичаш ли поезия? Ще си донеса книгата със стихотворенията и ще ти чета понякога. Мисля, че имам едно стихотворение за котки, което може да ти хареса.

Вдигнах поглед от рисунката си и с удивление видях, че тигърът се е раздвижил. Седеше изправен, с наведена към мен глава, взирайки се овладяно в мен. Почувствах се малко нервна. Едва ли е добре едра котка да се взира в теб с огромно любопитство.

Точно тогава бащата на Мат влезе тихо в сградата. Тигърът се отпусна на едната си страна, но продължи да държи лицето си обърнато към мен, наблюдавайки ме с онези дълбоки сини очи.

— Ей, хлапе, как я караш?

— Ъмм, добре съм. Ами, имам въпрос. Той понякога не се ли чувства самотен, като е все сам? Не сте ли опитвали да, нали знаете, да му намерите момиче-тигър?

Той се засмя:

— Не и за него. Този обича да е сам. В другия цирк казаха, че се опитали да създадат поколение, като го чифтосали с една разгонена бяла женска в зоологическата градина, но той не я искал. Спрял да се храни, затова го измъкнали оттам. Предполагам, че предпочита да си е ерген.

— Е, по-добре да се връщам при Мат и да му помогна с приготовленията за вечерята. — Затворих дневника си и си събрах нещата.

Докато вървях бавно обратно към главната сграда, мислите ми се насочиха към тигъра. Бедното създание. Съвсем сам и без тигрица и тигърчета. Без елени, които да лови, затворен в плен. Изпитах съжаление към него. След вечеря помогнах на бащата на Мат да разходи отново кучетата и се настаних за през нощта. Сложих ръце под главата си се загледах в тавана на палатката, като продължавах да си мисля за тигъра. След като се мятах и въртях в продължение на трийсетина минути, реших отново да се отбия в обора. Отстрани бяха изгасени всички светлини в сградата, освен онази близо до котката, и се върнах до моята бала сено с юргана си.

Понеже бях обзета от сантиментални чувства, бях донесла и екземпляр от „Ромео и Жулиета“ с меки корици.

— Здрасти, Рен. Искаш ли да ти почета малко? Е, в историята на Ромео и Жулиета няма никакви тигри, но все пак Ромео се катери по един балкон, така че ти просто си представи как се катериш по някое дърво, става ли? Чакай секунда. Нека да създам подходящия декор.

Луната беше пълна, затова изключих лампата и реших, че лунната светлина, идваща през двата високи прозореца, е осветила обора достатъчно ярко, за да чета на нея.

Опашката на тигъра потупваше глухо по дървената основа на фургона. Обърнах се на една страна, направих си нещо като възглавница от сеното и започнах да чета на глас. Едва можех да различавам профила му и да виждам очите му, блестящи на изпъстрената със сенки светлина. Започнах да се уморявам и ми се приспа.

— Ах, вече не правят мъже като Ромео. Може би никога не е имало такъв мъж. С изключение на настоящата компания, разбира се. Сигурна съм, че си много романтичен тигър. Шекспир със сигурност е писал за мечтателни мъже, нали?

Затворих очи, за да им дам малко почивка, и не се събудих до другата сутрин.

 

 

От този момент нататък прекарвах цялото си свободно време в обора с Рен, тигъра. На него, изглежда, му харесваше да съм там и винаги наостряше уши, когато започнех да му чета. Неспирно тормозех бащата на Мат с въпроси за тигрите, докато вече бях сигурна, че му се иска да ме отбягва. Обаче оценяваше работата, която вършех.

Всеки ден ставах рано, за да се погрижа за тигъра и кучетата, а всеки следобед се отбивах да поседя близо до клетката на Рен и да пиша в дневника си. Вечер донасях юргана си и някоя книга за четене. Понякога избирах някое стихотворение и го четях на глас. Друг път просто му говорех.

 

 

Около седмица след като започнах да работя там, двамата с Мат гледахме едно от представленията както обикновено. Когато дойде време Рен да изпълни номера си, ми се стори, че той се държи различно. След като изтича в тръс надолу по тунела и влезе в клетката, той затича наоколо в кръг и няколко пъти направи поредица от крачки напред-назад. Непрекъснато гледаше към публиката, сякаш търси нещо.

Най-накрая замръзна неподвижно като статуя и се втренчи право в мен. Тигровите му очи се приковаха върху моите и не можех да извърна глава. Чух камшика да изплющява няколко пъти, но тигърът продължи да ме фокусира с поглед. Мат ме сръчка с лакът и аз откъснах очи.

— Това е наистина странно — рече Мат.

Попитах го:

— Какво има? Какво става? Защо ни гледа?

