Пиърс Браун
Златен син (7) (Книга втора от „Червен изгрев“)

7.
Последицата

На Луната не пада мрак. Не и истински мрак. Рой светлини в милион оттенъци плават и огряват нащърбената и напукана стоманена кожа на лунния градски пейзаж. Змиевидни трамвайни релси и въздушни магистрали, присветващи комуникационни центрове, оживени ресторанти и неприветливи полицейски участъци се втъкават в металната дерма на града като кръвни капиляри, нервни окончания, потни жлези и космени фоликули.

Откъсваме се от кварталите на Златните и изоставяме висините на града, където величествени совалки и гравиБотуши превозват Златните до оперни театри по върховете на километрични кули. Гмуркаме се надолу покрай богатите Сребърни и Медни квартали и се отправяме между напречни пътища и въздушни влакове през средноКварталите, населени с Жълти, Зелени, Сини и Виолетови, покрай нисшите райони, където са домовете на Сивите и Оранжевите.

Слизаме все по-надолу и по-надолу, в низините на града, където корените на тази колосална стоманена джунгла се забиват в пръстта. Безброй нисшеЦветни се возят на обществения транспорт от фабриките към апартаментите си без прозорци, някои не по-големи от метър на три. Колкото да сместиш едно легло. Колите шумно изригват газове по задръстени булеварди, осветени от поставени върху кули фарове. Колкото по-надълбоко навлизаме, толкова по-нарядко е разположено осветлението, толкова по-мръсни са сградите и по-странни животните, но графитите стават все по-удивителни. Мярвам Сиви полицаи, застанали край арестувани Кафяви вандали, покрили жилищен блок с образа на обесено момиче. Жена ми. Висока десет етажа, с пламтяща коса, изрисувана с дигитална боя. Гърдите ме свиват, когато минаваме покрай сградата, и разпукват стените, които съм издигнал около спомена за нея. Вече съм я виждал увиснала на въжето хиляди пъти, докато нейното мъченичество стига до всички светове, град след град. Ала всеки път образът й се стоварва върху мен като физически удар, нервните окончания в гърдите ми се разтреперват, сърцето ми думка учестено, шията ми под брадичката се напряга. Колко жесток е животът, щом гледката на моята мъртва съпруга носи надежда.

Каквато и да е славата ни, никой враг не би ни търсил тук. Няма уши да ни чуят, няма очи да ни видят. Тук се вихрят бандитски убийства, обири, битки за територии, търговия с дрога. Това, че новият ми приятел иска такова човешко уединение, каквото дори и полеЗаглушител не може да предложи в Цитаделата и във Високия град, значи много. И ме тревожи. То означава, че правилата не важат. Но права е Виктра, а не Рок. С търпение нищо няма да постигна. Трябва да рискувам.

Екипът от мелези е намерил един изоставен гараж. Те охраняват совалката, докато отрядът на Валентин ме извежда от гаража навън в суетнята на мръсната улица. Сметта и водата превръщат улиците в тресавища. Влажният въздух е наситен със сладникавата мускусна миризма на гнило и със сажди от горящи боклуци. Амбулантни търговци шумно хвалят стоката си по напуканите тротоари, задръстени от Червени, Кафяви, Сиви и Оранжеви от всякакъв вид — хлапаци, инвалиди, работници, бригадири, наркомани, майки, бащи, просяци, сакати, деца. Изгубените.

Ео би казала, че това е адът, върху който те са построили своя рай. И щеше да е права. Когато поглеждам нагоре, виждам повече от половин километър жилищни блокове, преди замърсената мъгла да се изпречи като таван над човешката джунгла. Горе въжета за простиране и електрически кабели се кръстосват като лози. Безнадеждна гледка. Какво ли трябва да се промени тук, освен всичко?

Срещата ни е в свърталището „Изгубеното пиш“ — обширна, висока кръчма с примигващ червен надпис, покрита със съдържателни графити. Петнайсет етажа, всичките открити и с изглед надолу към централната зала за пиене с маси и сепарета, изпълнени с към двеста посетители. Усещам вонята на пикня в металните сепарета, хлътнали надолу от претоварване. Бутилките тракат и чашите дрънчат, докато пиячката се гаврътва на един дъх. Индигови и розови светлини мигат на петнайсетия етаж, където имат танцьорки и самостоятелни стаи за клиентите. Минавам заедно с Валентин през двама биячи с биомодифицирани ръце — единият Обсидианов с кожа, бледа като избелен мрамор и ръце, по-дебели от моите, а другият — тъмнокож Сив с дуло на пържачка, вградено в ръката.

