Вероника Хенри
Дългият уикенд (12)

Глава единайсета

На другата сутрин Клеър се събуди малко преди зазоряване. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи отново, затова навлече най-размъкнатите си дрехи и слезе в кухнята, за да си направи кафе с мляко и двойно еспресо. Чувстваше главата си изпразнена от безсънната нощ. И преди на Лука да му хрумне да прави сънен секс рано сутринта…

Стоеше на терасата с кафето си и потръпваше във влажния сутрешен въздух. Над пристанището се стелеше призрачна мъгла, но високо над нея слънцето си пробиваше път. След половин час щеше да е спечелило битката и мъглата щеше неохотно да се изпари, като разкрие лодките и селото на далечния бряг. Денят щеше да е великолепен.

Тя издърпа един стол и седна, вдигайки босите си крака върху дървения парапет, обвила чашата с пръсти. Единственият признак за живот до момента бяха чайките, макар че не след дълго първите рибари също щяха да вдигнат платна. Тя огледа терасата, мястото с най-идеалното положение в Пенфлийт, с поглед към морето и надолу към реката, като тучните дървета на отсрещния бряг смекчаваха гледката и я правеха още по-вълшебна.

Нямаше съмнение по въпроса. Мястото беше идеално за сватбен прием — вече няколко такива церемонии се бяха провели тук. Щяха да разпънат голяма тента-платно над терасата. Щяха да увият парапетите в зеленина, кремави цветя и ивици воал. Джазтрио щеше да изпълнява мелодии на Били Холидей; дългата маса щеше да се огъва от plateau de fruits de mer^[1], а вместо обикновената сватбена торта щеше да има огромна целувчена торта с едри ягоди, полята с бял шоколад. Нямаше защо да се преструва, че не си го беше представяла никога — всички момичета си представяха идеалната си сватба, нали, дори и да не си признаваха? Тя изобщо не вярваше, че нейната някога щеше да се сбъдне.

Или че когато настъпи този ден, това щеше да е последното нещо, което би си пожелала…

Клеър завъртя пръстена върху пръста си. Какво да измисли, за да не го носи? Не можеше да каже, че не й е по мярка и се страхува да не го изгуби, защото й лепваше точно на пръста. Тя го свали и го завъртя в длан. Можеше да го изпусне върху дървеното дюшеме на терасата и той щеше да се изтърколи в някоя пукнатина и да падне долу във водата. Тя щеше да се престори на отчаяна. Нямаше да е трудно.

Утринното слънце най-сетне си проби път и заблестя в розово-кафеникавите диаманти. Никога не би предположила, че Лука ще прояви такъв идеален вкус за годежен пръстен. Кога го е купил? — почуди се тя. Кога е успял да отиде при бижутер, да разгледа предлаганата колекция и да избере този пръстен? Откога бе планирал това предложение? Тя не бе забелязала никакъв знак. Дори не й беше намекнал.

Лука, който винаги я държеше на нокти. Лука, комуто никога не вярваше докрай, защото очевидно беше негодник, макар че именно това я привличаше.

Всички я предупреждаваха за него. И мъжете, и жените. Всички го обожаваха, защото беше страхотен в компания, купонджия до мозъка на костите, но всички бяха наясно за недостатъците му. Описваха го като играч, като вълк в овча кожа, като човек, който се интересуваше само от себе си. Пияница и женкар. Халосен патрон. Направо невъзможен. Кошмар.

Ще те сдъвче и ще те изплюе, а ти няма да го преживееш — предупреди я едно момиче, което го познаваше от доста време. Клеър само се усмихна. Беше преживяла много повече от егоцентризма на някакъв фукльо, който се мислеше за Божи дар. Ако не друго, това поне правеше предизвикателството по-примамливо. Беше постъпила като класическо добро момиче — смятайки, че ще опитоми лошото момче.

Божичко, изведнъж осъзна тя със свиване в стомаха, докато нахлузваше пръстена обратно, май че го беше опитомила.

 

 

Звукът на телефона предупреди Ник, че има съобщение.

Той полежа още миг. Знаеше от кого е и нямаше желание да го прочете.

После обаче протегна ръка и взе телефона.

„Хей! Как ти е главата? Тук не сме много зле. Ще закусим и ще хукнем по магазините. Пожелавам ти прекрасен ден, хххх“

Не знаеше какво да отговори. Можеше да не отговаря и да се оправдае с лош сигнал. Но това му изглеждаше някак си подло. Пръстите му захвърчаха по клавиатурата.

„И тук не сме направили главите. Очаквам да прекарам деня в морето. Поздрави момичетата и се забавлявайте, х“

Представи си ги шестте, седнали около масата в хотела, как се наслаждават на декадентски греховната солидна английска закуска, въпреки че знаеха, че ще трябва да влязат в роклите си другата събота. Софи щеше да е безупречна, с току-що изкъпани руси коси, които падат по раменете й. Щеше да е облечена с джинси и комплект блуза с жилетка, с блестящи очи, готова за настъпващия ден, организиран до последното капучино. Софи никога не оставяше нищо на случайността. Не че беше досадна, но обичаше да има план. Смяташе, че по този начин човек получава максимума от живота. Сигурно беше изпратила по електронната поща на всички момичета подробен маршрут за уикенда. Те бяха свикнали с нейната взискателност и като че ли я обичаха още повече заради това. И Ник знаеше, че всички щяха да се забавляват до дупка. Софи щеше да е проучила всичко подробно — хотела, ресторантите, спапроцедурите, баровете — щеше да е запазила най-хубавите маси, както и всичко възможно, за да задоволи всичките им изисквания. В крайна сметка, това беше просто продължение на задълженията й като организатор на събития — бяха се запознали, когато Ник достави вината и шампанското за отбелязване на Златната купа, което тя бе организирала в градината на богат клиент. Ник си спомняше всичко пределно ясно, видя я да обвива подпорите на беседката с жълт воал, а тениската й се вдигна, разкривайки талията й, когато протегна нагоре ръце.

Сега не можеше да мисли за нея. Зави главата си с възглавницата в опит да потисне спомена. Но ето че тя се обърна към него, очарователна и непринудена, като го насочи към мястото, където искаше да остави виното… а после се разсмя притеснено и му се извини, след като разбра, че той е директор по продажбите, а не момчето за доставка. Тогава на „Мелкиор Барне“ не им достигаше персонал. Тя настоя да го заведе в кръчмата от другата страна на улицата за по едно питие и да му се извини.

