Вероника Хенри
Дългият уикенд (9)

Глава осма

Клеър обичаше най-много ранните вечери в хотела. Между пет и шест часа, когато слънчевите лъчи влизаха косо през прозорците, във въздуха витаеше блажена леност, съчетана с чувство на очакване. Докато в кухнята кипеше работа, а барманът пълнеше кофичката с лед и купичките с маслини, гостите се оттегляха по стаите си да подремнат набързо или да погледат новини, или да гримират зачервената си от слънцето кожа, или пък да се отдадат на мързелива ваканционна любов.

Клеър използваше това време, за да се увери, че всичко е идеално, да види, че вестниците са прибрани, цветята не са увехнали, а баните са лъснати. Разбира се, имаше си персонал да върши всичко това, но не пречеше да се увери повторно и да е сигурна, че високият й стандарт се спазва. Барманът Мич често й носеше за проба последния си коктейл и, ако имаше късмет, щяха да й останат няколко минути да поседи на терасата, наслаждавайки се на възхитителните аромати от кухнята.

Към шест без петнайсет почивката й свършваше. Започваха да влизат външни хора, за да проверят не могат ли в последния момент да докопат някоя маса, редовните местни клиенти пристигаха за обичайното си ранно вечерно питие и барът започваше да се пълни с гости, които слизаха за вечеря.

А при прогнозата за прекрасно време през този дълъг уикенд хотелът се пълнеше дори още по-бързо от обикновено. Всички места в ресторанта бяха резервирани и Клеър вече беше отпратила неколцина разочаровани посетители.

В бара забеляза компанията от ергенското парти на Ник. Бяха забележителна групичка — всичките около трийсетгодишни, самоуверени и преуспели, но без да парадират. Клеър беше сигурна, че щяха да спазят обещанието си да не хулиганстват, но беше ясно, че възнамеряват да се забавляват. Тази вечер нямаше да вечерят в „Крайморската къща“, бяха оставили тържествената вечеря за утре. Вместо това си бяха резервирали места в една кръчма нагоре по реката, която им беше препоръчал Лука.

Клеър им занесе чиния апетитни хапки със сирене и заешко със сос, кифлички с розмарин и козе сирене и кюфтенца от рачешко месо с майонеза, чили и лайм — миниатюрни, но със силен и събуждащ апетита вкус.

Един от тях стана да я поздрави.

— Здравейте… аз съм Гюс. Кумът. Мисля, че разговарях с вас по телефона?

Той й представи набързо останалата част от групата — както можеше да се очаква, списък от Уиловци, Джеймита и Тобита. После видя, че Клеър гледа коктейлите мохито, наредени пред тях на масата.

— Не се притеснявайте… Просто да разтопим леда.

С къдравата си кестенява коса и лунички, Гюс не изглеждаше достатъчно възрастен да му се сервира алкохол. Клеър се почуди дали Ник му е намекнал нещо за отношенията си с нея. Тя се усмихна успокоително.

— Разрешава ви се да се забавлявате — каза му тя. — Просто… да не повръщате и да не тичате голи. За предпочитане.

— Няма да повръщаме голи — обеща й Гюс тържествено. — Просто чакаме младоженеца. Той си взема душ.

— Последна седмица свобода — каза един от другите. — Горкичкият.

— О, хайде — скара му се Гюс. — Софи е кукличка. Ще са идеалната двойка.

Всички се разсмяха.

Освен Клеър. Внезапно си представи малката черква в Мимсбъри, с Ник и Гюс до олтара, докато гостите наблюдават как една красива булка върви по пътеката и Ник се обръща да я погледне с обожание.

Тя бързо остави чинията с хапките.

— Това е за сметка на заведението — успя да каже и бързо се отдалечи от масата.

Не можеше да слуша повече. Скри се в тоалетната, която обслужваше ресторанта, и се заключи в една кабинка. После свали капака на тоалетната чиния и седна отгоре, оборила замаяна глава върху ръцете си.

Седмиците, след като Изобел сподели окончателния си план на Клеър, бяха ужасни. Беше й почти непоносимо, да се преструва, че всичко е нормално. Докато Изобел се държеше, като че ли нищо не се беше случило.

От време на време Ник се чудеше защо Клеър изглеждаше толкова затворена и изморена.

— Да не би баща ми да те юрка с твърде много работа? — питаше той. — Знам, че очаква много от хората, но трябва само да му кажеш, че ти идва в повече.

Клеър не знаеше какво да му отговори. Тя обичаше да работи за „Мелкиор Барне“. Изобщо не й се струваше напрегнато. Но беше по-лесно да се оправдае с това, отколкото да каже на Ник истината, макар че на няколко пъти едва не го направи. Но празниците наближаваха. Не можеше да провали последната Коледа на Изобел, казваше си тя.

И през цялото време се молеше и надяваше да се случи някакво чудо, нещо да отмени присъдата й. Разбира се, че такова чудо нямаше и, преди да усети, Коледа дойде. Клеър се събуди с възпалено гърло, размътена глава и натежало сърце, но се измъкна от леглото, заради родителите си. Знаеше, че напоследък те се тревожеха за нея и не искаше да разваля коледната им сутрин, още повече че следобед отиваше в Мил Хаус.

Седяха в кухнята по халати, ядяха сандвичи с бекон и пиеха нескафе. Сцената беше на милиони мили далеч от онова, което Клеър знаеше, че се случва в Мил Хаус — там щеше да има пушена сьомга и бъркани яйца, шампанско, коледни песни от Кингс Колидж в Кеймбридж по уредбата, истинско кафе, безупречно сервирана маса за закуска, — но за пръв път, откакто се беше запознала със семейство Барне, тя копнееше целия ден да си остане у дома.

Чувстваше се в безопасност с родителите си, които въпреки недостатъците си никога нямаше да я поставят в ситуацията, в която се намираше сега. Ако научеха за уговорката й с Изобел, щяха да бъдат ужасени. Изобщо нямаше да я разберат. Родителите й никога не се преструваха. Това беше извън природата им. Може би точно на това се дължеше и липсата им на въображение, но пък с тях човек знаеше точно къде се намира. Винаги.

Клеър беше невероятно трогната от подаръка им — дадоха й много щедър чек да си ремонтира стаята.

— Нямаме представа какво ще искаш — каза майка й. — Би могла да декорираш стаята си по свой вкус. Не сме направили кой знае какво по къщата, откакто сме се нанесли.

— Ще ти помогна с боядисването — продължи баща й. — Ще успеем за един уикенд.

Цифрите на чека се размазаха пред очите й, особено след като си спомни за всички онези пъти, когато негодуваше и се възмущаваше колко малко внимание обръщат родителите й на заобикалящото ги в сравнение с Джералд и Изобел.

В Мил Хаус трябваше да иде в ранния следобед, но сърцето й се изпълваше с ужас при тази мисъл. Как да седи спокойно там, съзнавайки, че това е може би последната Коледа на Изобел със семейството й, докато останалите празнуват?

