Лайза Клейпас
Кристалният залив (1)

Първа глава

Няма начин, помисли си мрачно Джъстин Хофман, след деветдесет и девет пропаднали любовни заклинания стотната да не пропадне като останалите.

Хубаво. Предавам се.

Тя никога нямаше да се влюби. Никога нямаше да разбере или да изпита тайнственото чувство, което възпламенява една душа и я кара да се слее с друга. Това бе нещо, в което винаги се бе съмнявала дълбоко, но беше прекалено заета, за да разсъждава дълго над него. Проблемът със заетостта, обаче беше, че рано или късно свършваш списъка с набелязаните задачи и това, за което толкова старателно се опитваш да не мислиш, става единственото, за което можеш да мислиш.

Джъстин бе шепнала на звездите, беше хвърляла монети във фонтан, беше издухвала цветове на глухарче, изстрелвайки семената нагоре на малките им перушинести парашутчета. И при всяко прошепнато желание бе изричала заклинание… Тези думи коват съдбата ти… не се бави, докато чакам… съдбата ти се отлива… любовта те свързва… Ела при мен…

Но сродната й душа така и не се появяваше.

Беше прочела внимателно всяка страница от окъсаната книга, която майка й й беше дала, когато навърши шестнайсет. Но там нямаше ритуали или заклинания за вещици с празни сърца. Нямаше нищо за млада жена, която копнее за нещо толкова необикновено, и все пак напълно нормално, като любов.

Джъстин се опитваше да се преструва пред всички, дори пред самата себе си, че не й пука. Казваше, че не иска да се обвързва със задължения, че не се нуждае от никого. Когато останеше насаме, обаче, се взираше в малкото торнадо от вода в канала на ваната или в сгъстяващите се сенки в ъглите на спалнята й и си мислеше: искам да чувствам.

Тя мечтаеше за такава любов, която да разтърси из основи живота й. Мечтаеше за мъж, който да свали защитната й броня като копринена рокля и тя най-после да може да се отдаде напълно. Може би тогава светът нямаше да изглежда такъв малък и нощите толкова дълги. Може би тогава самата тя щеше да желае нощта никога да не свършва.

Печалният парад на мисли бе прекъснат, когато братовчедка й Зоуи влезе в кухнята.

— Добро утро — поздрави весело Зоуи. — Донесох ти книгата, за която ме помоли.

— Не ми трябва вече — каза Джъстин, без да вдига поглед от кафето си. Тя седеше пред дървения плот, подпряла брадичка на дланта си. — Но все пак ти благодаря.

Септемврийски утринен бриз нахлуваше в хотела, въздухът беше изпълнен с дъх на сол и пристанищен дизел от близките докове на Фрайдей Харбър. Миризмата беше приятна и позната, но не спомогна да се оправи настроението на Джъстин. Тя не беше спала добре през последните няколко нощи и кофеинът не успяваше да надвие хроничната й умора.

— Нямаш време за четене? — попита Зоуи съчувствено. — Можеш да я задържиш за по-дълго. Чела съм я толкова много пъти. Направо я знам наизуст. — Русите й къдрици подскочиха върху раменете, когато се наведе да остави любовния роман пред Джъстин. На корицата се виждаше жена със златиста сатенена рокля, премрежила очи.

— Защо препрочиташ нещо отново и отново, след като знаеш края? — попита Джъстин.

— Защото щастливият край си заслужава повече от едно четене. — Зоуи си върза престилка и сръчно защипа косата си с шнола.

Джъстин се усмихна неохотно и докато разтъркваше очи и си помисли, че никой не заслужава щастлив край повече от Зоуи. Макар да бяха далечни братовчедки и да се бяха виждали рядко през детството си, двете бяха станали близки като сестри.

Минаха повече от две години, откакто Джъстин бе помолила Зоуи, талантлива готвачка, да дойде да работи в нейния хотел „При художниците“ във Фрайдей Харбър. Джъстин се занимаваше с финансовата и административната страна на бизнеса, включително с чистенето и поддържането на сградата, докато Зоуи се грижеше за инвентара, купуването на продукти и готвенето. Зоуи и нейните кулинарни умения бяха толкова важни за успеха на хотела, че Джъстин й бе предложила дял в собствеността.

Партньорството им беше перфектно балансирано — импулсивният, открит характер на Джъстин бе смекчен от дипломатичността и търпението на Зоуи. Те бяха лоялни една на друга, познаваха най-големите си слабости, споделяха своите мечти, страхове и несигурност. Но най-хубавото в тези отношения беше не че са съгласни за повечето неща — понякога бяха на различно мнение, но това им помагаше да видят нещата по различен начин.

