Джефри Арчър
Той бе човек (53)

51.

Когато един министър подава оставка заради скандал, журналистите топват перата си в кръв и изстискват всичко от новината. Но когато трябва да напусне поста си заради заболяване, настроенията са съвсем различни — особено ако въпросният министър е харесван и уважаван.

Традиционните писма между премиер и неочаквано напуснал колега бяха разменени, но този път всички можеха да забележат истинското съжаление от двете страни.

Това бе най-вълнуващата работа в живота ми и за мен беше привилегия да служа във вашата администрация.

В отговор премиерът написа: „Вашият изключителен принос към обществения живот и всеотдайната Ви служба на страната няма да бъдат забравени“.

Нито премиерът, нито напусналият министър споменаха причината за внезапната оставка на Ема.

Най-високопоставеният лекар в страната никога не бе виждал пациент да приеме подобна вест с повече достойнство и самообладание. Ема показа уязвимостта си единствено докато той я изпращаше до колата й, когато за момент тя се облегна на ръката му. Помоли го само едно нещо, на което той се съгласи без колебание.

Лорд Самюълс остана на тротоара, докато министерската кола не изчезна от поглед. После се върна в кабинета си да изпълни молбата й. Обади се на трима души, с които не бе разговарял никога досега — на лорд-канцлера, на премиера и на сър Хари Клифтън.

Единият от тях не издържа и се разплака, без да е в състояние да отговори, а вторият незабавно разчисти графика си и каза на екипа си, че трябва да се види с приятел. Според лорд Самюълс и двамата бяха замесени от същото тесто като великата дама, която бе излязла от кабинета му. Но обаждането, от което се ужасяваше най-много, остана за накрая.

Колкото се може по-внимателно лорд Самюълс обясни на Хари, че съпругата му страда от моторна невропатия и че й остава не повече от година, най-много година и половина. Тихият човек на словото не успя да намери думи, за да изрази чувствата си. След дълго мълчание Хари успя да промълви: „Благодаря за обаждането ви, лорд Самюълс“, след което затвори. Мина известно време, докато се възстанови достатъчно, за да приеме, че единият от тях трябва да остане силен.

Хари заряза „Ези печели“ насред изречението и потегли към гарата. Стигна до Смит Скуеър много преди Ема да се върне.

Когато Ема си тръгна за последен път от министерството, Хари я чакаше на прага. Никой от двамата не проговори, докато той я прегръщаше. Почти нямаха нужда от думи, след като бяха прекарали заедно повече от петдесет години.

Междувременно Хари се беше обадил на цялата фамилия, за да им съобщи смазващата новина преди да я научат от вестниците. Освен това написа няколко писма, в които обясняваше, че поради лични причини отменя всичките си ангажименти и няма да приема нови, били те социални или професионални.

* * *

На следващата сутрин Хари откара Ема до дома им в Съмърсет, за да започнат новия си живот. Сложи легло в салона, за да не й се налага да се качва по стълбите, и разчисти всичко от бюрото си в библиотеката, за да може Ема да отговаря на купищата писма, които пристигаха с всяка поща. Хари ги отваряше и ги разпределяше на отделни купчинки — роднини, приятели, колеги, сътрудници от Министерството и специална купчинка за младите жени от цялата страна, за които Ема не бе и подозирала и които искаха не само да й благодарят, но и непрекъснато повтаряха, че тя е „пример за подражание“.

Имаше и друга особено голяма купчина, която повдигаше духа на Ема всеки път, когато я четеше. Беше от онези нейни колеги, които не споделяха политическите й възгледи, но искаха да изразят възхищението и уважението си към начина, по който тя винаги бе изслушвала позициите им и на няколко пъти дори бе променяла решенията си.

Макар че купчината писма остана голяма няколко седмици, Ема отговаряше на всеки човек, който си бе направил труда да й пише, и спираше едва когато нямаше сили да държи химикалката. След това диктуваше отговорите си на Хари, който към многото си други задължения добави и длъжността „писар“. Тя обаче продължаваше да настоява да прегледа всяко писмо, преди да постави подписа си. Когато дори това стана невъзможно, Хари ги подписваше от нейно име.

Д-р Ричардс се отбиваше два пъти седмично и предупреждаваше Хари какво да очаква, макар да призна, че се чувства напълно безпомощен — не можеше да направи нищо, освен да покаже съчувствието си и да изписва безкрайни рецепти за хапчета, за които се надяваше, че ще облекчат болките й.

През първите няколко седмици Ема излизаше на сутрешни разходки с Хари, но не след дълго се налагаше да се подпира на ръката му, а после и на бастун, докато най-сетне не остана в инвалидната количка, която Хари бе купил, без да й казва.