След осем месеца бяха сгодени.

Обичаше ли я? Да, абсолютно, обичаше я. Обичаше неустрашимия й ентусиазъм, невъзмутимото й спокойствие, увереността й. Начинът, по който винаги изглеждаше перфектна. Начинът, по който получаваше онова, което искаше, без да се прави на принцеса. Знаеше, че животът му с нея щеше да е организиран — в никой случай нямаше да е натъпкан в тесни рамки, а приятно спокоен, без неочаквани катаклизми или драми. Той очакваше с нетърпение да се ожени за нея, да свие гнездо и да създадат семейство.

Нещо обаче липсваше. Никога не му се приискваше да зарови лице във врата на Софи и да се изгуби в тялото й. Устните му не потръпваха като от електрически ток, когато ги прокарваше по кожата й. Не я сънуваше като далечна сянка, която не може да достигне.

Не искаше да умре в ръцете й.

Всеки път, когато се сетеше за Софи, Клеър я засенчваше. Всеки път, когато си помислеше за предстоящата сватба и момента, когато се обръща към булката при олтара си представяше лицето на Клеър. Клеър изпълваше главата, сърцето и душата му.

Беше се примирил подсъзнателно, че вероятно човек изпитва подобно нещо към някой друг един-единствен път в живота си. Също така беше приел, че вероятно животът би бил по-лесен с човек, който не те кара да се чувстваш по такъв начин. С положителност щеше да има по-малко страст, но много по-лесно щеше да живее, да прави кариера и да има семейство с човек, когото обича и уважава, но който не витае в мислите му всеки час, когато е буден.

Като Клеър. През годините се чудеше дали пък не я беше превърнал в творение на въображението си, защото не можеше да я има? Но сега, след като я беше видял, след като я беше докоснал отново, знаеше, че това не е така. Магията, привличането, копнежът, чувството, че Клеър е човекът, не изчезваха. Софи никога не би могла да събуди у него подобни чувства.

И ако Клеър решеше, че не е правилно да останат заедно, можеше ли той да се ожени за друга жена, след като знаеше, че сърцето му принадлежеше на нея?

Междувременно трябваше да изтърпи докрай ергенския си уикенд. Шестимата щяха да си наемат яхта за деня. Вдигаха котва в десет часа — до това време трябваше да са станали, облечени и закусили. Той погледна часовника си. Седем часът. Салонът за хранене отваряше всеки момент. Но ако я видеше, той нямаше да може да закуси. Реши да поръча закуска в стаята.

Според собствения му опит, светът винаги изглеждаше по-приветлив след голям сандвич с тлъст резен бекон.

 

 

Дан и Лора слязоха първи на закуска в събота сутринта. Седнаха до прозореца, за да се наслаждават на гледката.

Дан беше на седмото небе. Поръча си класическа английска закуска, протегна удобно крака и с въздишка на задоволство отвори съботния „Индипендънт“.

— Господи, страхотно е да не трябва да препускаш към някоя църква в проклетия Котсуолдс — подхвърли той, отпивайки глътка от великолепното кафе.

В съботите той често снимаше сватби — повече на приятели или приятели на приятелите, отколкото официално, но понеже искаше приемлива цена и не се мотаеше наоколо с безкрайни размествания на роднините и приятелите на булката, беше станал доста популярен.

Лора отпи от прясно изстискания сок от розов грейпфрут, с чайник с „Ърл Грей“ пред себе си. Поръча си гъби на препечена филийка пълнозърнест хляб, въпреки че не беше гладна. Щеше й се да не е толкова нервна и стомахът й да не се преобръща. Двамата с Дан за пръв път бяха за по-дълго време някъде сами. За пръв път беше в такъв хотел с някого.

Ваканциите с Марина винаги бяха хаотични пътувания по разни къмпинги с други самотни майки и орди дечица или пък виличка под наем; никога не стигаха пари за хотел. Когато ходеше на конференции по работа, отсядаше в безлични невзрачни вериги хотели. Но никога не бе отсядала в толкова изискан хотел.

Изведнъж й се дощя да се откаже от целия лудешки план. Стресът разваляше онова, което би трябвало да бъде прекрасен романтичен уикенд. Тя беше будна от зазоряване, не спираше да премисля доколко е разумно онова, което се канеше да направи. Продължаваше да се съмнява във вероятността за щастлив край. Опитваше се да не товари Дан твърде много със съмненията си. Не й се искаше да му писне от прекалената й емоционалност. Боеше се да не се превърне в досадница.

От друга страна, не можеше да престане да мисли за Тони Уестън. Какво прави той в момента — дали обича да се излежава или пък става рано да си купува вестник. Чудеше се кой ли вестник чете. „Индипендънт“ или „Таймс“, или може би „Гардиън“? Дали сега го прелистваше? Или пък се подготвяше за идването й, като подреждаше хартията, моливите, четките и тубите с боя? Дали се чудеше каква ли ще е ученичката му през този уикенд? Как ли си я представяше? Жена на средна възраст, която се опитва да се почувства по-млада? Изтощена майка, която се е поглезила с един уикенд само за себе си?

Едва ли обаче, размишляваше тя, докато сервитьорката й поднесе закуската, си представяше отдавна изгубена дъщеря, която не е подозирал, че има.

Тя взе вилицата си и бодна една гъбка, сочна от разтопеното масло.

— Какво ще правиш днес? — попита тя Дан.

Той я погледна над вестника.

— Не се тревожи за мен. Чувствам се прекрасно. — Кимна към гледката навън. — Честно казано, мога да остана тук цял ден и да гледам пристанището.

Лора проследи погледа му. Можеше лесно да изпрати на Тони Уестън имейл за отказ от уроците му. Можеше да прекара целия дене Дан.

Но тогава никога нямаше да разбере.

 

 

Когато Челси се събуди в осем сутринта, Колин вече беше станал и се беше промъкнал в стаята си да вземе душ и да се облече. Завари я застанала до прозореца с дръпнати пердета, загледана в морето.

— Хей. Добро утро. Добре поспа.

