Джефри Арчър
Той бе човек (40)

38.

— Аристократичната клауза.

— Нямам представа за какво говорите — каза Вирджиния, която седеше от другата страна на бюрото на адвоката.

— Често срещана клауза — каза сър Едуард. — Използва се като предпазна мярка в завещанията на членове на богати фамилии, за да защитят имуществото си от поколение на поколение.

— Но съпругът ми остави вазите на мен — запротестира Вирджиния.

— Наистина го е направил. Но само — и аз цитирам точката от завещанието — като подарък, на който да се радвате през целия си живот, след което да бъдат върнати като неразделна част от имуществото на настоящия херцог.

— Но те си мислеха, че вазите нямат никаква стойност — каза Вирджиния. — В края на краищата бяха прекарали забравени поколения наред под стълбите.

— Може и да е така, Ваша Светлост, но точно в тази аристократична клауза се посочва, че тя важи за всеки подарък, чиято стойност е над десет хиляди паунда.

— Пак не разбирам за какво говорите — каза Вирджиния още по-раздразнено.

— В такъв случай позволете да обясня. Клауза от този тип често се използва, за да се гарантира, че имуществото на аристократите няма да бъде разпиляно от жени, които не са от същата кръвна линия. Най-често срещаният пример е когато член на фамилията се разведе и бившата съпруга се опита да вземе ценни бижута, произведения на изкуството и дори имоти. Например във вашия конкретен случай ви е позволено да живеете във Вдовишката къща на имението Хартфорд до края на живота си. Самият имот обаче остава на името на херцога и след вашата смърт къщата автоматично ще се върне на фамилията.

— И същото се отнася и за двете ми вази?

— Боя се, че да — каза възрастният адвокат, — защото цената им несъмнено е по-висока от десет хиляди паунда.

— Ако се бях отървала тихомълком от тях без знанието на херцога, никой нямаше да разбере — печално каза Вирджиния.

— Ако го бяхте направили — отвърна сър Едуард, — щяхте да извършите престъпление, тъй като щеше да се приеме, че сте знаели истинската стойност на вазите.

— Но те никога не биха разбрали, ако… — каза Вирджиния, сякаш говореше на себе си. — А как всъщност са научили?

— Добър въпрос — каза сър Едуард. — Попитах юридическите представители на Хартфорд защо не са ви предупредили за съответната клауза в завещанието на херцога веднага щом са научили за предстоящата продажба. Ако го бяха направили, щеше да се избегне ненужно излагане и за двете страни, да не говорим за сензационните заглавия в националната преса на следващия ден.

— И защо не са го направили?

— Оказва се, че някой е пратил на фамилията бройка от каталога на „Сотбис“, който отначало не предизвикал интерес, тъй като никой не разпознал вазите, макар да са показани на корицата.

— Тогава как са разбрали? — повтори Вирджиния.

— Племенникът на херцога Тристан вдигнал тревогата. Имал навика да се промъква в кухнята през ваканциите. Сторило му се, че вазите от корицата са му познати, и казал на майка си къде ги е виждал за последно. Лейди Камила се свързала със семейния адвокат мистър Блачфорд, който моментално си издействал съдебна заповед за прекратяване на продажбата. След това взели първия влак за Лондон и пристигнали в последния момент.

— Какво щеше да стане, ако бяха пристигнали след падането на чукчето?

— Това би поставило фамилията пред интересна дилема. Херцогът щеше да бъде принуден да избира между две възможности. Би могъл или да позволи продажбата да продължи и да прибере парите, или да изиска по съдебен път от вас цялата сума, като съм длъжен да кажа, че в този случай съдията задължително би отсъдил в полза на имението Хартфорд и дори би отнесъл въпроса до главния прокурор да реши дали не сте извършили престъпление.

— Но аз дори не знаех за аристократичната клауза — запротестира Вирджиния.

— Непознаването на закона не оневинява — твърдо каза сър Едуард. — А и подозирам, че съдията трудно би повярвал, че не сте избрали много внимателно вазите, тоест че сте знаели отлично цената им. Трябва да ви предупредя, че мнението на мистър Блачфорд е същото.

— Значи вазите все пак трябва да се върнат на херцога?

— Иронично, но не. Хартфорд също трябва да спазват дословно закона, както и волята на покойния ви съпруг, така че вазите ще ви бъдат върнати, за да им се радвате до края на живота си. Мистър Блачфорд обаче ме информира, че ако ги върнете в рамките на двайсет и осем дни, фамилията няма да предприема други правни действия, което според мен е щедър жест, предвид обстоятелствата.

— Но защо са им вазите сега, след като рано или късно ще си ги получат?

— Според мен сумата от един милион паунда може да отговори на този въпрос, Ваша Светлост. Доколкото разбрах, мистър Полтимор вече се е свързал с херцога и му е казал, че има частен купувач от Чикаго.

— Този човек никакъв морал ли няма?

— Въпреки това ви съветвам да ги върнете до деветнайсети октомври, ако не искате да се изправите пред още едно продължително и скъпо дело в съда.