Той сви рамене:

— Не се е случвало никога преди. Не знам.

Най-накрая Рен се извърна от нас и възприе обичайното си поведение. След като представлението свърши и приключих с почистването, отидох да посетя Рен, който крачеше из клетката.

Когато ме видя, седна, успокои се и сложи глава върху лапите си. Приближих се до клетката.

— Здрасти, Рен. Какво става с теб днес, мистър? Тревожа се за теб. Надявам се, че не се разболяваш или нещо такова.

Той си почиваше кротко, но не откъсваше очи от мен и следеше движенията ми. Приближих се бавно до клетката. Чувствах се привлечена към животното и изглежда, не можех да преодолея едно много силно, опасно обсебващо чувство. Беше почти непреодолимо притегляне. Може би защото чувствах, че и двамата сме самотни или може би защото той бе такова красиво създание. Не знам причината, но исках да го докосна.

Знаех, че е рисковано, но не се страхувах. По някакъв начин знаех, че няма да ме нарани, затова пренебрегнах предупреждаващите ме за опасност камбанки, звънтящи в ума ми. Сърцето ми започна да бие много бързо. Приближих се с още една стъпка до клетката и застанах там за миг, трепереща. Рен не помръдваше. Просто продължаваше да ме гледа спокойно с котешките си сини очи.

Бавно посегнах към клетката, протягайки към лапата му само връхчетата на пръстите си. Допрях ги до него и докоснах меката му бяла козина с върховете на пръстите си. Той изпусна дълбока въздишка, но иначе не помръдна. Чувствайки се по-смела, поставих цялата си ръка върху лапата му, погалих я и докоснах с пръст една от ивиците му. В следващия миг главата му се движеше към ръката ми. Преди да успея да издърпам ръка от клетката, той я близна. Усетих гъделичкане.

Отдръпнах бързо ръка.

— Рен! Уплаши ме! Помислих, че ще ми отхапеш пръстите! Предпазливо поднесох ръка отново близо до клетката и розовият му език се стрелна навън между решетките да близне ръката ми. Позволих му да я близне още няколко пъти, а после се отправих към мивката и отмих тигровата слюнка.

Връщайки се на любимото си място до балата сено, казах:

— Благодаря, че не ме изяде.

Той изпухтя тихо в отговор.

— Какво ти се иска да четем днес? Какво ще кажеш за онова стихотворение за котката, което ти обещах?

Седнах, отворих книгата си със стихотворения и намерих страницата, която ми трябваше.

— Добре, ето:

АЗ СЪМ КОТКАТА

В Египет хората ме обожавали.

Да, Котката — това съм аз.

Понеже волята човешка не зачитам,

като загадка ме приемат те.

Когато мишка уловя и с нея си играя,

те съдят ме и казват: „Да, жестока тя е“

и все пак те животни вземат в плен

във паркове зоологически, за да ги зяпат всеки ден.

И мислят те, че всичките животни създадени са за наслада тяхна.

Да бъдат техни роби и слуги.

Да, само за храна убивам аз, а те — за спорт, за власт и за пари.

А после за по-висши се представят!

Защо да ги обичам?

Аз, Котката, чиито праотци

из джунглата пристъпвали са гордо, неукротени нивга от човека.

Ах, дали си дават сметка,

че тази същата ръка нетленна,

която тях дарила е със дъх, дарила е и мен?

Но аз единствена свободна съм сега.

Аз съм КОТКАТА.

Лейла Ъшър

Затворих книгата и се загледах замислено в тигъра. Представих си го горд и благороден, тичащ из джунглата по време на лов. Внезапно ми стана много, много мъчно за положението му. Това едва ли е хубав живот, да изнасяш представления в цирк, дори и ако имаш добър дресьор. Един тигър не е куче или котка, за да бъде нечий домашен любимец. Редно е да бъде на свобода сред дивата природа.

Изправих се и се приближих отново до тигъра. Колебливо протегнах ръка в клетката му да го погаля отново по лапата. Езикът му моментално се стрелна навън да близне ръката ми. Отначало се засмях, а после станах сериозна. Бавно вдигнах ръка към бузата му и погалих меката козина. После, почувствала се смеело, го почесах зад ухото. Дълбок вибриращ звук затътна в гърлото му и осъзнах, че мърка. Ухилих се и отново го почесах по ухото.

— Харесва ти, нали?

Измъкнах ръка от клетката, отново бавно, и го наблюдавах в продължение на минута, размишлявайки върху случилото се.

На лицето му имаше почти човешко изражение на меланхолия.

Ако тигрите имат души, а вярвам, че имат, представям си, че неговата е самотна и тъжна.

Загледах се в онези големи сини очи и прошепнах:

— Иска ми се да беше свободен.