Нямаше да отиде, реши тя. Беше настинала. Нямаше да е честно да пръска микроби. Тя се обади и остави съобщение на телефонния секретар в къщата, че не е добре, но на семейство Барне тия не им минаваха. Обадиха й се три пъти да разберат къде е и да й кажат, че я чакат да дойде и да си отвори подаръците преди обяда, който винаги започваше късно следобед. В четири и половина Ник почука на вратата.

— Какво, за бога, е станало? — настоя той. — Та това е само някаква настинка. Хайде. Няколко чаши шампанско и ще се почувстваш като нова. Доведи и родителите си, ако се притесняваш, че ги оставяш сами.

— Не е това — подсмръкна Клеър.

— Тогава какво е? Хайде. Мама ти е напълнила коледния чорап.

И въпреки протестите си, Клеър измина дългия път до Мил Хаус, където Джералд й наля чаша шампанско, а Изобел й връчи чорап от червено кадифе, пълен с примамливи пакетчета.

— Никога не купувам подаръци за момиче — каза тя. — Писна ми да пазарувам лосиони за след бръснене, чорапи и разни работи с батерии. Недей да храниш големи очаквания… всъщност е пълен с боклуци.

Клеър беше победена. След десет минути беше заобиколена с парчета сребриста хартия и повече подаръци, отколкото беше виждала през живота си — чантичка от мъниста, пантофи от овча кожа (подовете в Мил Хаус бяха ледени през зимата), дантелени чорапогащи, книга на Джили Купър^[1] с меки корици, парфюм „Романс“ от Ралф Лорен…

— А това е от мен — каза Джералд.

Беше чаша за дегустация на вино от „Ридъл“. Той скочи да отвори една бутилка, като криеше от нея етикета и й наля два пръста бургундско.

— Какво ще кажеш за това? — нареди той.

Клеър избухна в сълзи.

— Съжалявам — успя да изрече през сълзи. — Не се чувствам много добре.

Избяга от стаята и се заключи в тоалетната на долния етаж. Трябваше да се стегне, заради Изобел. Тя се държеше така, като че ли нищо на света нямаше значение. За бога, откъде намираше сили, чудеше се Клеър, след като знаеше, че това е последната Коледа, която щеше да прекара със съпруга и любимите си момчета?

Дори и в тоалетната Клеър не можеше да избяга от присъствието на Изобел. Помещението отразяваше природата й. Беше боядисано в млечнорозово. От тавана висеше старинен полилей, чиито висулки блестяха и се въртяха. Кърпите бяха дебели и меки, а големият кремав калъп сапун миришеше на лавандула. Сети се за тоалетната на долния етаж в дома на родителите си. Стерилна, празна. Опърпана стара кърпа, която рядко сменяха за пране. Напукано парче сапун от супермаркета, чиито пукнатини бяха запълнени с мръсотия. Единственият опит за разкрасяване беше някакъв стар календар от Лейк Дистрикт^[2]. Нямаше представа откъде се беше взел. Родителите й никога не отиваха на почивка. Внезапно отново й се дощя да се върне при тях. Кухнята в дома й тази сутрин й се стори безопасна.

Тя свали седалката на тоалетната, седна и опря глава на стената. На срещуположната стена имаше фотоколаж — идеалната хронология на живота на семейство Барне. Дебели щастливи бебета, които се търкаляха по килимите. Три русокоси деца с разрошени коси лудуваха в градината. Мачове по крикет. Ваканции на ски. Тържества. И навсякъде сред тях — Изобел. Красива, усмихната, пълна с живот и любов, със светнали от радост очи.

Клеър никога не беше виждала майка си да изглежда така. Безгрижна. Запалена. Щедра духом. Майка й никога не се отпускаше. Никога не показваше, че хората имат значение за нея.

В гърлото й се надигна корава буца и тя се почуди дали би жертвала собствената си майка заради Изобел. Сигурно щеше да скърби по-малко. Ако скръбта можеше да се измерва количествено. Тя изтласка тази мисъл, мразеше се, че изобщо й беше минала през ум, защото знаеше, че е егоистична. Защото, ако нейната майка умираше, тя щеше поне да има шанс за щастие с Ник. Те с баща й щяха, разбира се, да скърбят, но…

Не искаше да мисли за това. Просто не беше честно да сравнява последствията от смъртта на един човек с тези от смъртта на друг, като че ли единият беше по-важен от другия. Във всеки случай тя знаеше, че майка й я обича. Просто нямаше яркото излъчване на Изобел.

След пет минути Ник почука на вратата на тоалетната.

— Клеър? Добре ли си?

Тя се измъкна предпазливо навън.

— Извинявай. Не знам какво ми става. Коледа винаги ме изнервя малко.

— И се чувстваш виновна — погледна я Ник с разбиране.

Клеър го зяпна. Знаеше ли нещо? Как можеше да знае?

— За какво? — заекна тя.

— Че не си с родителите си, разбира се.

Клеър разтри лицето си с ръце. Главата й щеше да се пръсне. Не трябваше да пие толкова шампанско, но в Мил Хаус чашата ти веднага се пълнеше отново. За миг си помисли, че ще припадне.

Ник я хвана за раменете.

— Може би трябва да легнеш.

— Ник — промълви тя през сълзи. — Не мога… не мога повече.

— Какво?

Трябваше да му каже. Товарът беше твърде огромен. Не можеше да го носи сама нито миг повече.

В този миг Изобел излезе от всекидневната в антрето.

— Клеър, миличка… изглеждаш ужасно. Ела с мен. Имаш нужда от горещ чай с антигрипал и мед и двойна доза витамин С.‍ Ник имаме нужда от още дърва за огъня. Ще донесеш ли?

И преди двамата да се окопитят, Клеър бе завлечена в кухнята, където Изобел й приготви обещания антигрипал.

— Не мога да го направя — промълви отчаяно Клеър.

— Трябва — Изобел добави лъжичка целебен австралийски мед в чашата. — Така трябва да бъде — каза тя твърдо на Клеър. — Всички се забавляваме чудесно. Една Коледа, която ще запомним. Какъв смисъл има да я разваляш?

Клеър пое димящата чаша.

— Как можеш да си толкова… Жизнерадостна. Очарователна. Непосредствена. Силна. Безгрижна.

Но Изобел й се усмихна мрачно в отговор.

— Вътрешно — каза на Клеър, — съм абсолютна развалина. Но ще разполагам с цялото време на този свят да се разкисна, когато му дойде времето.

 

 

Първия ден от Новата година. На Клеър й призля при мисълта за него. Междувременно трябваше да продължи играта. Трябваше да се изравни с неустрашимия дух на Изобел. Тя изпи антигрипала, глътна още една чаша шампанско и залепи на лицето си усмивка. Тази нощ в леглото беше прегърнала Ник колкото може по-здраво, прогизнала от пот и ужас. Щеше да го изгуби. Усещаше, че натам вървяха нещата.

В навечерието на Нова година тя все още беше ужасно хремава. Цял ден помага с приготовленията за тържеството. Не смееше да погледне Изобел в очите, нито пък някой друг от семейството. За щастие можеше да обясни лошото си настроение с настинката. Облече си черната дантелена рокля от Изобел, която се плъзгаше по бедрата и високите ластични ботуши, сложи си и висящите обици.

— Изглеждаш… невероятно — каза й Ник.

