Вероника Хенри
Дългият уикенд (5)

Глава четвърта

Точно преди единайсет Клеър чу как входната врата се отвори и си пожела да не е някой гост. Мразеше, когато гостите пристигаха по-рано. Из коридорите все още бръмчаха прахосмукачки и край стените бяха наредени брезентови чували с мръсно бельо, а нямаше нищо по-отблъскващо от гледката на хотелска стая със зейнала врата и легло без чаршафи. Процедурата не можеше да се избегне — стаите трябваше да се почистват — но й се щеше хората да бяха почакали до обяд, преди да пристигнат.

Въпреки това вдигна очи с най-любезното си изражение. Ако стаята още не беше готова, едно безплатно кафе с маслен сладкиш на терасата обикновено смекчаваха нещата.

— Знам, че е твърде рано за настаняване, но се чудех не бих ли могъл да си оставя…

Човекът не довърши изречението си и изпусна шумно протрития си кожен сак.

— Клеър?

Тя също тъй шумно изпусна химикалката си.

Беше мечтала за този миг с години. Повече години, отколкото й се искаше да си спомни. Години, които й се струваха безкрайни, докато се бореше да го изхвърли от съзнанието си. С течение на времето, разбира се, мечтата поизбледня, като само от време на време я спохождаше неочаквано в съня й, когато беше най-уязвима.

— Ник? — Тя се изправи и двамата се втренчиха един в друг през плота. — Ти какво…? Ти ли се…?

Не намираше подходящи думи. Посочи безпомощно компютъра.

— Настаняваш? — довърши въпроса й той. — Да… М-м-м… Тук ли работиш?

— Всъщност, е мой — тя се усмихна несигурно. — Хотелът е мой — помълча малко. — Мой и на моя… партньор.

Не каза гадже.

— Ау — Ник я зяпна.

Клеър поклати недоверчиво глава.

— Какъв шок.

— Разкажи ми за хотела — усмихна се той криво. — Гюс ще е покрусен, когато разбере.

— Гюс ли? — името й напомни за нещо.

Последва пауза.

— Гюс Андрюс. Моят кум. — Той отметна назад косата си. Косата, която тя самата бе отмятала по същия начин толкова пъти. — Това е… ергенският ми уикенд.

Разбира се. Шестимата мъже на третия етаж.

— Ще се жениш.

Беше твърдение, което увисна тежко помежду им, точно когато влезе Анжелика, скрита зад огромен наръч гладиоли, току-що доставени от цветарския магазин. Тя го тръсна на плота на рецепцията и премести поглед от Клеър към новопристигналия мъж.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — Изглеждаш, като че ли си видяла призрак.

По лицето на мъжа премина странно изражение. Клеър се завъртя бързо зад плота и грабна един ключ от кукичката.

— Мистър Барне малко е подранил, но за щастие стаята му е готова… не е била използвана снощи. Би ли го завела…

Анжелика взе ключа и понечи да вдигне сака му, но Ник се възпротиви.

— Не, няма нужда. Тежък е. Аз…

— Ще се оправя.

Анжелика решително грабна сака. Имаха строга политика да носят багажа на гостите. И да не се навъртат за бакшиш.

Двамата все така продължаваха да се гледат втренчено.

— Бихте ли ме последвали? — попита Анжелика в опит да наруши прехласването им.

— М-м-м, разбира се — каза Ник и отново погледна Клеър. — Може би по-късно? На кафе?

Клеър успя да кимне. Анжелика тръгна към стълбите.

— Барът е вдясно от вас, ако искате питие — започна тя обясненията си. — На обяд сервираме нещо леко за хапване на терасата. А ако искате да резервирате маса за вечеря…

— Мисля, че всичко това вече е организирано. — Ник тръгна подире й, като си позволи да хвърли последен поглед назад, но Клеър се бе вторачила в компютърния екран.

След миг фоайето бе празно. Клеър чуваше бъбренето на Анжелика нагоре по стълбите, като гласът й постепенно заглъхна.

Женен. Разбира се, че ще се ожени. На колко беше… на трийсет и три? Две години по-голям от нея. Тя погледна лявата си ръка, гола, без пръстен и си представи тънко пръстче с бляскав диамант, което принадлежеше на блондинка с лъскава коса. Остана учудена колко силно я заболя от това.

Защо от всички хотели по света Ник Барне трябваше да пристигне точно в нейния!