Останалите от моите Сиви се процеждат на неравномерни интервали след мен. Някои са с контактни лещи и се преструват на други Цветове. Един дори си е сложил плътоМаска, за да изглежда хубавичък като Розов. Изобщо не си личи, че е дигитална, докато не приближиш до нея магнит. Изглеждат съвсем на място тук. Съмнявам се, че и с мен е така, въпреки че са ме боядисали като Обсидианов.

Сиглите на ръцете ми са покрити с Обсидианови протези. Косата ми е бяла, очите — черни. Кожата ми е избелена с козметика. Двамата с Виктра сме твърде едри, за да минем за някой друг Цвят. За щастие, Обсидиановите, макар и доста по-редки от другите нисшеЦветни, не са не на място тук долу. Следвам Валентин до една маса, скътана в ниша в дъното на залата, където млад мъж се е разположил зад глутница наемници и един-единствен Обсидианов. Изпълва ме дълбоко мълчание, докато гледам как той става от масата и се настанява на друга, съседна. Останалите също го оглеждат, преди да се опомнят и да се вторачат надолу в чашите си — като водни птици, когато край тях се приплъзва крокодил. Обсидиановият е с една стъпка по-висок от мен и върху цялото му лице е татуиран череп. Опетнен.

Е, дотук със старанието ни да не бием на очи.

— По-добре да царуваш в ада, отколкото да прислужваш в рая? — питам аз излегналия се мъж.

— Жътвар! Дори и Милтън е знаел, че Луцифер е дребнав кучи син. — Той се усмихва загадъчно и посочва стола срещу себе си. — Стига си се извисявал над мен!

Дори не се е маскирал. Поглеждам Виктра.

— Мислех си, че ще е нов приятел.

— Е, вие двамата никога по-рано не сте били приятели. Това ще е новото. А сега приятно прекарване, момчета.

— Ти няма ли да останеш? — питам.

— Аз ти показах вратата. Ти трябва да минеш през нея. — Тя игриво ме стисва за задника и излиза с полюшваща се походка. Чакала я изпровожда с поглед и се накланя леко, за да вижда по-добре.

— Не смятах, че жените те интересуват.

— И мъртъв пак бих я оценил. Но няма нужда да ти го казвам. Сам в Космоса месеци наред. Корабът — изцяло твой. Какво ли да правиш?

Сядам срещу него. Той ми предлага бутилка зеленикава течност.

Поклащам глава.

— Аз пия, за да забравя за хората като теб.

— Ха! От мъдростите на Аркос, ако не греша. Една от най-добрите обиди на Лорн. Въпреки че изборът е богат. — Той се обляга назад. Загадъчен е в своето униние. Лицето му е невзрачно. Очите — като гладки, изтъркани монети. Косата — с цвят на пустинен пясък. Самотна ръка върти златен стилус с бързината на насекомо, търчащо от пукнатина към пукнатина по взривена земя.

— Чакала на Август и Жътваря от Марс отново заедно, най-сетне! Колко ниско сме паднали!

— Ти избра мястото — казвам аз, докато той бодва стилуса зад ухото си и взема пилешко бутче от един поднос на масата. Обелва кожата със зъби.

— Нервира ли те?

— Защо да ме нервира? И двамата знаем колко обичаш тъмнината.

Изведнъж той се разсмива — плачлив, пронизителен лай като на намушкано куче.

— Ама че си горделив, Дароу ау Андромед. Цялото ти семейство е измряло. Опозорени голтаци. Толкова посредствени, че родителите ти дори не са се опитали да те представят в Обществото. Не са ти останали никакви приятели. Никой, който те е познавал преди да се намъкнеш в Института — скромен, та скромен. Но пък как се издигна, когато ти дадоха шанс.

— Е, поне още обичаш да говориш — измърморвам аз.

— А ти още обичаш да си създаваш врагове.

— Всеки с хобито си. — Оглеждам чуканчето на мястото на десницата му. — Отчаяно се мъчиш да привлечеш внимание? Ти си единственият жив Златен, който не си прави труда да си сложи нова ръка.

