Джефри Арчър
Той бе човек (52)

50.

Кабинетът бе по-малък, отколкото беше очаквал, но великолепната дървена ламперия и маслените портрети на предшествениците му ясно говореха за историческата важност на новата му роля. Задълженията му бяха обяснени внимателно от личния му секретар командир Руфъс Орм. Подобно на монарха, той имаше съвсем малко реална власт на новия си пост, но пък за сметка на огромното влияние. Всъщност в официални случаи той вървеше плътно зад кралицата заедно с архиепископа на Кентърбъри, на една крачка преди премиера.

Помагаше му малък добре обучен екип, който се грижеше за всяка негова нужда, макар той да се чудеше колко ли време ще му трябва, за да свикне някой да му помага да се облича. Камериерът му Крофт се появяваше всеки ден по едно и също време за церемонията, която трябваше да бъде изпълнена с точност до секунда.

Започна да сваля дрехите си, докато не остана по жилетка и панталони. Чувстваше се нелепо. Крофт му помогна да облече бяла риза, току-що изгладена. Колосаната бяла яка се закопчаваше за клипс на тила, а отпред, където всеки нормален мъж би сложил вратовръзка, се появяваше надиплено дантелено шалче. Не беше необходимо да поглежда в огледалото. Крофт бе неговото огледало. След това камериерът насочи вниманието си към дългата черно-златиста одежда и му помогна да напъха ръце в обшитите със злато ръкави. Крофт отстъпи да огледа господаря си, после коленичи и му помогна да обуе лъскави обувки с месингови носове. Изправи се отново и свали пищната перука от дървената глава на манекена, за да я сложи на главата на лорд-канцлера. После отново отстъпи назад и направи последни дребни корекции.

Последната му задача бе да сложи тежката верига на поста му, която се предаваше от 1643 година, като не я пусна, докато тя не легна сигурно на раменете на Джайлс. Това беше моментът, който Джайлс помнеше от училищните си дни, когато трима от предшествениците му били екзекутирани в Тауър.

Вече беше облечен и най-сетне му бе позволено да се погледне във високото огледало. Изглеждаше нелепо, но трябваше да признае — макар и само пред себе си — че му харесва. Камериерът се поклони и изпълнил задачата си, излезе, без да каже нито дума.

На негово място незабавно влезе командир Орм. Никога не би и помислил да стъпи в стаята, докато лорд-канцлерът не бъде облечен в пълните си регалии.

— Вече прочетох програмата за днес, Орм — каза Джайлс. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Не, милорд. Днес на въпросите ще отговаря министърът на здравеопазването. Може да има размяна на реплики по въпрос на осигуровките, но нищо, което да ви засяга.

— Благодаря. — Той си погледна часовника — седем минути преди точния час трябваше да излезе от офиса си в Северната кула и да тръгне към Залата на принца.

Вратата се отвори отново и този път влезе млад паж. Поклони се ниско, бързо мина зад Джайлс и повдигна края на дългата му роба.

— Трийсет секунди, милорд — каза Орм миг преди вратата да се отвори отново и лорд-канцлерът да тръгне на седемминутното си пътуване през двореца Уестминстър до Камарата на лордовете.

Излезе на червения килим и тръгна бавно по широкия коридор. Депутати, стражи на вратите и вестители отстъпваха и се покланяха — не на него, а на монарха, когото представляваше. Джайлс поддържаше равномерно темпо, което бе упражнявал предния ден, когато Парламентът не заседаваше. Командир Орм бе наблегнал, че не бива да върви нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, ако иска да стигне в Залата на принца секунди преди Биг Бен да удари два пъти.

Можеше да му се прости, че докато вървеше по северния коридор, се питаше колко от колегите му ще бъдат в залата да го поздравят, когато заеме за първи път почетното си място. Едва тогава щеше да разбере как останалите перове приемат изненадващото му назначаване.

В нормален ден щеше да има само неколцина членове. Те щяха да станат от местата си, когато лорд-канцлерът влезе в залата, леко им се поклони и остане прав, докато старият му приятел епископът на Бристол води ежедневната молитва.

