Вероника Хенри
Дългият уикенд (8)

Глава седма

— Този не прилича на обичайния ни апартамент в „Палас“. Няма хол.

Карън стоеше нацупена в средата на стаята. Колин потисна раздразнението си. Това беше една от най-хубавите хотелски стаи, които бе виждал от доста време, защото след години петзвезден разкош вече предпочиташе индивидуалността и подценявания добър вкус пред показната натруфеност. Не и Карън обаче. Тя искаше декора да й се набива в очи. Това беше твърде изтънчено за нея.

— Нямаха свободен апартамент с хол — каза й той. — Но погледни само гледката. Не е ли фантастична? — Той отиде до прозореца и го отвори широко, вдишвайки чудесния свеж въздух.

Карън не му обърна внимание, докато вдигаше с мъка куфара си „Луи Вюитон“ на леглото.

— Челси? — повика Колин дъщеря си. — Ела да погледнеш. Все едно сме над морето.

Челси дойде при него и двамата се надвесиха навън. Отдясно реката се вливаше в океанския простор, който не можеше да се обхване с поглед от нивото на брега — миля подир миля тюркоазена: безкрайност, набраздена от леки вълни.

Карън отвори куфара с щракане и започна да рови из дрехите си. Беше донесла достатъчно за цяла седмица. Според Колин жените винаги се престараваха с багажа, но как ли чорапогащите й с пайети и роклята с щампа на леопардова кожа щяха да паснат на обстановката наоколо? И както успя да забележи, не си беше взела никакви ниски обувки, така че идеята му да се разходят покрай брега вероятно нямаше да има шанс.

— Мамка му — каза тя. — Забравила съм си машата за коса. Оставих я вкъщи на шкафчето.

— Няма значение. Нали сме на почивка. На морския бряг — изрече Колин бодро и напевно, съзнавайки, че това няма да предотврати кризата.

Карън му хвърли унищожителен поглед и затръшна капака на куфара си.

— Обзалагам се, че в това забравено от бога място няма да има свестен фризьор.

Челси се измъкна тихичко и седна на края на леглото с нещастно изражение. Колин се извърна от прозореца. Не успя да сдържи повече раздразнението си.

— Искаш да развалиш целия уикенд ли? — попита той. — Аз се надявах…

Карън пристъпи напред, вдигайки ръце в отбранителен жест.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че се държа като истерична крава. Стресирана съм от работата си, това е. Наистина не ми беше лесно. — Опита се да се усмихне и Колин осъзна, че наистина беше под стрес, че наистина съжаляваше.

— Защо не поръчаме чай? — предложи той. Но Карън нямаше намерение да изостави темата.

— Уволняват непрекъснато хора. Останалите работят за двама. И не можеш да се обадиш, за да не си ти следващият. Клиентите се оплакват, тъй като салонът не се стопанисва както трябва. Всички напускат и отиват в един салон в другия край на града, защото търсят лесното. И не можеш да ги виниш.

Избиваше я на сълзи. Колин й съчувстваше. Случваше се из цялата страна. Той се гордееше, че управлява здрав кораб и все още не беше съкратил никого. Имаше неколцина бракувани по природа и разчиташе да махне тях, когато му се наложи да съкращава персонал. Дотук нещата вървяха добре и той полагаше всички усилия да увери работниците си, че ще се постарае да ги остави на работните им места, колкото се може по-дълго. Не беше човек, който ще жертва хората заради печалбата, това беше и една от причините за успеха му. За него работеха най-добрите, защото знаеха, че е добър шеф. Някога биха го нарекли филантроп.

Но не можеше да увери Карън, че мястото й е сигурно, защото подозираше, че има голяма вероятност да не е така.

— Виж какво — каза той благо, — да обсъдим това по време на вечеря, след като пийнем по чаша хубаво вино и оправим кривините на света.

Той се обърна към Челси, която все още седеше на края на леглото и гледаше нещастно в скута си.

— Хайде да се разходим до пристанището, докато майка ти се освежи и разопакова багажа.

