Пиърс Браун
Златен син (19) (Книга втора от „Червен изгрев“)

19.
Щъркел

Те знаят, че действам прибързано. Това е примамка. Тя е въдицата. Ако захапя стръвта и нападна Айя, те ще вземат Лисандър. Ще използват частицата от секундата, в която моят бръснач е далече от него, за да ме зашеметят или убият. Чувам как зареждат оръжията зад гърба ми и не отделям бръснача от гърлото на момченцето. Сълзите размазват образа пред очите ми, докато се рея безсилен. Тръсвам глава, докато агонията разтърсва Куин. Не мога да я зарежа. Насочвам ботушите си обратно и се връщам да я вдигна от земята. Но преди да съм я стигнал, още един Златен профучава край мен от висините — този е без броня, — грабва я от земята и я понася нагоре. Чакала.

Стрелвам се в дъжда нагоре към люка и се приземявам вътре в щъркела. Ботушите ми издрънчават на металната палуба, коленича и бутвам Лисандър напред в търбуха на кораба към Севро. Момчето се пльосва на колене. Няколко десетки подгизнали Августовци зяпват насреща ми. Обръщат очи към момчето. Чакала влиза след мен, непохватно прихванал Куин с една ръка.

Корабът се издига, вратите се затварят зад гърба ни и свистенето им заглушава какофонията на вятъра и рева на двигателите. Рок разблъсква останалите и вперва очи в мен, после погледът му се мести към Чакала и Куин, а силите го напускат с всяка изминала секунда. Чакала полага нежно Куин на пода и изува неудобните гравиБотуши, взети назаем от някой Виещ.

Устните на Рок се размърдват, но от устата му не излиза нито звук.

— Тя дали е… — прошепва той най-сетне.

— Има ли Жълти на борда? — пита ме Чакала. Поглеждам Харпията.

Посочвам й към главните каюти.

— Намери Мустанга. Питай я.

Тя хуква.

— Аптечката! — подвиква сопнато Чакала, докато опипва пулса на Куин. Проверява зениците й. Никой не помръдва. — Веднага! — Рок се надига с препъване и тръгва да я търси. Чакълчето я откача от стената и му я подхвърля. Той я донася на Чакала. Мислите ми пращят като статично електричество и гледам втренчено Куин, когато нов пристъп разтърсва тялото й и от носа и устата й се изтръгва нечовешки звук. По лицето на застаналия до мен Рок не е останала и капка кръв. Ръцете му безпомощно се протягат към любимото момиче, сякаш само с волята си би могъл да поправи счупеното — ала вътре в себе си той знае, че е безсилен. Свлича се на колене.

Чакала отваря аптечката и рови из съдържанието й.

Ръката му се движи уверено из приспособленията вътре, докато напипва сребърна пръчка, не по-голяма от показалеца ми. Грабва я и активира уреда. Той зажужава тихо и излъчва бледа синя светлина.

— Трябва ми нечий дейтапад. Електромагнитният импулс изпържи моя. — Никой не помръдва. — Момичето ще умре! Дейтапад, кръвогадно проклятие! Веднага!

Подавам му своя. Той не ме поглежда, макар и да се забавя за миг, когато вижда ръцете ми — тях не можеш ги обърка.

— Благодаря, че ни отърва, Жътвар — казва той припряно.

— Благодари на сестра си.

Лисандър става и идва при мен. Гледа безмълвно, в очите му няма сълзи. Чакълчето и Клоуна са приседнали на пети. Никой не докосва Рок, макар да го поглеждат — ръцете им стискат колене или бръсначи и шепнат каквито молитви за късмет шепнат Златните.

Чакала прокарва сребърния магнито-резонансен скенер над главата на Куин и наблюдава холограмата по дейтапада ми. Изругава.

— Какво става? — пита Рок.

Чакала се колебае.

— Има мозъчен оток. Ако не можем да овладеем налягането, ще имаме проблем. — Той рови из медицинската апаратура и измъква машина с прозрачен кабел. — Налягането ще лиши мозъка от нормално кръвоснабдяване. Кръвоносните съдове ще се свият от отока и мозъкът ще пострада от глад.

— Тя ще умре ли? — питам.