Дъщеря му се обърна към него с усмивка. Изглеждаше толкова по-малка от единайсетте си години в пижамата си на щампи „Здравей, Кити“ и с разбърканата си от съня светлокестенява коса.

— Къде е мама? — попита тя. — Станала ли е вече? Тя никога не става в събота преди обяд.

Въпросителният й поглед се премести към свързващата врата. Мамка му, помисли си Колин. Тя си мисли, че Карън е прекарала нощта в леглото ми. Трябва да бъде много внимателен.

— Наложи се майка ти да си тръгне — каза й той. — Има някакъв проблем в гимнастическия салон, обадиха й се и тя се върна у дома.

Челси смръщи вежди.

— Това ли ти каза? — попита.

— Да — излъга Колин, защото не можа да измисли по-добра причина.

Челси го погледна разтревожено.

— Какво има?

— Не може да е отишла в салона.

— Защо?

— Ще ме убие, ако ти кажа.

Колин се измъчваше, като виждаше притеснението й, но трябваше да разбере причината.

— Не, няма да те убие. — Той я прегърна. — Няма да го направи, защото аз няма да й кажа, че си ми казала. Какво има, Челси?

След кратко колебание, тя неохотно му разказа.

— Съкратиха я от салона преди няколко месеца. Не е ходила там от векове. Аз не трябваше да ти казвам нищо.

— Разбирам.

Едва сега Колин си обясни поведението на Карън. Нищо чудно, че беше толкова изнервена. Той седна на крайчеца на леглото на Челси.

— Добре — продължи внимателно. — Може би й е нужно да остане известно време сама, да помисли какво ще прави.

Челси нервно започна да навива кичур коса на пръста си.

— Има ли още нещо? — попита той. — Можеш да ми се довериш. Челси. Честна дума. Разбирам, че майка ти се кара, и няма да позволя да загазиш.

Изведнъж осъзна, че това е началото на истинските им отношения. От сега нататък той трябваше да спечели доверието й, ако се налагаше да преминат заедно през това.

— Предполагам, че е отишла в „Хот легс“ — каза тя накрая. — Понякога работи там.

Колин усети студена тръпка. „Хот легс“.

Разбира се, че знаеше заведението. Кой не го знаеше? Прословутият „клуб за джентълмени“ в края на Китайския квартал в града — макар че по негово мнение в този клуб нямаше нищо джентълменско. Никога не беше влизал там, но беше чувал разни истории за оскъдно облечените нощни красавици, които танцуваха пред теб за двайсет лири. От тази мисъл му призля. Колин не принадлежеше към онези мъже, които се възбуждаха от подобни неща, но имаше мнозина други, които го правеха. Верни съпрузи, семейни мъже, за които едно голо момиче, което се върти между краката им, бе твърде голямо изкушение.

Глупаци, помисли си Колин, които се поддават на подобна игричка и се подмокрят от нацупени устни и подканващи очи. За него това беше гадна сделка. Защо му трябваше на човек да си купува обещание за секс?

Много по-лоша обаче беше мисълта, че Карън бе паднала дотам, ако онова, което казваше Челси, беше вярно. А най-ужасното бе, че Карън смяташе за нормално дъщеря й да знае това.

— От колко време работи там? — попита той Челси непринудено.

Беше важно да не се издаде, че е шокиран. Искаше да получи възможно повече информация.

— От векове — каза Челси. — Приятелката й Шарейн е мениджър там. Обажда й се, когато не им достигат хора. Парите са добри — увери го тя. — Може да спечели двеста лири за една нощ и то в брой.

Челси беше на единайсет години. Не трябваше да знае подобни неща. С болка в сърцето Колин я сравни с Мишел. На същата възраст главата на Мишел беше пълна с понита, кученца и тарталетки, нищо по-застрашително от това. Е, после неминуемо дойде ред на поп музиката, гримовете и момчетата, но по един нормален и здрав начин.

И въпреки че в известен смисъл Челси изглеждаше много по-малка от Мишел на тази възраст, ето че обясняваше как майка й ефективно продава тялото си срещу пари в брой с толкова прозаичен тон, че сърцето на Колин направо изстина.

— Ти била ли си там? — попита я той.

— Няколко пъти — отвърна му тя. — Ако ходи през деня, аз вися в съблекалнята, докато й свърши смяната.

— И какво правиш?

Челси сви рамене.

— Играя на електронни игри. Гледам телевизия.

Колин усети как свива юмруци. Дъщеря му, неговата плът и кръв, да бъде подложена на такава морална деградация. Не искаше да пита нищо повече. Не искаше да знае, не и сега. Избърса челото си, покрито с капчици пот, капчици шок, страх и отвращение.

Най-силно беше изненадан от това, че Карън изобщо бе успяла да се уреди там. Според него тя беше твърде стара за тази работа. Предположи обаче, че със съответния грим, костюм и приглушени светлини можеше да мине. Знаеше как да се движи, как да погледне, за да привлече един мъж. Той самият беше доказателство за това.

Колин нямаше представи какво да направи. Едно нещо бе Карън да избяга, но последното откровение вдигаше залога още повече. Трябваше да запази спокойствие. Да се обади тук-там.

Алисън. Сега точно не можеше да мисли за Алисън.

В момента Челси беше най-важната. Той винаги планираше този уикенд заради нея и щеше да продължи да го прави, дори това да го убиеше. Тя не беше виновна за нищо. Той погледна крадешком телефона си, за да разбере дали Карън не беше изпратила някакво съобщение, но съобщение нямаше.

— Хайде облечи се и да слезем на закуска — каза той с жизнерадост, каквато не изпитваше. — Не знам ти как си, но аз умирам от глад.

* * *

Когато Клеър се върна в стаята си, с изненада откри, че Лука вече е станал. Сигурно се бяха разминали. Може би беше в кухнята? Необичайно рано за него, помисли си тя, но всъщност почувства облекчение. Ужасяваше я мисълта, че ще го види, че ще трябва да се преструва на ентусиазирана заради предната вечер. Чувстваше се изцедена, неспособна да изстиска дори и една усмивка.

Присъствието му се усещаше из цялата стая. Парата от душа, мокрите кърпи и дрехите му по пода, смачканото легло. Камериерките всяка сутрин идваха и оправяха, но трябваше ли да оставя подире си такова безредие?