 

 

Анжелика отключи вратата на стая №7 и се отдръпна, за да влезе новия гост. Огледа го с одобрение — типичен летен персонаж за място като Пенфлийт, в джинси и сако от рипсено кадифе в пастелно зелено, всичко скъпо, но деликатно поизтъркано и избеляло, тъмнорусата му коса бе вдигната назад с чифт черни очила Рейбан с кокалени рамки. Беше шик, но не от онези, които гледат през теб, като някои от посетителите. Беше разсеян, но не беше груб.

Тя бързо му показа банята, минибара, термостата за отоплението и дистанционното за телевизора. Той като че ли не я слушаше. Очевидно нямаше търпение Анжелика да си тръгне. Тя му подаде ключа с любезна усмивка.

— Обадете се на рецепцията, ако имате нужда от нещо.

Той й благодари и Анжелика се измъкна от стаята. Изтича възможно най-бързо обратно по стълбите, разяждана от любопитство. Никога не беше виждала Клеър толкова разтърсена, очевидно двамата имаха някаква история.

На рецепцията Клеър се опитваше да подреди гладиолите в една ваза. Очевидно все още беше смутена, с порозовели страни. Анжелика никога не я беше виждала объркана, дори и от най-трудния клиент, дори не и от Лука, когато беше в най-опако настроение. Винаги беше спокойна, ведра, изпълнена с достойнство.

— Добре ли си? — попита я Анжелика.

— Да — гласът й беше твърде премерен, за да звучи убедително.

Анжелика я погледна внимателно. Клеър си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Добре съм. Честно — хвърли поглед към часовника. — Всъщност, не. Не съм. Да пийнем нещо.

— Още няма обяд.

— На кого му пука? Това е празничен уикенд. Няма правила.

Клеър намести предизвикателно последното цвете и я поведе към бара.

Смаяна. Анжелика тръгна подире й. Това никак не приличаше на Клеър. Тя можеше от време на време да пийне чаша вино в края на някой дълъг ден, но за разлика от Лука не смяташе, че алкохолът ще реши автоматично проблемите й. Ала ето че сега вадеше решително бутилка хотелско вино от хладилника в единайсет и половина сутринта. — Кой беше този тип? — зачуди се Анжелика.

Барът не беше голям — имаше достатъчно място най-много за десетина души, които да пийнат нещо преди или след вечеря. Не искаха да прахосват ценните ресторантски места — и беше елегантно семпъл в сравнение с по-пищната рецепция. Стените бяха бели, украсени с бронзови и сребърни отливки на рибешки скелети от Абигейл Фолис^[1], а столовете бяха тапицирани с груб лен в тюркоазено.

— Ако седнем тук, ще можем да виждаме дали идва някой. — Клеър посочи двата стола, най-близко до рецепцията.

Анжелика пое от нея чашата и седна, несигурна как да се държи при такъв необичаен обрат на събитията. Пийна внимателно, глътка вино — не беше голям пияч, а когато пиеше, предпочиташе сладникавите смеси от слаб алкохол и газирано питие. Потръпна леко, когато устата й се изпълни с вкуса на цариградско грозде.

— Е — осмели се най-сетне. — Кой беше това?

Знаеше, че любопитства. Не мислеше, че има шанс Клеър да й сподели. Не беше от хората, които споделяха неща за личния си живот.

— Едно старо гадже — Клеър благодарно глътна от своя Совиньон блан. — Първото ми гадже. Не съм го виждала кажи-речи… дванайсет години?

Не знаеше защо поставя продължителността на срока под съмнение. Знаеше съвсем точно колко време не го беше виждала.

Единайсет години и пет месеца.

Телефонът иззвъня, разваляйки момента. Клеър очевидно се подразни.

— Пет минути спокойствие. Толкова много ли искам?

Анжелика се изправи.

— Аз ще вдигна.

Клеър я изпрати с поглед. Знаеше, че не трябва да постъпва така. Имаше толкова много работа. Да се нафирка още от сутринта наистина нямаше да й помогне да издържи деня. Обикновено беше толкова съвестна — подобно поведение беше в разрез с разбиранията й. Но докато вдигаше чашата до устните си, предположи, че шокът причинява именно това.

Единайсет години, пет месеца и двайсет и седем дни.

 

 

Ник Барне стоеше в средата на стаята на третия етаж, където го настаниха. Почти не я забелязваше, макар че при нормални обстоятелства би оценил докрай сдържания й лукс — дебелата завивка с гъши пух, огромния елегантен килим от сизал, зарядното за айпода. Той пусна сака в краката си и отиде в банята, без да забележи перлените мозаечни плочки и аксесоарите за баня от „Молтън Браун“.

