Джефри Арчър
Той бе човек (50)

48.
Край

Хари остави химикалката, подскочи и изкрещя: „Алилуя!“, както правеше винаги, когато написваше тази дума. После седна, погледна към тавана и каза: „Благодаря ти“. Още един изпълнен ритуал.

Сутринта щеше да изпрати копия от ръкописа на трима души, за да прочетат за първи път „Ези печели“. После щеше да изпадне в годишната си невроза, докато чака да чуе мнението им. Но също като него, те имаха своите режими.

Първият, американският му издател Алън Гинзбърг, щеше да напусне кабинета си и да се прибере у дома веднага щом ръкописът се озове на бюрото му, с изричното нареждане да не го безпокоят, докато не прочете последната страница. След това щеше да се обади на Хари, вероятно забравяйки колко е часът в Англия. Мнението му често можеше да бъде подминато, защото винаги беше изпълнен с ентусиазъм.

Вторият бе английският му издател Иън Чапман, който винаги чакаше уикенда, преди да прочете книгата, и се обаждаше на Хари в понеделник сутринта, за да му каже мнението си. Тъй като беше шотландец и не можеше да крие истинските си чувства, това само изпълваше Хари с още повече опасения.

Третият и най-интуитивен читател беше балдъзата му Грейс, която не само изразяваше безразличието си, но винаги го допълваше с десетина страници мнение, а понякога забравяше, че Хари не е някой от учениците й, и му поправяше правописните грешки.

Хари никога не беше смятал Грейс за явна почитателка на Уилям Уоруик, докато в един момент на непредпазливост тя не призна, че си пада по романи със забързано действие. Но нейната представа за забързани бяха творбите на Кингсли Еймис, Греъм Грийн (тях описваше като занимателни) и любимия й Иън Флеминг.

В отговор на мнението й Хари я водеше на обяд в „Гарик“, след което отиваха на някое дневно представление, за предпочитане от любимия й драматург на забързани постановки Терънс Ратиган.

След като изпрати трите ръкописа по куриер, започна мъчителното чакане. Тримата читатели на Хари бяха предупредени, че „Ези печели“ няма нищо общо с обичайния му стил, което го правеше само още по-неспокоен.

Беше обмислял дали да не даде ръкописа на Джайлс, който напоследък имаше много свободно време, и на Себастиан, който пък бе най-запаленият му почитател, но реши да не нарушава установената практика. Щеше да им даде последната чернова по Коледа, след като редакторът му предложи да внесе промени.

Мис Айлийн Уорбъртън, стара мома от енорията, беше жена, която според Хари живееше в сутерен и подобно на къртица не излизаше до пролетта. През тези зимни месеци тя се трудеше върху злополучните текстове на своите автори, поправяше грешките им, някои от които бяха толкова дребни, че никой друг не би ги забелязал. Имаше и други грешки (наричаше ги бисери), които, ако останеха непоправени, щяха да доведат до хиляди гневни писма на бюрото на автора, показващи глупостта му. Мис Уорбъртън никога не позволяваше на Хари да забрави, че Женева не е столицата на Швейцария и че „Титаник“ е потънал на 15 април, а не предишния ден.

В момент на лекомислена храброст веднъж Хари й напомни, че в „Мадам Бовари“ на Флобер очите на героинята от черни стават кафяви, после сини и отново черни за по-малко от сто страници.

— Никога не коментирам книга, която не съм редактирала — отвърна му тя без капка ирония.

Ема беше сред последните, които четяха ръкописите му — вече когато бяха готови за печат. Всички останали трябваше да чакат деня на издаването, преди да се доберат до бройка.

Хари беше планирал да прекара спокоен уикенд след завършването на книгата. В събота следобед двамата с Джайлс щяха да отидат да гледат мач на „Мемориал Граунд“. Вечерта щеше да заведе Ема в „Олд Вик“ да гледат Патриша Рътлидж в „Ела да се повозим“, след което да вечерят в „Харви“.

В неделя двамата с Ема бяха поканени от Джайлс и Карин на обяд в Барингтън Хол. След това щяха да идат на вечерната служба и той щеше да прекара по-голямата част от проповедта в чудене на коя ли страница са читателите му. Колкото до спокойния нощен сън, той щеше да се върне едва след като и тримата му се обадят да си кажат мнението.

Когато телефонът иззвъня, първата мисъл на Хари бе, че е твърде рано някой да е прочел книгата. Вдигна слушалката и чу познатия глас на Джайлс.

— Извинявай за объркването на плановете, Хари, но няма да мога да дойда за ръгбито в събота и ще се наложи да отложим обяда в неделя. — Нямаше нужда Хари да го пита за причината, защото обяснението не закъсня. — Валтер Шел се обади преди малко. Източна Германия най-сетне е отворила шлюзовете и гражданите й се изливат през границата. Обаждам се от „Хийтроу“. С Карин ще летим за Берлин. Надяваме се да стигнем там преди да са започнали да събарят стената, защото двамата с нея възнамеряваме да се включим в бригадата по разрушаване.