Заедно бяха постигнали успех в „При художниците“, който бе станал популярен сред туристите и сред местните. Те организираха сватби и частни партита, провеждаха месечни събития като курсове по готварство и сомелиерство. По време на туристическия сезон на острова хотелът се пукаше по шевовете от посетители, но дори извън сезона се запълваше средно на трийсет и пет процента.

Между братовчедките нямаше очевидна физическа прилика — Джъстин беше висока и слаба, с кестенява коса и кафяви очи, докато Зоуи беше блондинка, която караше мъжете да реагират като герои от стари анимационни филми… онези, на които очите изпъкваха и езиците им увисваха, а от ушите им излизаше пара. Чувствената външност на Зоуи винаги привличаше мъже, които бяха оставили ужасни следи в душата й се отнасяха към нея като че ли коефициентът й на интелигентност е като на стайно растение.

Като побутна любовния роман към Джъстин, Зоуи я подкани:

— Опитай само няколко страници. Историята така ще те хване, ще имаш чувството, че си на друго място и в друго време. И героят е чудесен. — Тя спря и въздъхна замечтано. — Отвежда я на приключение в пустинята, двамата търсят изгубен древен град, а той е толкова покровителствен и секси, и мрачен…

— Боя се, че четенето за измислени мъже може да повиши очакванията ми в момент, когато имам нужда да ги понижа.

— Не ме разбирай погрешно, но никога не съм смятала, че очакванията ти за мъжете са високи.

— О, да, бяха. Преди излизах само с мъже, които имаха индивидуалност, хубаво тяло и работа. А сега съм готова на мъж, който в момента не е женен и не е лежал в затвора.

— Това, че четеш за измислени мъже няма да повиши очакванията ти. Просто е приятно бягство от действителността.

— И, разбира се, ти имаш нужда от такова бягство — каза Джъстин сухо — от твоя отвратителен, с вид на трол, годеник.

Зоуи се разсмя. Алекс Нолан, местен строител, можеше с пълно право да бъде наречен всякакъв, само не и „отвратителен трол“. Той беше изключително привлекателен мъж, тъмнокос и строен, с перфектни черти и леденосини очи.

Никой не можеше да си представи циничния пияница Алекс с толкова мека по характер жена като Зоуи. Но по време на ремонта на къщата на езерото през лятото Алекс беше изненадал всички, включително себе си, влюбвайки се силно в нея. Беше спрял да пие и се опитваше да оправи живота си. За всички бе ясно, че Зоуи го върти на пръста си. Тя го манипулираше толкова фино, че той явно не забелязваше — или пък не му пукаше, — че го манипулират.

Макар никога да не бе изпитвала истинска любов, Джъстин можеше да я познае, когато я види. Когато Зоуи и Алекс бяха заедно, те се опитваха да се държат нормално, но емоцията бе още прекалено нова и силна и за двамата, за да я потиснат. Привличането им се усещаше във въздуха, колкото и да се опитваха да бъдат дискретни. Понякога прозираше дори в гласовете им, сякаш любовта ги изпълваше до такава степен, че трябваше да си напомнят да дишат.

Човек можеше да се почувства ужасно самотен сред такава любов.

Престани, каза си Джъстин строго. Имаш страхотен живот. Имаш всичко, от което се нуждаеш.

Повечето от нещата, за които си беше мечтала, се бяха сбъднали. Да има приятели… дом… градина… предна веранда с кашпи с петунии и влачеща се върбинка. В продължение на година дори имаше гадже, Дуейн, мотоциклетист с татуировки, големи бакенбарди и гръмогласен смях.

Но Дуейн бе скъсал с нея преди няколко седмици и сега, когато случайно се срещнеха, той се държеше с дружелюбна сдържаност и очите му никога не срещаха нейните.

Погледът й се сведе към любовния роман и тя го избута настрани, както ситият избутва допълнително парче кейк.

— Благодаря, че ми донесе книгата — каза тя, когато Зоуи се обърна да включи фурната и да си налее кафе. — Но всъщност не се канех да я чета.

Зоуи хвърли подозрителен поглед през рамо.

— Какво ще я правиш, тогава?

Устните на Зоуи се извиха насмешливо, когато призна:

— Ще я изгоря и ще ти купя нова.

Зоуи разбърка сметаната в кафето си и попита равнодушно:

— Защо ти е да гориш книгата ми?

— Добре де, няма да я горя цялата. Само една страница. — Виждайки обърканото лице на братовчедката си, Джъстин обясни смутено: — Мислех да направя нещо… като магия. За което се изискват „думи, написани върху пергамент“. Така че си помислих… една страница от любовен роман би била подходяща за този номер.

— На кого ще правиш магия?

— На себе си.

Ако се съдеше по изражението на Зоуи, щеше да последва разпит.

— Имаш доста да готвиш — побърза да каже Джъстин, — а аз трябва да закарам количката с кафето в лобито.

