Пиърс Браун
Златен син (38) (Книга втора от „Червен изгрев“)

38.
Железният дъжд

Виждам само метал. Аз съм един сред хиляда в пчелната пита от тръби-катапулти. Извън металната тръба бушува битка. Аз нищо не чувствам. Нито как „Пакс“ се разтърсва. Нито ракетите, летящи из Космоса и носещи тиха смърт. Само туптенето на сърцето ми. Мики ми каза, че било най-силното, което е виждал у Червен — благодарение на отровата от пъклена пепелянка, протекла по вените ми когато бях малък. Сега то галопира в гърдите ми и кара ръцете ми да треперят. В мен бушува страх. Страх от толкова много неща. Страх да не разочаровам приятелите си, да не ги загубя. Или да кажа на своите приятели истината за себе си. Страх, че предстоящата задача не е по силите ми. Страх, причинен от съмнения — в себе си, в плановете ми за въстанието. Страх от смъртта. Страх да не се загубя в космическия мрак около корпуса. Страх да не предам Ео, своя народ и себе си. Но най-вече страх от горещия метал.

По комуникаторите се чува дърдорене. Повърхностни приказки. Планът е задействан и аз вече съм само едно винтче. Битката е твърде мащабна, за да мога да участвам във всичко. Исках да предвождам „Пакс“ от мостика и да гледам как вражите кораби се предават пред моята флотилия. Но в Космоса Орион и Рок са по-добри от мен.

Исках да бъда в корабите пиявици, които пренасят отрядите за превземане на абордаж през пробойните във вражите корпуси. Исках да щурмувам командни зали, да отблъсквам нашествениците от своя собствен кораб, да прескачам от разрушител към дреднаут и да ги превземам. Но не аз ще пленя Император Белона. Това ще сторят Титаните. В края на краищата враговете ми диктуват къде да отида. Аз преследвам голямата награда.

Награда, в която съм се прицелил, откакто напуснах Луната.

Усещам хладния допир до гърдите на истинския ми медальон с пегас. Вътре е косата на Ео. Съсредоточи се върху това. Как се развяваше косата на Ео. Как се ветрееше от теченията в дълбините на мината. Съсредоточи се там! Мисля за нея и вината ми тежи. Този живот ми харесва. Макар и неохотно да се правя на Златен, макар и да измислям жалки оправдания, аз донякъде съм като тях. Може би съм роден за двуЦветен.

Шлакани мисли! Човек не е роден да бъде от какъвто и да било Цвят. Нашите управници са решили това. И не са били прави.

— Audentes fortuna juvat, сладурчета! — казва Севро по частната комлиния. Щом чувам латинския, избухвам в смях.

— Пак ли ги дрънкаш тия дивотии — „Съдбата обича смелите“? Защо не кажеш просто Carpe diem^[1].

— Защото по традиция се казва…

— Момчета, вие винаги ли флиртувате така преди битка? Каква прелест! — обажда се Виктра.

— Да беше ги видяла в Института — любов от първи вой! — смее се Мустанга.

— Гледала съм клиповете! Каква чудна двойка!

Долавям усмивката в гласа на Мустанга.

— Дори ходеха пременени така, че облеклата им да си подхождат! Стилни бяха, нали, Рок? И смрадливи.

— Аз, много ясно, не съм забелязал.

— Защо така?

— От Севро ме беше шубе до напикаване! Изобщо не поглеждах с какво е облечен! — отговаря Рок и предизвиква смях. — Мислех, че го е ухапала катерица и е хванал бяс.

— Рок? — обажда се мило Севро.

— Севро.

— Здравей.

— Здравей?

— Другия път, като те видя, ще те ухапя!

— Трябва да приключвам. — Смехът на Рок угасва. — Нападаме основния вражи елемент.

— Какво смяташ да правиш, да им досадиш до смърт с леко поетично четене? — Пак Севро.

— Пишколизец си ти! — заявява игриво Рок. — Фуриите да направляват мечовете ви, Орисниците да ви върнат у дома! А дотогава мойта обич е с всички вас.

Признанието за обич стряска Златните. Комуникаторът на Рок се изключва и го чуваме по основната честота как дава заповед за нападение над вражия разрушител.

