Лайза Клейпас
Кристалният залив (8)

Осма глава

Веднага след като се съгласи да излезе с Джейсън, Джъстин знаеше, че това е било грешка. И сега, когато беше на път да я извърши, беше убедена, че няма връщане. „Може би е възможно най-близкото до това, до което ще стигна, за да имам душа“. След такива думи как би могла да му откаже?

След като разчисти чиниите след закуска и ги занесе в кухнята, тя понесе един кош с чисти чаршафи нагоре по стълбището. Анет и Нита, местни жени, които идваха да помагат в чистенето на хотела, се занимаваха вече с оправянето на леглата.

— Как си, Нита? — попита Джъстин, като влезе в стаята на Дега и остави коша на пода.

Дребничката млада жена, чиито индиански корени бяха видни в блестящата й черна коса и гладка канелена кожа, се усмихна и потупа все още плоския си корем.

— Много добре. Щях да съм още по-добре, ако не се налагаше да гълтам тази конска доза витамини.

— Гледай да не се претоварваш днес — посъветва я Джъстин. — Почивай си, когато имаш нужда.

— С Анет вече се разбрахме. Тя ще поеме по-тежката работа, а аз ще бърша праха навсякъде.

Анет се усмихна и каза на Джъстин:

— Нита беше решила да дойде на работа днес на всяка цена. Искаше да види Джейсън Блек.

— Видя ли го? — поинтересува се Джъстин.

Нита кимна, изражението й стана замечтано.

— Сладък, сладък мъж, като бонбон.

— Той наистина изглежда добре — призна Джъстин с мрачна усмивка.

— Страхотен е! — каза Анет разгорещено. — Тези от „Инари“ излязоха от хотела точно когато пристигнахме, и господин Блек ни държа вратата да влезем; в секундата, в която ме погледна, сърцето ми щеше да се пръсне, а в съзнанието ми прозвуча онази песен на Сийл „Целувка от една роза“.

— Джейсън Блек е мой — намеси се Нита, докато пръскаше огледалото с амониев разтвор. — Ние сме като в един от онези филми, в който съдбата иска да ни срещне, липсваме си един на друг, а после, когато се намерим, аз случайно съм обвързана с Джон Корбет. Но Джон Корбет ни оставя, защото той никога не е изпитвал истинска любов. — Тя прокара гумената миячка по стъклото с опитни движения.

— Нита — обади се Анет, — ти си щастливо омъжена и бременна.

— Заради Джейсън Блек бих убила съпруга си с миячката. — Нита млъкна и се замисли. — Мисля дори да го убия заради Джон Корбет.

Джъстин се изкиска.

— Смърт от миячка… как става тази работа, Нита?

— Ами, основното е да…

— Няма значение. Не ми трябва да знам. Отивам да изчистя с мопа долния етаж. — И тя излетя по стъпалата, докато Анет и Нита спореха коя ще се уреди с Джейсън.

След като работи цяла сутрин и част от следобеда, Джъстин отиде в офиса си. След това извади мобилния си телефон и набра къщата с фара на остров Колдрън, където живееха Розмари и Сейдж.

Обаждаше им се често, за да види как са и дали се нуждаят от нещо. При хубаво време пресичаше с каяка си пространството между остров Сан Хуан и Колдрън Айлънд всяка седмица, за да отиде да ги види.

Сборището на вещиците се провеждаше в къщата с фара шест пъти годишно. Мариголд посещаваше сбирките, разбира се, и според Розмари и Сейдж била добре. Тя беше създала интернет магазин и продаваше магически стоки, включително билки, камъни, свещи, инструменти за гадаене и дори козметични продукти.

— Споменавала ли ме е някога? — питаше често Джъстин Розмари.

— Интересува се как си — бе отвърнала жената. — Но знаеш я какъв е инат. Докато не се съгласиш да се присъединиш към Сборището, казва, че няма какво да обсъжда с теб.

— Какво според теб трябва да направя?

— Мисля, че трябва да решиш какво е най-добре за теб самата — отвърна Розмари, — и да не позволяваш на никого, дори на майка си, да те кара да поемаш задължения, за които не си готова. Толкова пъти съм го казвала на Мариголд. Ако не се чувстваш призвана, не трябва да се присъединяваш.

— Ами ако никога не се почувствам?

— Тогава Сборището ще си продължи, както винаги. Може би това е начинът, по който съдбата ни казва, че не сме готови за силата на тринайсетте.

Сейдж се съгласи.

— Никой не може да каже какъв е пътят ти — каза тя на Джъстин. — Но някой ден ще го откриеш. — Тя се усмихна замечтано. — И той съвсем няма да бъде такъв, какъвто си го очаквала.