— От отока — не — отвръща Чакала. — Не и ако мога да изтегля течността и освободя налягането, докато нараства. Но ще трябва да наклоним главата й, за да може кръвта да протича през вратните вени. За да поддържаме кръвното налягане стабилно. За да й осигурим снабдяване с кислород. — Той поглежда нагоре, толкова слаб и мокър, че ако не беше прашната коса, бих го взел за Червен, а не за Златен. — Ти си Чакълчето, нали? Намери й кислород. Дихателна маска е достатъчна, стига да не покрива лицето й над челото.

Чакълчето се измъква.

Нов пристъп сгърчва тялото на Куин. Поглеждам безпомощно и поставям длан на рамото на Рок. Първоначално той трепва от докосването ми.

Харпията отново се шмугва в стаята.

— Няма никакви шлакани Жълти.

— Гадост! — изругава Клоуна. — Гадост! Гадост! Гадост! Гадост! — Той забива ритник в стената.

 

 

Чакала се бави, поглежда Рок, а после се задейства. Посочва Клоуна, Харпията и още няколко членове на Дома.

— Трябват ми хора да държат двете й ръце и главата й. Тя ще продължи да получава пристъпи и, кой знае защо, подозирам, че по тоя път много ще друса. Ще я изкараме от тоя проклет трюм и ще я отнесем долу в операционната. — Той връзва косата й на опашка, казва ми да я придържам и вади от аптечката малък йонизатор. Захапва го със зъби и го наглася над ръката си, като криви лице, докато уредът унищожава бактериите и люспиците изсъхнала кожа. — Клоун, обработи й косата… Цялата!

Чакала се изправя и подхвърля йонизатора на Клоуна, който се навежда и тъкмо се готви да го прокара над златната коса на Куин, когато Рок го измъква от ръцете му. Той се надвесва над Куин, неспособен да помръдне.

— Как се казва тя? — пита го Чакала.

— Куин.

— Говори й. Разкажи й нещо.

Разтреперан, Рок подсмърча и й заговаря тихо:

— Някога, по времето на Старата Земя, имало два гълъба, много влюбени един в друг… — Той включва йонизатора и раздвижва ръка. Това е съвсем лично. Все едно я къпе. Сякаш са само двамата на някакво далечно място. Много преди тя да разказва истории край лагерните огньове на Института. Много преди ужаса.

Усещам мириса на горяща коса, когато Чакала става и идва при мен.

— Какво се случи долу? — пита той. — ПулсЮмрук ли беше?

Поглеждам го учудено.

— Не видя ли? Айя. С ръце.

— Кръвогадно проклятие! — Челюстта му се напряга. Угасналите очи оглеждат сцената. — Как стигнахме дотук?

— Октавия от самото начало бе тръгнала по този път — казвам тихо. — Още преди ние изобщо да дойдем на Марс, тя е възнамерявала да връчи АрхиГубернаторския пост на Белона. Галатържеството беше клопка.

— Кога откри това? Преди или след дуела?

— Преди — излъгвам аз.

— Добре го отигра. Така ние излизаме жертвата. Виждам, че Мустанга се е провалила със задачата си.

— Баща ти ли я изпрати да се внедри в двора на Октавия?

— Не. Мисля, че идеята е била нейна. Да се увърта около дракона…

— Юлиите също са срещу нас.

Той кимва замислено.

— Има резон. Политиците се опитаха да ни отнемат Виктра, преди да се появят Карн и Айя.

— Не ми изглеждаш разтревожен.

— Виктра е любимата щерка на майка си. — Той се сеща за нещо и тръсва глава. — А и тя ликвидира трима Обсидианови заради мен. Трима. Тя е с нас и телом, и духом.

Гледам как Рок довършва премахването на косата на Куин.

— Тя ще оживее ли? — питам тихо.

— Частица от костта се е забила в мозъчната тъкан. Дори и да спрем отока, получила е мозъчен кръвоизлив. Тежък.

Поглеждаме надолу към Куин — сега главата й е гола. Лицето й е спокойно. Има само дребни контузии отстрани на черепа. Никога не бихте предположили, че вътрешно умира. Рок полекичка гали челото й и й шепне нежности.

— Можеш ли да я спасиш? — обръщам се аз към Чакала. — Има ли шанс?

— Не тук. Ако ни закараш в медПункт, то да, шансът е примен.

