Пиърс Браун
Златен син (8) (Книга втора от „Червен изгрев“)

8.
Съюз

Изтръпвам.

— Синовете на Арес? Нямах представа, че са толкова страшна заплаха.

— Още не са, но ще станат — отвръща той. — Суверенът го знае. Както и баща ми, макар и да не е модно това да се изказва гласно. Обществото и преди си е имало работа с терористични групировки. Насъскай достатъчно отреди от мелези по тях, и е доста лесно да се ликвидират. Ала Синовете са друга работа.

— Те не са плъх, който ни хапе по петите, а колония термити, която бавно разяжда основата ни, възможно най-тихо, докато свършат такава работа, че домът ни да рухне върху нас. Баща ми е възложил на Плиний задачата да елиминира Синовете. Но Плиний се проваля. И ще продължи да се проваля, защото Синовете на Арес са умни и защото моите медии обожават да им отдават внимание. Но когато се превърнат в такъв ужас за Обществото, за Суверена, за баща ми, че самият механизъм на управлението закъса и спре, ще изляза напред и ще заявя: „Аз ще излекувам тази болест за три седмици“. И после ще я излекувам — с моите медии, със синдикатите, които систематично ще избият всички Синове, а ти славно ще обезглавиш самия Арес.

— Трябва ти лице.

— Аз не съм обаятелен. Не съм вдъхновител. Ти си като някой от Старите Завоеватели. Харизматичен и добродетелен. Когато те погледнат, те не виждат ни капка от мекушавия упадък на нашето окаяно време, ни капка от политическата отрова, наситила Луната, откакто родът на Лун се е издигнал на власт. Те ще те гледат и ще виждат пречистващ нож, ново начало на Втори Златен век.

Същият като баща си. И двамата са се прицелили по подобен начин в Синовете на Арес. Студени тръпки ме побиват, като си помисля за войната, която ще се разрази между главорезите от престъпния синдикат и агентите на Арес. Това ще унищожи Синовете.

— Синовете на Арес са само началото. Опорна точка. Ти искаш да властваш.

— Какъв друг стремеж съществува?

— Но не единствено над Марс…

— Само защото съм дребен, не означава, че и мечтите ми трябва да бъдат дребни. Искам всичко. И за да го получа, съм готов на много неща. Дори да деля.

— Може би не знаеш какво се случи преди два месеца — казвам. — Спри някой Златен където и да е и го питай. Ще ти кажат какво причини семейство Белона на Жътваря от Марс. Аз нямам репутация. Единственото, което внушавам, е смях.

— Касий бе посрамен — казва раздразнено Чакала. — Върху него се изпикаха. В Института го пребиха. Унизиха го. Сега той е най-смъртоносният дуелист на Луната. Би се с всички, готови да оспорят достойнствата му. И сега е новият любим галеник на Суверена. Ти знаеше ли, че дъртата гарга ще го прави Рицар Олимпиец? И Лорн ау Аркос, и Венеция ау Рейн се оттеглиха тази година. Това значи, че постовете на Рицар на гнева и Рицар на утрото са свободни.

— Тя ще го направи един от дванайсетте?

— Той е фигура на нейната шахматна дъска. — Чакала се привежда напред. — Но на мен ми омръзна да играя пионка на своите старейшини.

— Както и на мен. Кара ме да се чувствам като Розов — казвам.

— Тогава нека се издигнем заедно. Аз — скиптърът, ти — мечът.

— Ти няма да поделиш властта. Не ти е в характера.

— Правя каквото е нужно. Нищо повече. А ми е нужен военачалник. Аз ще съм Одисей. Ти ще бъдеш Ахил.

— Ахил накрая умира.

— Тогава се учи от грешките му.

— Добра идея. — Виждам как устните му се разтягат в усмивка и спирам. — Но има един проблем. Ти си социопат, Адрий. Не правиш само необходимото. Ти надяваш всяка нужна физиономия, всяко желано чувство като ръкавица. Как изобщо бих могъл да ти се доверя? Та ти уби Пакс. — Оставям думите да увиснат във въздуха. — Уби приятеля ми, закрилника на твоята сестра.