На двайсет Сейдж се беше запознала и се беше омъжила за Нийл Уинтърсън, пазач на фара, и бе отишла да живее с него на остров Колдрън. Къщата с фара беше построена в края на века, за да ориентира корабите в бурните води на Баундъри Пас между щата Вашингтон и Британска Колумбия. Всяка нощ Нийл Уинтърсън беше изкачвал извитите стълби към стъкления купол и беше палил френеловата керосинова лампа, направена от четирийсет парчета френски кристал. Запалена, тя можеше да се види на разстояние четиринайсет мили. В гъста мъгла Сейдж и Нийл биеха петстотинкилограмовата камбана на къщата с фара, за да предупредят приближаващите кораби.

Бракът на Сейдж и Нийл беше щастлив, въпреки разочарованието им, че нямат деца. Пет години след сватбата Нийл беше излязъл в малка дървена лодка в хубаво време и никога не се бе върнал. Лодката му бе намерена преобърната, а по-късно и тялото му, все още в спасителна жилетка. Най-вероятно порив на вятъра бе преобърнал съда, а Нийл не бе успял да го изправи.

Приблизително година след смъртта му Розмари беше дошла на острова за седмица. Сейдж я бе помолила да остане още една и някак си визитата се беше превърнала в съвместно съжителство завинаги.

— Любовта ще разбие сърцето ти — беше казала Сейдж веднъж на Джъстин, — но тя може също и да го изцери. Не са много нещата в живота, които могат да са едновременно и причина за болест, и лек.

Телефонът иззвъня два пъти и някой отсреща вдигна.

— Ало? — долетя познатият глас на Сейдж, приятно износен, като старинна дантела и увехнали рози.

— Сейдж, аз съм.

— Очаквах да се обадиш. Какъв е проблемът?

— Защо смяташ, че има проблем?

— Мислих си за теб снощи. И видях кръв върху луната. Кажи ми какво се е случило.

Джъстин примига и се намръщи. Червената мъглявина около луната беше лош знак. Прииска й се да опровергае Сейдж и да й каже, че нищо не се е случило, и че знакът няма нищо общо с нея. Но истината беше, че е повече от разтревожена.

— Сейдж — подзе тя предпазливо, — да знаеш нещо за магия, която ми е направена? За някакво проклятие?

Мълчанието беше гъсто като разтопен катран.

— Проклятие — повтори най-накрая жената замислено. — Откъде ти хрумна това, скъпа?

— Не ми се подигравай, Сейдж. Ти си по-лоша лъжкиня дори от мен. Кажи ми какво знаеш.

— Някои разговори — отбеляза Сейдж, — не могат да се провеждат по телефона. Трябва да се проведат по цивилизован начин, като хората си говорят очи в очи.

Джъстин понякога намираше уклончивостта на Сейдж за очарователна. Но сега случаят не беше такъв.

— Някои разговори трябва да се проведат по телефона, защото някои хора са заети и работят.

— Не сме се виждали толкова отдавна — каза замислено Сейдж. — Минаха месеци, откакто не си идвала.

— Всъщност три седмици. — Тревогата се разпростря из нея като мастилено петно. — Сейдж, трябва да ми кажеш за това проклятие. Какво точно е? И какво ще се случи, ако се опитам да го разваля?

Отсреща се чу шумно поемане на въздух.

— Не прави нищо прибързано, Джъстин. Има неща, които не знаеш.

— Очевидно.

— Ти си новачка. Ако се опиташ да развалиш заклинание, можеш да отидеш от тигана право в огъня.

— Да, виждаш ли, точно това ме вбесява. Защо единствените ми избори са „тигана“ или „огъня“? Защо криеш това от мен? Не ти ли е хрумвало, че имам право да знам?

— Откъде ти дойде наум тази идея за проклятие, първо на първо?

Макар да й се искаше да изтърси, че е разбрала истината от Триодекада, тя успя да си сдържи езика.

— Говорила ли си с Мариголд? — наруши тишината Сейдж.

Очите на Джъстин се разшириха.

— И майка ми ли знае? По дяволите, Сейдж, кажи ми какво става!

— Един момент. Розмари току-що дойде от градината.

Джъстин чу приглушен разговор. Тя се размърда и започна да барабани с пръсти по бюрото.

— Сейдж? — попита тя нетърпеливо, но не последва отговор. Тя стана, закрачи из малкия офис, притиснала мобилния телефон до ухото си.

Най-после чу гласа на Розмари.

— Здравей, Джъстин. Чух, че питаш за някакво проклятие. Каква обезпокоителна дума.

