Лайза Клейпас
Кристалният залив (7)

Седма глава

Джъстин започна деня с разходка до пристанището на Спринг Стрийт. Сутрешната мъгла беше разпръснала слънчевата светлина в слоеве от розово и прасковено. Приливът беше слаб, водата притисната от отразената четина на корабните мачти. Един кораб, натоварен с кошове морски раци, излезе от пристанището, последван от двойка чайки, които разцепиха въздуха с остри писъци.

Джъстин се насочи към най-далечния кораб, държейки в ръката си гладкия хематит. Тя замахна и хвърли камъчето с всичка сила. Когато то изчезна под повърхността на водата, отнасяйки клетвата със себе си, тя си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

Сега нямаше извинение. Нищо, което да стои на пътя на това, което животът щеше да й предложи.

Чувстваше се така, сякаш може да скочи в изгрева и да бъде хваната от облак. Чувстваше се едновременно крехка и силна. Новородена.

Внезапно се изви капризен бриз, понесъл обещание за дъжд. Присвивайки очи срещу студения порив, тя видя, че небето притъмнява на хоризонта. Вълните се плискаха в пристанищните стълбове.

По времето, когато Джъстин влезе в кухнята на „При художниците“, Зоуи вече беше пристигнала и започнала закуската. Въздухът беше пропит с дъх на кафе и мирис на препечено масло и нагорещена фурна.

— Добро утро — поздрави Джъстин енергично.

— Какво имаме?

— Френски козунаци и компот от ягоди.

— М-м-м. — Вниманието на Джъстин беше привлечено от вида на близкия блендер, наполовина пълен със зеленикава мътилка.

— Здравословният шейк на господин Блек — направи физиономия Зоуи.

Джъстин си наля малко в една чаша и го опита. Ароматът беше свеж и плодов, текстурата лека.

— Да не си забравила да сложиш протеиновия прах?

— Не съм, защо?

— Защото смутито „Зеленото чудовище“ трябва да бъде лепкава помия… а това е вкусно.

— Е, може да съм попроменила малко съставките — каза Зоуи. Тя се намръщи, когато видя реакцията на Джъстин. — Знам. Но беше толкова отвратително.

Джъстин се ухили.

— Такова би трябвало да бъде. Присила занесе ли вече чашата на Джейсън?

— Да. — Зоуи се зае да реже на филийки домашно направените козунаци със златиста и лъскава коричка. — Никога досега не бях виждала човек да прави толкова много неща едновременно като Присила. Тя току-що изпи едно тройно еспресо, проведе два телефонни разговора и написа есемес. В едно и също време.

— Според Джейсън всички те са на работна ваканция — каза Джъстин сухо. — Което те кара да се чудиш какъв е нормалният им ден.

— Алекс и адвокатът му ще прекарат по-голямата част от днешния ден с него.

— Ще е интересно — отбеляза Джъстин. — Бих искала да чуя какво е впечатлението на Алекс.

— Ти запозна ли се с него снощи? Какво мислиш?

— Първото ми впечатление е, че е самодоволен, самонадеян, манипулативен нарцисист със страхотни скули.

Двете подскочиха, когато в разговора се намеси трети, непознат глас.

— Съгласна съм — каза Присила и влезе в кухнята, носейки чаша здравословен шейк.

Джъстин й хвърли разкаян поглед, но преди да успее да се извини, Присила продължи:

— Но след като веднъж го опознаете, си давате сметка, че скулите му са само малко над средните.

Зоуи отиде да поеме пълната чаша от нея.

— Не му ли хареса? — попита тя загрижено.

Присила поклати глава, рижата й коса се разлюля.

— Каза, че е прекалено хубав на вкус.

— Позволих си свобода с рецептата — призна смутено Зоуи. — Съжалявам. Ще направя друг.

— Аз ще го направя — започна Присила, но беше принудена да спре, когато мобилният й телефон звънна. — Извинете ме. — Тя отиде в ъгъла на кухнята, шепнейки разпалено в слушалката. — Тоби. — Кратка пауза. — Дори не опитвай. Ти наистина ли очакваш да предам извинението ти на Джейсън? Софтуерната кръпка, която изпратихме, за да оправи проблема с честотата на кадрите, влоши още повече нещата и сега хората са се изправили на нокти, защото имат оръжия, които не функционират и дракони, летящи със задниците напред. По-добре ще е да се появиш с някаква чисто нова кръпка, за да го оправиш, или… почакай. — Беше започнал да звъни друг телефон и тя го измъкна от една чанта, прехвърлена през рамото й. — Да — произнесе тя в слушалката. — Говоря с негодника на другата линия, опитва се да ме убеди, че това били дреболии.

