Лайза Клейпас
Кристалният залив (3)

Трета глава

По-късно следобеда Джъстин седеше в кухнята и пиеше ментов чай, докато Зоуи преглеждаше наличните продукти в хладилника и килера.

— Имаш ли всичко, което ти трябва за закуската утре сутринта? — попита Джъстин. — Аз приключих с чистенето на стаите, така че съм свободна и мога да изпълнявам поръчки.

— Заредени сме. — Зоуи й подаде една картонена кутия. — Погледни ги — фермата надолу по пътя добави няколко яйца от кокошки араукана.

Три бледо тюркоазени яйца се мъдреха сред кафявите и кремавите.

— Ах, фантастични са! — възкликна Джъстин. — Зоуи, трябва да започнем да развъждаме кокошки.

— Не, не трябва.

— Помисли си само, няма да даваме пари за яйца.

— А ти си помисли за цялата миризма и за шума. Трябва да построим курник. Разходите по отглеждането на кокошки ще обезсмисли парите, които ще спестим от купуването на яйца.

— Само една кокошка! Ще е като домашен любимец.

— Ще е самотна.

— Добре де, ще са две. Ще ги кръстя Телма и Луиз…

— Няма да вземаме кокошки — каза Зоуи, тонът й беше мек, но непреклонен. — Имаш повече от достатъчно работа. Едва успяваш да се справиш с градината. А и не мисля, че имаш нужда от домашен любимец. Както ми казваше, преди да тръгна с Алекс… имаш нужда от гадже.

Джъстин наведе глава над масата.

— Няма смисъл — каза тя печално. Пропитият й с аромат на мента дъх се събра в пространството между изтърканото дърво и брадичката й. — Ще свърши по същия начин, както свърши с Дуейн. Заклевам се, че отсега нататък се отказвам от мъжете. Може би ще стана монахиня.

— Ти не си католичка.

— Ще се покръстя — промърмори Джъстин. Тя въздъхна, когато й хрумна друга мисъл. — Но вероятно ще трябва да нося съответното облекло. И широка шапка.

— Покривало за глава — каза Зоуи. — И не забравяй, че ще трябва да живееш в манастир. Само жени и градинарство.

Мога също така да се присъединя към Сборището на вещиците, помисли си мрачно Джъстин.

На този етап от живота й от Джъстин се очакваше да бъде приета ритуално в Кръга на кристалния залив. Майка й, Мариголд, принадлежеше към него, а останалите от Сборището бяха почетни родственици — повечето от тях познаваха Джъстин от малка. Но колкото и да обичаше Сборището, тя никога не бе искала да стане една от тях. Да, обичаше от време на време да изрича по някое заклинание или да забърка еликсир, но идеята да съсредоточи целия си живот около изучаването и практикуването на магия не беше толкова привлекателна.

За съжаление неохотата на Джъстин бе довела до отчуждение с Мариголд, което продължаваше четири години и нямаше изгледи за оправяне. Междувременно Джъстин бе получила подкрепа от Розмари и Сейдж, две възрастни магьосници, които бяха най-близкото нещо до представата на Джъстин за семейство, освен Зоуи. Двете жени живееха заедно на остров Колдрън, където починалият съпруг на Сейдж беше работил на фара.

Тя изправи гръб, когато чу влизане на много хора в хотела… гласове, потракващи колела на куфари.

— Гостите са тук — обяви Зоуи. — Ще дойда с теб да ги посрещнем.

— Не, от нас се очаква да спазваме дистанция. Присила ще им покаже стаите. Ключовете са у нея.

Зоуи изглеждаше изненадана.

— И няма да отидем да им кажем добре дошли?

Джъстин поклати глава.

— Господин Блек е изключително делови. Не иска да му се досажда с размяна на тривиални светски любезности като ръкуване и куртоазни разговори. Групата ще слезе долу за закуска сутринта, но той иска да му бъде поднесен здравословен шейк в шест часа. Присила каза, че ще ти изпрати по имейла инструкциите.

Зоуи отиде да вземе телефона си от плота и погледна за получени имейли.

— Да, ето. — Тя погледна два пъти, когато прочете имейла. — Трябва да има грешка.

— Защо?

— Спанак… протеин на прах… фъстъчено масло… соево мляко. Не мога да ти кажа останалото, защото стомахът ми вече е разстроен.