Тя се усмихна вяло.

— И ти изглеждаш поразително.

Извърна се, преди той да види сълзите в очите й. Момчетата бяха с официални костюми. Всички изглеждаха невъзможно красиви. Не можеше да понесе мисълта колко щеше да се гордее с тях Изобел.

Някак си издържа до края на вечерта. Имаше толкова много хора и тя постоянно доливаше чашите и разнасяше сандвичи. Когато стрелките на часовника наближиха полунощ и възбудата от настъпването на новото хилядолетие нарасна, тя се промъкна в кухнята — всички се тълпяха около часовника в антрето. Парчето „1999“ на Принс беше надуто докрай, а настроението ставаше все по-трескаво.

Клеър се сви в мекото кресло до готварската печка. Чувстваше се зле. Сякаш Изобел беше прехвърлила цялата си вина и скръб върху нея и сега тя ги разнасяше като приемна майка, скрила в утробата си кълбо болка, което щеше да расте безкрайно. Изобел, разбира се, страдаше, но на Клеър щеше да й се наложи да се изправи пред последиците. Клеър щеше да се бори с частиците от разпада след ядрения взрив на ужасната новина и да лекува болката и мъката на всички останали. Болката и мъката, които Изобел така умело избягваше.

Чуваше ги как брояха оставащите минути до полунощ. Врява и крясъци се надигаха от изпълненото с хора помещение, хора, увлечени от устрема на момента, от настъпването на новото хилядолетие. Изпълнени с оптимизъм за една нова година, но в многохилядно издание. За всички тях бъдещето беше обещаващо. Дъската беше чиста. Годината 2000 беше шанс да започнат наново и да постигнат нещо различно.

Трябваше да стане и да иде при тях. Ник щеше да я търси. Ще иска да я целуне, когато удари полунощ. Това би трябвало да е идеалният момент за двамата, млади и влюбени. Но тя не можеше да го целуне с онзи таен товар, който носеше.

Не можеше и да продължи да се крие.

Отвори вратата на кухнята и влезе в антрето. Беше претъпкано с гости, които следяха как минутната стрелка на стенния часовник с трепване се присъедини към другата и двете се спряха на дванайсет.

Вдигна се мощна врява. Чуваше се звукът на тапите от шампанско, на детските свирки и пиянският хор, изпълняващ „Олд лонг синс“^[3], докато всеки търсеше любимия си човек да го прегърне, а във въздуха хвърчаха серпантини.

Тя видя Изобел в другия край на помещението. Беше отслабнала толкова много, че приличаше на дванайсетгодишно момиченце.

Но беше красива в сребристата рокля с пайети. Изглеждаше като че ли се забавлява страхотно, сякаш нямаше никаква грижа в този свят, но Клеър знаеше, че бе прекарала по-голямата част от следобеда в сън, за да има енергия да издържи вечерта. Клеър наблюдаваше как Изобел притегли Джералд към себе си и го целуна дълбоко, както се целуват двама души, когато всеки един е всичко за другия. После се огледа за синовете си в тълпата. Грабна Филикс и го прегърна силно, посегна за ръката на Шримп и го притегли към себе си, като през цялото време търсеше Ник, който пък търсеше Клеър.

Тя стоеше на вратата на тоалетната, когато той я сграбчи.

— Къде беше?

Той я помете в обятията си, вдигайки я във въздуха и я целуна, като че ли животът му зависеше от това. Клеър затвори за миг очи, пожелавайки си това да е истина, пожелавайки си бъдещето им да бъде толкова щастливо, колкото със сигурност заслужаваха. Когато отвори очи, Изобел стоеше до тях, изчаквайки търпеливо момента да честити Новата година на сина си и Клеър се отдръпна и остана да ги наблюдава как се прегърнаха — майка и син.

А после Изобел се обърна към нея и обви ръце около врата й и Клеър вдъхна уханието на теменужки.

— Така трябваше да бъде — шепнеше Изобел напрегнато в ухото й. — Просто така трябваше да бъде, Клеър. Благодаря ти.

Клеър усети устните на Изобел върху страната си, сухи и топли.

Искаше й се да я отблъсне, да изкрещи истината пред всички. Не искаше повече да пази тайна. Трябваше й само миг да я сподели с всички на тържеството, да разпредели товара между гостите и да се освободи от зловредната му хватка.

Но това нямаше да промени нищо от онова, което предстоеше да се случи. Нямаше да спре ужасната болест и да донесе облекчение на Изобел. И в този миг Клеър разбра, че Изобел е права. Нещата се свеждаха до ограничаване на щетите. Какво щеше да донесе истината в тази къща, пълна с гости, които танцуваха, пееха, веселяха се шумно и празнуваха настъпването на новата ера? Какво право имаше тя да лиши Джералд и Филикс, Шримп и Ник от този исторически момент?

Ник гледаше надолу към нея. Взе лицето й в ръцете си.

— Плачеш — подразни я той. — Ти, сантиментално човече.

Клеър не беше усетила, че очите й са пълни със сълзи. Не му отговори. Не можеше. Погледна часовника.

Една минута след полунощ, а вече беше най-лошата година в живота й.

През първия ден от Новата година тя остана на легло, треперейки под завивките, използвайки като извинение комбинацията от махмурлук и настинка. Не можеше да понесе да гледа как Изобел се сбогуваше с Джералд и момчетата, прегръщайки ги за последен път, докато таксито чакаше отвън, уж да я откара на летището, но всъщност да я закара до хосписа. Вместо това Клеър се сви на кълбо под юргана, опитвайки се да не гледа как Изобел махва за последен път на семейството си, поемайки към смъртта…

 

 

И сега, загледана в светлозеления под на тоалетната, на Клеър й призля при спомена. Цялата вина и ужас се надигнаха отново в нея. Но те бяха нищо в сравнение с обхваналото я чувство.

Тя си мислеше, че се е излекувала. Въобразяваше си, че е щастлива с Лука. Внушаваше си, че е продължила по пътя си и е оставила спомените зад гърба си. Но като че ли годините, които я деляха от този миг, изобщо не се бяха случили. Чувствата й бяха силни, както тогава. Тя облегна глава на стената в отчаяние.

Все още обичаше Ник.

А той беше на път да се ожени.

Трябваше да го намери. Да му каже, че не може да остане тук. Или той, или тя трябваше да напуснат хотела през уикенда, но за нея това беше просто невъзможно, освен ако не се престореше, че има криза от апандисит. Не, Ник трябваше да се извини, че се налага да напусне. След това вече Клеър щеше да се справи с уикенда — с Лука, Моник и Тревър. Срещата тази вечер беше жизненоважна, но докато беше под един покрив с Ник, тя не можеше да се съсредоточи, да действа, да общува. А двамата с Лука трябваше да се представят като екип.

Клеър излезе от кабинката и пусна студената вода в умивалника, за да наплиска лицето си с надежда, че това може да проясни мислите й. Погледна се в огледалото. Лицето й беше безизразно. Не издаваше нищо за тайните, които криеше. Избърса лице и приглади коси, после излезе от тоалетната, като пресече решително бара на път за рецепцията.