През тези първи месеци говореше предимно Ема и никога не пропускаше да изрази мнението си за ставащото по света, макар да го научаваше със закъснение от сутрешните вестници и вечерните новини по телевизията. Беше доволна, докато гледаше как президентът Буш и мисис Тачър подписват мирен договор с Горбачов в Париж — договор, който най-сетне сложи край на Студената война. Но само след няколко дни с ужас научи, че някои от старите й парламентарни колеги в Лондон замислят да отстранят премиера. Трябваше ли да им напомня, че Желязната лейди беше печелила три последователни пъти изборите?

Ема стигна дотам, че продиктува на Хари дълго писмо до Маргарет, в което ясно изрази вижданията си. И остана изумена, когато получи още по-дълъг отговор. Искаше й се все още да е в Уестминстър, да обикаля по коридорите и да казва на колегите си какво точно мисли за тях.

Макар че умът й си оставаше бистър, тялото й продължаваше да я предава и речта й с всяка седмица ставаше все по-трудна. Ема обаче винаги изразяваше радостта си, когато някой от семейството се появяваше, за да я разходи с количката из градината.

Малката Люси бъбреше неуморимо и разказваше на прабаба си с какво се занимава. Тя беше единствената от семейството, която не разбираше напълно какво става, което правеше връзката между двете много специална.

Джейк вече носеше само дълги панталони и се преструваше на много пораснал, а Фреди, който бе първа година в Кеймбридж, беше тих и внимателен и обсъждаше с Ема положението в страната, сякаш тя още беше министър. На Ема й се искаше да може да живее достатъчно дълго, за да го види как заема място в Камарата на общините, но знаеше, че това няма как да стане.

Докато буташе количката през градината, Джесика каза на баба си, че изложбата й „Дървото на живота“ скоро ще бъде отворена и че все още се надява да е сред главните претенденти за наградата „Търнър“, но я предупреди да не храни големи надежди.

Себастиан и Саманта идваха в Съмърсет всеки уикенд и Себ доблестно се опитваше да остане в приповдигнато настроение в присъствието на майка си, но сподели с вуйчо си Джайлс, че започва да се безпокои за баща си не по-малко, отколкото за майка си. „Хари направо се закопава“ — това бяха думите на Джайлс в писмото до Грейс, което написа вечерта.

Джайлс и Карин прекарваха възможно най-много време в Имението и се обаждаха редовно на Грейс, която се разкъсваше между отговорностите си към учениците си и сестра си. Веднага щом започна лятната ваканция, тя се качи на първия влак за Бристол. Джайлс я взе от Темпъл Мийдс и я предупреди, че сестра им се е влошила много от последния път, когато я е виждала. Грейс беше подготвена за състоянието на Ема, но се смая, когато видя, че Хари се е превърнал в грохнал старец.

Грейс започна да се грижи за двамата, но при следващото идване на Джайлс сподели с брат си, че не мисли, че Ема ще доживее да види есенните листа.

 

 

Публикуването на „Ези печели“ мина и замина, без да се отрази на ежедневието на Клифтън. Хари не замина за Америка за планираното турне в единайсет града, нито за Индия, за да говори на Фестивала на литературата в Бомбай.

През това време отиде в Лондон само веднъж — не да посети издателя си или да говори на литературния обяд във „Фойл“, а да каже на Роджър Кърби, че се отказва от операцията на простатата, тъй като ще е извън строя твърде дълго.

Хирургът изрази съчувствието си, но го предупреди:

— Ако ракът се разпространи в червата или черния дроб, животът ви ще е в опасност. Кажете ми, Хари, напоследък да чувствате остри болки в гърба?

— Не — излъга Хари. — Нека го обсъдим, когато…

Имаше да изпълни още една задача, преди да се върне в Имението. Беше обещал на Ема да вземе любимия й роман от „Хатчардс“, за да й чете по една глава всяка вечер. Когато слезе от таксито на Пикадили, не забеляза витрината, на която бе изложена само една книга с банер:

ЛИТЕРАТУРНАТА СЕНЗАЦИЯ НА ГОДИНАТА

Влезе в книжарницата и щом намери „Воденицата на река Флос“^[1], подаде банкнота от десет паунда на младата жена зад щанда. Тя сложи томчето с твърди корици в торбичка и докато Хари се обръщаше да си тръгне, се вгледа по-внимателно в клиента си и се запита за момент дали е възможно.

Отиде до масата в средата, взе бройка на „Ези печели“, погледна снимката на автора на задната страна на обложката, след което погледна човека, който се качваше в таксито. Помисли си за момент, че може да е Хари Клифтън, но се вгледа отново в снимката и реши, че небръснатият мъж с рошава побеляла коса, когото бе обслужила, е много по-възрастен. От друга страна, снимката бе направена преди почти година.

Младата жена остави книгата върху купчината бестселъри, която заемаше масата вече единайсет седмици.

 

 

Когато Ема вече не можеше да става от леглото, д-р Ричардс предупреди Хари, че остават само седмици.

