Лайза Клейпас
Кристалният залив (19)

Деветнадесета глава

Единственото хубаво нещо в ситуацията беше, че сега, когато гостите си бяха заминали, никой нямаше да чуе воя от възмущение, който се носеше от къщата. Нито пък да види експлозията на един будилник, две електрически крушки и тостер.

До момента, в който Джъстин се успокои, къщата се беше напълнила с парлив дим, а тя се беше свила на пода. Очите й горяха, сухи от ярост. Тя щеше да убие Джейсън Блек. Изобретателно. Бавно.

Хванала главата си с две ръце, тя се опита да мисли през червения облак на гнева.

Как е могъл да й открадне книгата? Никой не можеше да я вземе… не беше възможно. Но ето че той някак си беше успял.

Кълна се, че няма да се върна, ако ти не ме помолиш.

Негодникът е знаел, че тя ще иска той да се върне дори и само за да й даде книгата със заклинания. Тя простена.

Какво, по дяволите, си е въобразявал, че ще прави с Триодекада? Че просто ще я отвори и ще изрецитира едно заклинание, сякаш чете рецепта на Бети Крокър^[1]?

Не. Джейсън може да беше всякакъв, само не и глупав. Знаеше, че ще има нужда от магьосница, за да му помогне. Идеята да платиш на някого, за да направи заклинание — или магия срещу заплащане — беше стара като света. От гледна точка на Джейсън открадването на Триодекада беше последен отчаян опит, рисковано начинание без вреда. Както й бе казал миналата нощ, той вече живееше живот назаем. Възнамерявал е да направи каквото му е приятно, а след това да убеди Джъстин да му прости. Надявай се, помисли си тя мрачно.

Тя стана от леглото и отиде до спалнята си. Навлече клин и една огромна тениска. Погледът й се плъзна в тъмното пространство под леглото и брадичката й затрепери. Не се беше разделяла с Триодекада от момента, в който Мариголд й я беше дала.

Джъстин излезе от къщата и тръгна към празния хотел. Групата от „Инари“ я нямаше, а Зоуи щеше да дойде чак следобед. Четири от стаите бяха резервирани за уикенда, но дотогава имаше още няколко дена.

Тя се изкачи по стъпалата и влезе в стаята на Климт. Джейсън не беше оставил нищо след себе си. Никаква бележка. Никакво съобщение на телефона й. Кувертюрата беше застлана спретнато върху леглото. Джъстин седна на матрака и набра телефона на Присила. Беше особено обидно, че дори нямаше мобилния му телефон и трябваше да го търси чрез секретарката му.

— Глупачка, глупачка, глупачка — повтаряше тя през стиснати зъби. — Джъстин Хофман, никога недей да спиш с мъж, без да си взела първо телефонния му номер.

В този момент Присила, Джейсън и останалите от екипа бяха в самолета на компанията, летяха обратно към Сан Франциско. А може би групата „Инари“ отиваше в Сан Франциско, а Джейсън Блек се бе отправил някъде другаде. С Триодекада. Мътните да го вземат, какво се канеше да прави с нея?

Свърза се с гласовата поща на Присила, която я подкани да остави съобщение.

— Присила — произнесе тя кратко, — кажи на Джейсън да ми се обади колкото е възможно по-скоро. В него има нещо мое. Искам да ми го върне.

След като затвори, тя се тръшна отново на леглото. Опита се да мисли какво да направи след това. Несъмнено трябваше да звънне на Розмари и Сейдж, които да я посъветват, но идеята да си признае колко много са я прецакали… как е изгубила един от най-ценните гримоари… не. Нямаше начин. Щеше да се справи сама. Тя беше забъркала кашата, вината беше нейна и тя щеше да се оправя с последиците.

Продължавайки да лежи на леглото, тя звънна отново на Присила и остави още едно съобщение.

— Пак съм аз. Важно е, Присила. Кажи на Джейсън, че не знае какво прави. Поставя себе си, а вероятно и други хора, в опасност. Накарай го да ми се обади веднага!

Като фучеше от гняв, Джъстин затвори и заби поглед в тавана. Присила трябва да е знаела какво планира Джейсън. Той сигурно я беше накарал да намери някой, който можеше да прави заклинания. Присила със сигурност не би се тормозила от съмнителната нравственост на плановете на шефа си. Беше прекалено амбициозна, за да позволи нещо да застане на пътя на кариерата й. Каквото и да поискаше Джейсън, тя щеше да го направи, без да се колебае.

Трябва да се свържа с него, преди да се е опитал да направи нещо.

Арогантен, лъжлив никаквец… Въпросът какво можеше да направи Джейсън с Триодекада, ако му се удадеше шанс… възможностите бяха плашещи.

Докато се опитваше да не мисли за немислимото, тя се разгневи още повече, установявайки, че несъзнателно търка буза във възглавницата му. Явно подсъзнателно се опитваше да получи успокоение от миризмата му. По дяволите! Тя грабна възглавницата и я запрати към стената.

* * *

За да изразходи част от кипналата си енергия, Джъстин прекара три часа в заменяне на няколко от повредените дъски в пода на трапезарията. Беше проект, който стоеше на заден план в очакване на правилния момент. Сега бе възможно най-подходящото време. Тя изпитваше особено удоволствие да зачуква новите дъски на място с облицования с гума дървен чук, представяйки се, че е част от анатомията на Джейсън Блек.

Когато телефонът й звънна, сърцето й започна да блъска силно в гърдите. На малкия екран се появи непознат номер. Тя побърза да натисна бутона за приемане на разговора и допря телефона до ухото си.

— Ало?