— Ще бъдеш ли така добра да държиш фронта вместо мен за няколко минути? — каза тя на Анжелика.

Анжелика вдигна очи, надушвайки неприятности.

— Добре ли си? — попита я тя.

За миг Клеър се изкуши отново да й се довери. Анжелика притежаваше способност да не съди околните. Но нямаше време.

— Просто трябва да прегледам едни бележки за срещата тази вечер — каза й тя, съзнавайки колко неубедително прозвуча.

Анжелика кимна, без да се заблуди дори и за секунда.

— Ако искаш да поговорим… — предложи тя.

Клеър кимна с притеснена усмивка.

— Благодаря, добре съм.

Хукна нагоре през две стъпала. Откри стаята на Ник и почука на вратата. Мич продължаваше да налива останалите ергени, Лука щеше да е зает с приготовленията в кухнята с Фред и Лоз. Имаше достатъчно време да убеди Ник.

Той й отвори вратата още мокър от душа, с кърпа около бедрата и въпросителна в очите.

Тя плъзна очи по тялото му, толкова добре познато. Раменете му бяха натежали малко и гърдите му бяха станали малко по-широки. Спомняше си усещането, дори без да го докосва. Устата й пресъхна.

— Хей — каза той. — Какво има?

— Не мога — каза тя и очите й се изпълниха с горещи сълзи. — Трябва да си вървиш… Съжалявам. Не мога да се справя с това.

Ник помълча за момент.

— Знам — каза той накрая. — Трябваше веднага да си вървя.

Замота кърпата още по плътно около бедрата си и отстъпи назад.

— Ще си опаковам багажа. Кажи на момчетата, че в работата е възникнала криза или нещо подобно…

Но не помръдна. Стояха и се гледаха един друг. Клеър се почувства глупаво, като истерична хлапачка, която поставя условия и срокове. На нейната възраст би трябвало да се справи с това по-елегантно. Тя проваляше онова, което би трябвало да е най-щастливия момент от живота на Ник, защото мислеше само за себе си. Беше й време да порасне. А като остави настрани всичко останало, ергенската вечер беше и добър бизнес. Ако прогонеше Ник, останалите можеха да се пръснат и да отменят вечерята утре вечер. С Лука не можеха да си позволят да изгубят тези пари. А и нямаше да изглежда добре в очите на Тревър и Моник.

— Съжалявам — каза тя. — Аз само…

Какво се очакваше да каже? Как да му обясни как се чувстваше? Че усещането беше все така болезнено, както в деня, когато се видяха за последно? Че единственото нещо, което искаше, бе да го докосне? Че ревнуваше лудо?

— Трудно ми е — отрони най-накрая. Думата прозвуча толкова безлично.

— Знам.

Той я гледаше. Не помръдваше.

Клеър се опита да се усмихне. Не трябваше да се качва тук. Трябваше да остави всичко както си е и да продължи живота си, независимо от всичко. Тя си пое дълбоко дъх, стегна се. Можеше да го направи. Ако изгонеше Ник, това щеше да придаде излишна тежест на ситуацията. Класически случай на правене от мухата слон. Клеър винаги се гордееше с това, че не е кралица на драмата.

— Не ми обръщай внимание — присмя се тя сама на себе си. — Разбира се, че не трябва да си вървиш. Не искам да ти развалям срещата. А сега добре се облечи. Приятелите ти са напреднали доста с пиенето.

Тя се обърна да си върви.

— Клеър!

Усети ръката му на рамото си. Обърна се към него. Той я хвана за ръката, продължавайки да държи кърпата с другата си ръка.

Ако не я беше докоснал, тя щеше да се оправи. Щеше да слезе долу, да очарова гостите си, да се приготви за вечеря. Но с едно плавно движение Клеър се намери в обятията му, двамата влязоха в стаята, вратата се затвори и кърпата му падна на земята.

Тя притисна устни като полудяла до влажната му кожа. Паднаха върху едно от единичните легла, докато той вдигаше роклята й. Нямаше нищо деликатно. Нямаше никакви протести. Нищо не можеше да ги спре. Нямаше угризения, нямаше страх, че може да ги хванат, нямаше вина.

Беше лудост.

Беше съдба.

Беше погрешно.

Беше толкова правилно.

Дори земята да спреше да се върти в този миг, нямаше да има значение.

Като че ли не бяха се разделяли. Усещането за косата му беше същото, когато се плъзгаше между пръстите й. Гърдите му бяха по-широки, ръцете му — по-силни, но щеше да го познае навсякъде. Тазът й прилягаше към неговия, както и преди. Тя усещаше как се изгубва в него, онзи миг на безтегловност, като че ли беше само дух.

Усети сълзи по лицето си и после разбра, че са неговите.

Сърцата им блъскаха лудо, дишането им постепенно се забави и се синхронизира.

— О — отрони Клеър тихо и тази едничка дума бе изпълнена с милион емоции.

Благоговение, изненада, трепет, признателност, болка. Ник се откъсна от тялото й и легна до нея. Ръцете им се срещнаха и преплетоха пръсти. Сега какво? Имаха само секунди, за да решат. Не след дълго някой от останалите ергени щеше да се втурне в стаята или някой щеше да тръгне да търси Клеър.

— Ще си тръгна в неделя вечер — каза й Ник. — Ако искаш да дойдеш с мен, ще отменя сватбата.

Клеър не му отговори. Нямаше нищо за обсъждане. И двамата отлично знаеха какво щяха да изгубят и какво ще спечелят. Тя се изтърколи от леглото и вдигна дрехите си. Облече се бързо. Изправи се над него, като прибираше косите си с шнолата. Гърлото й се беше свило от копнеж, въпреки че сърцето й още не си беше възвърнало нормалния пулс след съвкупяването им.

Той седна и посегна да я прегърне отново, но тя вдигна предупредително ръка.

— Недей — гласът й беше тих. Предупредителен.

Клеър приглади дрехите си и го погледна. Вдигна рамене несигурно.

— Вече знаем, че невинаги има щастлив край — каза му тя.

Той я погледна.

— Това „не“ ли означава?

— Не знам…

Наведе се над него и го целуна.

— Трябва да вървя.

— Добре. Разбирам — той зарея очи през прозореца за миг. — Искаш ли да си тръгна? Ще ти бъде ли по-лесно, ако си тръгна?

Тя се поколеба. Щеше да бъде много по-лесно.

— Не — отговори.

— От теб зависи. Да решиш какво да правим. Защото аз вече взех решението си.

Тя кимна.

— Знам.

След две секунди вече беше пресякла стаята и излязла през вратата. Вратата се затръшна след нея.

 

 

На рецепцията Анжелика се опитваше да разпечати вечерните менюта, когато усети чифт топли ръце на кръста си.

Обърна се с възглас и откри, че се взира право в очите на Лука.

— Не трябва да правиш така!

— Не можах да устоя — той й се ухили.

Тя вдигна намачканите листове хартия.

— Проклетият принтер сдъвка всичко отново.

Лука взе хартията от ръцете й и я метна в кошчето.

— Ще купим нов — той се огледа бързо. — Къде е Клеър?

Анжелика се стегна. Беше почти сигурна, че Клеър разчиташе Лука да остане в кухнята още малко.