Джъстин погледна ужасеното изражение на Зоуи.

— Това звучи като разновидност на „Зеленото чудовище“, смутито, което Дуейн пиеше непрекъснато.

— Ще изглежда като тресавище.

— Мисля, че смисълът е да се направи колкото е възможно по-хранително и гадно.

— Няма да е проблем. — Зоуи сбърчи нос, докато гледаше рецептата. — Мислех, че ще се запозная с господин Блек, тъй като той преговаряше с Алекс. Но сега не съм сигурна, че искам.

— Зоуи, ако тази сделка успее, ти и Алекс ще имате толкова много пари, че ще искаш да кръстиш първородното си дете на него.

Целта на посещението на Джейсън Блек на острова беше да види двайсетакровия парцел, граничещ с Езерото на мечтите, който Алекс бе купил някога с намерението да го развие като жилищен квартал. Въпреки че срутването на пазара на имоти го беше оставило без пари, той успя да запази земята.

Миналото лято един посредник бе отправил на Алекс оферта за парцела на Езерото на мечтите. Изглежда Джейсън Блек планираше да създаде място за обучение, иновации и вдъхновение. Предложената разработка щеше да включва няколко сгради и съоръжения, всички построени по енергийно ефективни и щадящи околната среда методи и технологии. Алекс имаше изисквания сертификат, което означаваше, че може да строи според най-строгите регулации. В резултат преговорите включваха споразумение, че — заедно с продажбата на имота — Алекс ще бъде нает за управляващ предприемач.

Джъстин се надяваше сделката да успее заради Алекс, но най-вече заради Зоуи. След трудностите, през които бе минала братовчедка й, в това число неотдавнашната смърт на баба й, тя имаше право на някакво щастие.

А Джъстин имаше личен интерес от сделката: през лятото бе купила и ремонтирала малка крайбрежна къща до Езерото на мечтите. Къщата беше почти рухнала, занемарена от десетилетия наред. Зоуи поиска да живее там заедно с баба си, която бе диагностицирана с васкуларна деменция. За да помогне, Джъстин купи къщата и плати за ремонтите.

Ако земята край Езерото на мечтите накрая се превърнеше в място за силно платежоспособна общност и учебен център, стойността на къщата на Джъстин, граничеща с имота, щеше да се повиши значително. И всички щяха да спечелят.

— Казах на Алекс, че господин Блек трябва да е много приятен човек — каза Зоуи на Джъстин, — защото идеята да създаде образователен институт е много благородна.

Джъстин й изпрати нежна усмивка.

— И какво каза Алекс?

— Каза, че в това нямало нищо благородно — господин Блек го правел, за да се освободи от данъци. Но аз въпреки това се опитвам да си мисля, че не е само това.

Джъстин се засмя.

— Предполагам, че е възможно Джейсън Блек да има някои компенсиращи качества. Макар да се съмнявам. — Тя изгълта остатъка от чая си, стана и отиде да пъхне чашата си в миялната машина. — Ще занеса вино и закуска във фоайето.

— Не, аз ще го направя. Ти беше достатъчно заета днес, изчисти всички стаи единствено с помощта на Анет. Разбра ли какво й беше по-рано на Нита? Да не би да е двайсет и четиричасовият грип?

— Не е нещо временно — с усмивка отвърна Джъстин. — Получих есемес от нея преди малко. — Било е сутрешно гадене.

— Бременна ли е? О, това е чудесно! Ще й направим бебешко парти. Мислиш ли, че ще се наложи да назначим някого да я замества след третия месец?

— Не, тогава ще започне зимният сезон и работата ще намалее. Ще можем да забавим темпото. — Джъстин въздъхна. — Не е като да имам личен живот, който да ми пречи на работата.

— Иди в къщата и си почини. И вземи това. — Зоуи отиде до килера и измъкна един пластмасов контейнер, пълен с почерпки, останали от вчерашния следобеден чай: замразени блокчета, покрити с червени боровинки, маслени бисквити, тъмни и дъвчащи кръгчета с меласа, и сандвичи с домашно сварен конфитюр от къпини. Беше цяло чудо, че изобщо е останало нещо — сладките на Зоуи бяха толкова възхитителни, че гостите на следобедния чай обикновено не изпитваха угризения да пъхнат по някоя в чантите и джобовете си. Веднъж Джъстин бе видяла мъж да пълни бейзболната си шапка с половин дузина бисквитки с фъстъчено масло.

