Вероника Хенри
Дългият уикенд (13)

Глава дванайсета

Лора поспря за миг на най-долното стъпало пред „Кларънс Хаус“.

Беше целунала Дан за довиждане преди десет минути. Той я прегърна здраво, пожела й късмет и й каза да му се обади по мобилния, ако има нужда от него.

Тя се загледа във входната врата, а после осъзна, че някой й махаше от прозореца на най-долния етаж.

Разбира се, че Тони Уестън я очакваше. Тя вдигна ръка за поздрав и започна да се изкачва по стръмните каменни стъпала. Той отвори вратата, преди тя да стигне догоре, и застана в рамката й, бос, с чаша кафе в едната ръка и приветлива усмивка на лицето. Беше облечен в размъкнати сини ленени шорти и избеляла тениска; плетена кожена гривна красеше едната му ръка и не носеше часовник.

— Хей! Аз съм Тони. Предполагам, че вие сте Ема?

Ема ли? Тя беше на път да го поправи, но после си спомни за своето алтер его за случая. Почуди се какво ли щеше да каже приятелката й Ема, когато й разкажеше.

— Да — потвърди тя и спря в очакване.

В очакване на какво? Не беше сигурна. Някак си да я познае.

Той. Или тя него. Някакво мимолетно чувство на внезапна принадлежност. Вълна от нещо познато. Но не изпита нищо.

Тони я гледаше озадачен. Усмивката му стана още по-широка, като че ли внезапно се разтревожи, да не би да не е достатъчно гостоприемен.

— Е, влизайте — подкани я той, махвайки с чашата навътре. — Уенди прави кафе. Видяхме ви, че идвате. Ще пиете едно кафе, нали? Имаме и чай, разбира се. Около… седемнайсет различни вида, ако предпочитате чай.

— Кафето става — промърмори Лора.

— А как е хотелът ви? Нали сте отседнали в „Крайморската къща“? Отбиваме се понякога там за по чаша вино, но не можем да си позволим ресторанта. Гладни художници, нали разбирате…

— О, глупости, не го слушайте — една жена, очевидно Уенди, излезе да я посрещне. — Вече ходихме поне три пъти тази година.

— Само, когато ни заведат приятели — отбеляза Тони миролюбиво. — Но не ви обвинявам, че сте отседнали там. Всъщност това е единственото читаво място.

— Офертата беше добра — каза Лора, за да не я помислят за човек, който отсяда в такъв вид хотели през цялото време, без да се замисли. — Беше наистина много приемлива. И ни дадоха по-добра стая…

Тя все още не можеше да се нарадва на луксозната стая.

— Човек трябва да се глези от време на време — каза й Уенди, като й връчи голяма чаша кафе. — Сложете си сама мляко и захар.

Стаята беше голяма и светла, с разчупен дизайн и разхвърляна кухня в дъното. Рафтовете бяха натъпкани с подправки, буркани с туршии и бутилки зехтин, наслагани безразборно, без никаква мисъл за логика или ред. Кухня на хора, които обичаха да готвят, но не си падаха по почистването. Дневната беше изпълнена с предмети на изкуството, възглавници в ярки десени и книги, но над всичко доминираше смайващата гледка на пристанището. Липсваха завеси — защо му е на човек да закрива такъв простор, било то през деня или през нощта?

— Ау — промълви Лора. — Няма нужда да питам защо сте купили тази къща.

— Тази гледка не може да ти омръзне — каза й Тони. — И никога не е една и съща. След пет минути изцяло ще се промени.

Лора огледа стените. Имаше няколко картини, като подозираше, че част от тях са нарисувани от Тони, но не видя никакви семейни снимки. Никакви снимки на деца, които да сравни внимателно за евентуална прилика.

Тя отпиваше от кафето си, като не искаше да изглежда твърде любопитна, но и не беше сигурна изобщо какво да каже. По природа си беше свенлива, а сега това се утежняваше още повече от тайната, която носеше, особено след като Уенди беше тук. Лора я огледа възможно най-дискретно. Беше по-стара от Тони, предположи тя, но може и да се дължеше на това, че кожата й беше загрубяла от слънцето и беше придобила цвят на орех. Беше висока и жилава, облечена в дънкова рокля, твърде младежка за нея, но това не й пречеше, защото беше много грациозна. Посивялата й коса с къса подстрижка, която би трябвало да е строга, някак си не изглеждаше такава. Приличаше на жена, която се чувства удобно в кожата си.