— Мисля, че отиде да се преоблече — каза му тя.

— И аз щях да направя същото. — Лука свали банданата от главата си. — Оставил съм Фред и Лоз да се занимават. За нас това е важна вечеря.

Анжелика мислеше бързо. Ами ако Клеър все още се разправяше с онзи ерген?

— Лука… — подхвана тя, точно когато той се канеше да си тръгне.

Той се обърна.

— Да?

— Клеър… ми разказа какво може да стане. За хотела в Лондон. Със семейство Парфит.

— Така ли? — свъси вежди Лука.

Може би не трябваше да му казва точно това. Но, по дяволите, беше по-добре, отколкото да хване Клеър, че прави нещо, което не бива да прави.

— Само се чудех… какво ще означава това. За тук. За… ами, всъщност — за мен.

Лука се върна обратно при нея. Беше толкова близо. Погледна я със загрижена усмивка.

— Ти се тревожиш заради това, нали?

Анжелика кимна. Сърцето й блъскаше. Дали от страх заради Клеър, или заради присъствието на Лука, не беше сигурна. Той сложи ръка на рамото й.

— Ние с Клеър те ценим извънредно много. Ако тази работа стане… което се надявам, че ще се случи… каквото и решение да вземем, ще стане, след като се консултираме с теб. Ти си много важен член от екипа ни.

— Благодаря.

— Няма просто да зарежем кораба. Ние с Клеър вероятно ще се редуваме да идваме тук.

Тя срещна погледа му. Изражението му беше безстрастно, но смисълът беше съвсем ясен.

— О — каза тя и успя да се подсмихне, показвайки трапчинки.

Беше готова на всичко да задържи вниманието му върху себе си и да го спре да се качи горе. Не биваше да го насърчава. Беше абсолютно неуместно. Само наливаше масло в огъня на фантазиите си, свързани с него. Всичко вътре в Анжелика й подсказваше, че Лука е лоша идея. Тя щеше да бъде за него само една играчка. Той щеше само да я нарани.

— Макар че, като се замисля за това — продължи той, — може да се отвори възможност за теб и в Лондон. Ще ни трябва екип, на който да можем да се доверим. А пък не мисля, че ти би желала да заседнеш в Пенфлийт до края на живота си, нали?

Анжелика осъзна, че не й беше минавало и през ум, че може да имат нужда от нея в Лондон. Но това, разбира се, също беше възможност. Тя беше лоялна и работяга. Беше обещаваща. Защо да не я използват в новия си ресторант?

Лондон, помисли си тя. При мисълта гърлото й се сви от копнеж. Представи си как живее в малък апартамент, може би делейки наема с някой друг от персонала на хотела. Видя се как крачи по някаква лондонска улица, размахвайки торбичка с покупки. Платежоспособно и независимо момиче, което познава града.

Двамата с Лука седят в бар за коктейли.

Мечтай си, Анжелика, каза си тя. Ами къде точно в тази картинка ще вместиш Дил? Не си и помисляй.

— Е — каза тя. — Тогава стискам палци сделката да стане.

— Наистина.

Той задържа погледа й. Тя не знаеше как да постъпи. Обикновено не губеше самообладание, но Лука винаги я караше да се чувства развълнувана и несигурна.

Добре че Клеър слезе по стълбите, преди да измисли какво да отговори.

— Мислех, че се преобличаш за вечеря — каза Лука.

— Не — Клеър погледна озадачено, после улови погледа на Анжелика. — Всъщност, да… ама нали знаеш как става. Отплеснах се.

— Да — каза той. — Знам точно как става. Аз самият се отплеснах.

Той се усмихна палаво на Анжелика, преди да се обърне към Клеър.

— Да вървим да се приготвим. Запазил съм маса за осем и половина, но трябва да обсъдим нещата. Да се уверим, че пеем в синхрон.

Клеър кимна.

— Защо не се качиш пръв? Вземи душ. Аз ще си взема вана след теб.

Лука пресече с широки крачки фоайето и се заизкачва по стълбите. Анжелика и Клеър го проследиха с очи, после се спогледаха.

Никоя от двете не каза нито дума. Беше твърде неловко.

 

 

Ник лежеше на леглото и се вслушваше в тишината на стаята. Трябваше да стане. Да се облече. Трябваше да изтича долу и да се напие с приятелите си. Но все едно че го бяха ударили с брадва. Бе неспособен да се помръдне или да вземе решение, както в деня на смъртта на майка си. Денят, в който осъзна, че Клеър го е предала.

Разбира се, те всички бяха повярвали на Изобел — че отива в Лансароте да се възстанови от грипа си. Тя беше абсолютно убедителна. И, разбира се, не им се стори странно, че рядко се чуваха — във вилата на Сали в Лансароте нямаше телефон им беше казала тя. Обади им се два пъти, като гласът й долиташе сякаш много отдалеч и обвиняваше за това телефонната будка в Тегис. Скоро разбраха, че Изобел се е обаждала от хосписа, от леглото, в което е умирала, когато в края на януари позвъни сестрата и им съобщи, че е починала.

И четиримата бяха смазани. Абсолютно объркани и замаяни, те не можеха да се примирят с онова, което бе направила Изобел. Джералд беше съкрушен, неспособен да взема решения и трите момчета се опитаха да се стегнат и да организират нещата. Клеър беше спасителната им молитва. Клеър, която поддържаше къщата, разправяше се с погребалното бюро, свърза се със свещеника. Тя беше тяхната опора. Тя инстинктивно знаеше как да постъпи правилно във всички случаи и беше денонощно на тяхно разположение — държеше ги за ръка, прегръщаше ги, готвеше им, връщаше или пускаше посетителите в зависимост от това кои бяха те. Тя организира цветята, химните, сандвичите, уведомяването. Готвеше и насила ги караше да се хранят. Заведе Джералд на лекар, който му даде хапчета за сън. Проведе разговор с директора на училището на Шримп, свърза се с основни клиенти на „Мелкиор Барне“, за да ги уведоми за трагичното събитие, влезе във връзка с адвоката.

През нощта Ник потъваше в топлината й. Чувстваше се отнесен, беше бесен на себе си, че не знае какво да направи и как да се държи, неспособен да общува с баща си, всеки от тях затворен в скръбта си толкова дълбоко, че не можеха да функционират. Просто не можеше да си представи живота без Изобел. Отсъствието й бе нарушило рутината в къщата. Тя беше тяхната котва. Без нея те бяха без посока и никой поотделно не беше достатъчно силен, за да оглави нещата. Бяха благодарни на бога поне за Клеър. Той се чувстваше виновен, че толкова много разчитаха на нея, но тя като че ли се справяше, въпреки че настинката й от Коледа беше слязла надолу в гърдите и не можеше да се отърве от нея. Всички имаха нужда от Клеър. Тя бе заела толкова храбро мястото на Изобел, без да задава въпроси.

А после, три дни преди погребението, той разбра защо.

Бяха в кухнята и спореха за нещо тривиално — дали да пуснат музика, когато хората дойдат после в къщата — и Клеър каза: „Да, тя искаше музика“.

Ник я погледна.