— С Пакс никога преди не бяхме се срещали. Аз виждах само пречка на пътя си. Разбира се, знаех за рода Телеман, но след като мозъкът на Клавдий се пръсна навсякъде, баща ми ни раздели с Мустанга, за да ни защити. Мен ме постави в още по-голяма изолация и от нея. Аз бях неговият наследник. Нямах приятели, само възпитатели. Той ми съсипа младостта. А после ме отхвърли, както отхвърли и теб, защото и двамата загубихме. Двамата с теб сме огледално отражение един на друг.

На етажа над нас започва бой. Изпращява пържачка. Биячите се втурват нагоре, гушнали оръжията си. Повечето клиенти седят, без да се притесняват.

— Ами сестра ти? — питам колебливо и дълбоко в душата си знам, че не ми остават други варианти освен този.

— Искаш да знаеш как е? — пита ме направо той. — Кой споделя леглото й? Мога да ти дам всички отговори, които пожелаеш. Имам очи навсякъде.

— Не искам това. — Тръсвам глава и се опитвам да прогоня мрачната мисъл, че някой споделя леглото й. Че тя намира радост в другиго, макар и да го заслужава. Още по-странна е мисълта, че Чакала знае тези неща. — Тя замесена ли е?

— Не — смее се силно Чакала. — Знаеш, че сега тя е с Лун. Да си умреш от смях. На кого да му хрумне, че от нас двамата тя ще е блудният близнак? По-блудният, де.

— Не бива да й се вреди — казвам аз. — Ако това се случи, ще ти отрежа главата.

— Агресивно изказване! Но предлагаш сделка. Значи си с мен.

— С теб съм, откакто се качих на совалката. Знаеш, че нямам друг избор. И знам, че никой друг никога не би ме извикал тук. Променливите величини можеха да доведат само до този завършек. И защо не?

Аз поех ръката му, а той се сдоби с приятел. Той само бе хапал и дращил, за да оцелее. Сега го гледам, тъй дребен и обикновен в един свят на богове, и сякаш е едва ли не героят, повел благородна борба срещу отхвърлилия го баща, срещу едно Общество, което се присмива на ръста му и на слабостта му и го презира като канибал, макар и тъкмо те да са му казали да прави всичко нужно, за да победи. По странен начин той наистина е като мен. Можел е да си оправи ръката, но е избрал да я остави така и да я носи като знак на честта, а не на срама.

Затова аз ще приема предложението му. А после, когато всичко свърши, ще го убия заради Пакс.

Грамадна усмивка цъфва на лицето му.

— Толкова съм доволен, Дароу. Така доволен!

— Но какво следва? — питам. — Сега сигурно искаш нещо от мен.

— Един Златен на име Фенкор ау Друзила е научил за моите… сделки със синдикатите. Опитва се да ме изнудва. Трябва да го убиеш.

Разбира се.

— Кога?

— Чак след около седмица. Истинската цел на убийството му е да спечеля благоволението на една роднина на Суверена, която Фенкор оскърби. Със смъртта на Фенкор ти ще получиш… благоразположението на роднината.

Успявам да потисна смеха си.

— Ще ме караш да играя ролята на Феичка ухажор, който пърха из двора и вкарва дами в леглото си? — Поредната роля. Мустанга ще реши, че го правя, за да я ядосам.

Очите на Чакала заискряват дяволито.

— Кой е споменавал нещо за дами?

— Ау! — възкликвам аз, щом разбирам за какво намеква. — Ау, това е… сложно. За него май е по-добре да хванеш Такт…

За моя изненада Чакала се изкикотва.

— А, ще се оправиш. Но за всичко това ще се тревожиш по-нататък. Засега се отпусни. Ще откупя договора ти чрез подставено лице веднага щом го предложат на търг.