— Ама че Феичка! — мърмори Севро, но и дете би доловило треперенето на гласа му. Страх го е. Гадна работа, това ме плаши! Севро не бива да се страхува.

— Hic sunt leones — казвам на приятелите си. — Ще се видим оттатък.

— Hic sunt leones! — повтарят те като ехо, не заради Август, а защото ни се иска да бяхме по лъвски храбри.

Един по един се сбогуваме. Не успявам да се сдържа и се включвам на личната честота на Мустанга. Нужни са й двайсет секунди, докато отговори.

— Какво има? — В гласа й се процежда колебание.

— Остани жива — казвам аз.

Пауза. Вълнение? Раздразнение?

— И ти също.

Тя изключва връзката. Скоро апаратурата започва да бръмчи и щрака, и ме зареждат в катапултиращия механизъм на тръбата.

През цялото време се държах така, сякаш знам какво предстои. Сякаш знам какво е Железният дъжд. Ала той се изправя пред мен като черен, точещ лиги звяр. Загадка — макар и да съм виждал лицето му. Виждал съм симулациите във виртуалната реалност и холоклиповете. Зная какво е, така както детето различава летенето от наблюдаването на птица.

— Координати за разгръщане достигнати — гласът на Рок прокънтява в ушите на всеки Златен във флотилията. — Започваме операция „Изпепеляване на орела“.

Изпълва ме воят на магнитния заряд в тръбата. Приплъзвам се напред в камерата, стягам се и гледам надолу, за да не си строша врата. После катапулта стреля и скоростта и битката ме завладяват, докато от корема към гърлото ми се надига жлъчка. Понесен от магнитния поток, изхвърчавам от корабната тръба сред хаос и гмеж.

В Космоса властват огън и мълнии. Метални чудовища се оригват и избълват ракети, те хвърчат насам-натам и безшумно се сблъскват с всички оръжия, измислени от човека. Всичко се разиграва в безмълвие — странно и злокобно. Огромни завеси за противовъздушна отбрана избухват около корабите и ги обвиват в ярост, подобно на суров памук, подхвърлен и подет от вятъра. ЦепоКрили и оси бръмчат едни срещу други, бълвайки потоци от артилерийски огън. Защипват и разрязват метални черупки и водят сражения, обвити от огромни гъсти облаци. На малки глутници те се измъкват от хаотичните си битки и безшумно слизат по спирала към струпвания от кораби-пиявици, докато разрушителите и корабоносачите изстрелват на вълни в Космоса транспортните си летателни апарати. Това е игра на абордаж. Отгоре, отдолу и през защитните завеси прелитат пиявиците и търсят корпус, по който да се полепят, та да изстрелят смъртоносния си товар в трюмовете на най-важните кораби като мухи, снасящи ларвите си в открити рани. Всички са управлявани от Сини, възпитавани да вършат единствено това. Кораби на Белона задминават тези на Август, вълните се застъпват, разбиват се една в друга.

В пълна тишина.

Към пиявиците се устремяват ракети, разбивайки корпуси с взривове. Няма пламъци освен на мястото на пробойната в кораба — изтичащият кислород пламва, също както от телата на уцелените с харпун китове на Древната земя е шуртяла кръв. Релсово оръдие изстрелва заряда си в Космоса, той пробива едновременно многобройни пиявици и по-малки изтребители, в редиците зейват пробойни. Кораби изхвърлят напред мъже и жени, докато и двете страни се прицелват в двигателите с надеждата да осакатяват и пленяват, не да унищожават. Сред вражата флота в синьо и сребристо огромният „Рожба на войната“ раздробява корвети и кораби-факли, сякаш е циклоп, който гази из овце и размахва тояга бавно и ритмично като махало.

Затаявам дъх, когато разрушителят на Виктра, прикрит от два други, се промъква към „Рожба на войната“. Обстрелват го жестоко от релсови оръдия, а бойни кораби го обкичват с гирлянда от ракетен огън. Белона сигурно признават, че е твърде близо, за да го пленят, защото изстрелват още един залп в омекналия му търбух. И все пак сред изливащия се върху него огън корветът изригва отчаян залп от четирийсет кораба-пиявици. Почти десеторно по-голям от обичайния заряд. Ние го изработихме кух, за да побира допълнителните преносвачи на войски. Това е бойната част на Телеманите.