Колко ужасно подбран момент. Това беше възможно най-лошото нещо, което можеше да му се случи, а толкова пъти беше мечтал да срещне отново Клеър. И каква ирония — да се случи точно на ергенския му купон. Някой там, горе, се забавляваше. Не че Ник вярваше, че горе има някой. Беше спрял да вярва в това преди много-много време.

Погледна часовника си. Другите момчета щяха да пристигнат до няколко часа. Той искаше да пътува сам. Да използва времето, за да си събере мислите. Откъде да предположи, че и малкото постигнат личен покой щеше да бъде разбит на пух и прах? Ник изрита обувките си и се пльосна на едното легло. Дори не си даде труд да хвърли поглед към невероятната гледка на пристанището. Потръпна, въпреки че в стаята не беше студено.

Сети се за Софи. Тя вече пътуваше към Брайтън. Беше запазила стаи за пет приятелки в някакъв хотел, за уикенд по женски.

— Знам, че всъщност е проява на лош вкус — каза му тя. — Но магазините са страхотни и открих фантастичен хотел. Няма да прекаляваме! Само коктейли и танци, пазар и спа процедури.

Софи. Момичето, което другата събота щеше да мине по пътеката, за да застане до него пред олтара в църквата „Сейнт Мери“ в Мимсбъри. После щеше да има прием в къщата на баща му, защото, въпреки че това нарушаваше обичайната практика, и двамата бяха съгласни, че един сенник на моравата до реката в Мил Хаус бе идеалното място за церемонията. Защо да плащат за претенциозен хотел, когато съвършенството беше на прага им? Сто и четирийсет души, сандвичи, струнен квартет и изискан бюфет, а после танци до полунощ на брега на реката. Планираха го от месеци. Този уикенд беше една необходима почивка и за двама им. Ник наистина очакваше с нетърпение да разпусне с приятелите си, да поплават с яхта, да пийнат няколко бири, да си почешат езиците…

Ако имаше капка мозък, помисли си той, сплитайки пръсти на тила си, докато главата му потъваше във възглавницата, щеше незабавно да си тръгне. Ще се обади на другите, ще се оплаче от стомашен вирус. Ще се прибере при баща си, ще потъне в работа или пък ще коси моравата и ще се опита да забрави, че тя се бе върнала в живота му във възможно най-неподходящия момент.

Той скочи от леглото и отиде до прозореца. В пристанището лодките подскачаха по вълничките, опъвайки въжета като необяздени коне. Миниатюрен ферибот прекосяваше с пухтене залива, отвеждайки пътниците до далечния бряг, където друго селище — огледален образ на Пенфлийт — се гушеше сред дърветата. Слънчевите лъчи играеха по водата, хвърляйки тънък златен воал върху синевата й. Би трябвало да се чувства изпълнен с вълнение и оживление, да копнее да тръгнат да плават, да вдишва свежия морски въздух и да се наслаждава на слънцето. Вместо това бе изпълнен със страх.

Тръгвай си, каза си той. Нищо няма да спечелиш, ако останеш. Само ще разчовъркаш болката, мъката и съжалението. И призраците. Опипа джоба си за ключовете от колата, извади телефона от вътрешния джоб на сакото си и потърси номера на Гюс. Гюс щеше да разбере, че нещо не е наред. Нямаше да го притиска. А другите щяха да продължат, както обикновено. Това че младоженецът го нямаше, не означаваше, че приятелите му нямаше да си прекарат добре уикенда.

Пръстът му се поколеба над бутона, натисна го. Телефонът зазвъня. Гюс сигурно шофираше. Ще трябва да му остави съобщение. Може би така ще е по-лесно.

— Хей, Ник — чу гласа на приятеля си. — Как върви?

Ник не му отговори веднага. Вдигна очи към тавана, като че ли отговорът можеше да е написан там.

— Приятелю? — гласът на Гюс прозвуча разтревожено.

— Хей — отговори Ник. — Просто се чудех кога ще пристигнеш с момчетата. Мястото е невероятно. Идвайте възможно най-бързо.

 

 

Анжелика остави слушалката и се върна в бара.

— Резервация за ресторанта тази вечер — каза тя. Изненада се да види, че Клеър почти беше изпразнила чашата си с вино. И още повече се изненада, когато посегна да си долее.

— Не се тревожи — каза й Клеър, забелязала свъсените вежди на Анжелика. — Не се опитвам да се отрежа. Просто притъпявам шока.

Наля си по-сдържано около два пръста и наклони бутилката към Анжелика, но тя отказа.