Челси с облекчение скочи нетърпеливо на крака. На Колин изведнъж му се дощя да се спаси по-бързо от задушаващия парфюм на Карън и от още по-задушаващото й настроение. Може би наистина трябваше да резервира места в „Палас“? Но не, той беше избрал Пенфлийт заради Челси. Този уикенд беше посветен на нея, а не на майка й.

 

 

Точно след четири часа Тревър и Моник Парфит влязоха в „Крайморската къща“ с излъчването на новобогаташи, които не си знаят парите.

Всъщност от тях се носеше силен аромат на „Гучи“ — „Енви“ за нея, „Гилти“ за него, купени при последното им посещение в „Хародс“. Но фактът, че бяха въшливи с пари, се набиваше убедително на очи. Както и също толкова очевидния факт, че не биха желали това да остане незабелязано от околните.

И двамата бяха със силен тен. Тревър беше висок, с бръсната глава и пословично телосложение. Беше облечен в черен костюм и бяла копринена тениска, прилепнала към мускулестите му гърди. Носеше велурени мокасини на босо, дебела златна верижка около врата и естествено „Ролекс“ на китката. Съпругата му Моник, с почти детските си размери изглеждаше миниатюрна до него, облечена с бял панталон и сако на голо и парадирайки с внушително деколте. Дванайсетсантиметровите й токчета и бухнала руса грива докарваха ръста й до сто шейсет и един сантиметра. Щеше да бъде безупречна, ако цялостното впечатление не се разваляше малко от факта, че дъвчеше дъвка.

И двамата носеха слънчевите си очила, вдигнати на главата; „Прада“ за него, огромни „Шанел“ за нея.

— Мистър и мисис Парфит — изчурулика Анжелика като излезе с усмивка иззад бюрото на рецепцията да им стисне ръцете.

— Анжелика, бебчо — засия Тревър. — Изглеждаш разкошна, както винаги.

— Благодаря ви. А вие и двамата изглеждате много добре.

— Ще сме още по-добре след уикенда си тук. Кажи ми сега, Лука уредил ли е вече някой да паркира колите в този хотел? Защото съм оставил мерцедеса отвън върху двойната жълта линия.

— Ах, боя се, че не — каза Анжелика. — Но ако почакате за миг, ще накарам Бен да ви внесе куфарите…

Тя махна с ръка на Бен, който забърза към нея.

— … и после ще видя ще мога ли да намеря някого да го паркира.

— Няма нищо — каза мисис Парфит. — Тревър ще паркира. Казах му, че това е различен тип хотел. Вече би трябвало да го знае.

Тревър сви рамене.

— Знаеш ме какъв съм перфекционист. И както вече казах на Лука, ако искаме пет звезди, трябва да има човек, който да паркира колите. Хората очакват перфектна услуга.

Анжелика кимна в знак на съгласие.

— Ако почакате две секунди, ще кажа на Клеър, че сте тук. Излезте навън, докато разтоварите.

Анжелика влезе в офиса отзад, където Клеър изчисляваше надниците на персонала за уикенда.

— Пристигнаха Тревър и Моник — прошепна тя. — Само да я видиш как лъщи от диаманти.

Тя завъртя разперените си палец и показалец край ухото си.

— Не може да са истински, но се обзалагам, че са.

Клеър се изправи. Изглеждаше изморена, помисли си Анжелика. Очевидно бе напрегната заради неочаквания си гост.

— Благодаря — каза тя и се отправи към рецепцията. — Тревър. Моник — поздрави ги с приветлива усмивка и протегна ръка.

Но Тревър не признаваше никакъв протокол. Той я сграбчи в меча прегръдка.

— Клеър. Бебчо. Не мога да ти опиша колко сме развълнувани. А ти си ни организирала и хубаво време.

— Е, опитваме се да доставим удоволствие на клиентите си — задъха се Клеър, докато се измъкна от хватката му и отиде да даде въздушна целувка на Моник. — Анжелика уреди ли да ви донесат багажа?

— Бен го носи в момента — каза Анжелика.

Клеър се обърна и видя как Бен се бореше с два огромни куфара от един комплект.