Джъстин улови погледа й, посочи към блендера и произнесе полугласно:

— Аз ще се погрижа.

Присила кимна и продължи да говори с тиха ярост.

Зоуи занесе един гевгир с прясно измити листа спанак до блендера.

— Ще опитам отново — каза тя и въздъхна.

— Не, остави на мен — предложи Джъстин. — Трябва да приготвиш закуска за другите. Къде е рецептата?

— Принтирах я — отвърна Зоуи и побутна един лист към нея.

За по-малко от пет минути Джъстин беше смесила съставките в гладко смути с цвета на окислено авокадо и го беше изляла в чаша. Виждайки, че Присила още говори и подхвърля гневни забележки, тя каза:

— Аз ще му го занеса.

Асистентката й хвърли благодарен поглед и се озъби в телефонната слушалка:

— О, нима? Защото милион маниаци писаха по електронната поща, че PS3-версията забива на всеки десет-петнайсет минути. Ето една идея — защо да не оправим проклетата игра, преди да сме започнали да я продаваме?

Джъстин излезе тихо от кухнята и понесе шейка нагоре. По пътя тя се размина с двама мъже, които слизаха към първия етаж.

— Добро утро — кимна тя. — Количката с кафе е във фоайето.

— Страхотно — отвърна единият от тях, очите му бяха дружелюбни зад очилата с телени рамки. — Мога да използвам малко кофеин.

Другият, нисък и набит мъж на средна възраст, изгледа безсрамно Джъстин отгоре до долу и каза:

— Аз може да използвам румсървис.

Двамата се изкискаха.

Джъстин беше в толкова хубаво настроение, че само се усмихна и отбеляза:

— Повярвайте ми, бихте предпочели закуската долу.

Приближавайки стаята на Климт, тя видя, че вратата е открехната. Почука на касата.

— Присила — дойде рязък глас. — Трябва ми отчета от група „Развиващи се пазари“. И искам да знам кого изпращаме на Е-3 Експо^[1]. Освен това ми дай хартиено копие на списъка с участниците и план за…

— Спестете си усилията — прекъсна го Джъстин. — Аз съм. Донесох ви шейка за закуска.

Последва кратка тишина.

— Влизате ли?

— В приличен вид ли сте?

Вратата се отвори широко и разкри Джейсън, облечен в дънки и бяла тениска с принтирано върху нея лого на „Инари“, „И“-то беше във формата на стилизиран дракон.

— Облечен съм — каза той. — Готов за дебати.

Тъмната му коса беше влажна от скорошния душ, лицето гладко избръснато. Насилвайки се да гледа в тези студени, тъмни като кафе очи, Джъстин почувства как сърцето й се блъска срещу ребрата и всеки удар беше остра, кратка болка. Въпреки че държеше погледа си върху него, тя осъзнаваше всяка подробност — чувствената уста, високото, великолепно поддържано тяло. Неясната заплаха още беше тук, караща косъмчетата на ръката и тила й да настръхват… нещо физическо, нещо призрачно.

Нещо еротично.

Тя му подаде шейка, като внимаваше да не докосва пръсти до неговите.

— Кой го направи? — попита той.

— Аз. — Тя се усмихна на подозрителното му изражение.

Като отпи една глътка, той кимна одобрително.

— Точно както го обичам.

— Какво облекчение. Защото ако трябваше да правя трети път, току-виж съм му прибавила малко бучиниш.

— Не бихте ме отровили — каза той и отпи втора глътка.

— Имате безрезервна вяра в почтеността ми?

— Не. Просто ще си създадете много грижи да ме изнесете навън и да ме заровите в градината.

Джъстин се усмихна неохотно.

Джейсън я погледна, поглъщайки всяка подробност от нея.

— Накарах ви да се почувствате неудобно снощи — каза той.

Усмивката й избледня мигновено.