Откога ли Тони и Уенди са заедно? — почуди се Лора. Били ли са заедно, когато тя е била зачената? Тя потърси с очи наоколо доказателства за дълъг брак. Но не видя нищо конкретно.

— Отивам до селския пазар, а после да поплувам — каза Уенди. — Ще се върна по-късно. Оставила съм ви супа, хляб и сирене за обяд — усмихна се тя на Лора. — Пожелавам ви хубав ден.

И излезе, оставяйки Лора и Тони сами.

— Е — каза той. — Да започваме. Не сте ми платили толкова пари, за да седите и да пиете кафе.

Тя го последва по стълбите до студиото му — голяма стая на първия етаж със същата гледка като всекидневната. Той беше приготвил два статива, хартия и маса с нахвърляни подострени моливи, блажни бои и четки.

— Реших, че ще е най-добре — каза той — да ви накарам да рисувате гледката. За да добия представа за вашия стил. После ще продължим.

— Не мисля, че имам стил — отвърна Лора, усещайки как се разтреперва от нерви. Не си спомняше кога за последен път беше хващала молив да рисува. — Доста съм безпомощна…

— Всички казват така — непринудено се усмихна Тони. — Нямаше да сте тук, ако се смятахте за гениална, нали? Просто не се смущавайте. Не съм тук, за да ви съдя.

Лора се обърна с лице към статива и насочи поглед към гледката зад него. Устата й беше пресъхнала, ръката й трепереше. Колко ли време трябваше да изчака, за да го попита? Преди всичко трябваше да установи някакви отношения с Тони. Но колкото повече отлагаше, толкова по-трудно щеше да й бъде.

— Не съм сигурна откъде да започна… — каза тя.

 

 

Яхтата на семейство Парфит „Русата бомба“ по й прилягаше да бъде в Сен Тропе или в Сандбанкс^[1]. Беше твърде луксозна за Пенфлийт. Изпъкваше, бяла и лъскава с разкошното си фибростъкло сред мърлявите яхтички, моторници и риболовни лодки. Някой безименен и безличен подчинен на семейство Парфит я беше докарал до малкия пристан пред „Крайморската къща“ по-рано същата сутрин и без съмнение беше заредена с достатъчно гориво и с всичко необходимо. Семейство Парфит бяха от хората, които имаха навсякъде подчинени, готови да свършат работата вместо тях.

Клеър стъпи колебливо на борда. Въпреки че живееше край морето, не си падаше по яхтите. Преди всичко, нямаше много време да прекарва на тях. Лука обаче скочи на яхтата, като че ли беше роден на нея и скоро се разхождаше по палубата с Тревър, който с огромна гордост му показваше всички джаджи и приспособления, които беше инсталирал.

Моник на часа настани Клеър на бяла кожена седалка, докато мъжете се въртяха около руля и Лука издаваше звуци на одобрение.

— Всъщност това е просто една малка яхтичка за ежедневни разходки — каза Моник. — Въпреки че могат да спят четирима души. Обичаме да се шляем с нея по крайбрежието.

Тя се изтегна до Клеър и подложи лице на слънцето с доволна въздишка. Моторът заработи със секси гърлено мъркане. Тревър развърза въжетата и яхтата бавно тръгна напред. Лука управляваше — дори и той беше леко смаян от размерите и мощността на яхтата, докато маневрираше между другите лодки в пристанището.

Клеър се почувства леко смутена. Все едно да шофираш ферари на паркинга на супермаркет. Всички извиваха вратове, за да видят кой е на борда. Надяваше се никой да не я познае. Не обичаше показността.

— Мисля, че е време да пийнем по нещичко — каза Моник. — Джин и тоник, нали?