Тревър му протегна ключовете от колата и банкнота от двайсет лири.

— Ето, приятел. Можеш да я паркираш вместо мен. Застрахована е за всичко. И не забравяй да вдигнеш покрива.

Бен погледна ключовете с ужас.

— М-м-м… всъщност не мога да шофирам. Аз съм само на шестнайсет години.

— Аз ще я паркирам — Анжелика излезе напред и протегна ръка.

— Да доверя ли колата си на една жена? Та тя е от най-висока класа. — В очите на Тревър светнаха весели пламъчета и той вдигна ключовете така, че Анжелика да не може да ги стигне.

Очите на Анжелика леко се разшириха.

Моник се усмихна с любов.

— Той не говори сериозно, миличка. Такъв му е маниерът.

— Разбира се, че не говоря сериозно. Моята Моник е по-добър шофьор от мен. Има търпение.

Тревър пусна ключовете в разтворената длан на Анжелика, точно когато Лука прекоси бара с широка усмивка.

— Тревър! Моник!

Анжелика се измъкна незабелязано в последвалата суматоха от възбудени поздрави, ръкостискания и целувки.

Колата беше паркирана на улицата — мерцедес SL със сгъваем покрив, лъскав наситеночервен на цвят — и видът му накара устата й да се напълни със слюнка. Тя отвори вратата на шофьора и се плъзна на седалката. Миришеше възхитително — на кожа и на ново, въпреки че предпазния колан вонеше на афтършейва на Тревър. Тя се сгуши в кожената мекота на седалката, която обгърна дупето й, после прокара пръсти по лъскавото командно табло, последна дума на техниката.

Пъхна контактния ключ и се огледа за миг, опитвайки се да си припомни инструкциите на Джеф.

Онова, което не беше споделила с Тревър Парфит, бе, че не беше изкарала шофьорския си изпит. Беше взела няколко урока с вана на Джеф. Джеф проявяваше невероятно търпение, бог да го поживи. Не трепкаше нервно и не изпадаше в истерия, беше само премерено спокоен и съчетаваше това с добросъвестни инструкции. Беше работил преди като инструктор в шофьорски курс и й беше казал, че има усет и е родена за шофьор, така че Анжелика се чувстваше съвсем сигурна, че ще се справи с мерцедеса.

След миг двигателят замърка. Тя даде мигач, после на първа и подкара колата внимателно по стръмната улица към паркинга за коли, наслаждавайки се на завистливите и възхитени погледи на минувачите. Излъчваше възбуда от тръпката, че го прави. Блясъкът, мощта, непослушанието. Натисна бутона за включване на уредбата и изригна Елтън Джон — е това не беше нейният избор.

Но нямаше значение. Музиката се завихри около нея, басите отекнаха през тялото й.

Потисна порива си да изпищи от възбуда. Отдясно се появи входа на паркинга. Тя забави, разочарована, че приключението й щеше толкова бързо да свърши, после срещна погледа на един мъж — поглед на чиста завист.

По дяволите! — помисли си тя. Кога ще й се отдаде отново да седне зад волана на такава кола? Ще направи едно кръгче. Ще каже, че е трябвало да чака дълго за свободно място. Продължи гладко нататък и се изкачи по хълма извън града.

Можеше да шофира така завинаги. Да остави Пенфлийт зад гърба си. След колко време щяха да я настигнат? Пътят се простираше примамливо пред нея, следвайки крайбрежната линия. Анжелика натисна педала на газта и усети мощта на колата.

Това беше животът, за който копнееше. Свобода. Лукс. Бързи коли.

Вятърът развяваше косата й, тя не се сдържа и извика от радост. Знаеше, че постъпва неразумно, но не я беше грижа. Нали през всички останали дни от живота си беше разумна и отговорна?