Чувстваше се все по-нервен и по-нервен с всяка крачка и сърцето му затуптя още по-силно, когато стъпи на синьо-златния килим на Залата на принца деветдесет секунди преди началото. Зави надясно и продължи по дългия коридор с червена пътека до входа на Камарата в другия му край. Когато стигна Лобито на членовете, в което стоеше мълчаливата публика, чу как първият звън на Биг Бен отеква в сградата.

На втория звън двамата вратари в парадно облекло отвориха голямата двойна врата на залата, за да може новият лорд-канцлер да влезе в Горната камара. Той се опита да запази сериозна физиономия, когато видя събралото се множество. Неколцина от колегите му дори трябваше да стоят на пътеките, а други стояха на стъпалата пред трона.

Когато влезе в залата, Техни Благородия станаха и го поздравиха с шумно „Браво, браво!“ и традиционното размахване на дневния ред. По-късно Джайлс каза, че посрещането на колегите било най-великият момент в живота му.

— Дори по-велик от бягството от германците ли?

— И също толкова ужасяващ — призна Джайлс.

Докато епископът на Бристол водеше молитвата, Джайлс погледна към галерията за гости и видя жена си, сина си и най-стария си приятел да гледат надолу към него. Не можеха да скрият гордостта, която изпитваха.

Когато епископът най-сетне благослови многобройната си конгрегация, Техни Благородия изчакаха лорд-канцлера да заеме за първи път мястото си и седнаха, след като Джайлс се настани и оправи робата си. Той не се сдържа да спре за момент и да кимне на баронеса Клифтън, за да й даде знак, че може да се изправи, за да отговори на първия въпрос.

Ема стана и се обърна към Камарата.

— Милорд канцлер — започна тя. — Зная, че цялата Камара ще се присъедини към мен в поздравите за назначаването ви и в пожеланията за много щастливи години начело на заседанията.

Одобрителните викове се разнесоха от всички страни на залата, докато Джайлс се покланяше на сестра си.

 

 

Първи въпрос.

Ема се обърна към събралото се множество.

— Мога да уверя почитаемия лорд Престън, че правителството гледа много сериозно на заплахата от СПИН. Министерството е заделило сто милиона паунда за проучване на тази ужасна болест и споделяме нашите открития с видни учени и водещи медици от цял свят с надеждата да открием колкото се може по-бързо лекарство. Трябва да добавя, че другата седмица пътувам до Вашингтон за среща с американския министър на здравеопазването, и уверявам Камарата, че темата СПИН ще бъде основна в разговорите ни.

Възрастен джентълмен от задните редове на независимите стана да зададе допълнителен въпрос.

— Благодарен съм за отговора на министъра, но мога ли да попитам как болниците ни се справят с внезапния приток на пациенти?

Джайлс се облегна и заслуша с интерес как сестра му се справя с всеки отправен й въпрос; спомняше си своето време на първия ред. Макар че тя понякога се колебаеше, вече не й бе нужно непрекъснато да прави справка с материалите, подготвени от подчинените й. Джайлс бе впечатлен също, че Ема напълно владееше Камарата — нещо, което някои министри така и не успяваха да постигнат.

През следващите четирийсет минути Ема отговаряше на въпроси по теми, вариращи от финансиране на изследванията на рака до нападенията срещу спешни екипи след футболни мачове и времето, за което линейките реагират на повикванията.

Джайлс се чудеше дали има някаква истина в носещите се слухове в кулоарите, че ако консерваторите спечелят следващите избори, Маргарет Тачър ще посочи Ема за лидер на Камарата на лордовете. Честно казано, колегите му в Горната камара едва ли щяха да се учудят на подобно назначение. Наскоро обаче в коридорите на властта се бе появил друг слух — че един второстепенен член на торите се готви да предизвика Тачър за лидерската позиция в партията. Джайлс отхвърли тази идея като спекулация — макар някои от партията да смятаха методите на дамата за драконовски и дори диктаторски, Джайлс не можеше да си представи, че торите биха помислили да отстранят премиер, който никога не е губил избори.