Клеър кимна с надежда, че Моник ще й приготви силно питие. Каквото и да е, само да успее да притъпи събитията от последните двайсет и четири часа. Беше минал почти ден, откакто Ник отново се върна в живота й, а тя все така не беше взела решение. Повдигаше й се леко и тя се почуди дали е от нерви или от движението на яхтата. Спомни си, че някой й казваше да гледа хоризонта, ако й стане лошо.

Докато зяпаше напред, зърна точно пред тях една стара дървена лодка. Беше на милиони мили от „Русата бомба“, разнебитена и тромава. За свой ужас видя, че в нея пътуваха Ник и Гюс с останалата тайфа. Клеър потъна обратно в стола си, навела глава, молейки се да не я разпознаят. Но не беше взела предвид орловия поглед на Моник.

— О, виж! Там долу. Твоите ергени — тя заръкомаха лудо, а после въздъхна с копнеж. — Ах, да бях само с десет години по-млада.

Може би с двайсет, помисли си Клеър с нехарактерна злоба, а после изпита вина. Видя Ник и Гюс, които гледаха към тях и махаха. Тя наведе глава, ровейки в кошницата за пикник, за да изглежда, че е заета с нещо друго.

„Русата бомба“ премина плавно и Лука вдигна ръка в царствен жест, като с другата ръка държеше руля. Клеър зърна за миг лицето на Ник. Можеше да разчете мислите му съвсем ясно.

„Чекиджия“.

Лука не беше чекиджия. Просто през повечето време той много успешно се представяше за такъв. Имаше си и положителна страна.

Трябваше да вярва в това. В крайна сметка, сега нямаше накъде да мърда. Беше видяла снимката на Ник и Софи. Колко идеални изглеждаха двамата. Гюс беше прав. Тя не можеше да разруши щастието на друга жена с надежда да си върне онова, което някога бе имала с Ник.

Просто трябваше да е благодарна за онова, което имаше сега. Което според всички стандарти никак не беше малко. Изтягаше се в луксозна яхта, чиито собственици даваха мило и драго да получат съгласието й да се включи в проекта за новия хотел. Хотелът на мечтите й. Събуди се, Клеър, каза си тя.

— Ето, сладурче. — Моник се върна с две огромни чаши, в които звънтеше лед. — Това е животът, а? По-добре свиквай.

Клеър нетърпеливо пое своя джин с тоник. Моник вдигна чаша с ослепителна усмивка.

— Наздраве за „Русата бомба“ — каза тя. — И за всички, които плават с нея.

— За „Русата бомба“ — повтори Клеър и гаврътна половината от съдържанието на един дъх.

 

 

Лора бе толкова погълната от рисуването, че почти забрави за целта на посещението си. Чувстваше се изненадващо спокойна. Гласът на Тони беше тих и насърчителен, докато й обясняваше процеса на рисуване. Беше роден за учител — знаеше точно кога да я насочи и кога да я остави да продължи сама. Кога да я похвали и кога да й посочи грешките.

— Не е важно какво ще нарисуваш — каза й той. — Важно е какво ще изпуснеш.

Беше страхотно да седи тук, оплескана с бои, и да прави това, което искаше. Като социален консултант в медиите тя прекарваше цялото си работно време в опит да достави удоволствие на другите и да работи по инструкции, затова отначало й беше трудно да се отпусне. Тони обаче й даде в началото няколко упражнения за отпускане, за да не е толкова напрегната и не след дълго тя нанасяше боите със замах, смесваше цветовете с ножа на палитрата и експериментираше с яркожълто, пурпурно и небесносиньо, като се дивеше как дори и най-малката капка успяваше да промени наситеността и настроението на рисунката.

Постепенно пред нея се оформи картина, която с основание я накара да се почувства горда. Не можеше да получи висока оценка за оригиналност, но беше смела, ярка и приличаше на онова, което бе — весела сцена в пристанището, в тюркоазено, кобалт и смарагдово зелено, тук-там с коралово. Тони се отдръпна и я загледа със скръстени ръце. Тя осъзна, че за нея наистина беше важно неговото мнение.

— Имате талант — каза й той най-сетне. — Дарба. Природна дарба.

Лора нямаше как да му каже, че вероятно рисуването е в гените й. Сигурно наследено и от двете страни.

Тя погледна картината, която се размаза от сълзите й.