— По-добре е едната от нас да остане трезва — ухили се тя, докато сядаше. Чудеше се как да подхване отново разговора, ако Клеър все още желаеше да говори.

— И какво — направи опит тя. — Той те заряза, нали, този тип?

— Би могло да се каже.

— Копеле.

Анжелика познаваше типичната мъжка способност да нараняват от гаджетата на майка си. Егоистичните им, предателски номера.

— Не — възрази й Клеър. — Имаше причини. Сериозни причини.

— Какви? Като например че си е намерил някоя друга ли? Не си виновна ти, а аз — от този тип ли? — Анжелика завъртя очи. — Изглеждаше много приятен, но знаеш ли, те всичките си приличат.

Клеър потисна усмивката си при тази мъдрост, прилягаща на уморен от живота човек. Колко жалко, че това толкова младо момиче вече беше толкова цинично. Предполагаше, че това е защитният й механизъм, защитната броня на момиче, което няма стабилно семейство. Беше чула за върволицата от мъже на майка й. Погледна часовника си. Беше дванайсет без двайсет. Хората скоро щяха да започнат да пристигат за обяд. На обяд през седмицата в ресторанта сервираха само ордьоври към питиетата — Фред и Лоз, двете местни момчета, които Лука беше обучил, подготвяха нещата в кухнята — но беше петък на дългия празничен уикенд и слънцето грееше. Всеки миг щеше да нахлуе тълпа от спонтанни мераклии да хапнат.

Обядът обаче не беше проблем, който да изисква особено внимание за момента.

— Направих нещо ужасно — каза тя на Анжелика.

— Не мога да си представя да направиш нещо ужасно.

Клеър се наведе напред.

— Мислех си, че постъпвам правилно — каза тя разпалено. — Тогава си мислех, че постъпвам правилно.

— Разбира се, че си постъпила така! — Анжелика се пресегна и я погали по ръката, за да я успокои.

Беше странно да утешава Клеър. Никога не й се беше случвало да трябва да я утешава дори и за миг.

— Мамка му! — Клеър се облегна назад и скри лице в ръцете си. — О, божичко, съжалявам. Сигурно мислиш, че съм луда.

— Не. Разбира се, че не мисля.

— Толкова пъти съм си представяла тази среща, но човек не си и помисля, че наистина ще…

— Стори ми се, че се радваше да те види.

— Точно там е проблемът — тя се огледа нервно. — Лука още не е станал, нали?

— Още не. Опитах се да го събудя, но той спи дълбоко.

— Хубаво.

Поседяха мълчаливо — Клеър отнесена в мислите си, Анжелика изгаряща от любопитство. Най-сетне Клеър проговори:

— Не съм сигурна, че ще мога да се справя с това. Но трябва.

— Искаш ли да поговорим?

— Не знам. Никога не съм говорила. Дори с Лука — тя помълча. — Особено с Лука. Срам ме е от онова, което направих. Живяла съм с този срам през цялото време. Но бях едва на деветнайсет години — погледна Анжелика с изражение на болка. — Бях натоварена с възможно най-голямата тайна и не можех да я споделя с никого. — Клеър се свлече на стола си, изтощена от спомена. — Накрая я споделих, разбира се. Но вече беше късно.

— Може би онова, което си направила, не е било чак толкова лошо, колкото си мислиш. Нещата често са съвсем различни. Мислите за тях просто изпълват главата ти и започваш да се чувстваш виновен.

В краткия й живот Анжелика я бяха карали да се чувства виновна достатъчно често, за да знае, че това е истина. Беше стигнала до заключението, че вината е безполезно чувство, че срещу всяка лошотия, която извършваш, хората около теб правят нещо още по-лошо. Животът й се облекчи извънредно много след като най-сетне проумя това.

Клеър я погледна замислено.

— Опитвам се да не мисля за това. Повдига ми се, дори и сега.

Анжелика се наведе напред.

— Разкажи ми — настоя тя. — Аз няма да те съдя. Честно казано, мога да ти споделя неща от моя живот, от които ще ти се накъдри косата.

Клеър взе бутилката и си наля още два пръста.

— О, господи. Както я карам, ще трябва да посрещам хората пияна на рецепцията.

— Няма нищо. Всичко е наред. Аз съм тук. Ще се оправя с тях.

В надвисналата тишина се чуваше само тиктакането на часовника на стената и крясъците на чайките.

— Не очаквах да се влюбя — подхвана Клеър. — И то не само в Ник. В цялото му семейство, в начина му на живот. В къщата му. Във всичко. Влюбих се в цялото семейство Барне…