— Това е повече от дума, Розмари. Това е клетва.

— Невинаги.

— Да не би да твърдиш, че проклятието е нещо хубаво?

— Не. Но не е задължително да е лошо.

— Отговори ми с „да“ или „не“: някой направил ли ми е магия?

— Не мога да потвърдя или отрека, докато не се срещнем и не поговорим очи в очи.

— Което означава „да“ — заключи Джъстин горчиво. — Винаги, когато някой не потвърди и не отрече нещо, това означава, „да“.

Разкритието, че и Сейдж, и Розмари знаят за проклятието, я нарани много повече, отколкото би очаквала. Колко пъти беше седяла в кухнята им, беше им доверявала, беше им казвала колко е самотна, колко силно копнее да намери любовта и колко се страхува, че никога няма да стане. А те не бяха казали нищичко, макар да са знаели истината: че това никога няма да се случи, защото е прокълната.

— Ела на острова и ще поговорим — предложи Розмари.

— Разбира се, ще зарежа всичко. Нали си нямам работа.

Тонът на Розмари беше укорителен:

— Сарказмът не ти отива, Джъстин.

— Нито пък доживотно проклятие. — Като измъкна ластичето от опашката си, Джъстин прокара пръсти през косата си и притисна длан към напрегнатото си чело. — Ще дойда утре сутринта след закуска. Надявам се времето да е хубаво — ще взема каяка.

— Ще те чакаме с нетърпение. Ще обядваме заедно. — Кратка пауза. — Ти… не си… опитвала да правиш нищо, нали?

— Като например да разваля проклятието? — попита Джъстин предпазливо. — Има ли заклинание, което може да го направи?

— Би било изключително трудно да се постигне от сам човек. Особено от такъв, който не е практикувал магия като теб. Но ако някой все пак успее да го направи, последствията могат да бъдат много тежки. Това е мощна магия. Правенето и развалянето й изискват висока цена.

— Какво имаш предвид?

— Ще говорим утре — каза Розмари.

Сянка на непокорство премина по лицето на Джъстин, когато разговорът приключи.

Едно бе да плаща цената за грешка, която сама е направила, но бе абсолютно нечестно да плаща за нещо, което друг й е причинил.

* * *

За радост на Зоуи Алекс влезе в хотелската кухня, докато те двете с Джъстин приготвяха подносите за следобедния чай. Той беше небрежно облечен с дънки и тениска, туристическите му обуща бяха покрити със засъхнала кал, защото през по-голямата част от деня беше обикалял незастроения терен край Езерото на мечтите.

— Подът ми! — проплака Джъстин при вида на следите от обувки по дъските, които беше мила тази сутрин.

— Съжалявам. — Алекс се насочи право към Зоуи, която аранжираше плата с миниатюрни плодови тарти върху сребърен поднос. Той я прегърна изотзад, прехвърляйки едната си ръка през гърдите й, а другата около кръста й. — Ще го изчистя, преди да тръгна — успокои той Джъстин, като й изпрати извинителна усмивка. След което се наведе и целуна Зоуи отстрани по врата.

— Искаш ли тарта? — попита Зоуи, притискайки се в него.

— Да. — Той погледна над рамото й към подноса и добави: — Ще си взема и една от тези.

Зоуи се засмя и понечи да го плесне, но той притисна устни в нейните в гореща целувка. Когато тя се опита да я прекъсне, той отпусна ръка в русите й къдрици и целувката му стана още по-настойчива.

— Боже — въздъхна Джъстин, — вземете си стая.

Но тя се радваше, виждайки, че са толкова щастливи.

Алекс беше известен с добрата си работа и със способността си да предава проекта навреме, но той също така имаше напълно заслужена репутация на циничен и безпътен саможивец, и едва ли не алкохолик. Нямаше да бъде преувеличено промяната в него да бъде наречена чудодейна.

Когато бяха започнали връзката, Джъстин честно каза на Зоуи притесненията си, съветвайки я да не се опитва да спасява мъж като Алекс, който веднъж вече се е развел и очевидно се спускаше по наклонената плоскост. Зоуи се бе съгласила: не можеш да спасиш такъв човек. Но можеш да си насреща и да му помогнеш, ако се опитва да се спаси.

Само времето щеше да каже дали трансформацията на Алекс щеше да издържи. Беше ясно, обаче, че е решил да бъде добър мъж на Зоуи, такъв, какъвто смяташе, че тя заслужава.

— Как мина днес? — попита Зоуи задъхана, когато той откъсна устни от нейните.

Той й се усмихна и си взе една тарта от подноса.

— Сделката изглежда добра. Умерен оптимист съм.