„Пенфлийт в дъжда“, помисли си тя и подскочи, когато Тони сложи ръка на рамото й.

— Вече е почти два часът — каза й той. — Работим от четири часа. Да хапнем ли нещо за обяд?

 

 

Тревър закотви „Русата бомба“ до плажа на Комсгейт — миниатюрно заливче, до което се стигаше само по вода. Сложиха кошницата за пикник в гумената лодка и загребаха към брега. Плажът не беше пясъчен, а от миниатюрни бели камъчета. Постлаха отгоре им два ката постелки, за да седнат, а после Лука гордо разопакова храната за пикника. За всеки имаше отделна салата „Нисоаз“ с пъдпъдъчи яйца, дебела тортиля с картофи и лук, шпикована с чоризо, последвани от пухкави като перце мъфини с боровинки, които изядоха с много леко пенливо английско вино от местно лозе, което Лука беше открил и се стремеше да подпомага.

Отдалеч сцената изглеждаше идеална. Четирима приятели, които се наслаждават на идиличен обяд al fresco^[2]. На плаж, който фактически беше частен. Слънцето ги огряваше, лек бриз охлаждаше безмилостните му лъчи. Морето блещукаше пред тях, а на хоризонта се плъзгаха други яхти, но никой не наруши уединението им.

След обяда Лука и Моник тръгнаха да разглеждат пещерите в съседния залив, преди да е започнал прилива. Клеър се съблече по бански и се изтегна върху постелката. Клепачите й натежаваха. Искаше й се само да заспи и да спре въпросите, които се въртяха в главата й. Може би като се събудеше всичко щеше да изглежда по-добре.

Вече се унасяше, наслаждавайки се на слънчевата топлина върху кожата си, когато усети, че Тревър седна до нея.

— Радвам се, че останах насаме с теб, Клеър — каза той. — Искам да поговорим.

Клеър се помъчи да отвори очи. Подразни се. Защо не я оставеше на мира? Не й се слушаха още подробности и цифри за новия хотел. Картинката й беше ясна. Искаше да остане сама. Но Тревър не възнамеряваше да си тръгне.

— Трябва да ти кажа нещо. За Моник и за мен. Мисля, че е важно. Може да промени начина, по който гледаш на предложението ни.

Клеър вътрешно отрони въздишка. Тревър нямаше да я остави на мира. Тя се обърна на една страна, облегнала глава върху ръката си и го погледна с учтива усмивка. Какво ли щеше да й каже? Че са сексуално разкрепостени и се надява да си разменят стаите довечера? Това ли щеше да бъде сделката? Тя потисна кикота си — нямаше да я изненада. Имаха такова излъчване.

Но Тревър нямаше вид на човек, който се кани да й пусне ръка.

— Ние имаме син. Джейми. Става на двайсет и две. През юли.

— О — възкликна изненадано Клеър. Никога не ги беше чувала да споменават Джейми.

— Предполагам, че си мислела, че сме бездетни — погледна я Тревър с многозначителна усмивка.

— Не съм сигурна дали изобщо съм се замисляла за това.

Ако се беше сетила изобщо, щеше да реши, че Тревър и Моник може би имат големи деца. И двамата бяха около петдесетте.

— Имахме само едно дете. Така се получи. Но бяхме щастливи. Джейми беше зеницата на очите ни. Беше страхотно дете. Обожаваше майка си. Бяха толкова близки — и Тревър събра пръсти, за да й покаже. — Всичко му се отдаваше. Умно дете. Беше добър футболист. Свиреше на тромпет. Беше популярен. Но като навърши шестнайсет години, всичко тръгна наопаки.

Той замълча за миг и се загледа в камъчетата, като ги загребваше с шепи и ги оставяше да се изплъзват през пръстите му.

Клеър не знаеше какво да каже.

— Предполагам, че това е трудна възраст.

— Забърка се с лоши приятели. Никога не сме го спирали да прави каквото иска, но не харесвахме новите му приятели. Почти бяхме сигурни, че пуши марихуана — дрехите му миришеха странно и той стана… различен. Потиснат и сдържан. Седеше в стаята си със слушалки на ушите и играеше на компютъра. Успехът му падна. От училище ни се обадиха и ни казаха, че има много отсъствия. Не знаехме какво да направим. Хубавото ни момче, с което толкова се гордеехме, като че ли се беше превърнало в друг човек.

