Пиърс Браун
Златен син (22) (Книга втора от „Червен изгрев“)

22.
Огнен цвят

Тялото ми трепери след излизането на великана. Стягам се и отново се обръщам към Сините, които стоят слисани и не знаят мен ли да гледат, холомониторите ли, или скенерите, които показват как бойните кораби на Суверена ни обкръжават.

— Тук няма от какво да се боите — казвам. — Капитанът на този кораб бе разжалван, защото си беше оставил илюминаторите отворени. Като глупак. Чинът не оправдава грешките. Искам нов капитан. Нямаме много време. Затова ще взема решение за шейсет секунди.

Тъмнокожата Синя излиза пред другарите си. Отначало ми се струваше, че татуировките по ръцете й изобразяват поредици от цветя. После забелязвам поток от математически означения: формулата на Лармор. Уравненията на Максуел във времето на изкривено пространство. Теорията за абсорбера на Уийлър-Файнман. И още стотина, които дори и аз не разпознавам.

— Дай ми значката и ще ти проправя път обратно до Марс, момче. — Гласът й е лишен от интонация. Равен е. Прецизен и ленив едновременно. Емоциите са изтекли от него, докато само буквите и звуците на думите увисват като уравнения във въздуха. — Кълна ти се в живота си!

— „Момче“? — питам.

— Ти си ми наполовина на годините! „Господарю момче“ ли да ти казвам? Или ще се обидиш?

Севро вдига вежда, озадачен от невъзмутимата дързост на Синята.

— Простете й, домине — намесва се любезно друг Син. — Тя е мичман втори ранг с…

Вдигам ръка.

— Как ти е името, Синя?

— Орион.

— Това е момчешко име! — заявява Севро.

— Тъй ли? Не бях забелязала. — Сините са способни на сарказъм? — Моята Секта ми била отредила да съм мъж. Изненадала съм ги.

— Каква Секта? — пита Севро.

— Тя си няма Секта. Беше приобщена от Сектата на Коперник, но пропъдена скоро след това по очевидни причини — намесва се отново онзи досаден Син. — Тя е Докер.

Орион трепва и се завърта към другия Син. Не повишава тон.

— Ами ти какво си, освен един педантичен полъх на пръдня, а, Пел? А?

— Виждате ли — обяснява кротко Пел, — тя е Докер. Емоционалните й показатели са неуправляеми. Но не е виновна. Тя е продукт на своята мазна среда.

— На̀ ти! — казва тя и бързо прави крачка напред.

Фрасва Пел в лицето. Той надава вой и рухва назад, все едно никога досега не са го цапардосвали. Вероятно защото наистина не са. Защо един Син да удря друг? Те са изпитатели, сметачи, звездни картографи. Но не са бойци.

— Тая, грубиянката, ми харесва — отбелязва Севро.

— Почакайте, домине! Аз желая този кораб! — Още един Син се промъква най-отпред, втренчен в просналия се на земята Пел. — Аз… аз го заслужавам? Орион е само един… един… лугард! От нейните познания по астрофизика има още много да се желае, а да не споменаваме доколко разбира от екстрапланетарна кинетика на масите. Та тя дори не е посещавала Обсерваторията.

Още един Син си пробива път напред.

— Забравете Арн! Той нищо не вдява от астрофизика, а предположенията му в теоретичното интегрално смятане са в най-добрия случай проява на дебелоочие! Шест месеца бях втори командир на този кораб под командването на Властелина на пепелта. Служих на него, когато беше на сух док. Логичен ход е да назначите мен за ваш капитан, домине.

Корабите от армадата продължават да ни дават сигнали по комуникаторите. Бойните кораби се приближават. В трюмовете им храбри мъже и жени ще облекат брони, ще се качат на кораби-пиявици и ще се изстрелят в Космоса, за да кацнат на моя корпус и да си пробият път до вътрешността му с молитви да се завърнат у дома и да изядат вечерята, сготвена от майка им, от съпругата или съпруга. И всичко това — докато моите Сини се боричкат кой да оглави кораба и си крещят обиди относно математическите умения и академичния интегритет на другия.

— Не ги слушайте и двамата, домине! — провиква се жена с познатото провлачено произношение. Тя пада на колене. — Името ми е Вирга ксе Акварий. Учила съм физика на междузвездния дрейф в Среднощната школа, далеч превъзхождаща Обсерваторията! Наред с другите ми научни степени имам докторат по тъмната материя и гравитационните лещи. Нека аз ръководя вашия кораб, домине. Да решите в полза на друг, би било само привидно правилно и още по-лошо, нелогично!