— Чудесна новина — рече Хари. — Карин сигурно е много доволна. Кажи й, че й завиждам, защото когато те попитат къде си бил в деня, в който стената е паднала, ще можеш да им кажеш. И ако ти се отвори шанс, донеси ми парченце от нея.

— Ще ми се наложи да взема допълнителен куфар — каза Джайлс. — Сума ти народ ме помоли същото.

— Не забравяй, че ставаш свидетел на история, така че преди да си легнеш вечерта, гледай да си записваш всичко, което си преживял през деня. Иначе ще си забравил подробностите, когато се събудиш.

— Не съм сигурен, че ще си лягаме — отвърна Джайлс.

— Мога ли да ви попитам защо носите чук в багажа си, сър? — попита бдителният служител от охраната на „Хийтроу“.

— Надявам се да срутя една стена — обясни Джайлс.

— Иска ми се да можех да дойда с вас — каза служителят и дръпна ципа на сака.

Когато след час и половина Джайлс и Карин се качиха на самолета на „Луфтханза“, сякаш попаднаха на парти, вместо да се присъединят към група пътници, които би трябвало да закопчаят коланите си и да слушат инструкциите за безопасност на стюардесата. Щом излетяха, започнаха да гърмят тапи от шампанско и всички бъбреха със съседите си като със стари приятели.

Карин не пусна ръката на Джайлс през целия полет и сигурно поне сто пъти повтори: „Просто не мога да повярвам“ — още се боеше, че когато кацнат в Берлин, партито ще е свършило и всичко ще се е върнало към обичайния ритъм.

След два часа, които изглеждаха като цяла вечност, самолетът най-сетне кацна и веднага щом спря, пътниците наскачаха от местата си. Обичайната подредена опашка, с която се славеха германците, се разпадна, за да бъде заменена от безредно тичане по стълбата и по пистата към терминала. Тази вечер никой нямаше да остане спокоен.

Щом минаха през митницата, Джайлс и Карин излязоха да търсят такси, но се озоваха сред тълпа, която имаше същото намерение. За изненада на Джайлс обаче опашката се движеше бързо — във всяка кола се качваха по трима, четирима и дори петима пътници и потегляха в една и съща посока. Когато най-сетне дойде техният ред, Джайлс и Карин се качиха с едно германско семейство и нямаше нужда да казват на шофьора накъде да кара.

— Англичанино, какво правите в Берлин? — попита младият мъж, който седеше притиснат до Джайлс.

— Женен съм за източна германка — обясни той и прегърна Карин през раменете.

— Как е успяла да избяга жена ви?

— Дълга история. — Карин се притече на помощ на Джайлс и през следващите пет километра през натоварения трафик говореше на родния си език, преди да завърши историята си и да бъде възнаградена с ентусиазирани аплодисменти. Младият мъж изгледа Джайлс с уважение.

На километър и половина от целта шофьорът се предаде и спря насред шосето, което се беше превърнало в дансинг. Джайлс слезе пръв и извади да плати на шофьора, който му каза само: „Не и тази нощ“, след което обърна и пое обратно към летището — още един човек, който щеше да разказва на внуците си каква роля е изиграл в нощта, в която Стената падна.

Хванати за ръце, Джайлс и Карин тръгнаха през ликуващата тълпа към Бранденбургската врата, която не бяха виждали от онзи следобед преди почти две десетилетия, когато Карин избяга от Източен Берлин.

Когато приближиха величествения монумент, издигнат от пруския крал Фридрих Вилхелм II като символ на мира (каква ирония), видяха от другата страна редици въоръжени войници. Джайлс си помисли за съвета на Хари да записва всичко, което вижда, за да не забрави момента, и се запита дали зет му би се сетил за подходяща дума, с която да опише израженията на войниците. Не гняв, не страх и не тъга — те бяха просто смаяни. Подобно на всички танцуващи около тях, техният живот се бе променил за миг.

Карин се взираше във войниците и още се питаше дали ставащото е прекалено хубаво, за да е истина. Дали някой от тях нямаше да я разпознае и да се опита да я замъкне през границата?

Макар че хората наоколо празнуваха, тя още не беше убедена, че животът няма да се върне към нормалния си ритъм, когато слънцето изгрее. Сякаш прочел мислите й, Джайлс я хвана за ръка и каза:

— Всичко свърши, скъпа. Можеш да обърнеш страницата. Кошмарът най-сетне отмина.

Отнякъде се появи източногермански офицер и завика заповеди. Войниците метнаха автоматите си на гръб и си тръгнаха, изпратени от одобрителния рев на тълпата. Докато всички наоколо танцуваха, пиеха и пееха в екстаз, Джайлс и Карин бавно си проправиха път през тълпата към вече покритата с графити стена, върху която се бяха покатерили стотици празнуващи, които сякаш тъпчеха гроба на омразен враг.

