Пиърс Браун
Златен син (30) (Книга втора от „Червен изгрев“)

30.
Струпване на буреносни облаци

— Колко време остава, докато стигнем мястото на срещата? — питам Орион на командната палуба. Без да броим помощниците ни, ние сме сами пред илюминаторите на „Пакс“ и наблюдаваме как моите кораби прекосяват Космоса. Най-новите попълнения в нашата оформяща се армада са боядисани в бяло и носят емблемата на гневноликия пурпурен грифон на Лорн. Редом с тях летят бойните кораби в черно, синьо и сребристо, взети в плен над Европа от флотилията на Келан ау Белона. Оранжеви и Червени пълзят по обшивките на металните чудовища, кърпят пробойните — дело на кораби-пиявици, и ги подготвят за обсадата на Марс.

— Три дни до Станция Хилдас. Другите кораби ще са ни изпреварили там, домине.

Кавакс и Даксо се приближават зад мен. Обръщам се към тях и посочвам през поправения прозорец към десетте кораба на Келан ау Белона.

— Благодаря ви за подаръците — казвам.

— Планът е твой, трофеите — също — заявява Кавакс.

— Но, естествено, на нас ни се полага процент — додава Даксо, любезен както винаги, и вдига рунтавите си златни вежди. — Петдесет процента такса за откривателя. — Поглеждам го развеселено. — Добре де, трийсет процента, защото Пакс те обичаше.

— Десет процента! — изгърмява Кавакс.

Вирвам глава.

— Не ви бива в преговорите, Преторе.

Той свива дружелюбно рамене и посочва радостно желираните бонбонки, пръснати по земята. Насъсква Софокъл по тях и го насърчава да ги надвие всичките.

— Двайсет. — Даксо разперва ръце. Движенията му неизменно изглеждат като на някой по-слаб и по-отдаден на книгите мъж. — Честно е, нали? Загубихме сто и шейсет Сиви на Дома и тринайсет Обсидианови.

— Тогава трийсет процента компенсация за вас. Като за приятели.

— Три кораба! Какъв пазарлък! — заявява Кавакс. — Какъв пазарлък! Понякога човек има нужда от един хубавичък пазарлък. — Той ме тупва по гърба и ставите ми отново изпукват. — Само да бяхме хванали Айя! Ей това щеше да е плячка за поделяне!

— За беда тя избяга в морето. — Посочвам застаналия в края на мостика Рагнар. — Чух, че добре се е справил. — Висок и бледен, той все така се взира в мен иззад брадата и татуираните си руни и изглежда толкова лишен от емоции, колкото Кавакс и Даксо са преизпълнени с тях.

— Водачът на неговия отряд за абордаж бе убит. Лейтенантите също. Много глави бяха строшени. Натъкнали се на някои приятели на Келан — казва Кавакс свъсено, докато рови из джобовете си, за да угоди на нетърпеливия лисугер, който го дращи по крака за още желирани бонбончета. — Нямам повече, мой малък принце. — Той ми се усмихва с надежда. — Да имаш желе бонбонки?

— Не. Съжалявам.

— Рагнар пое командването. Добре се представи — казва Даксо.

— Поел е командването? — питам.

Кавакс обяснява:

— Имаше отряд от Безподобни убийци. Половин дузина танцьори със саби от Белона — истински момчета благородници, посякоха всичките ни Златни и повечето Обсидианови. Опетнения събра оцелелите Сиви и няколко Обсидиани и успя да превземе кораба.

— Някой от тези танцьори със саби оцеля ли?

— Не.

Рагнар пак забива поглед в земята, сякаш очаква упрек.

— Браво, драги ми господине — казвам аз вместо това.

При тази фамилиарност и Кавакс, и Даксо присвиват очи.

Струва си, за да се види как Рагнар ме изненадва с усмивка. Широка жълтозъба усмивка.

— Смятате ли, че би могъл и повече? — питам.

Даксо се колебае.

— За какво говориш?

— Би ли могъл да види сметката на Златен?

Даксо и Кавакс се споглеждат обезпокоено.

— Каква ще е ползата от това? — пита Даксо.

— Мога да го пращам на места, където не бих могъл да изпратя Златни.

— Такова място няма. — Кавакс скръства ръце. Прекалявам.

Усмихвам се, за да ги успокоя.

— Разбира се. Само на теория. От време на време мислите се отнасят. — Тупвам Кавакс по рамото и двамата поемат заедно към собствения си кораб.

— Прехвърли мярата — казва Орион.

— Моля?

— Имаш уши.

Свеждам очи и оглеждам изпитателно бледосините татуировки по тъмната й кожа, сякаш в изчисленията там се крие ключът към разбирането на мислите й.

— Наблюдателна си за Синя.

— Защото знам как е устроен светът извън дигиталния ми синхрон? Това е следствие от работата по доковете, домине. Когато си на дъното, трябва всичко да забелязваш.

— Кои докове? — питам.

— На Фобос. Татко беше Докер, роден извън Сектите. Умря, когато бях още малка. Едно момиченце трябва да е нащрек, ако иска да порасне голямо в пристанищните градове-мравуняци. Това е единственият начин да победиш страшилищата.

— Не е единственият — казвам.

— Не е ли? — пита тя изненадана.

— Ти също винаги можеш да станеш страшилище.

Орион се извръща от илюминатора, за да ме погледне. Зад арктическите й очи гори остър ум.

— Съществува и красотата на Космоса. Милиард пътища, от които да избираш.

Нуждата да отговоря ми се спестява, когато комСиният се провиква от техническия отсек:

— Домине, към нас идва щурмова совалка. Това е Виргиния ау Август!