Да бяха използвали логиката си тези Сини, та да забележат, че гледам само жената, която не коленичи като всички останали. Орион, първата обадила се, все още стои с изпъчени рамене, набито тяло и блеснали светли очи. Диалектът й е на нисшеродена, по-рязък и по-приземѐн от отнесения жаргон на учените. Вероятно от доковете на Фобос или Редицата от докове край Консервата на Академията. Ако наистина е Докер и не е посещавала Обсерваторията или Среднощната школа, питам се как изобщо е попаднала на мостика.

— Какво ще кажеш за целия този шум? — питам Орион и соча Сините.

— Тия са тъпкани с прилепови лайна! — изсумтява тя и забива дебел палец в гърдите си. — Аз не съм тъпкана с прилепови лайна! — Усмихва се и кимва към мониторите, където другите кораби-факли припълзяват все повече. — А на тебе времето ти изтича. — Поглеждам скенерните пунктове, където сигнализацията за тревога показва тайното изстрелване на два кораба-пиявици от най-близките бойни кораби и крайцери на Суверена. — Знам, че мога да се справя, иначе хич нямаше и да се обаждам. Дай ми шанс.

Кимвам на Севро и той й подхвърля капитанската крилата звезда.

— Закарай ни до нашата флотилия.

— Директиви? — пита ме тя.

— Минимални жертви — отговарям. Разбрахме се. Тиранинът е Суверенът. Ето така трябва да се действа.

— Слушам, домине!

Гледаме заедно със Севро как Орион поема командването на кораба ми и дава заповеди за среща с корабите на Август зад Фаровете на Рубикон. Веднага щом назначавам Орион, кавгите секват. Те знаят, че шансът им е отминал, и влизат в удобните си роли, сякаш са мечтали никога да не излизат от тях. На тази приглушена светлина сините им Сигли приличат на тризъбци над китките.

Сините притежават една странна дистанцираност. Островен народ сред бездната на Космоса, те са били проектирани така, че да издържат продължителните пътувания от Луната, без да вдигат бунтове. Затова всичко им е общо. Делят си кислорода, храната, койките, задълженията, работните места, командирите, любовниците, Сектите, амбициите — за да вършат работата си прецизно и да се издигат според заслугите си, за да са гордост за своята Секта.

Отварям комуникационен канал към останалата част на флотилията и сателитите на Луната. Те не могат да спрат сигнала. Не и пратен от този кораб. Оборудването ни е също тъй усъвършенствано като на всеки кораб от флотата на Суверена.

— Синове и дъщери на Обществото! Говори Дароу ау Андромед от Дом Август. Нося ви ужасна вест. Тази вечер вашият Суверен наруши Споразумението на нашето Общество. Докато моят господар, АрхиГубернатор Нерон ау Август, спеше под нейна закрила, тя извърши покушение над живота му, живота на неговото семейство и на неговите Претори и адютанти. Заедно с Белона тя предприе опит за незаконното и неморално убийство на повече от трийсет Безподобни белязани. Не успя. В отговор аз превзех един от флагманските й кораби. И сега съм под обсада, а животът ми, тъй както и животът на моя господар и неговото семейство са в опасност. Ако не отвърнем на удара, ще умрем. Ако се предадем, ще умрем. Не съм изпразнил кораба. Хората на борда прозряха достойнството на моята кауза и се съюзиха със семейството, което ще се противопостави на алчната за власт тиранка Октавия ау Лун. — Достатъчно близо е до истината. — Преди часове нашият Суверен ми каза да предам своя Дом. Да престъпя дадената клетва. Също като своя баща преди нея, и тя е опиянена от властта и сега си вярва, че е Императрица. Тя ни нареди да се преклоним. Сега бъдете свидетели на нашия отговор.

Изключвам комуникатора.

— Ако обичате, господин Пел — заявява Орион. — Дайте им на тия копелета да разберат, като дойдат. — Тя активира собствените си татуировки и потъва в дигитални приказки с останалите от екипажа.