Корабът на Виктра се откъсва от „Рожба на войната“ и безразсъдно се врязва всред формацията на Белона, където майчината й флотилия под знака на кървящото слънце подкрепя орлите на Белона. Виктра вади втората си изненада.

Майка й минава на другата страна и предава Белона, както Виктра обеща на мен и Чакала. Майчините й кораби стоварват близо двеста пиявици сред ядрото на флотата на Белона. Настъпва хаос.

Моите Титани кацат върху корпуса на вражеския флагмански кораб и скоро „Рожба на войната“ е обвита с гирлянда от пиявици. Успех, Титани!

Пиявици, симпатизиращи на Белона, се пренасочват към „Рожба на войната“, за да окажат помощ в битката, която ще задръсти коридорите му с кръв и дим. ЦепоКрили прелитат наоколо, прострелват кацналите пиявици и се опитват да ги отделят, преди да са стоварили войниците в тялото на „Рожба на войната“. Изящен танц на действие и противодействие, пораждащо противодействие, което поражда противодействие.

Продължавам по своята траектория, неспособен да я променя. И отляво, и отдясно прелитат хиляди Златни и Обсидианови в бронирани звездни Черупки и Сиви в групови модули, побиращи по дванайсет души. Дъжд от хора и метал. Сред нашия поток летят грамадни щъркели, натъпкани с още Обсидианови и Сиви. След като кацнем и завладеем сухопътни плацдарми, обединените легиони в дреднаутите и корабоносачите ще се натоварят на модулите за кацане и ще се изсипят подире ни.

Въпреки че Белона и съюзниците им мислят другояче, те не могат да ни попречат да изпратим войници на повърхността — орбитата около планетата е твърде голяма. Точно затова е толкова важно да се завоюват градовете. Те са островни крепости. Единственият реалистичен начин да бъдат превзети е да кацнем и да се промъкнем в двестаметровото празно пространство между дискообразните им куполи и земята. А за това се изискват войници на повърхността. Милиони войници в съгласувана атака.

Ще създадем сто сухопътни плацдарма и тогава ще започнем сериозната битка. Сред хаоса ракети политат към нашите Звездни черупки. Приятелски бойни кораби разгръщат зад нас защитни екрани, оси ни покриват по фланговете. Вражи оси успяват да се врежат от двете страни и ни подлагат на тежък обстрел. Десетки умират в пороя около мен, бронята им се набръчква като горяща хартия. Ужасно е! Иде ми да крещя. Някои се разкрещяват и се налага да изключим комуникаторите им.

Нищо не мога да направя. Молете се да не умра. Молете се приятелите ми да не умрат. Но на кого да се молим? Златните нямат бог. Ние, Червените, си имаме Старец в Долината. Но той не ни помага в този живот. Просто чака, за да ни наставлява и пази в следващия.

Сърцето ми думка в гърдите. Получавам хипервентилация. Изтръгвам се от кожата си. Чувствам се момченце. Искам утехата на дома. Майчината ми супа от кръв, докосването на строгата й длан, обичта, грейнала в мен, когато я карах да се усмихне. Всичко бих дал, за да усетя радостта, когато разбрах, че Ео ме обича.

Копнея за студените и тихи нощи преди любовта, когато съществуваха само похотта и гладът, когато се целувахме тайно и сърцата ни пърхаха като две птичета, разбрали, че в края на краищата могат да свият заедно гнездо. Такъв трябваше да е животът. Семейство. Първи любовни трепети. А не пропадане в атмосферата, където единственото желание на убийците е да натъпчат тялото ти с горещ метал и после да продължат с убийството на приятелите ти.

Тялото ми действа, ала разумът ми побягва.