Тя вдигна ризата му, която бе носил вчера и вдъхна аромата й. Неговата миризма все още я вълнуваше — смес от възбуда и несигурност, примесени с желание за секс. Адреналинът, който той събуждаше у нея, като че ли никога не се уталожваше. Именно това я беше привлякло преди всичко — чувството за опасност, което излъчваше той. Неговата непредсказуемост. Той бе пълна противоположност на Ник. Може би точно това я беше привлякло към него. Лука беше толкова завладяващ, че беше изтрил спомените й и й беше предоставил нещо ново.

Само че сега двамата мъже в живота й се бореха за по-изгодна стартова позиция, а тя нямаше представа какво иска. Погледна се в огледалото. Коя беше тя? Коя беше Клеър Марлоу? Смяташе, че е открила себе си и е успяла да изгради една нова личност — силна, независима жена със свой бизнес, половинката от една силна двойка, която възнамеряваше да остави собствена следа в света. Но събитията от последните двайсет и четири часа й бяха показали, че предишната Клеър все още е тук, онова по-меко и по-уязвимо момиче, което някога копнееше да стане част от семейство Барне и смяташе, че е открило любовта и бъдещето си, и смисъла на живота, докато съдбата не реши другояче.

Въпреки всичко, дори и да не беше пристигнал Ник, за да я обърка още повече, нещата се развиваха твърде бързо. След като Тревър и Моник настояха те двамата да се включат в проекта, а Лука прояви изключителен ентусиазъм по въпроса, Клеър имаше чувството, че събитията я помитат. Реално никой не се съобразяваше с мнението й, осъзна тя. Възхваляваха я до небесата, славеха онова, което бе постигнала, твърдяха, че няма да могат да започнат проекта без нея, но никой от тях не поспря дори и за миг да попита какво точно искаше тя. Тя знаеше, че представяха нещата като фасулски прости, но всъщност Клеър имаше достатъчно опасения. Дори и без да включва присъствието на Ник като допълнително усложнение.

Тя въздъхна, докато се преобличаше за работа. Трябваше да избере един от двамата до края на уикенда.

Докато навличаше пуловера си, пръстенът й се закачи за ръкава. Тя го погледна. Все още не можеше да го свали — Лука щеше да бъде сразен. Ще говори с него, ще го попита може ли засега да не разгласяват годежа си. Ще му каже, че ще върне пръстена в кутийката му, докато не обявят годежа официално. Клеър не можеше да вземе решение, ако разгласяха щастливата новина из цял Пенфлийт. Ако годежът им бъде обявен публично, щеше да й е още по-трудно да си отиде. В случай че решеше точно това.

 

 

Когато Челси се появи облечена и готова за закуска, Колин се почувства още по-зле. Дрехите й бяха евтини, твърде тесни и крещящи. Тениската й с надпис „Обичам момчета и да пазарувам“ бе опъната върху по детски дебелото й коремче и не стигаше до клина, обрамчен с остра дантела. Той осъзна, че се чувства неудобно да го виждат с нея, когато е облечена така. Но какво, за бога, можеше да й каже? Не знаеше какво още има в малкото си куфарче, но всичко което бе видял до момента, като че ли идваше от „Праймарк“ и беше с два номера по-малко.

Той, разбира се, не каза нищо и я поведе към салона за хранене. Когато тя се насочи веднага към масата със зърнени закуски, пресни плодове и кошници с прясно приготвени деликатеси, той знаеше предварително, че ще посегне към кутия с „Кокоу Попе“, което тя и направи.

— Знаеш ли какво? — каза й деликатно. — Мисля, че хората тук са се постарали доста да направят прясна плодова салата. Защо не я опитаме? Можеш да си ядеш скучните „Кокоу Попе“ всеки ден от седмицата.

Челси погледна несигурно към купата прясно приготвена салата — ярък меланж от ананас, пъпеш, киви, ягоди и грозде.

— Не съм сигурна за това нещо — каза тя и посочи кивито.

— Е — каза й Колин, — ако ти не го искаш, аз ще взема кивито, защото ми е любимо.

И той сипа две щедри порции за двама им.

Седнаха на маса до прозореца.

— Толкова е хубаво. Обикновено ние не закусваме — каза му Челси. — Мама винаги пие кафе без мляко и пуши цигара.

— Да не би да тръгваш на училище гладна?

— Вземам си бургер с яйце от „Макдоналдс“ по пътя. От гишетата за обслужване на колите.

— Шегуваш ли се? — Колин беше ужасен. — Ами след обяд? Майка ти прави ли ти чай?

— Караме на „дзън“ вечери.

Колин сви вежди.

— Какво е това „дзън“ вечеря?

Челси изимитира как слага нещо в микровълновата печка. „Дзън!“

— Ясно.

Карън имаше късмет, помисли си Колин, че не беше тук. Можеше да си представи извиненията й. Хленченето й — „лесно ти е на теб“.

А може би пък той имаше късмет. Какво знаеше Колин за самотното майчинство? Но пък, напомни си той, повечето самотни майки не разполагаха с над хиляда лири стерлинги месечно, внасяни редовно в сметките им. Често им се налагаше да се борят, за да изтръгнат всяко пени от бащите на децата си. Той никога не пропускаше да плати, никога не шикалкавеше, никога не му се досвидя нито едно пени от тези пари. Но му беше неприятен фактът, че очевидно Карън не харчеше парите за Челси, въпреки че без съмнение щеше да оспорва това. „Имаш ли представа колко струва това?“ Той вече чуваше пискливия й глас, който отекваше пронизително в ушите му. За какво, по дяволите, ги харчеше?

Определено не и за гардероба на Челси.

Време беше, реши той, да направи някои промени.

— Помислих си, че тази сутрин можем да идем на пазар — предложи Колин. — Аз всъщност нямам никакви дрехи за почивка, а знам, че всички момичета се радват на възможността да си купят нещо ново.

Той й се усмихна. Тя обмисли предложението и сви рамене.

— Щом искаш — каза. — Да не забравим да върнем и дивидитата — напомни му тревожно.

— Ще го направим — каза той и я заобича, още повече че се тревожеше за това. — После какво искаш да правим? Можем да се повозим с лодка по реката. Или да идем на плаж. Или пък да посетим „Идън“^[2]?