Тя вдигна кутията, сякаш съдържаше животоспасяващ орган за дарение.

— Какво вино върви със сладки?

Зоуи отиде до хладилника и извади бутилка гевюрцтраминер.

— Не пий прекалено много. Не забравяй, че може да се наложи тази вечер да занесеш на господин Блек водката му.

— Той сигурно ще иска Присила да го направи. Но ще взема това предвид за всеки случай.

Зоуи я погледна с обич.

— Мога да кажа, че вече си решила какво не можеш да правиш и какво никога няма да направиш… но не можеш да се откажеш. Точно когато няма причина за надежда, трябва да се стараеш най-много.

— Добре, Мери Попинз. — Тя прегърна Зоуи, преди да излезе през задната врата.

Тя прекоси двора, отмина градината с билки, която разделяше къщата в дъното от главната постройка. Малката постройка някога бе служила като писателско убежище, когато хотелът е бил частна резиденция. Сега Джъстин живееше в малкото жилище с две спални.

— Тук има много място за кокошарник — произнесе гласно тя, макар Зоуи да не можеше да я чуе.

Следобедът беше притихнал и сънен. Светлината преминаваше през червените клони на единствената мадрона^[1] и позлатяваше кафявите реси на върбите. Пикантните зелени аромати на билките, посадени в една широка леха, проникваха през зеленото ограждение против вредители.

Джъстин се влюби в бившето имение на склона още щом го видя, и го купи съвсем евтино. След като боядиса стаите и декорира всяка, съгласувайки я с отделен художник като Ван Гог или Да Винчи, тя се почувства така, сякаш е създала напълно свой свят. Тихо, радушно място, където хората могат да си починат, да се наспят добре, да се нахранят хубаво.

След постоянното местене през детството й важността и чувството за дом бяха силно удовлетворяващи. Джъстин познаваше на практика всички от острова. Животът й бе пълен с всички видове любов… тя обичаше приятелите си, хотела, островите, разхождаше се из гъстите гори с борове, папрати и орегонски лиани. Харесваше й как залезите на Фрайдей Харбър сякаш се стапят в океана. С всичко това нямаше право да иска повече.

Тя спря пред прага на къщата, устните й се изкривиха при вида на един недоволен кафяв заек, който гледаше през металната мрежа растенията, но не можеше да ги стигне.

— Съжалявам, приятел. Но след онова, което направи с магданоза ми миналия юни, не можеш да ме виниш.

Тя се пресегна към бравата на вратата, но се поколеба, когато нещо накара сетивата й да застанат нащрек. Някой я гледаше.

Бърз поглед през рамо разкри, че няма никого.

Вниманието й бе привлечено към един от хотелските прозорци на втория етаж, към тъмния, строен силует на мъж. Тя мигновено разбра кой е той.

Имаше нещо хищническо в неговата неподвижност, нещо злокобно търпеливо. Студеното влажно гърло на бутилката вино се затопли между стегнатите й пръсти. Тя с усилие се отърси от чувството и се извърна. Заекът хукна да се скрие в хралупата си.

Джъстин влезе в къщата и затвори входната врата, боядисана в небесносиньо от двете страни. Мебелировката беше приятно износена със слоеве боя, които прозираха през одрасканите места. Тапицерията беше покрита с ленени чаршафи със старомоден десен на цветчета. Розово-бежов изтъркан килим покриваше дървения под.

Като остави виното и сладките на една масичка, Джъстин отиде в спалнята си. Седна на пода до леглото си, извади книгата със заклинания и я сложи в скута си. От устните й се изплъзна бавна, накъсана въздишка.

Какво ми става?

Беше усещала тази болка и преди, но никога толкова силно.

Когато разтвори кориците, в ноздрите я удари вълшебен аромат, меденосладък, с дъх на зелени билки, спарена лавандула и восъчни свещи. Обложката, с нейните протрити краища и стари следи от пръсти, падна и разкри книга с кожена подвързия и оръфани страници. Кожата блестеше като кожа на черни сливи и презрели череши. На предната корица имаше нарисуван циферблат на часовник с малка медна ключалка в центъра.

