Вероника Хенри
Дългият уикенд (4)

Глава трета

Лора Старлинг стоеше в претъпканото преддверие на гара Падингтън и дъвчеше долната си устна. Местеше поглед от информационното табло, където очакваше да се появи номера на перона й и да подкара поток от хора към влака за Пензанс, и ескалатора, който идваше от метрото. Къде беше той? Тя, разбира се, знаеше много добре. Той пътуваше, обвил ръка около една от подпорите във вагона на метрото по линия „Дистрикт“, заслушан в айпода си, в своя собствен малък свят, забравил за това, че тя щеше да се пръсне от нерви.

Дан винаги оставяше нещата за най-последния момент. Тя, напротив, беше тук вече от половин час, за всеки случай. За какъв всеки случай не би могла да каже, но винаги обичаше да е сигурна. Знаеше, че Дан ще се появи точно навреме. Винаги правеше така. През шестте месеца от запознанството им всъщност никога не я беше подвеждал, но тя все си мислеше, че няма да дойде.

Просто му липсваше генът на тревожността. Беше абсолютно безгрижен. Страховитите възможности, които минаваха през главата на Лора всеки миг от деня, не излизаха на радара му. Когато му посочваше някоя възможна пречка, той само свиваше рамене и казваше: „И какво? Какво като стане? Светът няма да се свърши“. И досадното е, че беше прав. Но колкото и да опитваше, тя не можеше да мисли като него. Нито пък да го принуди да вкара страховете и тревогите й в разписанието си. Те си бяха неин проблем. Това беше едно от нещата, които Лора се мъчеше да преодолее, за да стане такава, каквато искаше да бъде.

И правеше това, въпреки неспирното повтаряне на Дан, че е идеална такава, каквато е.

— Е, не идеална — смекчи той определението си. — Защото ако беше идеална, това би било невъобразимо скучно. А ти със сигурност не си такава.

Тя хвърли поглед на ръчния си часовник, да не би да показва различно време от часовника на гарата, но не. Пое си дъх, за да се успокои. Въздухът беше изпълнен с миризма на пържени понички и пот. Беше зареден с очакване, защото това не беше обикновената петъчна тълпа от редовни пътници. Беше дългият празничен уикенд и голямото преселение в очакване на приключения, вече беше започнало.

Ето го и него, най-сетне. Пресича залата с безкрайните си крака, с мешка метната през рамо. Тя знаеше, че в мешката има само резервна риза и чифт панталони, четката за зъби и фотоапарата му. За разлика от него, нейният куфар беше пълен с най-различни рокли, джинси, потничета, гримове и обувки. С избелелите джинси и карирана риза, с разрошената си коса, той приличаше на едно от развлечените двайсет и кусур годишни момчета, ако човек не забележеше костната му структура и тези невероятни очи — дълбоко, меко сиви, обрамчени с гъсти черни мигли. Лора беше свидетел как момичетата забележимо клюмваха, когато се обърнеше да ги погледне, точно както и тя самата, когато се запознаха на купона на техен общ приятел. Добротата в очите му беше неизчерпаема. Защото преди всичко Дан беше най-добрият човек, когото познаваше.

— Хей! — Той се приближи спокойно и я целуна по главата, точно когато излезе номерът на техния перон. Тя го сграбчи за ръкава.

— Хайде — задърпа го тя, вдигна сака си, който беше по-тежък, отколкото възнамеряваше, и провери в джоба си за билетите им, за да не се бавят на бариерата.

Лора беше резервирала билетите им, като толкова дълго се колеба, преди да натисне бутона „купи“, че трябваше да си напомни, че дори и да ги купеше, не беше задължително да ходят, можеше да промени решението си в последната минута.

Потокът от пътници ги повлече и всеки се опитваше да изпревари другия, като че ли в края на перона имаше някаква изплъзваща се награда. Те минаха бързо покрай вагоните от първа класа, всички примамливо празни, докато стигнаха до вагон F.

— Това е нашият — каза тя на Дан и скочи вътре.