Челси поръси плодовете си със захар. Колин едва се сдържа да не я спре. А после му се усмихна с най-сладката усмивка на света.

— Няма значение. Всяко едно от тях ще ми е забавно — погледна през прозореца. — Тук много ми харесва.

Колин си взе парче ананас. Щяха да прекарат най-прекрасния ден, той щеше да се постарае за това. Знаеше, че сутрешната идилия няма да продължи вечно, че вечерта ще трябва сериозно да помисли за бъдещето на Челси, но нямаше да остави това да развали деня им. Той беше в преддверието на ада. Нямаше да мисли за Карън. Или за Алисън. Или за Райън и Мишел.

Поне веднъж Челси заслужаваше да бъде центърът на нечий свят.

 

 

Облечена и изпълнена с решимост, Клеър си пое дълбоко дъх и заслиза надолу по стълбите. Когато стигна последната стълбищна площадка, спря като закована при вида на картината, която я посрещна във фоайето.

На масата насред рецепцията имаше огромен букет цветя — артистично подредени кремави рози с бръшлян и ралица. До него се мъдреше пирамида от чаши за шампанско и няколко бутилки отлежал „Дом Периньон“ в кофички с лед под масата. Връзка балони в бледорозов металик се издигаха над всичко това.

Клеър свъси вежди. Дали пък не беше забравила нещо — резервация за сватбено тържество? Нямаше начин да забрави подобно нещо. Очевидно някой беше организирал това зад гърба й, но защо?

Тя бе отсъствала само половин час — трябва да са действали много бързо. Огледа се за нови улики и сърцето й изтръпна, когато осъзна, че единствената причина да организират това тайно бе да изненадат… нея самата.

Слезе по последните няколко стъпала с разтуптяно сърце и най-сериозните й опасения се потвърдиха, когато Тревър и Моник се измъкнаха театрално от салона за хранене, усмихнати до уши. Моник пристъпи към нея с лукаво изражение и широко разтворени обятия.

— Лука ни каза тази сутрин по време на закуска. Поразителни новини. Поздравления. Трябва да си много развълнувана.

— Това е само един дребен жест. — Тревър посочи масата. — Решихме, че гостите ви биха се зарадвали да споделят с вас добрата новина.

Клеър онемя. Това беше кошмар. Сигурно щеше да се събуди след малко и да разбере, че въображението й играеше номера? Но не — Тревър грабна бутилка шампанско и захвана най-церемониално да я отвори, а Моник улови ръката й, за да разгледа пръстена.

— О, Божичко… прекрасен е. Както и ти. Той е такъв умник…

Клеър вдигна поглед и видя Лука, който я гледаше гордо.

Тя скалъпи някаква усмивка. Докато Моник държеше лявата й ръка, а Тревър й подаде чаша с шампанско в дясната, тя подложи буза за целувка. Лука сигурно беше участвал в това. Той не изглеждаше никак изненадан, че бяха окупирали рецепцията му. Каква игричка играеше той? Лука не си падаше по големите жестове.

Тревър вече беше налял четири чаши. И като че ли, за да влошат още повече нещата, ергените слизаха по стълбите, готови да прекарат деня в открито море. И Ник бе с тях. Тревър с претенциозен жест им махна да се приближат.

— Елате всички… има достатъчно. Няма нищо по-хубаво от чаша шампанско, за започване на уикенда…

Той се зае да пълни още чаши и да ги раздава наоколо. Ергените с радост приеха поканата. С изключение на Ник, който изостана с леко слисано изражение. Клеър не искаше да срещне погледа му. Тя се извърна и с благодарност забеляза Анжелика, която влизаше през вратата.

Анжелика се огледа изненадано. Тревър я грабна и я вмъкна в тълпата.

— Идваш точно навреме за една наздравица.

— Наздравица ли? — Анжелика погледна Клеър за пояснение, но преди Клеър да успее да се обади, Моник размаха ликуващо ръката й.

— Виж! Не е ли това най-красивият пръстен, който си виждала някога? — изпадна във възторг тя.

Очите на Анжелика се разшириха.

— Ти си сгодена?

Клеър кимна.

— Мисля, че е малко зашеметена — каза Моник. — Не е казала нито дума.

— За Лука ли? — попита Анжелика.

— За кой друг? — Моник изглеждаше по-развълнувана от Клеър.

Тревър заръкопляска.

— Слушайте всички, искам да вдигнете чаши и да пием за здравето на нашите чудесни домакини, които току-що обявиха, че ще се женят. Чувствам се горд и развълнуван да съм част от този щастлив ден. Та нали животът е за това — за истинската любов. И мисля, че ще се съгласите, че са чудесна двойка.

Той вдигна чаша.

— За Клеър и Лука.

— За Клеър и Лука — отвърна в хор събралата се тълпа.

Когато Клеър поднесе чашата към устните си, Лука я прегърна през рамо. Затърси в тълпата Ник и срещна погледа му в опит да му предаде отчаянието си и да го убеди, че е приклещена в капан. Искаше да му обясни как са я връхлетели събитията, да му каже, че ще намери начин да се измъкне от тази каша, ако може, поне докато не поговорят както трябва двамата, но Лука я държеше здраво, смееше се, целуваше врата й и на нея не й оставаше нищо друго, освен да стои там със замръзнала усмивка, докато Ник се извърна и си тръгна, пресичайки фоайето към входната врата.

— Вземаме си почивен ден — каза Лука. — Тревър ни покани на яхтата си.

— Не можем да си вземем почивен ден! — запротестира тя. — Хотелът е пълен…

— Ще се оправят и без нас. Фред и Лоз държат кухнята под контрол, ние ще се върнем към три, за да мога да започна приготовленията за вечерта, а Анжелика може да следи нещата изцяло… нали, Анжелика?

Той се обърна към Анжелика, която не знаеше какво да каже. Тя виждаше, че Клеър има нужда от помощ, но как можеше да откаже?

— Разбира се — сви тя безпомощно рамене.

— Трябва да говоря с теб — каза Клеър отчаяно на Лука.

— Имаме на разположение цял ден — отвърна й той. — Върви да се преоблечеш. Обадих се в кухнята да ни напълнят една кошница за пикник. Заслужаваме един почивен ден.