Планетата расте ли расте и накрая се превръща в раздут колос, заемащ цялото ми зрително поле. Не зная кой е мъртъв, кой е жив — мониторът ми е претоварен. Навлизаме в атмосферата и звуците отново започват да гърмят в ушите. Цветни ореоли обгръщат с пашкул треперещото ми тяло. Отляво и отдясно падащите войници приличат на гневни буболечки-светкавици, изтръгнати от фантазиите на някой Ваятел. Възхищавам се на този вляво от мен. Бронзовото слънце грее зад него, докато той пада, и очертава силуета му, обезсмъртява го — точно този миг аз зная, че никога няма да забравя — и той прилича на Милтънов ангел, пропадащ с величие и гняв. Екзоскелетът му се откъсва от устойчивата на триене броня, както Луцифер може би е захвърлил небесните окови, лумват огнени езици и плющят подире му. А после една ракета разсича небето и експлозиви от висока проба отново го кръщават смъртен.

Веднага щом навлизаме в атмосферата, към нас със свистене полита огън от повърхността и отваря пробойни в нашия падащ рояк. Подобно на нападнат пчелен кошер, ние задействаме гравиБотушите си и се разделяме на хиляда различни ескадрона, като всеки се опитва да следва собствените си координати. Вражите цепоКрили ни следват в атмосферата, но тук сме по-маневрени и с лекота изтребваме големите разрушители. Връхлитам един откъм гърба, с Виещите по петите ми, и го разрязвам с бръснача си. Отлитам, а той пада, описвайки спирала сред облаците, и цопва долу в океана.

Противовъздушен снаряд изхвърчава със свистене към нас в облаците и убива Златния вдясно от мен — Виещ, макар и да не зная кой е, докато не поглеждам дейтапада си. Дария Харпията е мъртва. Просто така. Не се е жертвала да спаси друг. Никакви гневни вопли накрая. Никакви благородни жестове. Никакви чувства. Вярното момиче, което в Института носеше пояси, обкичени със скалпове и от чиито странни приспособления бяха пленени Гнилогърбия и Шибаната мутра, го няма вече.

Паниката ме пронизва като нож и аз се гмуркам в облаците заедно с останалия авангард на моя легион. Профучаваме ниско над океана, където два морски кораба бълват огън нагоре. Севро изстрелва две ракети и те се приплъзват във въздуха, взривяват се и се превръщат в десетина микроракети, а всяка от тях на свой ред се пръсва на по десетина. Корабите се разпукват като царевични зърна, печени на огън.

Войната е хаос. Винаги е било така. Но технологията я прави още по-страшна. Тя променя страха. В Института аз се боях от хора. Страхувах се какво могат да ми сторят Тит и Чакала. Там виждаш как смъртта иде и можеш поне да се бориш срещу нея. Тук не разполагаш с този лукс. Съвременната война е страх от въздуха, от сенките, страх от тишината. Смъртта ще дойде съвсем незабелязано.

Забивам се в една заснежена планина. Надигат се облаци от пара — нажеженият ми до червено скафандър разтапя яма в бялата покривка. Останалите от отряда ми кацат около мен и намират сигурен пристан на земята. Човеци-метеори падат с тътен от металните чудовища. Туп! Туп! Туп! И мъглата на битката се надига.

— Кацнахме! — изръмжавам.

Севро прикляка на коляно, отваря шлема си и се издрайфва на снега. След него — и другите. Шибаната мутра, грозникът, изпъшква скръбно. Гнилогърбия го стисва за рамото. Клоуна стои на стража над тях със заметнат настрана, боядисан в червено „гребен“. Харпията вече я няма. Не знаех, че ще стане така. Мислех си, че познавам ужаса. Но не било вярно. През последната изминала минута загинаха повече хора, отколкото някога съм познавал. Страхът на Лорн от войната ме разтърсва из дъно.

Това е войната. Хаос. Танц. Смърт.

Севро ми кимва и бърше повръщаното от устата си. Юпитер му помага да се изправи и странното е, че Севро не го отблъсква. Търся сигнатурата на Мустанга на вградения в шлема ми дейтапад. Тя е жива и е с основния корпус на моята войска, но сме разделени. Аз съм с още дузина Златни и четирийсет Обсидиани, специално обучени да ползват хай-тек военно оборудване.

— Сваляй екзото! — нареждам на Обсидианите. — Омега, охранявай периметъра!

Отърваваме се от тромавите си екзотермични брони и отдолу се показват по-гъвкави звездни Черупки. „Слагай шлемовете!“ — нареждам. Метални демони и животински муцуни заменят приятелските лица.