— Разбира се, ще се вслушам в съвета ви, сър Едуард — каза Вирджиния, разбрала, че няма избор. — Моля, уверете мистър Блачфорд, че ще върна вазите на Кларънс до деветнайсети октомври.

Сър Едуард и мистър Блачфорд сключиха споразумение, според което двете вази от династия Мин трябваше да бъдат върнати на четиринайсетия херцог Хартфорд в дома му на Итън Скуеър на или преди 19 октомври. В замяна Кларънс писмено се съгласи, че няма да предприема други действия срещу Вирджиния, като се съгласи да поеме разходите й по трансакцията.

На 19 октомври Вирджиния си устрои дълъг напоителен обяд с Бофи Бриджуотър в „Клуб Марк“ и се прибра в дома си в Челси почти в четири, когато светлините на площада вече бяха включени.

Седеше сама в малкия си апартамент и се взираше в двете вази. Макар че ги бе притежавала само за няколко месеца, беше започнала да разбира с всеки изминал ден защо са смятани за дело на гений. Трябваше да признае, макар и само пред себе си, че вазите ще й липсват. Но мисълта за още една съдебна битка и за космическите хонорари на сър Едуард я катапултира обратно в реалния свят.

След като бяха отворили втората бутилка мерло, Бофи беше посочил значението на думите „на или преди“ и Вирджиния си помисли, че може да се позабавлява поне малко за сметка на Кларънс.

След лека вечеря си напълни ваната, потопи се сред мехурчетата и се замисли какво да облече за случая, тъй като това несъмнено щеше да бъде последно представление. Спря се на черно — цвят, който покойният й съпруг винаги беше обичал, особено след като я бе изпратил до Итън Скуеър след една вечер в „Анабел“.

Не бързаше — знаеше, че трябва да уцели точно времето преди спускането на завесата. В 23:40 излезе от апартамента си и спря такси. Обясни на шофьора, че ще й е нужна малко помощ да натовари две големи вази. Той тутакси й помогна и след като Вирджиния се настани на задната седалка, попита:

— Накъде, мадам?

— Итън Скуеър трийсет и две. И ще ви помоля да карате бавно, тъй като не искам вазите да се повредят.

— Разбира се, мадам.

Вирджиния седеше на ръба на седалката, хванала здраво двете вази, докато шофьорът изминаваше краткото разстояние от Челси до Итън Скуеър, като през цялото време караше на първа скорост. Когато таксито най-сетне спря пред №32, спомените за времето й с Пери нахлуха в главата й и й напомниха отново колко много й липсва той. Шофьорът слезе и отвори задната врата.

— Ще бъдете ли така добър да сложите вазите на горното стъпало — каза тя, докато слизаше от таксито. Изчака шофьора да изпълни молбата й и добави: — Ако почакате няколко минути, ще можете да ме откарате обратно.

— Разбира се, мадам.

Вирджиния си погледна часовника — девет минути преди полунощ. Беше спазила своята част от уговорката. Натисна звънеца и изчака, докато не видя как някой пали лампа на третия етаж. След малко на прозореца се появи познато лице. Тя се усмихна на Кларънс, който отвори прозореца и погледна надолу към нея.

— Ти ли си, Вирджиния? — попита той, като се мъчеше да скрие раздразнението си.

— Разбира се, че съм аз, скъпи. Просто връщам вазите. — Вирджиния отново си погледна часовника. — Часът е дванайсет без седем, така че спазих уговорката.

Светна втора светлина и Камила се появи на друг прозорец.

— И точно навреме — каза тя.

Вирджиния се усмихна сладко на заварената си дъщеря. Канеше се да се върне при таксито, но спря за момент, за да хвърли последен поглед на двете вази. После се наведе, събра всичките си сили и вдигна едната над главата си като олимпийски състезател по вдигане на тежести. Задържа я за момент и я остави да се изплъзне от пръстите й. Изящното петстотингодишно национално съкровище заподскача по каменните стъпала и се пръсна на безброй парчета.

Навсякъде в къщата започнаха да се палят лампи и думите „шибана кучка“ бяха най-сдържаното от всички мнения на Камила за ставащото.

Набрала инерция, Вирджиния пристъпи напред за последен поклон преди спускането на завесата. Взе втората ваза и също я вдигна над главата си. Чу как вратата зад нея се отваря.

— Моля те, не! — извика Кларънс и скочи с протегнати ръце напред, но Вирджиния вече бе пуснала вазата и вторият незаменим китайски шедьовър се пръсна на още повече парчета от първия.

Вирджиния бавно слезе по стълбите, като стъпваше внимателно през мозайката от натрошен синьо-бял порцелан, за да се качи в чакащото такси.

Докато потегляше обратно към Челси, шофьорът погледна в огледалото и видя, че пътничката му се усмихва. Вирджиния нито веднъж не се обърна да погледне касапницата, защото този път беше прочела документа клауза по клауза и в него не се споменаваше в какво състояние трябва да бъдат двете вази, когато ги върне „на или преди 19 октомври“.

Докато таксито излизаше от Итън Скуеър, часовникът на близката църква удари полунощ.