Рок й пее тихо, докато вдигат тялото й, за да го преместят в друго помещение. Тази песен той измисли край лагерния огън, докато моята войска вечеряше в планината. Куин тогава беше с Касий — струва ми се, че всички жени по едно или друго време са с него. Но дори и тогава забелязах, че нейните очи пресрещат погледа на Рок. Те са гълъбите вестоносци от неговия разказ, които отново и отново кръстосват небето. Колко се вълнуваше той, че пак ще се съберат с нея!

Душата ми се пропуква. Все още мога да я спася. Да поправя това.

Суверенът беше права. Не прецених правилно собствените си способности да се пазаря. Какво щях да направя? Да убия внука й, ако Айя убие Куин? Ами ако тя убие Севро, Мустанга, Рок? Късмет извадих, че не навреди на повече от тях.

Обръщам се към Севро.

Той стои безмълвно, покрит с броня, и ни гледа. Гледа как Рок прегръща момичето, което Севро обича, ала никога не го е казвал, момичето, което той никога не може да има. Болката е жестока и дълбоко врязана в бръчките на ястребовото му лице. Непроницаемият Севро, неподатлив на болката, на тъгата, невъзмутимо преживял изваждането на окото му от Лайлат, лейтенанта на Чакала — сега всичко това се стоварва върху него. Куин никога не наричаше Севро Гоблина като нас, останалите. Виктра слага ръка на рамото му — забелязва болката, макар и да не разбира причината й. Той отблъсва дланта й.

— Тебе не те познавам! — озъбва й се.

Виктра се дръпва.

— Извинявай.

— Какво чакаш, Жътвар? — пита той. — Още не сме излетели от тоя камък. — Тръсва глава. Последвам го и казвам на Виктра да доведе момчето на Суверена.

Двамата със Севро се изкачваме по една стълба и в тесния коридор към отделението за пътниците и пилотската кабина срещаме Такт.

— Ой, драги ми господине! — провиква се Такт, подпрял раненото си рамо. Мократа му коса е увиснала над смеещите се очи. Той вика, нехае за състоянието на Куин. — Другия път, като планирате нещо драматично, кажете ни, че ще идвате, та да не се напикаем в гащите!

Подминавам го.

— Не сега, Такт.

— Вечният досадник! — Той оглежда Севро. — Я гледай ти, я гледай ти! Гоблина. Ако въобще е възможно, ти още повече си се спаружил, драги ми господине.

Севро не се усмихва.

Влизаме в отделението за пътниците, където насядалите членове на семейство Август и Виещи закопчават предпазните си колани и се подготвят за излизане от атмосферата. Такт ни следва по петите.

— Здравейте, психари! — подвиква той на Виещите. — За мен е удоволствие отново да видя вашите дребни телца! Особено твоето, Чакълче!

— Яж лайна! — подхвърля Чакълчето, вдигайки очи, докато закопчава един от малките племенници на Август на седалката.

След като преминаваме през пътническия салон, Такт се накланя върху мен.

— Добри приятели да дойдат и да те спасят! Мислех си, че са разпръснати по Периферията.

— Бяхме — казва Севро.

— Какво ви докара обратно? — пита Такт. — Времето ли?

Севро не казва нищо.

Такт се разсмива въпреки многобройните дупки в бронята си.

— Тъкмо каквито ти ги обичаш! А, Дароу? Приятели, които ще рискуват живота и телата си, за да са вечно в твоята сянка? — Той ме смушква, прекалявайки малко със закачливостта и ме изцапва леко с кръвта си. Стигаме до затворената врата на пилотската кабина. Такт удря рамото си в една преграда и прави гримаса. Севро се мъкне най-отзад.

— Как е рамото? — питам.

— По-добре от главата на онова момиче там долу. Куин беше, нали? Бързачката от Дом Марс. Айя добре я нашлака. Жалко. Нямаше да откажа да…

Севро изритва отзад Такт в топките — кракът му се забива в чатала достатъчно силно, за да огъне и метал. Удря с лакът слепоочието му и му подкосява краката с бърза хватка от крават. Още три удара в ушите — и Такт се строполява на земята. Севро набутва коляно в раната на рамото му, притиска с ръка гърлото, с другото коляно — слабините на Такт, а свободната му ръка размахва нож над окото му.

— Само да кажеш още нещо за Куин, ще ти отрежа топките и ще ти ги набутам в очите!

— Брат ми винаги казваше… не изпускай от очи… топката — изгъргорва Такт.