— „Тя искаше музика?“

— Да — отговори Клеър.

— Сигурно искаш да кажеш „Би искала музика“?

Настъпи мълчание. Дълго, дълго мълчание, преди Клеър да се изсмее нервно и да каже, „Да. Би искала“.

И в този миг Ник разбра, че Клеър е знаела през цялото време. Че е участвала в измамата. Беше възпитана за тази роля. Беше готова. Знаеше точно какво иска Изобел. Беше подготвена да се грижи за тях.

Той стана от масата разтреперан.

— Знаела си.

Клеър нямаше сили да го погледне.

— Какво съм знаела?

— Знаела си къде е мама — той пристъпи към нея. — Признай си, Клеър. Тя те е примамила на своя страна, нали? Ти си била проклетата й съучастничка. Сега разбирам. Мама ги вършеше точно такива…

С обляно в сълзи лице Клеър му разказа всичко, което трябваше да знае.

— Махай се — каза й той. — Махай се от тази къща и да не си посмяла да дойдеш на погребението. Ти предаде мен и татко… и всички нас. Как можа?

— Тя ме накара да й обещая — ридаеше Клеър. — И може би беше права. Какво щеше да помогне, ако знаехте? Нямаше да спрете смъртта.

Ник чу как баща му влезе през входната врата.

— Кажи това на татко — каза той на Клеър. — Застани пред него и оправдай постъпката си. Виж дали ще се съгласи.

Клеър го гледаше ужасена. После взе чантата си и се обърна към него.

— Направих го, защото я обичах. Обичам всички ви. И защото смятах, че постъпвам правилно.

И преди Ник да успее да я спре, тя изтича през френските прозорци навън и прекоси моравата. Когато Джералд влезе в кухнята, я видя как изчезва през моста и от погледа му.

— Къде отива Клеър? — попита той.

Ник не можа да му отговори. Той седна край масата, обори глава върху ръцете си и си изплака душата. Не можеше да повярва какво бе направило момичето, което обожаваше. Не искаше да я види никога повече през живота си.

* * *

На пръв поглед погребението беше също толкова изпълнено с достойнство и красиво, колкото и Изобел. Но под повърхността истината беше грозна като рака, който я беше отнесъл. Джералд, Шримп, Филикс и Ник стояха един до друг на церемонията, но шокът от измамата на Клеър само увеличи мъката им. Защото Ник трябваше да каже истината на останалите, за да обясни отсъствието на Клеър. Четиримата всъщност не бяха имали време да осъзнаят всички последствия от това, нито пък да обмислят кое е правилно и кое — не, когато адвокатът им връчи на всеки по едно писмо от Изобел.

Бяха написани на ръка с познатото тюркоазено мастило, което тя използваше за благодарствените картички и поканите, почеркът й бе изпълнен с екстравагантни завъртулки. И всичките бяха с едно и също съдържание.

„Мили мои, прекрасни момчета,

Зная, че когато прочетете това писмо, ще се ядосате. Но моля ви, помислете, надвийте завладелите ви в момента чувства и се опитайте да разберете защо избрах да постъпя така. Зная, че ще решите, че изборът си е бил само мой, че не съм ви дала възможност и вие да избирате и може би това е вярно. Може би съм постъпила егоистично. Може би съм го направила заради мен самата. Но преди всичко изобщо не съм искала да ми се налага да избирам. Точно в това е жестокостта.

И така, надявам се, че ще ми простите и ще ме помните, както аз бих желала да ме запомните. Точно както аз запомних за последно всеки един от вас — щастливи, засмени, безгрижни. Останете така завинаги в мислите ми.

 

С цялата ми обич, всеки ден и завинаги,

Мама хх“

В писмото на Ник обаче имаше отделен послепис.

„Миличък Ник,

Не обвинявай Клеър, че е била моя съучастничка. Имах голяма нужда от някого и тя прояви смелост да уважи желанията ми. Зная колко й беше трудно, но моля те, чуй го от мен, че е постъпила правилно. Тя те обича толкова много, колкото и аз, и знам, че сърцето ти ще бъде на сигурно място в нейните ръце.

 

Мама“

Той лежеше на леглото си и се взираше в думите. Вече бе разбрал, че нямаше да може да понесе да изгуби едновременно двамата души, които обичаше най-много на света. Скръбта от загубата на майка му беше притъпила скръбта от загубата на Клеър, но поне нея можеше да си върне.

Знаеше колко убедителна можеше да бъде майка му. Как можеше да те върти на малкия си пръст. Представяше си как яркосините й очи притегляха Клеър, как дрезгавия й глас изричаше медени увещания.

В него изведнъж се надигна гняв към Изобел. Какво право имаше тя да застрашава връзката му с Клеър? Досещала се е, че Ник ще е бесен, че няма да приеме постъпката й.

Той смачка писмото и го метна през стаята, после се изтърколи от леглото, грабна кецовете си и хукна към вратата, по коридора, надолу по стълбите и през входната врата. Профуча по моста и по уличката, прескочи стобора, който водеше към нивите, откъдето се стигаше напряко до къщата на Клеър.

Пристигна задъхан през входната й врата. Безличният роувър на родителите й беше паркиран на автомобилната алея. Нямаше чукче, нито звънец, като че нямаха нужда от тях, защото никога нямаха посетители. Той почука по стъклото, оглеждайки фасадата на къщата, опитвайки се да си спомни кой прозорец беше нейният. Беше влизал само веднъж в стаята й, когато тя отиде да си потърси някаква жилетка.

Баща й отвори вратата.

— Здравейте? — той погледна Ник предпазливо. — Чудех се… дали Клеър си е у дома. Трябва да поговоря с нея.

Усмихна се, като че ли за доказателство, че не е луд, макар вероятно да приличаше на такъв, както дишаше тежко и се потеше.

— Съжалявам, но не си е вкъщи.

— Знаете ли кога ще се върне?

Мистър Марлоу се свъси леко.

— Боя се, че нямам представа.

— На работа ли е? Ще се върне ли по-късно?

— Боя се…

Баща й не довърши изречението, като че нямаше желание да му съобщи лошите новини. Сърцето на Ник прескочи. Може да е станала катастрофа. Разбира се, че е можело да стане, а той нямаше да знае нищо за това.

— Боя се, че тя замина. И не знаем кога ще се върне.

— Искате да кажете… като на почивка?

— Не — изражението му беше тържествено. Почти безизразно. — Тя замина в чужбина.

— Къде?

Ник усети металния вкус на страха. Това не го беше предвидил.

Клеър не правеше впечатление на любител на пътешествията, на авантюристка, на човек, който ще хвърли няколко дрешки в сака и ще си вземе паспорта. А после ще замине.

— Съжалявам. Помоли ни да не казваме на никого.

Мистър Марлоу го погледна строго, сякаш го осъждаше. Почуди се какво ли е разказала Клеър на родителите си. Обикновено не им казваше нищо за живота си, но след като се бе отнесъл към нея по този начин, може би им се беше доверила. Към кого другиго да се обърне?

Той погледна мистър Марлоу преценяващо, чудейки се какво ли знае.

— Много е спешно. Имам нещо, което трябва да й кажа.