Мостикът е притихнал. Една секунда цъква и отлита, после още една. По холото гледам как трима Сиви застрелват в главата един Златен. В хангарите Оранжевите са се скупчили настрана, докато Златните са повели войноЦветни срещу сваления щъркел. После в хангара пристига Рагнар и Оранжевите се струпват около него, както и въоръжените Червени, последвали го от коридорите. Мнозина умират. Някакъв бяс е обзел тези нисшеЦветни. Макар и да умират, усещам как бунтът припламва, когато им давам разрешение да извършат онова, което са искали цял живот. Тя е там, въпреки че не я виждате чак до края — онази искра на индивидуалност, на свобода. Вратата на щъркела се отваря и Мустанга се втурва навън с моите Виещи на помощ на нисшеЦветните и Рагнар, макар че дори и двамата Телеман стоят по-надалече от чудовищния мъж.

Зад моята машина вражите кораби най-сетне демонстрират заплаха. Скенерите набъбват от червено. Враговете ни — кораби-пиявици, наскоро изсипали се от търбусите на армадата около нас, се устремяват в Космоса към корпуса ни. Целта им е да ни превземат с щурм.

Орион открива канонада.

— Красота! — мърмори Севро. Аз стоя безмълвно. Бойни глави на релсови оръдия поразяват кораби пиявици, разпръскват метал и хора само за да продължат и да се врежат в корпусите и щитовете на същите бойни кораби, изстреляли корабите-пиявици.

Моят новоназначен капитан крачи по командирската платформа със скръстени ръце. Моят петкилометров военен кораб начева обстрел и неговите редици от релсови оръдия започват да сеят смърт в лицето на флотата на Суверена. Орион се полуизвръща с лице срещу мен и се усмихва самодоволно, така че всички да видят.

— А сега, за проправянето на пътя, домине.

И нарежда двигателите да блъскат тъмна материя. Стрелваме се напред през останките на два бойни кораба.

Мостикът ми е притихнал — чува се само бръмченето на технически заповеди. Зад корпуса ни съгласувано проблясват ракети. Разгръщаме противовъздушните си екрани, както и врагът сега е разгърнал своите, и те правят ракетите безполезни. Ореол от светлина ни обгръща като ничия земя. Артилерийски снаряди се разбиват в корпуса ни, макар и тук, на мостика, да не усещаме ехото. Нашите съоръжения не искрят. От горните отсеци не се сипят жици. Този кораб е апогеят на седемстотин години проектиране.

Севро ме сръчква.

— Кръвогадно проклятие, като нищо може и да успеем!

Армадата около нас е внушителна. Повече от внушителна. Докарана е тук, за да накара събралите се господари и всичките им флотилии отвъд Фаровете на Рубикон да треперят — при все това тук не е и половината от цялата флота. Но тъкмо тази армада се тресе отвътре като огромно тяло, докато някакъв пришълец си прогризва път, за да излезе от гостоприемника.

Успяваме бързо да избягаме от армадата.

Зад Фаровете на Рубикон те спират да ни преследват и там към нас се присъединява малката ни флотилия, както и флотилиите на Кордован, Телеман, Норво. Надявам се и още да се стекат под нашите знамена след последната изненада днес.

Поглеждам зад нас — отломки след корабокрушение. Тела на мъже и жени се реят подир кораба ми. Изхвърчали са от пропукани и пробити кораби. Някои са още живи, ала скоро ще замръзнат или ще се задушат. Още мъртъвци по моя път. Колко ли ще са нужни?

Оставям мостика в ръцете на Орион. Със Севро намираме пътя до инженерния отсек, където Оранжеви разрязват съсипаните ни скафандри, за да излезем от тях. Оттам хукваме към хангара — грамадно метално депо, осеяно с кораби и апаратура, а сега и с пострадали. Жълти се стрелкат насам-натам, обгрижват ранените и ги откарват в болничния отсек. Сиви и Оранжеви им помагат в пренасянето.

Бурена бодва няколко невъоръжени Златни с бръснача си. Чакълчето и Харпията помагат на Жълтите. Очите ми трескаво я търсят. Намирам я под едно от очуканите крила на щъркела да говори с баща си. Дълга рана обезобразява лявата й ръка. Не я споменавам. Кораб-пиявица ги взел на абордаж и успели да се отърсят от него на влизане в хангара.

— Оставихме по-голямата част от флотилията на Суверена зад гърба ни — казвам на Август.

— Къде е Куин? — пита отривисто Севро. — Закараха ли я вече в медПункта?