— Мога да уверя почитаемия лорд — каза Ема, когато стана да отговори на последния въпрос за деня, — че Министерството ще продължи да разрешава продажбата на генерични лекарства, но не и преди да са минали през изключително подробни тестове. Наша цел си остава да сме сигурни, че пациентите няма да са принудени да купуват скъпите лекарства на фармацевтични компании, чийто основен приоритет често е печалбата, а не болните.

Ема си седна сред одобрителни възгласи и когато министърът на външните работи стана да заеме мястото й, за да започне дебата за Фолкландските острови, си събра документите и излезе забързано, тъй като не искаше да закъснява за следващата си среща със защитника на правата на гейовете Иън Маккелън, който имаше ясни възгледи за начина, по който правителството трябва да се справи с кризата СПИН. Очакваше с нетърпение да му каже колко много й е харесала играта му като Ричард III в Националния театър.

Докато излизаше, Ема се спъна и изпусна няколко документа, които тутакси бяха вдигнати от един минаващ покрай нея активист. Тя му благодари и понечи да продължи, когато един глас зад нея се обади:

— Госпожо министър, може ли да поговорим?

Ема се обърна и видя лорд Самюълс, президента на Кралската колегия на лекарите. Ако беше направила някакъв гаф по време на отговорите на въпросите, той не беше от хората, които биха я посрамили в залата. Не беше в стила му.

— Разбира се, лорд Самюълс. Да не би да съм направила някакъв ужасен гаф днес?

— Определено не — с топла усмивка отвърна Самюълс. — Просто исках да обсъдя с вас един въпрос и се питах дали можете да ми отделите минутка.

— Разбира се — повтори Ема. — Ще помоля личната си секретарка да ви се обади и да уговори среща.

— Боя се, че въпросът е по-спешен, госпожо министър.

— Тогава какво ще кажете да говорим в кабинета ми утре в осем сутринта?

— Предпочитам да се видим на четири очи.

— Тогава аз ще дойда при вас. Само ми кажете кога и къде.

— Утре в осем сутринта в кабинета ми за консултации на Харли стрийт 47А.

 

 

Ема бе добре запозната с неприятната и според някои лична неприязън между президента на Кралската колегия на лекарите и президента на Кралската колегия на хирурзите относно сливането на „Гай“, „Сейнт Томас“ и „Кингс“ под шапката на Министерството на здравеопазването. Лекарите бяха за, хирурзите — против. И двете страни твърдо заявяваха, че това щяло да стане „само през трупа ми“.

Самата тя внимаваше да не взема страна и помоли да й подготвят материали, които да прегледа довечера преди срещата с лорд Самюълс. Многото срещи обаче, някои от които се проточиха, не й позволиха да ги прочете, преди да си легне малко след полунощ. Хари спеше и Ема се надяваше, че хъркането му ще я задържи будна. Но беше толкова уморена, че не можеше да се съсредоточи, и не след дълго потъна в дълбок сън.

 

 

На сутринта Ема отвори червената кутия преди да си е направила чай.

Материалите „Томи, Гай и Кингс“ лежаха най-отгоре върху десетина други важни папки, след които и поверителен ДНК доклад на двама видни американски учени. Ема вече знаеше резултатите от първоначалните им изследвания и най-сетне чувстваше, че може да сподели добрата новина с Хари.

Тя скочи, грабна телефона и позвъни в Имението.

— Дано да имаш добра причина — каза й Хари. — Защото Александър тъкмо трябва да реши в кой контейнер да се скрие — в онзи за Америка или в другия за Англия.

— Повече от добра — отвърна Ема. — ДНК докладът показва, че Албърт Клифтън несъмнено е твой баща.

Последва дълго мълчание.

— Е, новината наистина е добра — каза най-сетне Хари. — Ще изстудя бутилка шампанско, за да я отпразнуваме довечера.

7:25. Очертаваше се още един натоварен ден.