— Питам се, защо ли все така ме предизвикваш, когато репутацията ти е рухнала, а банковите сметки — опразнени? — Размърдвам се на мястото си. — О, да! Ти не знаеше ли? Плиний пипа съвършено, когато унищожава някого. Изпразнил е всичките ти фондове. Тъй че сега нямаш почти нищо. Ето те тук обаче, седиш на дъното на един спътник. Сам. С мен и моите хора. И ме засипваш с обиди.

— Тези твои ли са? — питам и поглеждам нисшеЦветните около нас. — Мислех си, че ще те отвращават.

— Кой е казал, че трябва да харесваш децата си? — пита любезно Чакала. — Те са продукт на нашите Златни слабини. — Той захапва пилешкото бутче и схрусква костта със зъби, а после я захвърля. — Знаеш ли с какво си запълвах времето?

— Лъскал си бастуна в храсталака?

— Уви, не. Поражението, което претърпях от теб, ми създаде проблеми. Не се боя да го кажа. Ти навреди и на мен, и на плановете ми. Сестра ми също ме нарани. Да ми запуши устата? Да ме завърже гол и да ме хвърли в краката ти? Болеше, особено когато всички велики господари и господарки от нашата изтънчена каста на Безподобните се посмяха за моя сметка.

— И двамата знаем, че ти си нечувствителен към болка, Адрий.

— А, казвай ми Чакала. Като чуя „Адрий“ от устата ти, все едно чувам котка да лае. — Той потръпва, но се привежда възторжено напред, когато една Кафява жена с яки ръце и мрежа от татуировки по бледата й, надупчена с белези от шарка кожа се измъква от кухнята, понесла три димящи купи, и ги поставя пред нас.

— Благодаря! — Той придърпва две към себе си.

Оглеждам подозрително купата.

— Не съм отровител — казва той. — Бих могъл да отровя баща си, когато си искам, но не го правя. Знаеш ли защо?

— Защото не си получил от него онова, което ти трябва.

— А то е?

— Одобрението му.

Чакала се взира в мен през парата, надигаща се от купата му.

— Именно. Предложиха ми сума ти чиракувания. Предлагат ги на името на баща ми, не на мен. Мен ме презират, защото съм ял ученици. Но това е такова лицемерие! Какво ли ми оставаше? Казват ни да победим — и аз дадох всичко от себе си. А после те критикуват. Дръж се благородно — сякаш самите те не са извършвали убийства. Лудост!

Той поклаща глава и въздъхва леко.

— Да, можех да отида в Академията да се уча да воювам като теб. Можех да уча политика в Школата за политици на Луната. От мен щеше да излезе приличен Правник, ако можех да изтърпя Венера. Но аз ще се издигна без тяхното лицемерие. И без техните школи.

— Чувал съм слуховете. Нещо вярно в тях?

— Повечето са верни. — Той издърпва от купата още нудълси и ги залива със сос с червен пипер. — Сега съм бизнесмен, Дароу. Купувам вещи. Притежавам вещи. Създавам. Разбира се, в очите на ония претенциозни Безподобни магарета изглеждам като лаком за пари Сребърен. Но аз не съм някой от западащите лордове от Европа на двайсети век. Разбирам, че има власт в практичността и притежаването на вещи. На хора. Идеи. Инфраструктура. Много по-важна от парите. Много по-примамлива от… — той прави смешно движение с дланта си — космическите кораби и бръсначите. Кажи ми, има ли значение един кораб, ако не можеш да осигуриш и превозиш храна, за да нахраниш екипажа му?

— Ти си собственикът на това място, нали? — питам.

— В известен смисъл. — Той пуска зъбата усмивка. — Чувствам, че с теб трябва да бъда откровен. Бяхме почти на осемнайсет, когато напуснахме Института. Сега сме по на двайсет. Две години бях в изгнание и сега желая да се завърна у дома.

— И да общуваш с Безподобните магарета? — смея се аз. — Ако въобще си внимавал, ще знаеш, че баща ти не се вслушва в съветите ми.

— Да внимавам… — Той се споглежда с Виктра и се навежда напред. — Жътварю. Вниманието, това съм аз. Знаеш ли каква част от комуникационната индустрия съм придобил?

— Не.