— Белона ще се опитат да го откупят.

— Имам участник. Ще ги надцакаме.

— Виктра?

— Не, в това тя е по-скоро брокер. За Виктра трябва да разбереш, че тя не е… как се казваше… пристрастна. Тя само обича да бърка кашата. Доста скоро ще се запознаеш и с участника.

— Така няма да стане — заявявам. — Искам да се запозная с него сега. Не съм ти марионетка. Аз споделям всичко каквото знам, и ти също.

— Но аз знам много повече! Е, добре. — Той се навежда напред. — Довечера ще се срещнете. Не че ти нямам доверие. Просто смятам за уместно той сам да се представи.

— Става. Искам да върна Виещите. И Севро.

— Готово. Освен това ще трябва да си избереш майстор на меча, някой, който да те обучава да боравиш с бръснача. След време ще трябва да убиеш публично няколко души.

— Знам да боравя с бръснача — казвам.

— Аз съм чувал друго. Стига де, няма нищо срамно. Разполагам с няколко имена. Жалко, че Аркос не дава уроци. Тези дни всъщност може и да имам парите да си позволя Каменната стена и неговия Път на върбата…

Думите му заглъхват, а погледът му се отклонява от мен, притеглен от приплъзващото се тяло на жена, което прорязва дима и еднообразието в кръчмата като жив въглен, падащ в мъгла. Усещам бадемовия аромат на кожата й. Цитрусовото ухание на устните й, когато тя се доближава до масата ни, грациозна и вълнуваща като въздуха на Лятното крайбрежие на Венера. Костите й са крехки като на птица. Облечена е в черна права рокля, покрила цялата й кожа освен голите рамене.

После улавям погледа й и едва не падам от стола. Сякаш е изстрел в сърцето. Пулсът ми става треперлив. Това е тя. Момичето с криле, което никога нямаше да полети. Но сега… явно е отлетяла от Мики. Крилете ги няма, тя е съзряла и женствена. Но защо Евей е тук? Синовете ли са я изпратили? Едва успявам да запазя самообладание. Тя не ме е познала.

— Не знаех, че Розите растат толкова дълбоко сред бурените — казва й Чакала.

Смехът й се разнася като пърхане на пеперудени криле. Тя плъзва пръст по долния край на очуканата маса и едва забележимо свива рамене.

— Обикновените мъже не могат да си позволят необикновени неща. Но моята господарка чула, че в Изгубения град дошли необикновени мъже, и ме изпрати като… посланичка.

— А… — Чакала се обляга назад и я оглежда оценяващо. — Ти си момиче от синдиката. От тези на Вебона ли си? — Когато тя кимва, Чакала ме поглежда и обърква изненадата в изражението ми със страст. — Отведи я горе, Дароу. Аз черпя. Подарък за добре дошъл. Кажи ми, ако искаш да я купиш. По работа можем да поговорим и утре.

Когато той произнася „Дароу“, хладнокръвието на Евей се пропуква за миг. Тя отстъпва назад и чувам, че дишането й се променя. И когато ме поглежда в очите, знам, че вижда през Обсидиановата маска и мярва Червеното под всички тези лъжи. Ала изненадата в нейните очи означава, че не е дошла тук заради мен. Дошла е заради Чакала, но защо? Със Синовете ли е тя? Или Мики най-сетне е продал най-първокласната си стока на този гангстер Вебона?

— Не лягам с роби — казва Евей на Чакала и посочва Обсидиановите ми сигли.

— Ще установиш, че в този има нещо повече от видимото за очите.

— Домине, аз…

Той я сграбчва за ръката и усуква болезнено кутрето й.

— Млъкни, момиче, и прави каквото ти казват! Иначе сами ще си вземем онова, което не щеш да ни дадеш. — Той разцъфва в огромна усмивка и я пуска. Тя стиска ръката си и трепери. Да нараниш Розова, не се изисква много сила.

Изправям се.