Карин спря и докосна ръката на Джайлс, когато забеляза един старец да прегръща млада жена. Ясно бе, че подобно на много други хора в тази незабравима нощ двамата най-сетне са се събрали след двайсет и осем години раздяла. Смехът, радостта и празнуването се смесваха със сълзи, докато старецът прегръщаше внучката си, която си бе мислил, че никога няма да види.

— Искам да се кача на стената — заяви Карин.

Джайлс погледна нагоре към четириметровия паметник на провала, върху който се веселяха стотици младежи. Реши, че моментът не е подходящ да се оправдава, че е почти на седемдесет. Това бе нощ за проливане на сълзи.

— Страхотна идея — каза той.

Когато стигнаха в подножието на стената, Джайлс внезапно разбра как се е чувствал Едмънд Хилари при последните напъни да изкачи Еверест, но двама млади шерпи, които току-що бяха слезли, направиха стъпало с ръце, за да може той да заеме мястото им на върха. Джайлс не успя да се справи, но други двама млади празнуващи протегнаха ръце и го издърпаха при себе си.

Карин се качи секунди по-късно и двамата застанаха един до друг, загледани през границата. Тя още не можеше да повярва, че няма да се събуди и да открие, че е сънувала. Няколко източногерманци се опитваха да се покатерят от другата страна и Карин протегна ръка на едно момиче. Джайлс снима двете жени, които не се бяха виждали до този момент, но се прегръщаха като първи приятелки. Снимка, която щеше да се озове на лавицата над камината на Смит Скуеър, за да увековечи деня, когато Изтокът и Западът се върнаха към здравия разум.

От високата си позиция Джайлс и Карин гледаха как пороят от хора се е устремил към свободата, докато стражите, които предишната нощ щяха да застрелят всеки, който се опиташе да пресече границата, само стояха и зяпаха, неспособни да проумеят какво става.

Карин най-сетне започваше да вярва, че духът се е освободил от комунистическата бутилка, но й трябваше още час, за да събере кураж и да се обърне към Джайлс.

— Искам да ти покажа къде живеех.

Джайлс откри, че спускането от стената е почти толкова трудно, колкото и изкачването й, но с помощта на протегнати ръце някак успя да се справи, макар че трябваше да спре и да си поеме дъх, след като стъпи на земята.

Карин го хвана за ръка и двамата бавно тръгнаха срещу еднопосочния човешки трафик към граничния пост. Хиляди мъже, жени и деца, понесли сакове, куфари и дори колички, пълни с имущество, вървяха в една и съща посока — оставяха досегашния си живот зад гърба си и очевидно нямаха никакво намерение да се върнат, за да не останат отново в капана.

След като се промушиха под бариерата, Джайлс и Карин се присъединиха към малката върволица хора, които вървяха в същата посока. Карин се поколеба, но само за момент, когато минаха втората бариера и се озоваха в Източна Германия.

Днес нямаше граничари, ръмжащи кучета и офицери със стиснати устни, които да проверяват дали визите им са валидни. Имаше само мрачна, почти зловеща пустош.

Нямаше и опашки за такси, тъй като нямаше таксита. Двамата минаха покрай малка група източногерманци, коленичили в мълчалива молитва в памет на онези, които бяха жертвали живота си, за да може този ден да стане реалност.

Продължиха през тълпите, които се разреждаха с всяка крачка напред. Мина повече от час преди Карин най-сетне да спре и да посочи група еднакви сиви жилищни блокове, които се издигаха в мрачна редица и й напомняха за живот, който беше почти забравила.

— Тук ли си живяла?

Тя погледна нагоре.

— Деветнайсети етаж, вторият прозорец отляво. Там прекарах първите двайсет и четири години от живота си.

Джайлс започна да брои, докато не стигна до малък прозорец без завеси на деветнайсетия етаж, втория отляво, и неволно си спомни къде беше прекарал първите двайсет и четири години от своя живот — в Барингтън Хол, в къщата в Лондон, в замъка в Шотландия, където отиваше за по няколко седмици всяка година — и разбира се, вилата в Тоскана, когато имаше нужда от почивка.

— Искаш ли да се качим и да видим кой живее там сега? — попита той.

— Не — твърдо каза Карин. — Искам да си вървя у дома.

Без нито дума повече тя обърна гръб на високите блокове от сив бетон и се присъедини към сънародниците си, които вървяха на запад, за да изживеят свободата, която тя никога не бе приемала за даденост.

Нито веднъж не погледна назад, докато вървяха към границата; моментът на безпокойство се завърна, когато стигнаха пропускателния пункт, но бързо се изпари, когато Карин видя, че някои от граничарите са разкопчали куртките си и танцуват с новите си приятели — вече не източни и западни, а просто германци.

След като минаха под бариерата и се озоваха отново в Западен Берлин, видяха как млади и стари, въоръжени с ковашки чукове, лостове, длета и дори с пили за нокти разрушават парче по парче дългото 155 километра чудовище — материалния символ, описан от Уинстън Чърчил като Желязната завеса.

Джайлс отвори сака си, извади чука и го подаде на Карин.

— Първо ти, скъпа.