Спря на един хълм, откъдето се откриваше страхотна гледка към морето. В далечината бяла моторница цепеше вълните. Анжелика си представяше вълнението, което изпитваха пътниците й, също като нейното собствено вълнение в този миг. После сърцето й се сви. Кого се опитваше да излъже? Животът на баровците беше абсолютно недостъпен за нея. Трябваше да го приеме. Погали жълто-кафявата кожа на волана и се замисли за семейство Парфит — откъде имаха парите си, дали Моник се беше омъжила за Тревър по тази причина. За една привлекателна жена това беше очевидният път към богатството и лукса, помисли си тя.

Свали надолу огледалото на шофьора. Разполагаше с необходимото да привлече мъж като Тревър, знаеше това. Беше забелязала гладните погледи на мъжете. Вдигна високо косите си, присви очи, нацупи устни и кокетно се огледа. Толкова ли е трудно?

Дълбоко в сърцето си обаче знаеше, че не иска да поеме по такъв път. Като му дойдеше времето, щеше да се омъжи по любов, помисли си тя, и сякаш зърна сянката на Лука. Тя я пропъди, напомняйки си, че има късмет; живееше в град, в който мнозина биха дали мило и драго да живеят; имаше работа, която обичаше, работеше с хора, на които се възхищаваше…

Самотно облаче закри слънцето и тя потръпна. Трябваше да се върне, преди някой да се почуди къде е. Постепенно адреналинът се изпари и тя се почувства смутена и объркана. Обратно в реалността, помисли си тя, и за миг й се дощя да не беше флиртувала с нещо, което никога не можеше да има. Спря музиката и подкара колата надолу по хълма, внезапно уплашена, че ще я блъсне или ще оплеска паркирането. Пулсът й се уталожи, докато шофираше през познатите покрайнини на града и все се надяваше майка й да я зърне отнякъде.

Може би някой ден, помисли си тя. Може би някой ден.

 

 

Лора беше включила алармата на телефона си, опасявайки се, че и двамата ще заспят и ще пропуснат гарата. Алармата забръмча пет минути преди Пенфлийт. Тя отвори очи с глава върху рамото на Дан. Той й се усмихна и тя се изправи объркана, чудейки се отначало къде са. После скочи и започна да смъква багажа.

— Хей — каза Дан. — Успокой се. Дори не сме пристигнали на гарата.

— Знам — отвърна Лора, като вече се насочваше към изхода на купето. — Знам, че съм невротичка, но съм такава.

Дан смъкна раницата си и я последва. Докато стояха пред вратата в очакване влакът да спре, той я обви с ръце. Лора се облегна върху него, благодарна, че е дошъл с нея. Щеше да й е много неприятно да пристигне на непознато място съвсем сама.

Влакът най-сетне спря и Дан отвори вратата към перона. Гарата на Пенфлийт не беше особено привлекателна. Сива, занемарена, с железни парапети и трева, която избиваше в пукнатините на асфалта, беше на милиони мили от веселата морска сцена, която очакваха.

Тръгнаха да търсят такси. Имаше две на пиацата, шофьорите си бъбреха лениво под следобедното слънце. Те постояха за малко в очакване шофьорите да приключат разговора си, докато на Дан не му се изчерпа търпението и не изсвири с уста.

— В „Крайморската къща“, моля — каза Лора на шофьора.

— У-у, шик — отбеляза той и тя се почуди дали нямаше скришом да подправи показанията на брояча, считайки, че те могат да са позволят да платят повече.

Обикновено Лора не си позволяваше да използва скъпи бутикови хотели, но перспективата за целия уикенд беше толкова плашеща, толкова стряскаща, че й се дощя да бъде в комфортна среда и „Крайморската къща“ й се стори направо идеална. Не й се искаше да отиде в някое ужасно хотелче, предлагащо нощувка и закуска, с оранжево-кафяви килими и легло, в което не ти се ще да легнеш, защото не си сигурен дали са сменили чаршафите.

Таксито излезе от пиацата. Докато се облягаше на седалката, Лора си помисли, че тази вечер биха могли да пътуват с приятелите си за Камдън, да пийнат по някой коктейл и да попият последните слънчеви лъчи, а после да обикалят нощните клубове — обичайният им ритуал в петък вечер, завършвайки вечерта с възхитителен кебап и огнена хариса^[1] на път за вкъщи. Идването им тук май ще е само прахосване на време и пари.