Металната врата на кабината се отваря със свистене и Август изпълва рамката й. Той се взира надолу в разиграващата се сцена и точно тогава Виктра довежда Лисандър от задната част на кораба.

— Почти приключиха, господарю мой — казвам аз, прекрачвам Такт и Севро и влизам в кабината при АрхиГубернатора. След мен — и Виктра, само че тя настъпва Такт и забива пети.

— Примно свършена работа! — казва тя на Севро.

— Я се шлакай ма, краво!

— Кой е тоя малкият? — пита ме тя, когато влизаме в кабината и затваряме вратата.

Обяснявам й.

— Синът на Рицаря на гнева? Неприятен дребосък! Май не ме харесва.

— Не го приемай лично.

Пилотската кабина е по-голяма от стаята ми във вилата на Цитаделата. Внушителен брой лампи заобикалят креслата на пилота и на втория пилот. Мустанга е седнала отляво, а отдясно — Синя жена пилот. Синята е подключена към кораба. Синя светлина сияе под дермата на лявото й слепоочие. Мустанга управлява с десница върху холографска контролна призма и разговаря бързо със Синята. През изпъкналия илюминатор се вижда реещата се в небето Земя. Зад Мустанга Август, Плиний и смешно приведеният Кавакс ау Телеман обсъждат възможностите ни.

Тихо е.

— Браво, Дароу! — казва Август, без да поглежда към мен. — Макар че можеше да избереш и по-добър кораб…

Мустанга се намесва:

— Какво става там отзад? Казаха, че някой е пострадал.

— Куин умира — пояснявам аз. — Трябва да я откараме в медПункт по най-бързия начин.

— Дори и когато излезем на орбита, ще сме трийсет минути по-назад от нашата флотилия — казва Мустанга.

— Вдигни скоростта.

Корабът се разтреперва, когато Мустанга и Синята го пришпорват.

— Планът беше добър — усмихва се ослепително Кавакс на Мустанга. — Добър план беше! Виргиния да се внедри в домакинството на Суверена. Също както когато беше малка! Онзи път, когато двамата с Пакс се скрихте в храсталака, за да подслушвате съвета на баща ти. Само че Пакс беше по-едър от храстите! — Смехът му гръмва и стряска мълчаливата Синя.

Мустанга посяга назад и го стисва над китката с длан, по-дребна от лакътя му. Той се кипри като хрътка с фазан в зъбите и се оглежда наоколо да види дали всички сме забелязали комплимента й. Тя умее да омайва мъже, по-едри от мечоци.

Любовта, изписана по лицето на мъжа, кара безразличието на Август да изглежда чудовищно. Още по-лошо — от мисълта за Чакала, убил сина на този мъж, ми се гади.

Мустанга ми хвърля едва забележим поглед, косата й е вързана на тила, спомен от усмивка все още извива ъгълчетата на устните й нагоре и сякаш забива юмрук в сърцето ми. За мен няма усмивка. А пръстенът с коня вече не краси пръста й.

Възцарява се продължително мълчание. Август се обръща и ме поглежда.

— Предполагам, че Октавия се е опитала да привлече и теб в своята котерия?

— Опита се.

— Да се шлака! На бас, че си я пратил да се шлака, а, момче? — тътне гласът на Кавакс. Той ме плясва по рамото, аз залитам и се блъсвам във Виктра. — Извинявай! — Той се е изгърбил като парниково дърво, израсло твърде нависоко и затиснато от покрива. От червената му раздвоена брада капе вода. — Извинявай — повтаря той на Виктра.

— Всъщност, господарю Телеман, предложението й ми се стори изкусително. Тя умее да се държи уважително със своите улани. За разлика от други.

Август не си губи времето със закачки.

— Това ще го оправим. Длъжник съм ти, Дароу. Стига да се доберем до моята флотилия.

— Длъжник сте колкото на мен, толкова и на Мустанга и на Виещите — казвам.

— Какво е това Виещ? — пита той.

— Приятелите ми с черните брони. Севро е водачът им.

— Севро. Онзи окаян дребосък, дето беше затиснал моя улан, нали? — АрхиГубернаторът вдига вежда. — Стори ми се, че го познавам. Момчето на Фичнър. — Тонът му ми бърка в здравето. — Дето утрепа оня лигльо Приам.