— Успокой се — разсмя се той. — Влакът няма да тръгне, докато се качваме.

Той понечи да хвърли мешката си в отделението за багаж, но тя го спря с ръка.

— Недей — каза му. — Сложи го в багажника отгоре. Познавам хора, чиито куфари са били откраднати.

— Никой няма да иска моите неща. Ще се разочароват много.

— Ами фотоапаратът ти!

Той сви рамене.

— Застрахован е.

Лора поклати глава. Как можеше да е толкова нехаен за оръдието на труда си? Със сигурност щеше да е катастрофа, ако някой му го вземеше. Тя обаче заряза тези размишления, тъй като той я послуша и натъпка мешката в багажника над седалката им. Протегна ръка и за нейния багаж. Миг по-късно двамата седяха на местата си един до друг.

Лора извади две чаши със смути и две пластмасови кофички с мюсли за закуска, които беше купила в „Маркс & Спенсър“.

— Знаех, че не си закусил…

— Не — призна Дан доволно, развъртайки капачката на едно от смутитата и го гаврътна на един дъх.

Лора измъкна брошурата. Малка, изработена с вкус книжка с размер А5, отпечатана на кремава матова хартия. На корицата имаше рисунка на Пенфлийт в ярки размити цветове.

„Научете се да рисувате с молив или четка в поразително красива крайморска обстановка. Випускникът на Кралската академия Тони Уестън ще отприщи творческия ви потенциал и ще ви вдъхне самочувствие да откриете Моне или Пикасо у себе си. Идеален подарък за рождения ви ден или просто начин да си доставите удоволствие.“

Следваше списък с постиженията на Тони Уестън, галериите, в които беше излагал картините си, и още примери за картините му. На снимката той беше мъж на около петдесет, седнал пред отворен френски прозорец с изглед към морето. Беше с късо подстригана посивяла коса, модни очила с черни рамки и риза с яка-столче — типичен застаряващ моден медиен тип, защото в автобиографията му пишеше, че е работил в рекламата, преди да се пенсионира в Пенфлийт.

Лора бе изследвала чертите му, но на снимката липсваха подробности, за да стигне до някакво заключение. Статичната фотография никога не представяше точно нечия физиономия. Трябваше да видите човека как говори, как се усмихва или се мръщи, за да можете да го оприличите на някой друг.

През по-голямата част от живота си Лора бе приемала спокойно факта, че няма баща. Това я отличаваше от другите деца в училище, но пък по-скоро й беше приятно. Имаше чудесна връзка с майка си. Винаги си бяха само те двенките. Марина й беше като другарче или като по-голяма сестра. Всичките й приятелки умираха от завист, че имаше с кого да споделя тайните си. А с годините Марина беше станала и тяхна довереница. Малката им къщичка винаги се пръскаше по шевовете от музика, смях, клюки и домашни шоколадени сладки. Марина намираше отговори и на най-заплетените проблеми. Беше като скала. Нямаше нещо, за което да не можеш да поговориш с нея.

С изключение на едно и беше дала ясно да се разбере, че тази територия е забранена. Тя просто отказваше да съобщи самоличността на бащата на Лора. Лора се научи да не пита. На тринайсетгодишна възраст се бе примирила с факта, че никога нямаше да научи. Направо си беше зачената непорочно.

На петнайсет години я обхвана паника и започна да се чуди дали майка й не е била изнасилена. Това с положителност обясняваше нежеланието на Марина да разкрие истината. Най-сетне една вечер Лора събра кураж да я попита. Седяха на миниатюрната тераса, която им служеше за градина. Беше пълна с яркобоядисани саксии с цветя и с провесени гирлянди от лампички. Седяха огрени от последните слънчеви лъчи, Марина с чаша вино в ръка.

Лора въртеше края на розовата ленена покривка, постлана върху паянтовата дървена маса, купена от Марина от някакъв вехтошарски магазин.

— Мамо, кажи ми само едно нещо. Изнасилил ли те е? Баща ми?

Марина се протегна и я погали по косата. Изражението на лицето й остана непроницаемо.