— Готови ли сте? — попита ги шофьорът, когато наближиха един завой. — Такава гледка човек вижда веднъж в живота си. Почакайте само.

Дан и Лора се надигнаха на седалките в очакване, докато таксито вземаше завоя. Тя ахна от удоволствие, защото пред очите им се разкри широката панорама на блесналото море и градчето Пенфлийт, кацнало над пристанището, безгрижно и съвършено.

— Ау-у — каза Дан.

Шофьорът се ухили.

— Всички реагират като вас — каза той. — Трябва да си мъртъв, за да не разбереш колко е специално.

 

 

— Не си ли го гледала вече?

— Стотици пъти. Но ми е любим.

Колин погледна дивидито, което му подаваше Челси. „Оплетени“.^[2] Сърцето му прескочи леко.

Малко преди това се бяха разправяли с Карън дали Челси да дойде с тях на вечеря. Колин много искаше да вечеря с дъщеря си. Винаги му беше приятно да сяда с децата на масата и с Алисън, често ги водеха по ресторанти. Той смяташе, че така се учат да се държат както трябва, а и какъв беше смисълът да имаш деца, ако не се наслаждаваш пълноценно на компанията им? Карън обаче имаше други идеи.

— Нали не искаш да вечеряш с досадните възрастни, Челс?

Колин разбираше, че Челси беше свикнала да й подават подобни реплики и беше програмирана как да отговаря.

— Не… тук си ми е добре.

— Ще си поръча вечеря в стаята. Има и телевизор.

Колин подозираше, че е по-добре да не клати лодката. И в известен смисъл Карън беше права. Те определено трябваше да поговорят без Челси да е наблизо. Като начало, той имаше да й каже едно-две неща. Но за да успокои съвестта си, заведе Челси в магазина за вестници и списания да си избере някое дивиди, което да гледа.

— Защо не си вземеш две? — попита я той.

Тя се поколеба.

— Наистина ли?

Тя отново огледа рафтовете с дивидитата. Колин си помисли, че ако беше Мишел, щеше да добави и пликче бонбони, но последното нещо, от което Челси имаше нужда, беше да погълне още калории. Какво да направи? В стаята на хотела имаше фруктиера с пресни плодове, но щеше да изглежда като скръндза, ако й ги предложеше. Искаше му се да я поглези през този уикенд. Той вярваше с цялото си сърце в глезенето на децата.

Въздъхна и взе пакетче глазирани шоколадови бонбони. Едно пакетче в повече нямаше значение. По време на вечерята щеше да поговори с Карън за хранителните навици на Челси. Макар че подозираше, че тя нямаше да го чуе.

Челси си избра още едно дивиди и тромаво му го подаде. Той се сети за стаята за игра на децата у дома, за огромния телевизионен екран и безбройните редици дивидита, почти колкото бяха изложени в магазина. Сега стаята беше празна през по-голямата част от годината и призрачно тиха. Толкова много му липсваха и двамата. Знаеше, че и на Алисън й липсват.

Той вдигна пликчето с бонбони.

— Тези обичаш ли ги? На мен са ми любимите.

Челси кимна и той тръгна към касата. Погледна към цигарите зад тезгяха и му се допуши. Беше ги отказал преди петнайсет години. Постоянното пушене на Карън обаче го подтикваше да запали отново. Нямаше да се поддаде. Вместо това си взе пакетче дъвки „Орбит“.

— Искаш ли нещо друго? — попита Челси и тя само поклати глава.

Той усети как сърцето му се стопява. Нима не разбираше, че той щеше да й даде всичко, което поискаше? Всичко.

* * *

Анжелика се върна от шофьорското си приключение, ни лук яла, ни лук мирисала. Остави ключовете от мерцедеса в едно чекмедже на рецепцията и се усмихна на младата двойка.

Усети как сърцето й се сви. Момичето беше малко по-голямо от нея и двамата изглеждаха толкова симпатични. Без намек за неудобство момчето държеше сак на цветя, както и собствената си раница и беше прегърнал с другата ръка момичето през рамото.