— Дори съм ви уредил хубаво време — махна царствено Тревър към разкошното слънце навън.

— Ще направим тен и ще си поговорим за мебели — Моник вече беше тъмношоколадова и въобще нямаше нужда от повече слънчеви лъчи, но въпреки това кипеше от възбуда. — Мъжете на свой ред ще могат да обсъдят разходите.

Тя притисна ръцете си, отрупани с бижута — годежен пръстен, брачна халка, пръстен с обков от скъпоценни камъни, — всичките подбрани старателно да се допълват взаимно и да демонстрират огромното им богатство.

Какво, за бога, й оставаше да каже?

— Идвам след пет минути — каза Клеър, докато се чудеше дали не можеше да се промъкне през таванския прозорец и да избяга по покривите. След колко време щяха да забележат, че я няма.

Докато Клеър вървеше към стълбите, Анжелика я наблюдаваше замислено. Клеър никак не приличаше на момиче, което току-що е сбъднало мечтата си. Помещението пред рецепцията бавно се изпразваше. Приятелите на Ник се изсипаха на улицата в прекрасно настроение. Анжелика се обърна към Лука, който изцеждаше последните капки от бутилката, „Дом Периньон“ в чашата си.

— Поздравления — каза тя. — Клеър е голяма късметлийка.

— О, не — отговори Лука с престорена скромност, която не му подхождаше. — Аз съм късметлията. — Той изпи шампанското на екс. — Ти ще се оправиш тук днес, нали?

— Разбира се — отвърна Анжелика.

— Какво ли щяхме да правим без теб? — Лука я потупа по рамото.

Той очевидно изобщо не си спомняше за вчерашния им разговор, помисли си тя. Не го беше грижа за нея. Уверенията му бяха празни приказки. Мислеше си само как да се ожени за Клеър и да хукне към Лондон да открива лъскав нов хотел. Не му пукаше дали Анжелика е щастлива и има ли някакво бъдеще.

А тя имаше бъдеще и още как, помисли си Анжелика, и то беше доста мрачно. Щеше да остане завинаги в досадния Пенфлийт, без никакъв шанс за измъкване.

— Давай по-бодро — каза й Лука, забелязал мрачната й физиономия. — Може изобщо да не стане.

Анжелика го погледна.

— Може вече да е станало — отвърна му тя, но той се беше отдалечил.

Тя се почуди какво знаеше той за Ник и дали това имаше някаква връзка с неговото импровизирано предложение.

После осъзна, че трябва да е имал пръстена през цялото време и сърцето й отново се сви.

Лука принадлежеше на Клеър. Разбира се, че й принадлежеше.

 

 

Тази сутрин Колин и Челси бяха първите клиенти в „Au bord de la mer“ — бутик за детски дрехи, чиито очарователни витрини измъкваха парите от джобовете дори и на най-стиснатите родители. А какъвто и да беше Колин, той не беше стиснат.

— Искам цялостна подмяна на гардероба — каза той на доволната продавачка. — Омаляло й е всичко, което има. Ще можете ли да се погрижите?

Скоро след това Челси бе настанена в съблекалнята, която бе оформена като морски грот на русалка, докато продавачката й донесе всичко, което предлагаше магазина с нейния номер. Колин седеше в дълбокото кожено кресло, предвидливо сложено за отегчени родители, и четеше вестник. От време на време вдигаше поглед, когато му показваха нов тоалет за одобрение. Купът от дрехи, одобрени за купуване ставаше все по-голям.

Той й купи джинси с обърнати маншети, велурен суичър с качулка, обсипан със звезди, няколко сладки тениски, шлифер на точки, чифт гумени ботуши на цветя и кецове с кадифени връзки. Рокля на червени и бели райета, бански с котва отпред и мекичък пуловер с копчета в бонбонени цветове.

— Искаш ли веднага да облечеш нещо от новите дрехи? — попита я той и когато тя щастливо кимна, продавачката сложи старите й дрехи в една торба. Той едва се удържа да не я помоли да ги хвърли в кофата за боклук.

А после Челси застана пред него с новите си придобивки — джинси и тениска с маймунка отпред и кецове. Изглеждаше красива и не толкова дундеста. Забеляза, че имаше нужда от подстригване, косата и беше дълга и безформена. Но това можеше да почака.

Той плати в брой. По време на уикендите си с Карън и Челси плащаше за всичко в брой. Не искаше да оставя следа.

Е, за това нямаше да му се наложи да се тревожи още дълго.

 

 

Шестимата ергени си проправиха път през центъра на Пенфлийт, изпълнени с joie de vivre^[3] от неочакваното си сутрешно пийване. Спряха край една пекарна за закуски и в магазин за бира, като си подхвърляха шеги и се смееха. Слънцето грееше, обещавайки магия и забавление. Великолепен ден само в мъжка компания в морето — какво още можеше да си пожелае човек? Събираха възхитените погледи на момичетата и жените, с които се разминаваха по улицата — групичка привлекателни мъже на възраст около трийсет години, отиващи на мисия.

Когато свиха към пристанището, Гюс рязко спря.

— Мамка му — каза. — Забравих си мобилния в стаята.

— Не се тревожи. Не ти трябва телефон. Дори няма да има сигнал — каза му Ник.

— Не… чувствам се изгубен без него. Няма да се бавя… ще ви догоня на понтона.

Той се обърна и хукна към хотела. Трябваше да направи нещо. Виждаше, че Ник не влага душа в днешното приключение, умът му беше другаде. Никой от останалите не беше забелязал, защото бяха твърде възбудени, но Гюс усещаше, че Ник е на нокти.

Беше видял лицето му, когато Клеър и Лука обявиха годежа си. Беше забелязал също така как Клеър и Ник се спогледаха. Размяната на погледи трая само миг, но не можеше да им се отрече, че са съучастници. Неизреченото послание на Клеър беше вик за помощ. А после Ник излезе от хотела, защото не беше в състояние да понесе напрежението и Гюс тръгна подире му.

— И какво се очаква да направя сега? — попита Ник, стиснал зъби.

— Забрави я — каза му Гюс и отвращението, с което го изгледа Ник, направо го попари.

— Тя не иска да се омъжва за този чекиджия. Знам, че не иска — каза той.

Наистина беше омагьосан от тази жена, помисли си Гюс. Трябваше да направи нещо, за да развали магията.