Но този миг притежава красота. В частиците от секундата, когато Златни и Обсидианови си кимат един на друг, за да си вдъхнат спокойствие, преди да се заемат със задачите си, намирайки утеха в убежището на дълга, в другарството, както правех аз някога в мините.

Събирам Виещите и Севро около мен. Рагнар, разделен от своя легион, стои в сянката ми. Кацнахме на дневната страна на планетата. Когато втората вълна от звездни Черупки прониква в атмосферата и оставя дири от черен дим по обгореното синьо небе, сякаш завалява метеоритен дъжд. Стотици наземни оръдия все така обстрелват рояка, разгърнал се от хоризонт до хоризонт, но оръдейният обстрел бавно се разрежда, защото в оръдията се прицелват и от Космоса, и наземни отряди като нас ги елиминират. Моят отряд се намира на триста километра разстояние от мястото, където трябва да бъдем. Как се е случило това?

Търся Мустанга по комуникатора. Тя се намира петдесет километра по-близо до определената зона за кацане, върху някаква друга планина. Войската й наброява близо четиристотин души.

— Струва ми се, че ние сме глупаците — казва Севро.

Спускаме се по планинския скат. Не летим, а подскачаме. В Академията ни учеха да си представяме как прескачаме скала, подаваща се над водата. Можем да прелетим с гравиБотушите си, но летенето те превръща в мишена за ракети и противовъздушни снаряди, да не говорим за вражите издирвачески отряди. Затова подскачаме петдесет метра във въздуха и после включваме гравиБотушите да ни смъкнат обратно на земята.

От близък връх ни обстрелват с ракети. Севро и отрядът му се справят с тях — прескачат хилядаметрови проломи и изприпкват нагоре по стръмната скална фасада, а Рагнар и аз устремно напредваме. Когато ни отървават от оръдейната кула, над планините отеква глух тътен. В края на планинската верига Виещите се присъединяват към нас. Разполагаме се върху един скален склон, над който се събират ниски облаци. Отляво, на двайсетина километра оттук, се издигат кулите на далечната варосана Тесалоника, кацнала на скалистия бряг на прозрачното Термично море. Домът на Такт. Обзема ме тъга.

Устремяваме се на север. Гледам как кулите чезнат и накрая от тях остава единствено метал, лъщящ над брега на онези странно спокойни води. В далечината тътнат взривове. Усещам тежестта на ръка върху бронираното си рамо.

— Точно както след като превзехме Олимп — ухилва се Севро, загледан надолу от новия планински връх към ширналата се пред нас земя.

— Само дето тук всички имат гравиБотуши. — Проверявам координатите ни на вградения монитор на шлема. Над нас нашествието продължава. Вражите бойни кораби вече по-нарядко прехвърчат по небето. Един се прицелва в нас. Той изревава и надупчва земята със серия от изстрели. Прикриваме се в пролома. Снегът около нас се разхвърчава. После ракета се плъзва навън, взривът стоварва една скала върху крака ми и ме приковава за земята. Чакълчето и Клоуна застават над тялото ми и ме закриват.

— Рагнар! — изкрещявам. — Унищожи го!

Не виждам какво прави той, но грохотът е оглушителен — корабът започва да дими, завърта се и полита лъкатушно надолу, а после се изгубва сред облак от шрапнели.

— Краката ти? — пита трескаво Севро.

Освобождават ме от скалата. Стенат механизми, бръмчат електрически компоненти.

— Още вършат работа.

Спускаме се от снежната планинска верига в каменистите марсиански равнини. Вляво от нас се струпва тежка пехота. Транспондерите им ги маркират като наши. Но вдясно в далечината, на трийсетина километра оттук, където земята се надига и преминава в субтропични планини, се носи напред колона на семейство Белона — може би триста души на отделни отряди.

— Разшифроваха една от нашите комуникационни сигнатури — предава по нов сигнал един Зелен ръководител на комуникациите от Космоса. — Тебе издирват, Икар. — Втората ми позивна.