По пътя през Лондон Ема прочете подробните изложения на двамата президенти, но когато колата зави по Харли стрийт, още не беше взела страна. Прибра папката в червената кутия и си погледна часовника — 7:57. Надяваше се разговорът да не се проточи, тъй като трябваше да е в министерството за среща с новия председател на Британската медицинска асоциация — буен тип, който според главната й секретарка бил на мнение, че торите следва да бъдат издавени до крак още при раждането им — „решението на цар Ирод“, както се изрази Полин.

Тъкмо се канеше да натисне звънеца на номер 47А, когато млада жена отвори вратата.

— Добро утро, госпожо министър. Ще ви заведа при лорд Самюълс.

Когато Ема влезе, президентът на Кралската колегия на лекарите стана, изчака я да седне и й предложи кафе.

— Не, благодаря — каза Ема, която не искаше да губи повече време от необходимото и искаше да създаде впечатлението, че бърза.

— Както ви обясних вчера, госпожо министър, въпросът, който искам да обсъдим, е личен, поради което не исках да се срещаме в кабинета ви.

— Напълно разбирам — каза Ема и зачака да чуе аргументите му в полза на сливането на „Гай“ и „Сейнт Томас“ с „Кингс“.

— По време на заседанието вчера — „А — помисли си Ема, — значи все пак съм сгафила и той е бил така добър да не повдигне въпроса в залата“, — забелязах, че когато спряхте за момент, за да отпиете глътка, изплискахте малко вода върху книжата си. После отговорихте на въпроса, без да правите справка с бележките си, така че никой не забеляза, макар че не ви беше за първи път.

Ема се зачуди накъде бие, но не го прекъсна.

— А на излизане от залата се спънахте и изпуснахте документи.

— Да, така е — отвърна Ема, вече малко разтревожена. — И какво?

— Дано не е нищо — каза Самюълс. — Но мога ли да ви попитам дали напоследък ви е трудно да хващате предмети като чаши, куфарчето, дори химикалката, когато подписвате писма?

Ема се поколеба.

— Всъщност да. Но майка ми винаги ме е обвинявала, че съм непохватна.

— Забелязах също, че се поколебахте два пъти, докато говорехте вчера пред Камарата. Отговорите си ли обмисляхте, или просто имахте някакви затруднения с речта?

— Предполагам, че беше от нерви. Брат ми винаги ме предупреждава никога да не се отпускам, когато съм на катедрата.

— Имате ли понякога чувството, че краката не ви държат и че имате нужда да седнете?

— Да, но аз съм почти на седемдесет, лорд Самюълс, и първа ще призная, че трябва да се движа повече.

— Възможно е, но се питам дали ще се съгласите да ви направя кратък неврологичен преглед, за да отхвърля тревогите си.

— Разбира се — отвърна Ема, макар да искаше да откаже, за да стигне по-бързо до кабинета си.

Краткият преглед продължи повече от час. Лорд Самюълс започна с въпроси за медицинската й история. После преслуша сърцето и провери рефлексите й с чукче. Ако тези тестове бяха задоволителни, щеше да й се извини и да я пусне да иде на работа. Но той не го направи. Вместо това продължи с преглед на краниалните нерви. После се съсредоточи върху устата й и движението на езика. След като се увери, че не е доволен от резултата, лорд Самюълс каза:

— Следващият преглед може да е болезнен. Всъщност се надявам да е.

Ема не коментира, когато той извади игла и убоде лявата й ръка над лакътя. Тя незабавно реагира с вик, което явно достави удоволствие на Самюълс, но когато той повтори упражнението с дясната й ръка, реакция нямаше.

— Ох! — възкликна Ема, когато той убоде бедрото й, но когато продължи с прасеца, все едно забиваше иглата в игленик.

Самюълс продължи с гърба, но Ема можеше само да познае, когато забиваше иглата — не изпитваше никаква болка.

Докато Ема се обличаше, лорд Самюълс се върна при бюрото си, отвори една папка и я изчака да отиде при него. После каза меко:

— Ема, боя се, че новините не са добри.