Обзеха я противоречиви емоции, когато чу вбесяващо спокойния глас на Джейсън.

— Знаеш добре защо го направих.

— Да, знам. Което не те прави по-малко подъл мръсник. Къде си?

— Пътувам.

— За къде?

— За Източния бряг.

— Къде по-точно?

— Ще говорим за това по-късно.

Тя пламна от възмущение.

— Искам си книгата веднага! Триодекадата няма да ти донесе нищо добро. Не разбираш първото нещо за магията — това е беда, която чака да се случи.

— Ще имаш книгата съвсем скоро.

— Следващия път, когато те видя, ще те убия с голи ръце.

Тонът му стана леко ласкателен.

— Разбирам защо си разстроена.

— Да, интересно защо ли трябва да се разстройвам, когато съм обрана.

— Не съм я откраднал. Просто я взех назаем.

— О, я стига! — каза тя разярено и затвори. — След по-малко от трийсет секунди телефонът й иззвъня пак. Джъстин отговори без предисловие.

— Кажи ми кой ще изрече заклинанието, иначе ще затворя отново!

Той се колеба дълго.

— Присила.

Присила? Джъстин притисна ръка към устата си. Когато бе в състояние да говори, каза несигурно:

— Файвиш. Знаех си, че фамилията й значи нещо. От гилдията е. Тя е… Мили боже. Природно надарена магьосница?

— Да. Без всякакъв опит. Но има качествата.

Това не беше сърдечна болка. Това беше сърдечна и физическа болка. Токсична смесица от срам, гняв и обида нахлу във вените й.

— Използвал си Присила да дойде тук и да се възползва от мен. Планирал си да вземеш Триодекада от самото начало. Преди дори да си ме познавал!

Джейсън поне не я обиди, опитвайки се да отрече.

— След като се запознахме, причините се промениха. Преди щях да го направя от чисто егоистичен интерес. А сега, защото искам да бъда с теб. Защото аз…

— Пет пари не давам за променените ти причини, нито пък за мотивацията ти! — прекъсна го тя разпалено. — Действията ти са си същите. И каквото и да опиташ да направиш с гримоара ми, ще даде обратния ефект.

— Ще рискувам.

— Не говоря само за теб, самодоволен задник такъв! Това ще се отрази на Присила или на мен, или на някого другиго, който няма нищо общо с това. Чуй ме: тежестта на изпитанието пада върху магьосника, за да е сигурно, че заклинанието няма да навреди на никого. Ти не знаеш кой ще бъде засегнат.

— Знам, че има рискове, ако предприема нещо. Но ако не го направя, Джъстин… Нямам избор. В пясъчния часовник не остана пясък. А да съм с теб — за колкото е възможно по-дълго — това е единственото, което ме интересува сега.

— Не можеш да използваш магията, за да си играеш с неща като живота и смъртта. Духовете ще намерят начин да го обърнат срещу теб.

— Тогава ти направи избора — каза хладно Джейсън. — Ти ме обичаш. Знаем какви са последиците. Искаш от мен да си седя и да чакам чукът да падне върху наковалнята.

— Не те обичам — опита се да каже Джъстин, но беше принудена да спре между думите и да си поеме болезнена глътка допълнителен въздух, докато се опитваше да не се разплаче.

Любовта, помисли си тя горчиво, не беше нещо, с което да се пазариш, или за което да преговаряш… тя живееше по свои собствени правила. Любовта се появяваше, когато не я искаш и отказваше да си отиде. Тя беше като агресивен растителен вид, който нахлува в градината ти без предупреждение и започва да расте буйно и неконтролируемо, съпротивлявайки се на всеки опит да бъде убит.

С две думи, любовта приличаше на лобода.

— Единственото, което искам — каза Джейсън, — е да се погрижа за това и да се върна при теб. И оттогава насетне ще правя всичко, което поискаш. Ще ти дам всичко, което някога си желала.

— Да не си посмял да опитваш да ме купиш!

— Ще ти разтривам краката, когато си уморена. Ще те прегръщам, когато си самотна. Ще те обичам, както никоя жена не е била обичана на тази земя. — Той замълча. — Просто трябва да ми оставиш за известно време това нещо.

Веждите й се свъсиха.

— Не ти разрешавам да ми крадеш гримоара.

— Да го взема назаем.

— Ще направиш същото отново, когато решиш, че ти трябва някаква магия да оправиш нещо.

— Няма.

— И се очаква да ти повярвам? За колко глупава ме мислиш?

Дълга пауза.

— Не си глупава — каза той тихо. — Грижа те е за мен, а аз се възползвах от това. Съжалявам.

— Не съжаляваш за нищо, което си направил. Съжаляваш само, че аз съм ядосана.

— Не знам точно какво съжаление изпитвам. Знам само, че е голямо.

— Ако това е истина, тогава не позволявай на Присила да изрича заклинание от Триодекада. А ми я изпрати.

— И после какво?

— Ще намеря начин да те държа в безопасност. Ще престана… повече няма да ме е грижа за теб. Ще изрежа сърцето си, ако трябва.

Мълчание, след което бавно издишане.

— Не можеш да го направиш — каза той. — Вече си ми дала сърцето си.

Разговорът свърши.

— Джейсън? Джейсън… — Джъстин трескаво се опита да набере номера. Беше изпратена директно към гласовата поща. — Ах, ти, негодник! — Докато гледаше купчината електрически уреди наоколо, тя се разтрепери от порива да направи нещо драстично, да разруши нещо.

Жена в това настроение, помисли си тя, не трябва да бъде оставяна насаме с електрически уреди.