— И тук ще разберем кой печели небесата — казвам. Севро насочва проследяващ лазер към вражия отряд точно когато и те насочват свой към нас. Техният подскача по земята пред нас като пощуряла муха. Разпръсваме се, двамата със Севро отлитаме заедно, а после огнен дъжд се изсипва върху врага ни от две траектории. В същия миг Севро идентифицира дрон, който ни обстрелва с ракети с касетъчни бойни глави. Маркира го и релсово оръдие от близката Тесалоника изстрелва снаряд, който прорязва хоризонта с ивица от син огън. Дронът изчезва, погълнат от разцъфнал червен цвят. Това е огромното безумие на високотехнологичната война.

Поемаме по посока на координатите на Мустанга, с очи и сензори нащрек за укрилата се в планините смърт. Тя зорко наблюдава равнините. Спотайва се сред горите от извисяващи се божи дървета и във водите на невръстните морета.

Вляво от нас надалече се простира грамадно езеро, а вдясно клечи заспал вулкан с толкова полегати склонове, че прилича по-скоро на снежен хълм. Издигам се над билото на планинската верига, която прекосяваме, за да огледам околността. Топографски данни периодично присветват на дейтапада ми — предават ги дроновете, улучват ги и ги свалят от небето, след което биват заменяни с други.

Вътре в скафандъра ми е тихо. Не чувам вятъра, който свири край мен на тази голяма височина. Буреносен облак, една от марсианските вилнеещи бури, приижда насам от далечното езеро. Когато стига до гората в планинското подножие, дъждът плисва и мълния прорязва небето. На скалистия връх снегът се надига във вихрушка и се топи по скафандъра ми.

Мярвам движение на един близък връх. Приготвям се за стрелба, но се възпирам, когато установявам, че не са Белона, а изваяно страшилище. Увеличавам образа и виждам женски грифон, кацнал на края на огромно гнездо, разположено в тясна каменна клисура на върха, да наблюдава с почуда мъжете, хвърчащи долу над нейната долина. Що за свят са построили тези Златни!

Моите войници се присъединяват отново към мен на следващия връх и се забавяме, за да проверим захранващите елементи на звездните си Черупки. Няма да издържат цял ден. Групата на Мустанга се стоварва върху земята около нас и разпръсва снега — четиристотин убийци в звездни Черупки прибавят своята сила към нашата. Двамата чукваме юмруци.

— Икар? — изпращява глас в ухото ми. — Икар, чуваш ли ме?

— Чувам, Рок. Какво става?

— Икар… спешно… на… чуваш ли ме? — Над нас блясва мълния и сигналът му се накъсва. Заглушители и от двете страни вече изтезават радиовълните. — Дар… вод… мен… в Егия.

— Рок? Рок? — Планът за битката горе ми е известен, но тонът му ме тревожи.

— Всички комуникации са разбити — казвам на Мустанга.

— Местните честоти са си добре. Заради заглушителите и бурята е. — Дъждът плиска по стъклото на шлема й.

Севро посочва нагоре.

— Ще трябва да си вдигнеш задника над това, за да чуеш.

Горе кораб е поразен от светкавица. Системите му отказват и той се устремява надолу, после се реактивира само за да се сблъска с преминаващ цепоКрил.

— Кръвогадост! — Давам на Рагнар и Юпитер заповеди да продължават напред по планинското било и подсигурявам северната долина за основната ни войска от Сиви легиони. Докато обсаждаме други градове, за да отклоним вниманието на Белона, за мен значение има единствено Егия. Един милион души ще обкръжат стените й. Опетненият вдига за поздрав разтворена длан, а после скача от планинския връх заедно с Юпитер и още сто Обсидианови воини.

Мустанга и Севро чакат долу, а аз изхвърчавам нагоре и раздирам пробожданите от мълнии облаци заедно с неколцина мои телохранители. Над облаците политам в относителен покой и повиквам Рок.

— Икар! — крещи той в комуникатора. — Тя е тук! Не е нито на Луната, нито с главната флотилия на Обществото! Току-що разбрахме. Хората на Кавакс откриха Преторианци на борда на „Рожба на войната“… Тя е тук! Дошла е тайно без флотилията си. Спипахме я!

— Рок, по-бавно. Какво казваш?

— Дароу, Суверенът е на Марс. Совалката й е в клопка зад щитовете на Егия. Тя е приклещена!

— Рок, вече знам. Точно заради нея искам Егия.