И ето сега бързаше към „Крайморската къща“, обладан от лудата идея да поговори с Клеър, макар че не беше сигурен какво ще й каже.

Когато стигна до хотела, обстановката се беше успокоила — нямаше ги чашите, единствено красивите цветя и балоните с хелий все още подсказваха за скорошното празненство.

— Трябва да разговарям с мис Марлоу — каза Гюс на момичето на рецепцията. — Спешно е.

— Тя си взе почивен ден — отвърна Анжелика. — Мога ли аз да ви помогна с нещо?

— Всъщност не. Няма значение. — Мамка му. Беше закъснял. Той заотстъпва заднешком от рецепцията с усмивка на уста. — Въпреки всичко, благодаря ви.

Обърна се и се блъсна в нея. Беше облечена с бели шорти и тениска на сини и бели райета, и със сини еспадрили, на ръката й висеше сламена кошница.

— Зная, че излизате — каза Гюс, — но може ли да ви кажа нещо?

Клеър се поколеба. Лука слизаше по стълбите и всеки миг трябваше да се срещнат с Тревър и Моник.

— Разбира се — каза тя като абсолютна професионалистка. — Да отскочим в офиса ми?

Клеър тръгна напред. Гюс я последва. Обходи с очи малката стаичка с плоския монитор на компютъра, подредените папки и диаграми на стената. Тя наистина беше ужасно красива, помисли си Гюс, с тази буйна коса и тези синьо-зелени очи и вежди като на Елизабет Тейлър. Не беше бонбонено красива като Софи, но завладяващо красива — хубост, която те обсебваше. Определено разбираше силата на привличането й.

Тя го погледна въпросително и той осъзна, че я зяпа.

— Трябва да поговорим.

— Разбира се. — Клеър го озари с най-професионалната си усмивка. — За вечерята тази вечер ли? Лука ви е съставил най-смайващото меню, но очевидно, ако има нещо, което бихте искали да организирате… — Тя се разсмя. — Нямам предвид стриптийзьорска изненада или нещо такова… нямаме такива неща в Пенфлийт.

— Не е за вечерята — Гюс изглеждаше притеснен. — За Ник е.

Клеър застана нащрек.

— Това е много неудобно — Гюс почеса къдриците си с изражение на човек, който би предпочел в момента да е, където и да било другаде. — Той ми каза. За вас двамата.

— Разбирам — Клеър скръсти ръце.

— Знам, че моментът е ужасно неподходящ. Знам, че срещата ви изцяло го е разтърсила. Направо не е на себе си. Никога не съм го виждал такъв. Очевидно е отвратително съвпадението да резервираме точно тук…

— Що се отнася до съвпаденията, е изненада и половина — съгласи се Клеър. — Но вече се случи.

— Знам — каза Гюс. — Но трябва да се престорите, че не се е случвало.

Веждите като на Лиз Тейлър се вдигнаха нагоре.

— Той трябва да се ожени за Софи идния уикенд — продължи той разпалено. — Ако отмени сватбата, ще й разбие сърцето. Те са родени един за друг. Честно казано, ако можехте само да ги видите заедно…

Гюс замлъкна разстроен.

— Сигурна съм — каза Клеър. — Честно казано, цялата работа беше шок и за двама ни. Никой от нас не знае какво да мисли.

— Ник изглежда мисли…

— Какво?

— Че вие сте любовта на живота му. И сега, след като ви е намерил отново, не може да ви пусне. Че не може да продължи със сватбата. Съжалявам, не се опитвам да се намеся.

— Просто си вършите работата — каза Клеър. — Вие сте му кум. Ваше задължение е да се уверите, че ще стигне до църквата.

— Не мислех, че ще бъде толкова сложно.

— Не…

Клеър извърна очи и прехапа устни, като езика на тялото й оставаше все така отбранителен.

— Вижте, не знам какво да мисля. Трябва да поговорим с Ник. Но не знам как можем да осъществим това. Много е трудно. Особено след… — Тя махна безпомощно с ръка.

— Особено след сгодяването ви и така нататък ли? — подсказа й Гюс.

Клеър погледна пръстена си.

— Не може да се поправи, нали?

Настъпи неловко мълчание.

— Очакваме над стотина гости другата събота. И те ще се нанесат в общ апартамент. — Гюс замълча, а после нанесе смъртоносния удар: — Софи напуска работа след медения месец. Иска деца. Ник споменал ли ви е това?

Не беше го споменал. И това разкритие нарани Клеър повече, отколкото можеше да си представи.

— Вижте.

Гюс вдигна айфона си. На дисплея се виждаше Ник и вероятно Софи, прегърнати, засмени към обектива. Бяха на някакъв купон — той беше разрошен, с развързана черна вратовръзка; тя беше пленително съвършена в тюркоазената си рокля. Излъчваха блажено щастие. Принадлежаха си един на друг. Софи беше точно от онези момичета, които се женеха за момчетата Барне. Идеална, с дълги крака, шикозно русокосо момиче, което се появяваше непрекъснато във фотомонтажите на семейство Барне. Момиче, каквото Клеър никога нямаше да бъде.

Обхвана я внезапен пристъп на гняв и тя отблъсна ръката му. Не искаше да ги вижда заедно нито минута повече.

— Вижте, не съм ви карала да нахълтате в хотела ми. Това е пълен кошмар, но не можем да се престорим, че не се е случило. И за двама ни е от голямо значение. Така че хайде да ни оставите на мира да се оправим сами, а?

Божичко, беше разкошна, когато беше сърдита и очите й хвърляха искри. Гюс най-сетне усети нейната страстност. Досега му се струваше доста студенокръвна. Трябваше да я успокои.

— Знам, знам. И много съжалявам. Нямах представа. Чувствам се виновен, че изиграх основна роля в това, и сега се опитвам да оправя нещата — изрече Гюс. — Не можете ли просто… да се радвате за него? И вие самата да сте щастлива? Да оставите нещата такива, както са? Както биха били, ако не бях достатъчно тъп да направя резервация в този хотел?

— Не е толкова просто, разбирате, нали?

— Защо да не е? — Гюс я гледаше с широко отворени очи. — Така никой няма да бъде наранен?