— Сигурно ви е било много тежко — опита се да прояви съчувствие Клеър.

— Опитахме се да поговорим с него. Дадохме най-доброто от себе си. Опитахме се да го подкрепим. Но той не искаше и да знае. Каза ни, че не разбираме. Какво да разбираме? Той не се нуждаеше от нищо. Ние винаги бяхме насреща му. Казахме му, че ще направим всичко, за да бъде щастлив. Просто искахме да си върнем предишния Джейми, а не това нацупено, враждебно и нещастно дете, което не искаше да има нищо общо с нас.

Клеър си представи как Тревър и Моник се опитват да се оправят с един непокорен пубертет. И двамата бяха толкова енергични, толкова обичаха да се налагат. Колкото и да го обичаха, тя беше сигурна, че не биха намерили правилния подход. Спомни си как самата тя беше подобен мрачен пубертет и искаше само да я оставят на мира. Част от нея се изпълни със съчувствие към Джейми.

— Един ден — продължи Тревър и Клеър осъзна, че гласът му трепери, — една сутрин влязохме в стаята му, и не го намерихме. Беше изчезнал. Нямаше го — помълча малко и продължи: — Никога повече не го видяхме.

Клеър седна, шокирана.

— Никога ли? — повтори тя подир него.

Тревър поклати глава. Очевидно му беше трудно да говори.

— Нямаме представа какво се е случило. Къде е отишъл. Или защо. Нямаше бележка. Беше си взел само телефона и банковите карти. Онова, което нормално вземаше всеки ден. Беше само на седемнайсет години.

Лицето му се сгърчи от мъка.

— Толкова съжалявам — най-сетне успя да промълви Клеър. Какво, за бога, се очакваше да каже? — Това е ужасно.

Тревър кимна.

— Направих всичко възможно. Свързах се с всяко ченге, което имаше връзки. Наех най-добрите частни детективи, които можах да намеря. Дадох пари на приятелите му да ми помогнат да го намеря.

Клеър си представи Тревър в действие. Като военна операция, смазана с много пари в брой.

— И не научи нищо?

— Месец след изчезването му Моник получи от него съобщение, по телефона. То гласеше „Съжалявам, мамо“. Не знаехме дали е заминал в чужбина или… е скочил от някой мост… Или каквото и да било. Нямахме представа къде е. Би могъл да е започнал някъде нов живот. Или да е стигнал до дъното. Като наркоман в някой вход…

— Колко ужасно. Да не знаеш нищо.

— Да — Тревър я погледна право в очите. — Беше истински ад. Никога не съм се чувствал толкова гневен, безпомощен и отчаян. А това изцяло срина Моник.

— Ами да, мога да си представя… — Всъщност не можеше или не искаше. — Но нямах никаква идея за това. Тя изглежда толкова… — Клеър затърси подходящите думи. „Активна“, помисли си тя. Моник винаги беше толкова дейна, жизнерадостна и пълна с ентусиазъм.

— Тя играе добре. Повечето хора нямат представа през какво е преминала. Научи се да го крие. Но това все още продължава да я измъчва. Не престава да се надява. Все носи телефона със себе си… онзи, който имаше, когато той изчезна… в случай че се обади. Постоянно го проверява. Денонощно. Това й е като мания. Предполагам… че не е престанала да се надява…

Гласът му заглъхна. Клеър се натъжи.

— А ти? — попита тя тихо. — Ти престана ли да се надяваш?

Тревър погледна към морето. Очите му бяха присвити зад слънчевите очила — за да се предпази от слънцето или да скрие сълзите си, тя не можеше да каже. Не беше привлекателен като човек, реши тя, но имаше аура, която привличаше другите към него. И усещане за власт, което караше човек да пожелае да го има на своя страна. Такъв човек винаги щеше да се грижи за теб, реши Клеър.