— Количката с кафе може да почака — дойде любезният, но неумолим отговор.

Джъстин въздъхна и се отпусна тежко в стола си. Помисли си разсеяно, че макар да смятаха нея за властната и недопускаща възражения братовчедка, най-често ставаше това, което Зоуи си е наумила. Тя просто не вдигаше много шум.

— Споменавала си това с магиите и преди — отбеляза Зоуи. — Спомням си, че когато имах проблеми с Алекс, ти искаше да му правиш магия. И макар да се шегуваше, опитваше се да ме накараш да се почувствам по-добре. Но сега имам впечатлението, че изобщо не се шегуваш.

Не. Джъстин изобщо не се шегуваше.

Тя никога не беше крила, че е отгледана и възпитавана в езическите традиции. Това, което не беше признавала открито, беше, че тя, като майка си Мариголд, е потомствена вещица.

Съществуваха толкова много видове магия, че самата дума беше практически безсмислена без съответните уговорки. Имаше класическа магия, еклектична магия, монотеистична магия, Гарднерианска^[1], готска, Уиканска и т.н. Но Традиционни семейна магия беше рядка, вековно стара категория за природно надарени вещици… такива, които носеха магията в ДНК-то си.

В детството на Джъстин майка й я беше обучавала по методите на Традицията. Водеше Джъстин по фестивали, лагери, курсове, понякога просто я вземаше и двете тръгваха ей така, без да се съобразяват с училищни програми. Една година бяха живели в Орегон, следващата бяха прекарали в езическа комуна в Сакраменто… после няколко месеца в Ню Мексико… Аляска… Колорадо.

Джъстин не можеше да си спомни всичките места, в които бяха оставали. Но се връщаха най-често във Фрайдей Харбър, което беше най-близкото нещо, познато на Джъстин като дом.

Ако шарката от сажди от вътрешната страна на стъклото на свещника напомняше сърце, прободено от стрела, Мариголд казваше, че е време отново да тръгват. Тя виждаше знаци в следите от стъпки, формата на облаците, пътеката на паяк, цвета на луната.

Джъстин не можеше да си спомни кога точно бе започнала да негодува от номадския начин на живот. Знаеше само, че в някакъв момент не искаше да си дава повече труд да опаковат всичко, което притежават, за четвърт час. „Толкова е забавно да ходиш на нови места, казваше й Мариголд. Ние сме свободни като птички, Джъстин. Единственото, което ни липсва, са крила“. Но дори червеношийките и скорците се застояваха в гнездата си по-дълго от Джъстин и майка й.

Нещата можеха да са различни, ако бащата на Джъстин, Лиъм, бе още жив, но той бе умрял още когато тя била бебе. От онова, което Мариголд й беше казала, Джъстин знаеше, че Лиъм е бил овощар — отглеждал ябълки, круши и череши. Мариголд се запознала са него, когато купувала ябълки за празника на есенното равноденствие. Червен шал бил вързан на челото му, за да не позволява на дългата му черна коса да влиза в очите. Той обелил една ябълка на дълга лента и когато обелката паднала на земята, формата й била с инициалите на Мариголд, което тя взела за знак.

Двамата се оженили веднага. Лиъм умрял преди края на следващата година. Цялата им връзка била кратка и силна като гръмотевична буря. Мариголд не пазеше негови снимки. Тя дори не бе поискала венчалната му халка или джобното ножче, нито пък китарата, на която е свирел. Овощната му градина била продадена, а имуществото му раздадено. Джъстин беше единственото свидетелство, че Лиъм Хофман някога е съществувал. Тя имаше неговата тежка тъмна коса и кафяви очи, а според майка й — и усмивката му.

Всеки път, когато Джъстин разпитваше за него, Мариголд поклащаше глава и обясняваше, че когато твой близък си замине, всички спомени за него отиват на тайно място в сърцето ти. Можеш да ги извадиш и да ги гледаш само когато си готов. Накрая Джъстин осъзна, че Мариголд никога нямаше да е готова. Единственото, което Мариголд искаше да помни за починалия си съпруг, беше, че любовта е най-лошото нещо, което някога може да те сполети. Това те карало да намразиш пролетния бриз, звука на китара и вкуса на ябълките.

Спомняйки си онези години на вечно местене, Джъстин си помисли, че разбира защо майка й не може да стои на едно място. Ако се застоиш достатъчно дълго, любовта може да те намери и да те хване толкова здраво, че да не можеш да се измъкнеш.

А именно това беше, което Джъстин искаше с цялото си сърце.

— Може ли да забравим цялата тази работа? — попита тя сега Зоуи, разтърквайки уморените си очи. — Защото ти не вярваш в това нещо, а ако се опитам да ти обясня, ще помислиш, че съм полудяла.