— Той е с нас, господарю мой. Верен като собствените ми ръце.

Вратата се отваря и Севро и Такт влизат при нас. Всички се обръщаме да ги погледнем. Севро лекичко отстъпва назад.

— Какво? — пита той предизвикателно.

Такт бързо се дръпва встрани, по-далече от Севро.

— На мене ли си отдал своята вярност, или на баща си, Севро? — пита Август.

— Какъв баща? Аз съм копеле и копеле ме е направило. — Севро скептично оглежда АрхиГубернатора от глава до пети. — И с цялото ми уважение, господарю мой, ама и за вас ми дреме толкова, колкото за замръзналата котешка пикня. Дъщеря ви ме извика от Периферията. Своята вярност съм отдал на нея. Но преди всичко съм я отдал на Жътваря. Това е.

— Внимавай как се държиш, кутре такова! — изръмжава Кавакс.

— Вие сигурно сте бащата на Пакс. Съжалявам, че той си отиде. За такъв мъж бих умрял! Ама виждам, че бе наследил външността на майка си.

Кавакс не е сигурен дали са го обидили.

Август го забелязва.

— Дароу, дължа ти извинение. Ти беше прав. Изглежда, че верността може да продължи да съществува и след Института. А сега… Лисандър. — Август поглежда навън през илюминаторите на совалката. Продължаваме да се издигаме. Той коленичи да поговори с момчето. — Чувал съм, че си изключителен момък, Лисандър.

— Такъв съм, господарю мой — отвръща Лисандър толкова твърдо, колкото може. — Редовно ме тестват и се обучавам във всевъзможни науки. Рядко губя на шах. И от загубите си се уча, както е редно.

— Виж ти, виж ти. Някога имах син като тебе, Лисандър. Но съм сигурен, че ти го знаеше.

— Адрий ау Август — казва Лисандър. Родословното им дърво му е известно.

— Не — поклаща глава Август. — Не. По-малкият ми син изобщо не е като теб.

Момчето набърчва чело.

— Значи по-големият. Клавдий ау Август?

Мустанга се оглежда назад.

— Да — кимва Август. — Мило и необикновено момче с лъвско сърце. По-добър от мен. По-милостив. Владетел! — Той вперва в мен странен, многозначителен поглед. — С него щяхте да станете приятели.

Лисандър се опитва да си придаде достоен вид.

— Какво се случи с него?

— Това са го пропуснали, а? Ами един едър младеж от Дом Белона на име Карн си позволи волности с една жена, която синът ми ухажваше. Моят син се засегна и призова Карн на дуел. Накрая, когато синът ми бе повален и кръвта му изтичаше, Карн коленичи, пое главата му в шепа — той обгръща с длан главата на Лисандър — и я заудря в калдъръмената настилка, докато тя се разцепи и всичко необикновено в него изтече навън. — Той потупва момчето по бузата. — Да се надяваме, че ти никога няма да видиш нищо подобно.

— Това ли възнамерявате да сторите с мен, господарю мой? — пита храбро Лисандър.

— Аз съм изчадие само тогава, когато от това има практическа полза — усмихва се Август. — Не мисля, че този път ще ми се наложи. Видиш ли, ние само се опитваме да се приберем. Стига баба ти да ни позволи — а явно тя постъпва точно така, — нищо няма да те застрашава.

— Баба ми казва, че вие сте лъжец.

— Каква ирония. Ще й кажеш, че сме се държали с тебе добре, надявам се.

— Ако с мен се държат добре.

— Става! — Август докосва рамото на момчето и се изправя. — Виктра! Отведи го в пътническия салон.

Виктра се свъсва. Разбира се, Август избира единствената друга жена освен Мустанга. Такт забелязва реакцията й и излиза напред.

— Може ли аз, господарю мой? От доста време не съм виждал своите братя. Не бих имал нищо против да си поговоря с момъка. — Август кимва, сякаш за да каже, че му е все тая. Виктра благодари на Такт, изненадана от жеста му. Той й намига, перва ме по рамото, потупва грубо Лисандър по главата и едва не го събаря. Изобщо няма да ми е приятно да се запозная с братята му.

— Хайде, дребен! Кажи ми, ходил ли си някога в Клуб Перла? — пита той, докато го отвежда. — Момичетата и момчетата там са направо неземни!