— Наричат го „изчезване при неизяснени обстоятелства“ — каза той. — Много е трудно случаят да се разреши, защото няма… как му казваха? Завършек. Така и не разбираш причината. Какво не е било наред. Къде си сгрешил — той помълча за кратко. — С времето се научих да се съсредоточавам върху настоящето. Научих се да приемам факта, че Джейми не иска да бъде открит. И реших, че няма да се обвинявам заради това. Направих най-доброто за него като негов баща. Най-доброто, което можах…

— Разбира се, че си направил — Клеър докосна ръката му.

— Знаех, че ако продължа да се надявам като Моник, в крайна сметка ще полудея. А тя трябва да е силна.

Той загреба нетърпеливо още камъчета. Клеър усети колко е напрегнат. От безсилието, което сигурно го ядеше през всичките тези години.

— Причината да ти разкажа всичко това — продължи той, — е, че този проект за хотел е първото нещо, по което се запали Моник след изчезването на Джейми. Мисля, че може да се превърне в повратна точка в живота й. Да й помогне да продължи. И заради това искам толкова отчаяно да проработи. Заради това искам да включа и двама ви. Защото можете да го осъществите. Няма начин тя да се справи сама… достатъчно е умна, но не мисля, че е достатъчно силна. А пък аз се занимавам с толкова много други неща, за да му обърна необходимото внимание. Някой трябва да го финансира в крайна сметка. Но с теб и Лука… ще станете страхотен екип.

— Разбирам — каза Клеър.

Изпита вина, че досега смяташе проекта само за едно суетно начинание, предвидено да направи щастлива една глупава жена с твърде много пари. Горкичката Моник.

— Знам, че Лука е готов да се ангажира. — Тревър вдигна слънчевите очила на челото си и я прикова с поглед, който казваше, че е приключил с емоционалната част и сега говори делово. — Но виждам, че ти не си убедена. — Той спря с жест опита й да каже нещо. — Което е абсолютно правилно. Човек не трябва да се втурва прибързано в подобен проект. Като жена е редно да имаш повече резерви. Хубаво е, че Лука дърпа напред, но ти? Ти просто не се ангажираш лесно. Предполагам, че мислиш за бъдещето си. Как самата ти ще паснеш в картинката. Как ще се справиш, ако искаш да имаш деца.

— Е — каза Клеър. — Определено има много за обмисляне.

Сърцето й блъскаше. Тревър засегна твърде лични неща и това не й харесваше. Въпреки всичко тя се възхити на проницателността му. Той усещаше, че нещо не е наред.

— Казвам само — отвърна й Тревър, — че съм готов да направя каквото и да трябва, за да те убедя да участваш. Ако имаш опасения или искаш да поставиш условия, моля те, кажи ми. Не искам този проект да пропадне. Искам да е успешен за вас. За да е успешен и за Моник.

Клеър кимна. Нямаше какво да му каже, защото не искаше да разкрие истинската причина за нежеланието си. Същевременно обаче изпита внезапен подтик да приеме да участва в проекта. Историята на Тревър я бе трогнала дълбоко. Разбира се, тя съзнаваше, че именно затова той преуспяваше толкова, защото беше специалист в манипулирането на хората, но със сигурност не я лъжеше.

А и вече виждаше Моник в различна светлина — под грима, дизайнерските дрехи и крещящите бижута виждаше жената, майката, изпитваща постоянна болка.

— Има някои неща, с които първо трябва да приключа — изрече тя най-накрая.

Тревър се усмихна.

— Колкото време поискаш. И не забравяй… не сме провеждали този разговор. Моник не обича хората да знаят за Джейми.

Той смъкна очилата надолу, за да скрие отново очите си, когато се появиха Лука и Моник. Вървяха и разговаряха оживено — Лука жестикулираше, Моник кимаше.

Клеър нямаше желание да ги слуша. Сега, след като залогът й беше ясен, не искаше да бъде част от заговора, докато не реши какво точно да направи с бъдещето си. А единственият човек, който можеше да реши това, беше тя самата.

Тя се изправи.

— Отивам да поплувам.

Не дочака отговор. Изтича до водата и нагази в морето, като се задъха от студа. Но не спря. Продължи напред, докато водата стигна до кръста й, а после се гмурна под вълните, надолу в дълбокия хлад, където не проникваше звук. Остана там, докато дробовете й едва не се пръснаха, обхваната от желанието да заплува в тихите зелени дълбини на океана, където нищо и никой не можеха да я достигнат.