Тя проследи единствената дума, изрисувана на гърба на книгата: Триодекада. Това беше думата за група от тринайсет, числото, което свързваше множеството в единство. Древната книга, на повече от двеста години, беше пълна със заклинания, ритуали и тайни.

Обикновено гримоарът^[2] се изгаряше след смъртта на собственика му, но няколко, като Триодекада, се бяха оказали прекалено мощни, за да бъдат унищожени. Такива редки и ценни томове се предаваха от поколение на поколение. Тъй като един гримоар „предпочитал“ да остане със собственика си, почти не било възможно да бъде откраднат. Но дори ако някой успеел да извърши такъв подвиг, той никога не бил в състояние да отвори книгата без ключ.

— Никога не чети тринайсета страница — беше я предупредила майка й в деня, когато й бе дала книгата.

— Какво има на страница тринайсет?

— Различна е за всеки. Тя ще ти покаже как да постигнеш желанието на сърцето си.

— Какво лошо има в това?

— Никога не излиза по начина, по който очакваш — беше казала Мариголд. — Страница тринайсет учи на един урок: внимавай какво си пожелаваш.

Джъстин бе погледнала гримоара с укоряваща усмивка и го бе побутнала игриво:

— Няма да ми създаваш неприятности, нали?

И бе усетила как корицата на книгата се огъва, сякаш й се усмихва.

Сега, докато гледаше виновно към нея, тя разбра, че онова, което си мислеше, е неправилно. Но тя не се опитваше да нарани никого. Не молеше за нищо необичайно. Толкова ли ужасно беше да иска да промени собственото си сърце?

Трябва да остана достатъчно дълго сама, помисли си тя с тревога.

Освен ако да остане достатъчно дълго сама не беше само опция, стига нещата да вървяха достатъчно добре. В случая на Джъстин те не вървяха. И ако не направеше нещо, никога нямаше да потръгнат.

Тя бръкна под деколтето на тениската си и извади медното ключе на верижка. Наведе се напред и отключи Триодекада. Книгата мигновено прошумоля и се прелисти сама, облъхвайки я със смолистия парфюм на пергаментова хартия и мастило. Парцаливите страници разкриха дъга от илюстрации… слънчогледово жълто, пауново синьо, средновековно червено, саждено черно, наситено смарагдово.

Гръбчето на тома се свлече рязко, когато стигна до тринайсета страница. За разлика от останалата книга, тази страница беше празна. Но под любопитния поглед на Джъстин започнаха да се появяват символи на произволни места като мехурчета, издигащи се съм повърхността на шампанско. Образува се заклинание. Джъстин се взираше в страницата, сърцето й биеше силно в гърлото й.

Първото изречение, написано с натруфени и архаични букви, я озадачи.

Да развалиш мистично проклятие

Джъстин знаеше малко неща за мистичното проклятие. То беше доживотно омагьосване, най-често клетва. Да се развали такова нещо беше толкова трудно и опасно, че резултатите бяха потенциално по-лоши и от първоначалната клетва. По-добре беше нещастната жертва да се научи да живее с нея.

— Това не може да е правилно — каза Джъстин объркано. — Това няма да ми оправи проблема. Какво общо има проклятието с него?

Страницата потрепна, сякаш да каже: Погледни ме! Тя бавно се наведе над нея: това беше отговорът.

Думите играеха в съзнанието й със странни вариации върху ударението… това беше отговорът… това беше отговорът…

— Била съм прокълната? — произнесе тя гласно след известно време. — Това не е възможно.

Но беше.

Някой я беше осъдил на доживотна самота. Кой можеше да й причини такова нещо? И защо? Тя никога не беше обидила никого. Не заслужаваше такова нещо. Но някой го бе сторил.

Изведнъж я връхлетяха прекалено много чувства. Гръдният й кош беше прекалено малък, за да ги побере, натискът напираше зад ребрата. Тя се разтрепери, задъха се, изчака, докато шокът и болката утихнат и преминат в ярост.

Изискваха се определени умения и сила, за да прокълнеш някого за цял живот. Магьосницата вероятно е трябвало периодично да жертва част от своята сила, нещо, което бе достатъчна спирачка такава клетва да се прави наистина рядко.

Всичко това навеждаше на мисълта, че това е направено на Джъстин от някой, който я мрази.

Но клетвата не беше нещо, което да не може да се развали. И независимо какво й струваше, тя щеше да я развали.