— Е — каза мистър Марлоу, — боя се, че ще трябва да почака.

Как смееше този човек, който не бе показал никаква любов или интерес към дъщеря си, да го съди?

— Ако Клеър пожелае да се свърже с вас, ще го направи. Междувременно смятам, че трябва да уважите желанието й за усамотяване. Моля ви, не идвайте пак.

И с тези думи той затръшна вратата.

Ник нямаше представа какво повече да направи. Нямаше смисъл да я търси по мобилния телефон, който й подари за Коледа — беше го оставила на масата в кухнята, когато побягна от Мил Хаус.

През следващите няколко дни той опита навсякъде, където би могъл да научи къде е отишла Клеър. Отиде в стария й колеж и се повъртя около сградата на отделението по изкуства, заговаряше хора, които биха могли да бъдат от випуска след нейния, разпитваше за нея, но те само го гледаха странно, докато най-сетне не излезе един учител и не го предупреди, че ще го изведат принудително от територията на колежа.

Отиде в кръчмата. Клеър все още помагаше понякога там в събота, когато бяха много натоварени. Смяташе, че сигурно щеше да им остави новия си адрес или пък някакво обяснение, което да го наведе на следа.

Мел обаче нямаше никаква идея. Тя го накара да седне и го почерпи със светла бира и сок от касис, като че още беше на петнайсет години.

— Просто ни каза, че няма да се върне. Дори не дойде да си прибере надниците, които й дължахме. Каза да ги дадем на родителите й. Не ми каза къде отива.

Ник зарови глава в ръцете си на бара. Мел го гушна.

— О, горкото пиленце — каза тя. — Непоносимо е и за двама ви. За всички ви. Животът е толкова несправедлив.

— Не толкова, колкото смъртта — измърмори Ник в ръкава на пуловера си.

— Няма нищо, ако си поплачеш — каза му Мел и той се обърна, ридаейки, и зарови глава в барманската й гръд, която миришеше на парфюм „Обсешън“. Тя беше толкова добра и макар че изобщо не приличаше на майка му, това го накара да почувства липсата на Изобел толкова силно, че почти му секна дъхът. Те, четиримата, никога не плачеха у дома, защото ако започнеха, сигурно нямаше да спрат. Той плака около час, Мел го прегръща и гали, шепна му утешително на ухото и го люлееше като бебе.

След това Ник си отиде у дома, промъкна се в стаята си, изми си очите отново и отново, за да прикрие зачервяването им. После легна на леглото си и се втренчи в тавана, чудейки как да открие някого, който не иска да бъде открит. Можеше само да се надява и да се моли, че тя някак си ще усети любовта му и ще се върне при него. Че ще стигне там, накъдето се беше запътила и ще реши, че решението й е било погрешно.

Но тя не се върна.

Ник прекара следващите няколко години скърбейки, за майка си, за любимата си и за ужасния обрат на събитията, който му бе отнел всичко скъпо. Постепенно болката заглъхна, макар че никога не изчезна напълно и той лека-полека се върна към нормалния си живот, като излизаше с приятели и се забавляваше, както си беше редно. И, разбира се, имаше момичета — хубави момичета, които му помогнаха да се излекува.

После се появи Софи, в която той полека-лека се влюби. Това не беше страстна всепоглъщаща любов, а лека, приятна любов, каквато чувстваше, че трябва да бъде и която можеше да управлява. Една вечер той й разказа цялата история, защото не можеш да решиш да споделиш остатъка от живота си с някого и да не му разкриеш кой си всъщност. Тя се държа мило и прояви разбиране. Прегърна го силно и му каза, че всичко ще бъде наред, че могат да бъдат щастливи, че иска да го накара да забрави и да гледа само напред.

До днешния ден той си мислеше, че Софи е отговорът. Чакаше с нетърпение да му стане съпруга, чакаше перспективата да имат семейство, за което бяха говорили. Но сега, след като Клеър отново беше навлязла в живота му, всичко се промени.

А приятелите му го очакваха долу, за да го изпратят. Той трябваше да слезе долу и да се преструва, че всичко е наред. Докато не разбереше какво ще реши Клеър, не трябваше да затръшва вратата.

Той стана неохотно от леглото и навлече джинсите и ризата, които го очакваха. Не можеше да подведе приятелите си. Те възнамеряваха твърдо този уикенд да се запомни.

* * *

Щом Лука излезе изпод душа, Клеър веднага се вмъкна в банята, заключи вратата и си напълни ваната, изстъргвайки от кожата си доказателствата за срещата си.

Не се чувстваше виновна. Чувстваше се потресена. Внезапно я бяха залели всичките й чувства от последната среща с Ник. Спомняше си онзи следобед, като че ли беше вчера. Тя избяга от Мил Хаус по моста и тича до дома си, без да спира, като блъсна входната врата и изтича по стълбите до стаята, където падна на леглото и се разплака. Отчаянието й беше толкова шумно, толкова осезаемо, толкова помитащо, че родителите й нямаше как да не разберат.

Всъщност единственото хубаво нещо от тази трагедия бе, че отношенията с родителите й се промениха за една нощ. Те влязоха в стаята й разтревожени и измъкнаха от нея цялата история.

Баща й беше величествено гневен. Не на Клеър, ни най-малко. Но на Изобел, на останалите от семейство Барне, на себе си, на майката на Клеър, че са позволили това да се случи.

— Какво, по дяволите, си е мислела тази жена? — гърмеше гласът му. — Да остави Клеър да поеме целия товар? Трябва да е била чудовище. Егоистично, безчувствено чудовище.

— Не беше чудовище — ридаеше Клеър. — Просто много ги обичаше.

— Но сега нея я няма и ти плащаш цената.

— Вината е наша — каза майка й. — Клеър трябваше да знае, че може да се обърне към нас, а не го е направила.

Клеър не отрече това. Нито за миг не й беше минало през ум да въвлече родителите си в интригата. Сега разбираше, че след като се беше преструвала, че може да се справя сама, те наистина са предполагали, че тя си живее живота и е щастлива. Те съжителстваха заедно — всеки в своя мъничък свят, без да забелязват нуждите на другите, без да ровят под повърхността на нещата.

Сега обаче, когато истината лъсна, родителите й бяха непоколебими. Превърнаха се в опора на Клеър — лоялни, любещи и загрижени. Обсъдиха с нея цялата история, уверяваха я, че не бива да се чувства виновна, че е била поставена в патова ситуация. Тя не можеше да повярва колко добре я разбираха и колко бяха мили. Защо не им се е доверявала никога досега? Клеър се засрами, че се бе отнасяла с такова пренебрежение към тях и им бе обърнала гръб, заради лъскавия си нов живот със семейство Барне.

Междувременно настинката й от Коледа упорито отказваше да се излекува и слезе надолу в гърдите с раздираща кашлица, от която не можеше да се отърве. Травмата от откритието на Ник само влошаваше нещата. През нощта Клеър вдигна висока температура.

Към полунощ не можеше да диша. В един часа през нощта родителите й повикаха линейка.

Пет дни беше много зле с двойна бронхопневмония. Оцеля на косъм. Постепенно започна да реагира на антибиотиците. Изписаха я след една седмица, беше бледа и едва стоеше на краката си.