— Мисля, че оттук нататък аз ще поема нещата, приятелю.

— Убеден съм, че ще ги поемеш!

Отпъждам с жест телохранителите, които, щом ставам, се опитват да ме придружат.

Следвам Евей нагоре по напречните стъпала към четвъртия етаж и си спечелвам дюдюканията на някои от клиентите. Погледът ми мярва една от холоКутиите над бара. Изображение на бомбени поражения се разстила на триизмерни вълни. Като че е станало в кафене. Кафене за Златни. Когато показват степента на опустошението, очите ми се разтварят широко. Синовете ли са го сторили?

На друг екран светва друга избухнала бомба. И още една. И още една, докато накрая десетки бомбени атентати заливат екраните из цялата кръчма. Всички глави се обръщат, за да гледат, и в просторното помещение настъпва тишина. Дланта на Евей стисва моята и разбирам, че бомбите са заложени от Синовете. Те са я изпратили. Но защо на Луната? Защо Чакала? Защо не са се свързали с мен?

— Побързай — казва ми тя, щом стигаме петнайсетия етаж, и ме дърпа през розовите светлини, покрай танцьорките и зажаднелите клиенти към последната врата в края на тесен коридор. Влизам след нея в тъмната стая и незабавно усещам парливия дъх на смазка за пържачки. Въздухът зад мен се раздвижва — един мъж в призрачно наметало се промъква напред. Нужни са доста усилия, за да устоя на подтика да го убия.

— Той е от нашите! — отсича Евей и пали лампата. Шестима Червени, обкичени с тежка военна техника, си свалят наметалата. Носят демонски шлемове с висококачествена оптика. — Извикайте капсулата.

— Това не е Адрий ау Август — изръмжава един от тях.

— Тоя е проклет Обсидиан.

— Странно изглежда. — Един от Червените с оптиката отскача назад и зарежда пържачката си. — Плътността на костите му е на Златен!

— Спрете! — извиква Евей. — Той е свой. Хармъни го издирва.

Не Арес или Танцьора?

— Не си дошла тук заради мен — казвам аз, докато оглеждам оръжията им. — Била си на лов.

Тя се обръща към мен:

— По-нататък ще ти обясня, но сега трябва да тръгваме.

— Какво сте направили? — питам, докато един от Червените вади плазмаФакел, изрязва дупка в стената и отваря стаята към вонята на града. Нахлува влажен въздух и светлини заливат стаята, когато малка капсула се спуска и отваря страничните си люкове успоредно с импровизираната врата.

— Дароу, няма време!

Сграбчвам я.

— Евей, защо си тук?

Очите й блясват тържествуващо.

— Адрий ау Август е убил петнайсет от нашите братя и сестри. Изпратиха ме да го заловя или ликвидирам. Избрах последното. След двайсет секунди той ще бъде изпепелен.

Изтръгвам дейтапада от ръката на един Червен и зареждам скритите ми гравиБотуши. Евей ми крещи. Ботушите надават жален вой, докато ме издигат във въздуха. Тръгвам по пътя, по който дойдохме, минавам през вратата и я разпарям, вместо да я отворя, излитам надолу по коридора като дошъл от ада прилеп. Минавам с трясък покрай една танцьорка, понасям се над двама Оранжеви клиенти, правя остър като бръснач завой надясно и се стрелвам надолу покрай парапета към масата на Чакала — той тъкмо си допива пиенето. Неговият Опетнен ме взема на мушка, Сивите също. Прекалено са бавни.

На екраните с изображенията от бомбените атентати пращи статично електричество и гори кървавочервен шлем.

— Жънете каквото сте посели — проехтява гласът на Арес от десетина високоговорители.

Масата под дланта на Чакала се топи, поглъщана от заложената от Евей бомба. Опетненият отблъсква Чакала от масата като кукла и обвива великанското си тяло около набъбващата енергия. Устните му се размърдват в шепота на смъртник:

— Скирнир ал фал ньир.