— Добре. Това значи, че го върша както трябва. Сдобил съм се с повече от двайсет процента. Заедно с моя партньор в сянка притежавам близо трийсет. Чудиш се защо ли? Някои семейства като това на Виктра не се смятат за омърсени от бизнеса. В края на краищата Юлиите участват в търговията от векове. Но за нас медиите са друго. Мръсотии. Оставете ги на Живака и неговата пасмина. Тогава защо някой с моя произход да си цапа ръцете с тях? Е, искам да си представиш медиите като тръбопровод за един град сред пустинята. — Той замахва широко. — Нашата метафорична пустиня. Мога да осигуря само трийсет процента от съдържанието, протичащо през този тръбопровод, но също така мога да повлияя на сто процента от него. Моята вода заразява останалата. Такава е природата на медиите. Дали искам този град в пустинята да халюцинира? Дали искам обитателите му да се гърчат от болки? Дали искам те да въстанат? — Той оставя пръчиците си. — Всичко започва с това какво искам аз.

— А какво искаш ти? — питам.

— Главата ти — отвръща той.

Погледите ни се срещат, сблъскват се един в друг като два железни пръта и ударът отеква болезнено в телата ни. Дори и близостта до него причинява осезаем дискомфорт, да не говорим за поглеждането в тези мъртви златни очи. Толкова е млад. Връстник ми е, но в него има инфантилност и любопитство въпреки древната отливка на очите му, и те му придават някаква извратеност. Не че усещам жестокост и зло да се излъчват от очите му. А заради обзелото ме чувство, когато Мустанга ми разказа как като малък той убил лъвче, защото искал да види какво има вътре, та да му разбере устройството.

— Шантаво чувство за хумор имаш.

— Знам. Но страшно се радвам, че схващаш шегите ми. Толкова много докачливи Безподобни са се навъдили в днешно време. Дуели! Чест! Кръв! И всичко това само защото им е скучно. Не остана с кого да се биеш. Такава кръвогадостна досада!

— Мисля, че искаш да кажеш нещо.

— А, да. — Чакала прокарва пръсти през пригладената си назад коса, както съм виждал да прави баща му. — Докарах те тук, защото Плиний е мой враг. Много ми усложни живота. Дори в харема ми проникна. Знаеш ли колко негови шпиони ми се наложи да избия? Толкова много прислуга изтрепах. Не се мъча да предизвикам съжаление у теб — бърза да додаде той.

— Тъкмо щях да те ожаля.

— Обаче като ми разбереш положението, ще ми помогнеш най-добре. В момента Плиний контролира благоволението на баща ми. Като змия, която му съска в ухото. Лето е негово творение, ти знаеше ли? — Не знаех. — Той намери този галеник и бе сигурен, че ще спечели студеното сърце на баща ми, защото ще му напомни за мъртвия ми брат Клавдий. И тъй, Плиний го обработи, обучи го и убеди баща ми да го вземе под опеката си, с цел да го направи свой наследник. А после ти влизаш с танцова стъпка в живота ни и проваляш плана на Плиний. Две години му бяха нужни, за да се отърве от теб, но с търпение той успя. Също както се справи и с мен. Сега Лето ще е наследникът на баща ми, а Плиний ще е господарят на Лето.

Това е тежък удар за мен. Знаех, че Плиний е опасен. Но може би никога не съм подозирал точно колко е опасен.

— И какъв е твоят план? — Оглеждам се из помещението. — Да завоюваш отново благоволението на баща си с помощта на плебеи, въоръжени с вили?

— Както всеки Златен, получил прилично образование, би знаел, съществува един престъпен синдикат, който върти работите в Изгубения град. Широкомащабно престъпно предприятие, което, ако го проследиш чак до върха, е под влиянието на канцеларията на Суверена на нашето малко Общество. Октавия ау Лун може да изглежда образец на Златната добродетел. Но тя обожава мръсотиите — убийства, организиране на работнически стачки във владенията на собствените й АрхиГубернатори, манипулиране на назначения. И в Изгубения град тя не действа по-различно.

— Тя и нейните Фурии са подбрали грижливо ръководството на престъпната фамилия — тези трима индивиди са нейни творения. Но сега следва пикантерията: открих някои членове на същата тази организация, които… нямат търпение.

Намръщвам се.

— Не харесват Лун?

— Ужасна кучка. Заплюла е баща ми в очите и се е присламчила към Белона. Но не. Моите юнаци не мислят за това. Те са нисшеЦветни, Дароу. Нямат търпение да се изкачат на върха на лайняната купчина.

— Защо Изгубеният град? — питам. — Какво значение има?

— Това е просто част от загадката. Аз ще помогна на тези амбициозни нисшеЦветни да се изкачат нагоре — срещу определена цена. Когато те завземат властта, ще изтребят една заплаха, една чума за Обществото: Арес и неговите Синове.