— Няма значение в какво вярвам аз. Важното е в какво вярваш ти. — В тона на братовчедка й прозвуча нежност. — Кажи ми какво точно заклинание искаш да си правиш.

Джъстин се намръщи и размаха единия си крак, като промърмори нещо под нос.

— Какво? — попита Зоуи.

Джъстин повтори, този път по-ясно.

— Любовна магия. — Тя хвърли поглед към братовчедка си, очаквайки присмех или подигравки. Но това беше Зоуи. Тя изглеждаше само загрижена.

— Това заради скъсването с Дуейн ли е?

— Всъщност, не. По-скоро е… ох, не знам. Просто сега, когато Луси е със Сам, ти си сгодена за Алекс… а аз… Никога не съм била влюбена.

— За някои хора това отнема повече време — каза Зоуи. — Както знаеш, ти си с една година по-малка от мен. Може би следващото лято…

— Зоуи, проблемът не е, че не съм се влюбвала. Проблемът е, че не мога.

— Защо си толкова сигурна?

— Просто знам.

— Но ти си много любвеобилен човек.

— В приятелството, да. Но когато става дума за романс… Никога не съм изпитвала такъв вид любов. То е като да се опитваш да разбереш какво е океанът като държиш раковина до ухото си. — Тя погледна мрачно любовния роман в ръцете на Зоуи. — Коя е любимата ти част в тази книга? Страницата, която ми каза да използвам в заклинанието.

Зоуи поклати глава и започна да прелиства.

— Ще ми се подиграваш.

— Няма да ти се подигравам.

Страницата беше намерена лесно, което подсказваше, че е четена много пъти. Зоуи й подаде разтворената книга, страните й бяха порозовели.

— Не я чети на глас.

— Няма да мърдам дори устни — каза Джъстин. Погледът й се плъзна надолу по страницата, а Зоуи застана до един от плотовете и започна да изсипва продукти за смесване в една купа.

„Ти — прошепна той, — си моята Соломонова мина, моята неизследвана империя. Ти си единственият дом, който имам нужда да познавам, единственото пътуване, което искам да предприема, единственото съкровище, за което съм готов да умра. Ти си екзотична и същевременно позната, опиат, но и тоник, безпощадна съвест и сладка съблазън“.

Сцената продължи с ескалираща страст в следващите страници, покоряваща в своя дълбок лиризъм. Джъстин искаше да прочете повече.

— Възможни ли са наистина такива емоции? — попита тя. — Искам да кажа… въпреки че ти и Алекс сте влюбени… — тя посочи книгата — истинската любов не може да е такава, нали?

Лицето на Зоуи почервеня, когато отговори.

— Понякога истинската любов е дори по-силна. Защото любовта е не само в големите романтични моменти, но и в малките неща. Начинът, по който той докосва лицето ти или те завива с одеяло, когато спиш, или когато лепва бележка на хладилника, за да ти напомни, че имаш записан час за зъболекаря. Мисля, че тези неща скрепяват връзката по-силно от страхотния секс.

Джъстин й хвърли мрачен поглед.

— Непоносима си, Зоуи — промърмори тя.

Устните на братовчедка й се извиха в усмивка.

— Така ще бъде и при теб някой ден — каза тя. — Просто още не си срещнала правилния човек.

— Може и да съм го срещнала вече — възрази Джъстин. — Може да съм го срещнала и да съм го загубила, без дори да знам.

Усмивката на Зоуи избледня.

— Никога не съм те виждала такава. Никога не съм си давала сметка, че това означава толкова много за теб. Не си давала вид, че ти пука дали си влюбена, или не.

— Опитвах се да се накарам да повярвам, че това не е важно. Понякога почти успявах. — Джъстин подпря чело на сгънатите си ръце. — Зоуи — каза тя с глух глас, — ако можеше да добавиш десет години към живота си, но в замяна на това никога да не се влюбиш в някого по начина, по който си влюбена в Алекс, щеше ли да го направиш?

В отговора на Зоуи нямаше колебание.

— Не.

— Защо?

— То е като да се опиташ да опишеш цвят, който никога не си виждал преди. Думите не могат да те накарат да разбереш какво е истинска любов. Но докато не я почувстваш… всъщност не си живял.

Джъстин остана мълчалива дълго. Тя преглътна голямата буца в гърлото си.

— Сигурна съм, че ще намериш истинската любов някой ден — чу тя Зоуи да казва.

А аз съм напълно сигурна, че няма, помисли си Джъстин. Освен ако не направя нещо.

В този момент й хрумна една идея… глупава, опасна идея. Тя се опита да я прогони.

Но въпреки това почувства как книгата със заклинания, прибрана на сигурно под леглото й, я вика.

Ще ти помогна, казваше тя. Ще ти покажа как.