Когато се върна у дома, в сигурния подслон на кухнята им, тя попита баща си дали Ник е идвал да я види.

— Не — каза баща й. — Не, не е идвал.

Никой не се е обаждал, Клеър лежеше на дивана, онемяла от скръб. Той явно не искаше да я види повече. Наистина не го интересуваше. Ако имаше някакъв шанс да й прости, вече щеше да я е потърсил.

Нито пък самата тя имаше силата или смелостта да иде в Мил Хаус и да изложи своята страна на историята. Там трябваше да се изправи не само пред Ник. Там щяха да бъдат също така Джералд и Филикс, и Шримп. Беше ги предала всичките.

— Трябва да заминеш да погостуваш при Ани в Калифорния — предложи майка й. — Имаш нужда от малко слънце. И присъствието на Ани действа тонизиращо. Ще й се обадя веднага.

Ани беше сестрата на майка й — неин пълен антипод и петнайсет години по-малка от нея. Живееше в Саусалито със своя съпруг-архитект и двете им дечица и животът й беше направо калифорнийска мечта.

Клеър лежеше на дивана и обмисляше предложението. Това беше единственият отговор. Тя беше без работа — едва ли би могла да се върне в „Мелкиор Барне“. А и мисълта да се отдалечи колкото се може повече от кошмара беше твърде примамлива. Винаги бе харесвала Ани — тя бе толкова темпераментна и ентусиазирана, колкото майка й беше сдържана.

— Мислиш ли, че ще ме иска? — попита тя. — Ами парите за самолетния билет?

— Разбира се, че ще те иска — отвърна майка й, която вече набираше номера на сестра си.

— И не се тревожи за билета — каза баща й. — Не се тревожи за нищо. Заделили сме достатъчно, за да ти стигне, докогато имаш нужда.

Ани се зарадва при новината, че ще има гостенка. Замисляше да започне нов бизнес с производство на сребърна бижутерия и смяташе да вземе бавачка за децата. Тя предложи Клеър да изпълнява това задължение шест месеца, докато се разбере дали бизнесът й ще потръгне. След това можеха да преразгледат всичко, но за момента това като че ли беше решение за проблемите на всички.

Ако не успееше да оздравее в Саусалито, помисли си Клеър още при пристигането си, тогава за нея нямаше никаква надежда. Къщата беше зашеметяваща — изпълнено със светлина убежище на морския бряг с изглед към моста Голдън Гейт и Клеър се хвърли в отпускащия живот по калифорнийски. Пасна идеално на семейството, защото тя самата бе част от него. Децата бяха спокойни и лесно се гледаха. Животът й придоби спокоен ритъм — разходки в парка, обиколки с велосипед, возене на семейната яхта. Беше на милиони мили далеч от Мимсбъри. И ако от време на време я обхващаше изкушението да драсне няколко реда на Ник, успяваше да се откаже точно навреме.

 

 

Докато преживяваше отново онези топли, лековити дни, Лука заблъска по вратата и я върна насила обратно в настоящето.

— Да не си изтекла през канала?

— Още две минутки — извика в отговор Клеър.

Трябваше да се облече, да се гримира и да се настрои за вечерята с Тревър и Моник. Последното нещо, което й се искаше да направи в момента, бе да обсъжда смело ново начинание. Но нямаше избор.

Тя навлече новата рокля и накара Лука да й вдигне ципа.

— Изглеждаш приказно — каза той и я целуна по врата, а тя едва се пребори с желанието да го отблъсне.

 

 

— Дали пък това, което правим, не прилича малко на маниакално преследване?

Лора погледна имейла, който беше разпечатала с указанията как да намери къщата на Тони Уестън.

— Ужасно маниакално преследване — погледна я Дан развеселен. — Но понякога това не е чак толкова лошо — той помълча. — Аз минах покрай апартамента ви три пъти, преди да те поканя на среща.

— Няма начин! — изгледа го тя смаяно.

Той кимна.

— Понякога човек трябва просто да проучи нещата.

Тя свъси вежди, но се разсмя.

— И какво видя, когато минаваше?

Дан също се разсмя.

— По дяволите. Просто… апартамента ти. Имате обаче странна съседка, която ходи да пазарува по пижама.

— Не — каза Лора. — Просто така се облича — тя се разсмя, когато той я погледна объркано. — Това е откаченият моден стил на Хокстън^[4].

Дан се плесна по челото, като че ли беше забравил нещо.

— Разбира се.

Лора погледна от терасата с присвити очи.

— Мисля, че е онази там. Кларънс Хаус.

Не посочи с пръст, само наклони дискретно глава в съответната посока. Не искаше някой да ги види и да реши, че се държат странно.

Кларънс Хаус беше в средата на редица викториански вили, кацнали на високия бряг. Вилите се намираха в различна степен на разруха или обновление. Някои изглеждаха много съсипани, други бяха реновирани съвсем авангардно — с черна украса и балкони от стъкло и неръждаема стомана. Кларънс Хаус беше някъде по средата — запазила оригиналните си черти, но деликатно пооправена, да пасва на двайсет и първи век. Терасата пред нея беше пълна със саксии с буйно растящи мушката и диганчета. Дървените граждански мебели бяха боядисани в бледолилаво. Между саксиите бяха пръснати марокански фенери и на стената на къщата беше облегнато антично тройно огледало, в което се отразяваше морето.

Лора установи с разтуптяно сърце, че прилича на дома й.

— Какво мислиш? — попита тя Дан.

— Фантастична къща. Гледката трябва да е зашеметяваща.

— Искам да кажа, мислиш ли, че може да е на баща ми?

Дан я прегърна през рамо.

— Лора, не можеш да познаеш, само като гледаш саксиите. Няма да разбереш, докато не го попиташ.

— Ами ако се откажа?

Дан въздъхна.

— Хайде да забравиш за това тази вечер. Де се върнем в хотела и да пийнем по нещо. Да се порадваме на хубавото време. Не искам да се стресираш заради това.

— Съжалявам. Знам, че съм досадна.

— Не си. За теб това значи много. Но няма никакъв смисъл от предположения. — Той обхвана лицето й с ръце и я целуна по носа. — Утре ще говорим достатъчно за това. Тази вечер просто да се забавляваме.

Хвана я за ръка и я повлече обратно към хотела. Лора трябваше да подтичва, за да върви в крак с него, но знаеше, че е прав.

Стигнаха до някаква пролука между къщите, където имаше ниска стена с изглед към пристанището. Вечерното слънце беше невероятно оранжево, водата си играеше със светлината му, разпилявайки златни и сребърни искри из залива.

— Застани тук — нареди й Дан и извади от джоба си миниатюрен апарат, онзи, който използваше за моментални снимки.

Лора се опря усмихната на топлата стена. Морският бриз развяваше кичури коса около лицето й и тя се опита да ги приглади.

— Не. Остави ги. Така е добре. Развята от вятъра е добре.

По-късно тя разгледа снимките си на екрана. Това съм аз, помисли си тя, в деня преди да се запозная с мъжа, който може да ми е баща. Как ли ще изглеждам утре?