Хари рядко оставяше Ема за повече от няколко минути и му бе ужасно трудно да понася болките, които изпитваше тя. Съпругата му вече можеше да поглъща единствено течности и дори способността да говори я беше напуснала, така че общуваше с мигане. Веднъж за да, два пъти за не. Три пъти за моля, четири за благодаря. Хари посочи, че три и четири е прекалено, но почти я чу как казва „добрите маниери никога не са прекалени“.

Когато стаята потъваше в сумрак, Хари палеше нощната лампа и й прочиташе поредната глава с надеждата, че тя бързо ще заспи.

 

 

След едно от сутрешните си посещения д-р Ричардс отведе Хари настрани.

— Не остава много.

От известно време единствената грижа на Хари бе колко още ще страда Ема.

— Да се надяваме, че сте прав — отвърна той.

Същата вечер Хари седна на ръба на леглото и продължи да чете.

— „Това е озадачаващ свят и Стария Хари имаше пръст в него.“

Ема се усмихна.

Когато стигна до края на главата, Хари затвори книгата и погледна жената, с която бе споделил живота си, но която очевидно вече не искаше да живее. Наведе се и прошепна:

— Обичам те, скъпа.

Четири мигвания.

— Болката непоносима ли е?

Едно мигване.

— Още малко остава.

Три мигвания, последвани от умоляващ поглед.

Той я целуна нежно по устните.

— Обичал съм само една жена през живота си — прошепна. Четири мигвания. — И се моля скоро да се видим отново.

Едно мигване, после три и още четири.

Хари хвана ръката й, затвори очи и помоли Бог, в чието съществуване вече не бе сигурен, да му прости. После взе възглавницата, преди да е размислил, и я погледна отново.

Едно мигване, последвано от три.

Той се поколеба.

Едно мигване, което се повтаряше на няколко секунди.

Хари леко спусна възглавницата върху лицето й.

Ръцете и краката й потръпваха няколко секунди, преди да се отпуснат, но той продължи да натиска. Когато най-сетне вдигна възглавницата, на лицето на Ема имаше усмивка, сякаш се радваше на първата истинска почивка от месеци.

Хари я взе в прегръдката си, а първите есенни листа започнаха да капят.

 

 

Доктор Ричардс се отби на следващата сутрин и дори да беше изненадан, че пациентката му е починала през нощта, не го спомена на Хари. Просто написа в смъртния акт „Умряла в съня си от моторна невропатия“. Но пък той беше стар приятел, както и семеен лекар.

Ема беше оставила ясни инструкции, че иска скромно погребение, на което да присъстват само роднини и близки приятели. Никакви цветя, вместо това дарения за Кралската болница в Бристол. Желанието й бе изпълнено дословно, но тя нямаше как да разбере колко хора се появиха на погребението й като близки приятели.

Селската църква бе претъпкана от местни жители и пришълци, както откри Хари, докато се тътреше по пътеката, за да отиде при останалите от семейството отпред и мина покрай бившия премиер, която седеше на третия ред.

Не помнеше почти нищо от службата, умът му беше зает, но все пак се опита да се съсредоточи, когато свещеникът започна затрогващото си слово.

След като ковчегът бе спуснат в земята и буците пръст започнаха да го затрупват, Хари бе след последните, които си тръгнаха от гробището. Когато се върна в Имението при останалите, не можеше да си спомни името на Люси.

Грейс го следеше внимателно, докато той седеше тихо в салона, където за първи път бе срещнал Ема — е, не точно срещнал.

— Всички си отидоха — каза му тя, но той продължи просто да седи, загледан през прозореца.

Когато слънцето се скри зад най-високия дъб, Хари стана и бавно се качи по стълбата до спалнята. Съблече се и легна в празното легло, без вече да го е грижа за този свят.

 

 

Лекарите ще ви кажат, че не можеш да умреш от мъка. Но Хари си отиде девет дни по-късно.

Според смъртния акт причината за смъртта бе рак, но както посочи д-р Ричардс, ако беше искал, Хари би могъл да живее още десет, може би двайсет години.

Неговите инструкции бяха също толкова ясни, колкото и на Ема. Подобно на нея, той искаше скромно погребение. Единствената му молба бе да го погребат до съпругата му. Желанието му беше изпълнено и когато семейството се върна в Имението след погребението, Джайлс събра всички в салона и ги помоли да вдигнат чаши за най-стария му и най-добър приятел.

— Надявам се — добави той, — че ще ми позволите да направя нещо, което знам, че Хари не би одобрил.

Семейството изслуша мълчаливо предложението му.

— Определено не би одобрил — каза Грейс. — Но Ема щеше да го одобри, защото сама ми го каза.

Джайлс погледна поред всички, но не беше нужно да търси одобрението им — беше ясно, че са единодушни.