— Не, миличка. Съвсем не. Заклевам се.

Лора кимна. Разбираше кога трябваше да спре да разпитва, но просто имаше нужда да изключи от съзнанието си тази възможност. И всъщност вярваше на майка си.

Едва когато се запозна с Дан, любопитството й се изостри отново. Той беше заинтригуван от факта, че Лора като че ли не искаше да разбере кой е баща й. Дан не настояваше и не се опитваше да я съди, но това я накара да се замисли отново за самоличността на баща си. А после й показа една статия в списание, за което беше снимал. Беше за мъже, които късно в живота си бяха открили, че са заченали деца, за които не знаеха. Те до един разказваха каква радост бе да откриеш в залеза на живота още един син или дъщеря и как това бе обогатило живота им, дори и когато вече имаха други, законни деца.

— Не казвам, че трябва да го търсиш — каза Дан, — но нито един от тези мъже не беше разстроен или сърдит, макар че очевидно ще трябва да внимаваш.

Лора се замисли по въпроса. Винаги бе предполагала, че баща й не е знаел за съществуването й, но никога не го беше разглеждала от тази гледна точка. Имаше ли право майка й наистина да го лишава от знанието, че тя съществува, който и да беше той? Може да не е имал други деца. Може би и той щеше да се зарадва да научи, че има дъщеря. Да не знаеш, че имаш дете, беше специфично мъжка участ — опит, който не можеше да бъде споделен от нито една жена. И как тогава жените наистина да им съчувстват?

Мисълта за това започна да я човърка. И тя започна да негодува срещу Марина. Със сигурност всяко дете имаше право да знае кой е баща му, както и бащата да познава дъщеря си? Но Лора беше абсолютно сигурна, че нямаше да успее да изкопчи информацията от майка си.

— Никога няма да накарам мама да ми каже — каза тя на Дан. — Ще трябва да го открия сама.

Той обеща да й помогне. И да я подкрепи, както и да се развиеха нещата. Тя най-сериозно започна да търси следи. Преравяше чекмеджетата на Марина, когато майка й отиваше в неделя да обядва с приятели. Ровеше из чекмеджетата, кутиите за обувки, празните куфари, провери дори под мокета. Но не намираше нищо, което дори да й загатне за тази тайна. Ако връзката им е имала някакво значение за майка й, в което Лора беше убедена, тя със сигурност щеше да запази някакъв спомен. Майка й пазеше всичко — стари билети, снимки, пощенски картички, програми, сувенири. Трупаше като катеричка.

Единственото място, където не беше успяла да надникне, беше папката, в която Марина държеше документите си — паспорта, шофьорската и чековите книжки. Тя беше здраво заключена и Лора нямаше представа къде може да открие ключа.

Дан се разсмя.

— Няма проблеми — каза й той, когато тя му описа ключалката.

Един уикенд, когато бяха сигурни, че Марина няма да е вкъщи, Лора и Дан се промъкнаха в дома й със запасния ключ и Дан отключи папката.

— Къде си се научил на това? — заразпитва го Лора.

— Не ме разпитвай и няма да те лъжа — отвърна й той със смях.

И тя си помисли, че може би от този миг чувствата й към него преминаха от зараждаща се деликатна и крехка любов в нещо по-съществено. За пръв път през живота си се почувства закриляна от някой друг, освен от майка си. Това я изпълни с топлина.

Внимателно и старателно Лора прегледа съдържанието на папката-класьор и сред данъчни разписки и банкови извлечения откри следата, която търсеше. Това бе рисувана миниатюра на Марина, очевидно в юношеските й години. Небрежно импресионистична, но блестяща, тя изпълваше с живот дребничката й фигура, закръглените й гърди и лъскавите черни коси, които падаха по раменете й.

— Ау — каза Дан. — Майка ти е все още зашеметяваща, но… ау.

Лора се усмихна криво. Беше хубава, но цял живот страдаше, защото знаеше, че й липсва поразителната аура на майка й. Гаджетата й често губеха ума и дума, когато се запознаеха с Марина. Досега Дан изглеждаше невъзмутим, но тази рисунка бе уловила толкова съвършено нешлифованата й красота, че дори и той не можа да не изрази възхищение.