Тромавият щъркел се издига все по-високо и по-високо. След две минути ще напуснем атмосферата.

— Опитаха се да ме убият, докато спя — мърмори Август. — Тя знае, че това няма да го простя.

— Тя ще дойде на Марс — казвам.

— Никакъв шанс ли няма да се предприеме нещо, за да се поправи стореното? — пита Плиний.

— Да се поправи? — озъбва се Мустанга. — Плиний, та тя изгори цял спътник! Да не си малоумен?

— Мирът ще запази вашето родословие, господарю мой. Повече от войната. Тръгнете ли срещу Суверена, каква надежда може да има? — Владее я Плиний реториката. — Нейните флотилии са огромни. Паричните й средства — безгранични. Вашето име, вашата чест, колкото и велики да са, не могат да издържат под тежестта на Обществото. Господарю мой, вие ме издигнахте редом с вас заради моите достойнства. Защото имахте вяра на съветите ми. Без вас аз съм нищо! Вашето внимание е единствената ценност за мен! Затова послушайте сега съвета ми, ако все още го зачитате: не оставяйте тази рана от злост срещу Суверена да загнои! Не позволявайте това да породи война! Да, спомнете си Рея и как тя беше изпепелена. На всяка цена запазете почитаемото си семейство с мир!

Август издига глас:

— Когато Суверенът тръгна срещу мен, аз се огънах, както е редно да постъпи Златен — с добра воля, с достойнство. Но сега тя вдига оръжие срещу мен и под добрата воля, под самообладанието ножът й ще удари в желязо! Отиваме на Марс и се готвим за война!

— Приближаваме края на атмосферата — предупреждава Мустанга. — Дръжте се!

— Каква е онази лампа? — пита Севро. — Дето мига над висотомера.

Синята изстрелва отговора:

— Люкът на трюма се отваря, домине.

— Трюмът… — намръщвам се аз. — Можеш ли да го отмениш?

— Не, домине. Нямам достъп.

Защо вратата на товарния трюм се…

— Той сам си предложи услугите — произнася Мустанга с паника в гласа. — Такт сам си предложи услугите!

— Не! — изръмжавам и стряскам всички освен Мустанга. Всички сме го осъзнали едновременно. — Севро, Виктра, след мен! — Завъртам се, изскачам през вратата на кабината с приведена глава и хуквам възможно най-бързо към задната част на кораба.

— Пригответе се за отклоняване от курса — чувам Мустанга отзад в кабината.

— Какво става? — хленчи Плиний.

— ТАКТ! — изревавам. Виктра и Севро тичат по петите ми. Останалите Виещи и членове на Дома викат след мен объркани, докато търча стремглаво през пътническия салон.

Шибаната мутра разкопчава предпазния си колан.

— Той мина покрай нас с момчето.

— Сядай долу! — бутвам го аз на седалката. — Вие всички, останете на местата си!

Такт не би го сторил. Не би могъл. Но защо не, по дяволите? Защо ли да предполагам, че не би постъпил както на него му е най-изгодно? Това му е в природата.

Плъзваме се по парапети към товарните помещения покрай стаята, където Чакала оперира Куин. Бутвам вратата на товарния трюм, тя зейва и ме посреща воят на вятъра. Люкът виси отворен и през него далече долу се вижда мракът, прободен от светлините на града. Клоуна и един улан на Август лежат в несвяст и кръвта им изтича. Те бавно се хлъзгат към отворения люк. Колкото до Такт, той е само далечна точица в мрака. Не го виждам ясно, ала зная какво е отнесъл. Лисандър.

— Севро! — стисвам аз приятеля си за рамото. — Спри!

Той кипи. Като че иска да изскочи през задния люк на кораба подир Такт във въздуха. Не може. Късно е. Вместо това улавяме двамата безчувствени Златни, преди да са се плъзнали надолу по отворената рампа. Виктра я прибира от контролното табло. Вратата се затваря със свистене.

— Той не разполага с никакви комуникационни устройства! — казва задъхано тя. — Не и след електромагнитния импулс!

— Кръвогадно проклятие, няма нужда от устройства! — Севро посочва босите крака на Клоуна. — Копелето си има гравиБотуши. Щом се покаже на скенерите на цепоКрилите, ще го приберат.

Пресмятам.

— Имаме две минути, докато пратят отряди на абордаж.