Мустанга не отговаря. Вместо това поглежда към рампата на щъркела, по която слиза Рок, понесъл Куин на ръце. Тя е бледа. Слаба. И безжизнена. Севро не помръдва. Не продумва. Ноздрите му потръпват, когато дъхът секва в гърдите му — жалното ридание е здраво заключено в тялото на момчето, което никога не плаче. Той онемява. Превръща се в подобие на призрак. И аз протягам ръка към него, но той се дръпва — не гневен, а объркан, сякаш някога са му казали какво го очаква в бъдеще и тази реалност не е обещаното. Залита назад, по-далече от тялото й, оглежда се, а после се обръща и побягва от хангара.

Рок минава покрай мен с Куин на ръце. Лицето му е отпуснато и уморено. Иска да каже нещо злобно, ала прехапва език и само поклаща глава насреща ми. Все още не знае защо го нападнах в стаята му. А сега и това. Никога не съм го виждал толкова сломен.

— Погледни я — казва ми той. — Дароу, погледни приятелката си.

Поглеждам Куин и усещам как всичко притихва. Ето я, умиротворена в смъртта. Защо не можем да й вдъхнем живот отново? Защо не можем просто да започнем отново деня? Да направим всичко както трябва. Да спасим онези, които обичаме.

Рок се отдалечава с Куин към прозрачното пулсПоле на хангара, открито към Космоса. Приведен и сломен, той върви към звездите, за да спусне своето изгубено момиче сред тях.

Щом виждам Чакала да излиза от щъркела, аз го сграбчвам и настоявам да разбера какво се е случило. „Тя умря — казва ми той. — Просто така се случи.“ И той е уморен като всички нас. Смъква си ръкавите.

— Няма да се извинявам. Направих всичко по силите си.

— Разбира се — казвам разтреперан. — Разбира се.

Той ме пита къде ми е камерата на шлема. Вторачвам се в него.

— Заснетият материал — обяснява той. — Ти разбираш ли изобщо какво стори току-що? — Размахва ръце. — Двама мъже превзеха един от най-великите кораби, които някога са били построени. Златните ще се стекат под знамената ни. Нужни са само моите медии и твоята история.

Казвам му разсеяно за дейтаРекордера, вграден в зъба ми от Синовете на Арес, за да заснема взривяването на бомбата. Той се задейства, като стисна кътници. Стиснах ги веднага щом седнах в кабинета на Суверена. Бъркам в устата си и внимателно го отлепям от венците. По-тънък е от косъмче. Очите на Чакала светват.

— Това откъде го взе? — пита ме той.

— От черния пазар — отвръщам. — Суверенът сама си навлече проклятие. Използвай записа. Превърни тази война в честна борба.

Оставям Чакала и се готвя да поверя разчистването на останалите, когато забелязвам, че Оранжевите и другите нисшеЦветни ме гледат. Не мога да ръководя само чрез насилие. Затова заедно с Чакълчето и Харпията се залавям да помагам за прекарването на ранените до болничния отсек. Останалите Виещи също се включват. И Мустанга, а накрая дори и Виктра.

След като и последният Сив е натоварен на носилка, заставам сред празния хангар. Август е отишъл на мостика. Чакала страни от придружаващите го Телемани и вместо това се отправя към комуникационния център. Оставят ме сам. Рок го няма. Не зная какво да правя, къде да отида.

Палубата е покрита с кръв и следи от изгаряния. Поглеждам ръцете си. Това са последиците от моите действия и се чувствам тъй самотен. Облягам глава на студената метална стена.

Тя се приближава зад гърба ми. Не мисля, че произнася името ми. Не съм сигурен. Само усещам уханието на влажната й коса, когато ръцете й ме обгръщат. И ме притискат здраво.

— Знам, че си уморен — казва тихо Мустанга. — Но си нужен на Севро.

— А на Рок? — питам и се обръщам с лице към нея. Толкова много недоизказани неща тежат помежду ни. Толкова много въпроси без отговор. Толкова много престъпления, останали непростени. Толкова много гняв и може би все още едва забележимото припламване на нещо повече. Чувствам го, когато тя обгръща с длани шията ми и оставя силата в нейните пръсти да се влее в мен.

— Не сега — казва тя. Той ме обвинява. И е прав. Всички те са прави да ме обвиняват. А по-нататък само ще става все по-зле.