Тя стискаше рисунката с разтреперани пръсти, докато разшифроваше подписа, драснат в десния ъгъл.

— Тони Уестън. Мисля, че е Тони Уестън.

Дан го разгледа внимателно и се съгласи.

— Вероятно е доста често срещано име.

— Мислиш ли, че това е баща ми? Трябва да е била нарисувана, точно преди да ме роди. Каза ми, че си е отрязала косата, след като съм се родила, защото все съм я дърпала — Лора чувстваше, че се е разбъбрила. Това беше най-близката следа до разбулването на тайната. — Мислиш ли, че това е той?

— Ами — каза Дан. — Очевидно са били доста близки, съдейки по начина, по който го гледа…

Рисунката беше съкровена, не можеше да се отрече. Лора преглътна. Тони Уестън може би беше неин баща. Не можеше да вземе рисунката със себе си, затова я фотокопира, върна я в папката и отново я заключи. Беше открила единственото нещо, което майка й не желаеше тя да открие. Защо беше цялата тази тайнственост? Защо Марина не искаше Лора да узнае кой е баща й?

На Лора и Дан им отне известно време, докато ограничат по интернет списъка на възможните кандидати. Дан беше прав — Тони Уестън беше често срещано име. Но накрая стесниха кръга чрез елиминиране и сериозни проучвания в местната библиотека, докато накрая откриха основния заподозрян.

Този Тони Уестън някога беше преподавал рисуване в женската гимназия „Сейнт Бенедикт“ в родния град на майка й. Училището, където бе учила Марина. Беше напуснал година, преди да се роди Лора.

Лора откри уебсайта му, рекламиращ курсове по рисуване.

— В автобиографията му не се споменава „Сейнт Бенедикт“ — посочи тя на Дан.

— Това само по себе си намирисва на вина. Сигурно крие нещо. Защо да изпуска подобно нещо, освен ако иска някой да не разбере?

— Или пък иска да забрави…

Разгледаха веществените доказателства. От съдебномедицинска гледна точка рисунките от сайта приличаха по стил на откритата от тях скица — смели, импресионистични, живи.

— Мислиш ли, че е той? — Лора попита Дан.

— Има само един начин да разберем — отвърна й той. — Трябва да се срещнеш с него. Ще отидем там за уикенда. — Той продължи да разглежда сайта на Тони Уестън. — Пенфлийт изглежда доста приятно местенце.

Лора изпрати имейл на Тони Уестън и се записа за частни уроци по рисуване през уикенда под измислено име — Старлинг беше твърде необичайно. Не й се искаше да го изплаши и затова се нарече Ема Стъбс, на името на приятелка от детството й. Плати с чек на Дан, обяснявайки, че уроците са подарък за рождения й ден. Тони Уестън нямаше да заподозре, че го следяха.

И ето ги двамата във влака, който изтрополи покрай Стайнс и Слау, насочвайки се неотклонно на запад. Тя нямаше представа как щеше да си изиграе ролята, ако се наложеше да разкрие самоличността си и как изобщо щеше да разбере дали е открила онзи, когото трябва. Може би нямаше да й достигне смелост.

Когато стигнаха в Рединг, Лора вече се изкушаваше да скочи от влака.

— Не мисля, че ще доведа докрай онова, което планирахме — каза тя на Дан. — Хайде да слезем и да вземем обратния влак за Лондон.

— Не ставай глупава — отвърна й той. — Вече сме платили билетите и хотела. Ще бъде напразно пилеене на пари. Ако зациклиш, най-лошото, което може да се случи, е да прекараме уикенда в Пенфлийт.

Лора трябваше да признае, че нямаше как да оспори логиката му. И така влакът продължи равномерно да потраква покрай Нюбъри, Хънгърфорд, Пюзи. Когато стигнаха в Касъл Кери, топлината на вагона и предишната безсънна нощ я бяха приспали. Нямаше връщане назад.