Пиърс Браун
Златен син (31) (Книга втора от „Червен изгрев“)

31.
Преврат

— Плениха баща ми — съобщава ми тя, докато тича надолу по рампата, спусната от димящия й кораб. Придружават я няколко Обсидианови телохранители с брони, нашарени с белези от битки. След тях от совалката излизат десетина Сиви. Сред тях е Сун-хуа от Луната. Всички са мелези наемници, непретенциозни и опасни. Ловците на Чакала. Те чевръсто отдават чест.

Около нас стотици цепоКрили и десетина щъркела са паркирани в хангара — мястото е достатъчно голямо, за да глътне целия Мегдан на Ликос и общините му. Оранжеви и Зелени се суетят около корабите и подготвят техническите прегледи преди евентуалното нападение на Марс.

Поздравявам Мустанга заедно със собствената си котерия — Лорн, Севро, Виещите, Виктра и Рагнар. Рок не откликна на призива ми. Иска ми се да се втурна напред и да прегърна Мустанга, но тя е разярена. От устата й хвърчат слюнки. Тъмни кръгове опасват гневните й очи. Изтощението е изпило лицето й.

— Плиний започна преврат. Арестува брат ми. Леля ми е мъртва, а децата й са убити заедно с шестима от нашите Претори. Над двайсет от бащините ми знаменосци дадоха нова клетва за вярност. И загубихме контрол над флотилията.

Питам Мустанга дали е ранена.

— Ранена? — Думата я кара да се изсмее подигравателно. — Сякаш това може да има значение! Те избиха войниците ми. Нападнахме Академията под невидимо прикритие и веднага щом изстрелях своите кораби-пиявици към космическата станция и учебните кораби, иззад един астероид излетя флотилия на Белона и унищожи пиявиците до една. Десет хиляди души. Мъртви. Нямаше нужда да го правят. Достатъчно оръдия бяха прицелили в нас — нищо не ни оставаше, освен да се предадем. Нямаха милост!

— Звучи ми като Карн — предполагам аз.

Тя кимва.

— И Плиний. Не бяха повели Белона да гонят вятъра. Поведоха ги право към моята операция.

— Защо Плиний просто не те уби? — пита Севро.

— Човек като Плиний копнее за легитимност — обажда се Лорн до мен и кимва за поздрав на Мустанга. И да й се струва странно присъствието му, тя с нищо не се издава. — Такава му е природата. Преди това той е дошъл при теб, нали?

Мустанга и моят наставник се споглеждат отвратени.

— Тая Феичка ме беше сложила под стража в покоите ми, докато караше моята пленена флотилия към Хилдас. По време на пътуването дойде при мен и ми показа холозаписа от неуспешното нападение на баща ми над Ганимед. — Тя се разтреперва от гняв. — И каза, че макар и домът ми да е сполетян от разруха, той не искал да види края на моята кръвна линия. Със Суверена се договорили. Ако той можел да й осигури мир, то тя щяла да му осигури пост, легитимност и награда по негов избор. И примигваше насреща ми с хубавките си мигли, докато корабите на баща ми изгаряха на холозаписа, и каза, че щял да се разведе с жена си и да ми окаже честта да приема ръката му в качеството на мой съпруг.

Нищо не казвам. Виещите боботят недоволно.

— И какъв бе твоят отговор? — пита Виктра.

Мустанга не й обръща внимание.

— Каза, че отдавна ми бил хвърлил око. — Тя бръква в джоба си, вади нещо и го пуска на пода. — И затова му извадих едното.

Севро се киска заедно с Харпията. Лорн издава неодобрителен звук. Сякаш може да има някакви позиции по въпроса на жестокостта.

— Радвам се да ви видя отново, Рицарю на гнева — продължава Мустанга. — Съжалявам, че ви въвлякоха в това. Но имаме нужда от вас повече от всякога.

— Започвам да го забелязвам.

— Къде е брат ти? — питам Мустанга, откъснал поглед от окото.

— В плен. Има и още, но тук не му е мястото да се разказва. — Тя поглежда към Оранжевите и Сивите в хангара. — Насаме.

— Разбира се. Ще продължим в щаба… — започвам аз.

— Когато му дойде времето, господарке. — По лицето на Лорн плъзва загриженост. — Изживели сте изпитание. Навярно трябва да си починете и тогава бихме могли…

Виещите и аз се дръпваме от Лорн.