Джъстин знаеше, че „умерен оптимист“ за Алекс е еквивалент на див ентусиазъм за всеки друг.

— Какво мислиш за Джейсън Блек и неговия антураж? — попита тя.

— Странна група — отвърна той. — Всички са някак напрегнати. Говорят бързо и много, и като че ли се опитват да впечатлят Джейсън. — Алекс унищожи тартата на една хапка и спря да й се наслади, затваряйки очи от удоволствие. — Боже, вкусна е — каза той на Зоуи.

Тя се усмихна.

— Ще ти донеса кафе.

— Благодаря, скъпа.

— Опитай и от шоколадовите кифлички — добави тя. — Обикновено ги покривам с глазура, но този път…

— Престани да го тъпчеш — изкомандва я Джъстин. — Искам да чуя повече за Джейсън Блек.

Алекс си взе една шоколадова кифличка и я погледна, очаквайки да възрази.

— Той е напълно делови — каза той. — Много умен, много директен. Когато мисли, че една идея си заслужава, ти го показва. И когато вземе решение, то е категорично. Няма консенсус, няма компромис, просто прави нещата. Както повечето хора на неговото ниво, е болен на тема контрол.

— Може би ще започнеш да го харесваш по-късно — каза Зоуи и му подаде чаша с кафе.

Алекс се усмихна на оптимизма й и отпи от кафето.

— Харесва ми проектът му — каза той, — както впрочем и парите му. Което не е лошо начало. — Той хвърли развеселен поглед към Джъстин, която пълнеше неръждаемия самовар с вода. — Може би ще ти е интересно да научиш, че иска къщата на Езерото на мечтите.

— Иска да я купи? — попита Джъстин и вдигна вежди.

Алекс кимна.

— Вчера имахме среща там, носехме си сандвичи за обяд, и тогава той попита защо къщата не е част от парцела край Езерото. Казах му, че не е моя, че аз само я отдавам под наем. — Алекс спря, за да довърши последната хапка от шоколадовата кифличка и я прокара с още кафе. — Попита ме кой е собственикът и в този момент всички извадиха телефоните и таблетите си. Защото щом той е поискал нещо, те правят всичко възможно да го получи.

На лицето на Джъстин се появи широка усмивка.

— И какво стана, когато той разбра, че аз съм собственичката?

— Погледна ме така, сякаш току-що съм се превърнал в двуглава маймуна. Инвестицията ти на това място ще ти се изплати многократно. Не я продавай на първата цена, която ти предложат.

— Може изобщо да не я продам — изсумтя Джъстин. — С това местоположение, след като институтът бъде построен, мога да вземам цяло състояние от наем.

Алекс се усмихна на Зоуи:

— Май ни е време да се местим.

Джъстин поклати глава.

— Не, стига Зоуи да иска да остане там, ваша е. Но предполагам, че накрая ще пожелаете да се преместите.

Като хвана Зоуи отново, Алекс наведе глава и й прошепна в ухото:

— Искаш ли да ти построя къща? Малка викторианска къща, която прилича на сватбена торта?

Зоуи докосна с устни неговите, след това се усмихна и вдигна подноса.

— През следващите няколко години ще си достатъчно зает с развиването на проекта „Езерото на мечтите“.

— Дай ми аз да нося това — прекъсна я той и посегна към подноса.

— Не, само отвори вратата. Но вземи самовара, наистина е много тежък.

Алекс побърза да изпълни молбата й и отиде до Джъстин.

— Колкото до къщата — не се отказвай да я продаваш само заради мен и Зоуи. Ние ще сме щастливи, където и да живеем. И това ще е напълно заслужен късмет след всичко, което направи, за да помогнеш на Зоуи.

Джъстин му се усмихна.

— Ще помисля. Днес съм на вечеря с Джейсън. Сигурна съм, че ще повдигне въпроса.

В очите на Алекс проблесна изненада.

— Не го е споменавал. — След кратко колебание добави: — Внимавай, Джъстин.

— Защо?

— След като прекарах по-голямата част от деня около него, мога да ти гарантирам, че той е от този тип хора, които организират играта така, че всеки път да печелят. В интерес на истината, напредвам със сделката, но ако бях мъдрувал прекалено много, нямаше да успея.

— Аз също — призна Джъстин смутено.

Алекс я погледна с вдигнати вежди. Той вдигна самовара.

— Защо ще вечеряш с него, тогава?

— Каза, че ме харесва.

— И?

— Ами в момента, след като го каза, имах чувството… че… аз май също го харесвам.

— Жени — каза Алекс съчувствено и изнесе самовара от кухнята.