Клеър се извърна към прозореца и погледна навън. Какво знаеше той за нараняването. Тя бе страдала повече, отколкото й се полагаше… повече, отколкото човек заслужаваше да страда през живота си. И точно когато болката бе започнала да утихва, раните се отвориха отново.

— Пуснете го, Клеър — каза Гюс с тих и умоляващ глас. — Престорете се, че никога не е стъпвал тук. Имате свое бъдеще, с Лука. Как ще се почувства той, ако развалите годежа?

— Знам ли… — Клеър осъзна, че всъщност не си беше представяла реакцията на Лука, освен първоначалния му гняв.

Щеше да реагира бурно и да му мине бързо, защото той беше изпълнен с гордост мъжкар. Но тя наистина не знаеше как би се почувствал той. Наистина ли я обичаше истински? С онази истинска, дълбока, благотворна любов, която да издържи на всички изпитания? Имаше толкова много въпроси, за които тя нямаше отговор.

За свой ужас усети, че по бузата й се търкулна сълза.

— О, мамка му — каза Гюс. — Съжалявам…

Той пристъпи напред, несигурен как да постъпи. Дали да я прегърне за утеха? Но нещо му подсказваше, че това не е добра идея.

— Вижте какво, по-добре си гледайте вашата работа. Нашето минало с Ник датира по-отдавна, отколкото с когото и да било от вас… вие, Софи или Лука. Така че ние ще решим. Какво ще кажете?

Тя вирна непокорно брадичка, но гласът й потреперваше и издаваше болка и несигурност.

— Окей — каза Гюс. — Съжалявам. Права сте. Само още повече затруднявам нещата. Но Софи не е тук, за да се защити…

— Не ме е грижа за проклетата Софи! — гласът на Клеър беше рязък. — Знаете ли какво? Животът невинаги е справедлив. И може да й се наложи да научи това по трудния начин.

Гюс изглеждаше ужасен.

— Хубаво — каза той. — Щом така виждате нещата. Забравете, че съм говорил с вас. — Той се извърна, за да напусне офиса й. — Само се надявам да си помислите какво би станало, ако прецакате всичко. Защото не става дума само за вас.

Клеър го погледна безизразно.

— Понякога — каза тя — се налага. Понякога трябва да сме егоисти. Не смятате ли?

Тя пристъпи по-близо и Гюс отново усети силата на страстта й.

— А какво ще стане, ако постъпим „както трябва“? Какво ще стане, ако Ник се ожени за Софи, а аз се омъжа за Лука, а после прекараме остатъка от живота си, влюбени в другиго, съжалявайки, че не сме били достатъчно смели или решителни? Какъв е смисълът? Защо това да е „както трябва“?

На Гюс му се дощя да си беше затварял устата. Не беше свикнал да се справя с толкова силни емоции. Защо не помисли, преди да се втурне да спасява женитбата на приятеля си?

Защото го беше грижа за Софи, ето защо. Защото не можеше да понесе мисълта за разбитото й сърце, ако Ник отменеше сватбата. Защото вярваше, че Ник и Софи са идеалната двойка. Пасваха си. Ник се беше улисал по някаква пубертетска фантазия. Беше си въобразил, че Клеър има по-голямо значение, отколкото имаше всъщност. И докато не спреше да тича след Клер, агонията щеше да продължава.

Може би трябваше да се обади на Софи? Да я накара да дойде и да разубеди Ник? Не, това беше лудост. Това означаваше да я въвлече в тази бъркотия, вместо да се наслаждава на моминския си уикенд. Той трябваше да овладее ситуацията, а не да я усложнява.

Клеър продължаваше да го гледа с буреносен поглед. Какво можеше да й каже?

— Извинявайте — каза той. — Не е моя работа. Освен че са ми приятели и се тревожа за тях. Времето тече, Клеър. Ако Ник ще отменя сватбата си, трябва да го направи възможно по-скоро. За да съобщим на свещеника. За да уведомим гостите да не си правят труда да избират тоалети и подаръци. За да съобщим на кетъринга да отменят блините с пушена сьомга и проклетите мини профитероли…

Клеър не желаеше повече да го слуша.

— Уреждали сме тук достатъчно сватби, за да съм наясно с практическите усложнения, благодаря много — прекъсна го тя. Прозвуча твърдо и делово. Беше се затворила. Усмихна се пресилено на Гюс. — Надявам се да прекарате добре деня и ви очакваме за вечеря.

Пресече стаята и отвори вратата на офиса. Отвън стоеше Лука, строен и загорял, с избелели джинси и морскозелено поло.

Никой не можеше да каже от колко време стоеше там.

— Всичко ли е наред? — попита той с ослепителна усмивка. — Готова ли си, миличка? Семейство Парфит ни очаква. — Той се обърна към Гюс, истинско олицетворение на очарованието. — Ще се видим тази вечер… ще ви сервираме на терасата, ако времето се задържи хубаво.

Гюс успя да се усмихне и да кимне благодарно.

— Пожелавам ви хубав ден — каза той и офейка възможно най-бързо.

Клеър се облегна на стената и вдигна поглед към тавана. Не се справи добре с това. Всъщност се държа като кучка, която държи козовете.

Лука се приближи и я погали по бузата.

— Добре ли си? За какво ти мрънкаше? Тези богаташчета никога не са доволни.

— Не — отвърна Клеър бързо. — Просто искаше да се увери, че ще представим сметката за вечерята на него, а не на Ник.

Лука кимна, оглеждайки внимателно лицето й. Стоеше толкова близо, че тя усещаше миризмата му. Ароматът му винаги я възбуждаше, разпалваше кръвта й. Тя потрепери, когато той протегна ръце, за да прокара пръсти през косата й. Устните му се впиха в нейните, твърди и гладни. Не можеше да му устои. Никога не можеше да му устои. Освен това щеше да изглежда подозрително, ако го отблъснеше.

Лука се откъсна от нея с хитра усмивка.

— Мисис Клеър Белами. Харесва ми.

— Колко си самонадеян — промърмори тя. — Откъде знаеш дали няма да запазя моминското си име?

— Защото ще бъдеш моя съпруга — той зарови нос във врата й и тя усети как коленете й омекват. — Моята съпруга. И ще имаме всичко — прошепна той. — Ти и аз. Целият свят е в краката ни.