— Имаме резервация за уикенда — каза й момичето. — На името на Старлинг? Само за две нощувки.

— Човек не би могъл да предположи, че ще са само две нощувки — ухили се момчето. — Като се има предвид колко багаж си взела.

Тя го сръга в ребрата за дързостта му.

— Човек трябва да е готов за всичко — каза момичето. — Нали? — и се обърна към Анжелика за подкрепа.

— О, да — съгласи се Анжелика. — Знае ли се как ще се извърти времето? Или какво може да се случи?

Намери имената им на компютъра и видя, че са регистрирани в най-малката стаичка в хотела, която служителите шеговито наричаха „килера за метли“. Беше сладка, но ставаше само за един човек, въпреки двойното легло.

Анжелика погледна импулсивно часовника си. Беше късен следобед и вероятността още някой да потърси стая за уикенда на този етап беше малка.

Тя се наведе напред с весели пламъчета в очите.

— Знаете ли какво? Все още една от по-големите ни стаи е на разположение — каза им тя поверително. — Ще ви преместя в нея без допълнително заплащане — усмихна им се. — Не казвайте на никого.

— Ау — зарадва се момичето. — Благодаря ви.

Момчето кимна в знак на признателност.

— Яко — каза, а и самият той изглеждаше така.

Много яко наистина, помисли си Анжелика, омаяна от дълбоките му сиви очи и с надежда момичето да съзнава късмета си.

След като им връчи ключа, Анжелика ги изпрати с поглед, докато вървяха подир Бен нагоре по стълбите. Сърцето й се стопли от пламъчето на удоволствието, че бе успяла да направи нещо хубаво за тях. После се почуди дали някога щеше да влезе в хотел като „Крайморската къща“ с мъжа, когото обича, и да получи по-добра стая. Не можеше да си представи какво ли щеше да изпита тогава. Поправи резервацията в компютъра, като пламъка на щедростта й малко поугасна. Остана надеждата, че жестът й е добра карма и че някой ден, някъде, същото можеше да се случи и на нея.

 

 

Минути по-късно Лора подскачаше в средата на огромното легло с табла, накамарено с възглавници.

— Не мога да повярвам. Дадоха ни тази стая! — Прегърна една възглавница и се огледа наоколо с широко отворени от радост очи. — О, всичко е толкова разкошно!

Стаята беше боядисана в бледокоралово и кремаво. Завесите с морски десен се спускаха до пода. До прозореца имаше огромно сребристо надуваемо кресло. Увеличена снимка на илюстрацията на корицата на „Петимата отиват на море“ от Инид Блайтън^[3] висеше в рамка над леглото, а на стената срещу прозореца три картини от Пандора Монд лъщяха с калаено-оловните си и сини цветове. Дан включи айпода си в гнездото за зареждане. Минути по-късно звуците на любимия му нов състав изпълниха стаята.

Лора излезе от банята, размахвайки в ръка шишенце с олио за вана.

— Виж! „Молтън Браун“^[4]. Ще си взема най-страхотната вана в живота. — Тя разви капачката и го помириса одобрително.

Дан откри сребриста кутия за бисквити. Беше пълна с домашни маслени сладки.

— Уикендът ще е хубав — предположи той на глас, като извади една сладка и я захапа.

Протегна друга на Лора, но тя поклати глава и отиде до прозореца. Стаята беше разположена отстрани на хотела, но ако човек извиеше врат, можеше да види морето. Отдясно се разгъваше градчето Пенфлийт с приканващ лабиринт от тесни улички. Докато ги гледаше, тя се сети за какво бяха дошли тук. Не за романтичен уикенд, уви, не. Лора хвърли поглед на къщите, залепени отстрани на хълма, чудейки се коя ли от тях принадлежеше на мъжа, който може би беше — а може би не — неин баща.

Дан се приближи отзад и я прегърна. Тя се разтопи в обятията му. Беше благодарна на бога за Дан. Знаеше, че никога нямаше да успее да стигне толкова далеч без него. Каквото и да станеше, в края на уикенда той все още щеше да бъде неин.