— Да почивам? — повишава глас Мустанга. — Защо да ми е нужна почивка?

— Грешката е моя — казва учтиво Лорн.

— Теодора! — извиквам и тя се промъква напред. — Занесете кафе, стимове и храна в щаба! Колкото за десет души. — Сещам се за двамата Телеман. — Нека са двайсет.

Тя неволно се разсмива.

— Да, домине. — И отстъпва крачка встрани, за да повика своя персонал.

Мустанга завърта рязко глава към кораба си.

— Така ли ще го оставите да седи там?

— Шефе! — подвиквам на Оранжевия началник-хангар. Брадата му е оцапана с грес. Той се изкачва към нас, без да бърза, и бърше яките си ръце в оранжевия си комбинезон. — Изкарай този кораб от въздушния шлюз.

— Може да бъде спасен — казва Оранжевият.

Поглеждам Мустанга.

— Ти ли избяга, или те оставиха да избягаш?

— Не знам. Брат ми бе този, който ме спаси. Сивите са негови наемници. Собствения му кораб го плениха, докато помагаше на моя да се измъкне.

Чакала е пълен с изненади.

— Ами ако вътре има бомба? — пита Севро, вперил притеснено поглед в кораба.

— Няма да е бомба — отвръщам.

— Плиний все така ме иска, иска и Дароу за Суверена. Но още повече желае твоята флотилия, Дароу. Когато тя не пристигна в Хилдас, той трябва да е разбрал, че си бил предупреден или че чакаш потвърждение с код, неизвестен за него.

— И е решил, че ако някой ще знае къде съм, то това си ти.

— И като ме проследи, ще открие въпросната флотилия — заключава Мустанга.

Лорн поглежда ту нея, ту мен.

— Вие двамата кога го обсъдихте това?

— Току-що — отвръща Мустанга, объркана от въпроса.

Севро тупва Лорн по рамото.

— Спокойно, не си изкуфял. Просто те не са в ред.

Лорн се вторачва в мръсната ръка на Севро. Ръкавицата без пръсти е оплескана с картофено пюре и кафяв сок от печено месо. Широката усмивка на Севро угасва и той смутено си прибира ръката.

Отново се обръщам към Оранжевия:

— Изкарай го от въздушния шлюз. И то бързичко. — Той сякаш се колебае. Продължава да се люлее на пети. — Освен ако нямаш по-добра идея?

Той се почесва по главата — изглежда разтревожен от всички тези лица на Златни, вторачени в него. Работниците скришом наблюдават разговора.

— Казвай де! — излайва Севро.

— Разбира се. Е, аз ша мо’а да го изкарам от шлюза, домине. Или, такова, ша мо’а да открия скенерите и излъчения материал, ако са спретнали баш тоя номер. Тука имаме някои хитри нитове и болтове. Мо’а да ги изнамеря и мо’а да ги наглася ’сичките на разузнаване на далечно разстояние, няма проблеми! Мо’е пък да е добре да ги изработим хрътките на Плиний да лаят в сбъркана посока, нал’тъй?

— Как се казваш и от кой свят си? — питам.

— Домине… уф. — Той се пули насреща ми. — Китир ме викат. От Луната. Три щерки имам. Жена ми работи в Центъра за разработка на самоходен транспорт и зат’ва имаме…

Прекъсвам го:

— Направи го както трябва и ще ги доведем на Марс, за да ги назначим в персонала на Цитаделата, Китир. Имаш десет минути.

Той се завърта развълнувано към своите работници.

Повеждам Мустанга и моята котерия към асансьорите.

— Плиний каза, че те е убил — прошепва тя, докато вървим.

— Айя и флотилия на Белона ни причакваха, както си и мислехме. — Ухилвам й се косо, после си вадя дейтапада. — Орион, поеми командването на флотилията. Искам да сме далече от тоя сектор, преди да ни е дошла и друга компания. Севро, извикай Телеманите. Да дойдат в… Севро?

Оглеждам се за него. Той се мотае около окото на Плиний двайсетина метра зад нас. Обръщаме се да го погледнем и Севро неловко запристъпва от крак на крак.

— Може ли… — Той посочва окото.

— Какво? — пита Мустанга.

— Може ли да го взема?

Мустанга вперва очи в него.

— А! Ъъ… Твое е.

Той го загребва в шепа и го напъхва в джоба си, весело ухилен, а после тича да ни настигне.

Надявам се да събера целия комплект.