— Няма нищо.

— Значи… сега всичко е наред.

— Не. Продължавам да не ви харесвам.

Весел блясък освети очите му.

— Джъстин, трябва да признаете… — Той прекъсна, изглежда да обмисли по-добре това, което се канеше да каже.

— Какво?

Джейсън остави чашата с шейка на масичката до лаптопа си.

— Вие бяхте тази, която предложи да играем на „Истина или предизвикателство“.

— А вие този, който я превърна в игра на котка и мишка.

Той не се затрудни да й възразява. И двамата знаеха, че тя е права. А той не изглеждаше ни най-малко разкаян.

— Трябваше да ви предупредя, че социалните ми умения не са на високо ниво.

— Да, вече съм наясно — прошепна Джъстин, като се извърна. — Кажете на Присила, ако искате остатъка от шейка в блендера. Може да сте напълно сигурен, че никой няма да го докосне.

— Почакайте — каза той, когато тя понечи да тръгне.

— Да?

Джейсън се приближи бавно, не я изпускаше от поглед. Пулсът й се събуди в най-уязвимите места на тялото й. Единственото, което можеше да прави, беше да стои там безпомощно и да се пита какво ли е да усеща устата му срещу своята, дали целувките му са твърди или меки, дали ръцете му са нетърпеливи или нежни. Като си пое дъх, тя заби поглед в логото на тениската му. Не можеше да не се запита какво ли е да си с такъв мъж. Щеше да е оставена на неговата милост, както никога не е била с Дуейн или с друг. Той щеше да изисква тотално подчинение…

— Бихте ли излезли с мен днес на вечеря?

Джъстин го погледна равнодушно.

— Само двамата?

Джейсън кимна, изражението му беше непроницаемо.

Тя не биваше да го прави. Имаше в него нещо объркано, което беше отвъд способността й да го разгадае. Тайни, които сякаш съдържаха избухливи субстанции. Ако беше достатъчно глупава да позволи нещо да се случи между нея и него, щеше напълно да си заслужава последствията.

— Не, благодаря — каза тя несигурно. — Но ако искате компания, познавам страхотни жени, с които мога да ви уредя.

— Не искам други жени. Искам вас.

— Не може винаги да става както искате.

— Всъщност, правя го през повечето време — каза той.

Това предизвика неохотна усмивка у нея.

— Виждам, че това се връзва идеално с вашата личност. Ами гаджетата ви? Трябва да ви сводничат и да ви оставят да си правите каквото искате?

— Любимката ми го прави.

Усмивката на Джъстин стана мрачна.

— Относно въпроса, който ми зададохте снощи… най-многото, което бих могла да ви кажа, е, че бяхме заедно почти година. Той е приятен мъж. Извадих късмет да съм с него. Но скъсахме, защото… Аз не се разбирам добре с приятни мъже.

— Хубаво — каза той веднага. — Тогава значи можете да излезете с мен.

Тя поклати глава.

— Джъстин — смъмри я той и в тъмните му очи проблесна порочна усмивка. — Какво трябва да направя, за да ви размекна?

— Съжалявам. Наистина. Всяка жена би се развълнувала от идеята да вечеря с вас. Но аз и вие сме от различни светове, от различни реалности.

— В тези материи съм се научил да не вземам предвид реалността — каза той. — Тя е нещо много ограничено.

— Безсмислено е. Не флиртувам с гости, нито започвам спонтанни връзки; освен това нямам фантазиите на Пепеляшка да бъда грабната от някой богат мъж. Така че благодаря за поканата, но си мисля, че ще е по-добре и за двама ни, ако ви откажа.

— Единственото, което искам, е да прекарам малко време с вас — произнесе той нежно. — Без игри. Можем да говорим за всичко, за което искате. Или пък изобщо да не говорим. Просто аз и вие на някакво тихо място с бутилка вино и може би светлина на свещи. — Прочитайки несигурността в нейните очи, той добави дрезгаво: — Не казвайте „не“. Защото това никога не ми се е случвало преди.

— Какво не се е случвало?

Джейсън се усмихна на обърканата й физиономия, искрена и неочаквано чаровна усмивка.

— Още не мога да го формулирам в думи. Но може би е възможно най-близкото до това, до което ще стигна, за да имам душа.