 

 

Моник прекоси хола на апартамента и отвори вратата към малкия балкон, който гледаше към пристанището. Солен повей влезе в стаята и тя вдиша дълбоко, затваряйки очи под топлото слънце.

— Магия — каза Тревър.

Моник се усмихна и огледа лодките, тласкани от бриза.

— Ето я — тя посочи голямата бяла моторница.

Тревър застана зад нея с горда усмивка на уста. „Русата бомба“. Подаръкът за четирийсетия рожден ден на Моник, който й беше направил преди повече от десет години. Накара да му я построят по строго зададени спецификации, като всяка седмица ходеше в корабостроителницата, за да се увери, че всичко е така, както го искаше, до последната бяла кожена възглавница. Знаеше, че подлудява корабостроителите, но не го беше грижа. Парите бяха негови, подаръкът беше за жена му и той искаше да е съвършен.

Спомни си изражението на лицето й, когато й я подари. Очите й светнаха от изненада и радост, когато пуснаха моторницата на вода в пристанището на Лимингтън. Тя разби ликуващо бутилка шампанско в борда й. И моторницата донесе на двама им повече удоволствие, отколкото можеха да си представят.

Но там, където някога цареше смях, сега цареше мрак. Очите на Моник продължаваха да търсят следа от онази сянка, която никога нямаше да се върне. И Тревър не можеше да направи нищо за любимата си жена. Разкъсваше се от мъка, че е безсилен да сложи край на агонията й. И я отрупваше с какво ли не, за да я разсее, с напразната надежда, че някой ден тя ще спре да се надява.

Самият Тревър бе спрял да се надява много отдавна.

Беше сигурен обаче, че този уикенд някак си ще отбележи поврат. Да отворят картел в Лондон бе щастливото му хрумване и той се радваше, че Моник прие идеята с ентусиазъм. Това със сигурност щеше да занимава мислите й, да сложи край на мрачните й настроения, да прекрати неспокойното й търсене? Оставаше само да се моли Клеър и Лука да се съгласят да участват в проекта. Той им имаше доверие, вярваше им и не искаше да му се налага да търси някой друг, който да ръководи проекта. Въпреки престорената си общителност, Тревър не се доверяваше на мнозина. Напоследък семейство Парфит не допускаха никого близо до себе си.

Бяха се усъвършенствали в преструвките. Който и да се запознаеше с тях, щеше да си помисли, че нямат никаква грижа на този свят, че живеят живота си пълноценно. Да, погледнато отстрани, животът им беше мечта. Независимо от всичко, финансовите успехи на Тревър се множаха и двамата не се ограничаваха в нищо.

Той обаче се измъчваше като разпнат, че не можеше да купи на Моник единственото нещо, което тя желаеше. Би направил всичко, за да й върне някогашната усмивка. Усмивката, от която очите й светваха. Не можеше повече да гледа леко празния й поглед, който не се оживяваше от антидепресантите, макар че Тревър знаеше, че те й помагаха да преживее поредния ден. А ги предписваха за далеч по-незначителни неща.

Наблюдаваше я в мълчаливо отчаяние как отива до ръчната си чанта. За милионен път извади телефона, провери за съобщения, вдигна го, за да се увери, че има сигнал. В Пенфлийт сателитното покритие беше неравномерно, но днес явно имаше, защото тя кимна със задоволство и пусна телефона отново в чантата си.

Съобщение нямаше. И никога нямаше да има. Тревър го знаеше, но Моник не преставаше да се надява.

Тя се върна до прозореца и надникна отново. Морският бриз разроши косите й. Изглеждаше толкова млада, толкова уязвима и той усети онази ужасна буца в гърдите си, която му напомняше колко безпомощен е всъщност. Преглътна с мъка.

— Ще се разходим ли малко преди вечеря?

Тя се усмихна и кимна с глава.

— Да, да идем до пристанището. Да глътнем малко морски въздух. Да поогладнеем.

Понякога Тревър си мислеше, че сигурно щеше да му е по-лесно, ако Моник не беше толкова храбра.