 

 

Лора и Тони обядваха на терасата пред къщата, защитени от горещите лъчи на слънцето под сянката на един чадър.

Тони донесе домашна супа от пореч, която сервира с лъжица сметана и поръсена с див лук от една от саксиите с билки, подредени под прозорците. Към супата имаше самун хляб и парче сирене бри, произведено в Шарфам и идеално узряло.

Няколко минути се хранеха мълчаливо. От морето подухваше лек ветрец с аромат на озон, който изостряше апетита на Лора — беше толкова нервна, че не й бе минало и през ум, че ще може да хапне залък, но с изненада установи, че е гладна. Над главите им се виеха чайки и си крещяха една на друга.

— Опасна работа са — каза Тони. — Чувал съм, че се спускат и грабват храна от масата. Не можеш да ги оставиш и за минутка.

— Но пък са част от крайбрежието, нали? Няма море без чайки.

— Предполагам, че е така — усмихна й се той. Наряза още хляб и й подаде една филия на върха на ножа.

— Та… от колко време живеете тук? — Лора се залиса с маслото.

— Вече петнайсет години. Решихме, че искаме да зарежем големия град и да живеем по-простичко. Не съжаляваме. Е, нямаме лъскава кола и не отсядаме в луксозни хотели, ако пътуваме някъде, но сега поне спя нощем. Не издържам много на стрес.

О, божичко, помисли си Лора. Може и да не спиш тази нощ, след онова, което имам да ти кажа. Тя отпи от виното от бъз. Устата й беше толкова пресъхнала, че не беше сигурна дали ще успее да изрече следващите думи. Трябваше да се изправи пред него. Уенди можеше да се върне всеки миг и тогава ще бъде твърде късно.

Изкашля се, преди да заговори.

— Преподавали сте в „Сейнт Бенедикт“, нали?

Изрече го повече като твърдение, а не като въпрос.

Или като обвинение.

По лицето на Тони премина смесица от страх, изненада и вина, които той успя да изтрие със завидна бързина.

— „Сейнт Бенедикт“ ли? — свъси вежди и поклати глава.

— Женското училище в Рединг. Проверих — настоя Лора. — Преподавали сте рисуване.

— О! — В очите му проблесна спомен. Вероятно очакваше тя да повярва на преструвката му? — Да, преподавах там няколко семестъра. Но беше много отдавна. Преди ужасно много време.

Той сложи ръце на масата, за да си помогне да се изправи, като че ли подчертавайки колко е стар.

— Има цариградско грозде с разбита сметана, ако искате… — замлъкна под втренчения поглед на Лора. — Има ли нещо?

— Да — отвърна тя. Той седна отново.

— Какво?

Той знае, помисли си тя. Той знае.

Тя се наведе и порови в чантата си за фотокопието на рисунката, която бе открила в документите на Марина, а после я постави на масата.

— Вие ли сте нарисували това, докато сте били там?

Той остана загледан в рисунката като че ли цяла вечност. Освен една малка бръчица между веждите, лицето му беше безизразно. Най-сетне проговори.

— Е, определено прилича на моя подпис. Но трябва да съм направил стотици такива скици през живота си. Боя се, че нямам представа коя е. Всъщност не си спомням никого. Паметта ми е много отслабнала напоследък.

Той й върна рисунката с усмивка. Дали ръката му не трепереше леко или хартията потрепваше, от вятъра?

— Във всеки случай не съди известен, така че дори да е моя, тя няма да струва нищо. Макар че съм поласкан, че мислите така.

Той се разсмя, но това не я заблуди.

— Не съм я донесла, защото мисля, че е ценна — каза му тя. — И знам коя е. Това е майка ми. Учила е в онова училище. Трябва да сте я нарисували малко преди да се родя.

Този път той реагира.

— Наистина ли? — попита и в тона му се усети нотка на враждебност.

— Да — каза Лора и се наведе към него. — Донесох я, защото мисля, че може би сте мой баща.

Той я зяпна абсолютно смаян, с почти комичен ужас по лицето. После изпръхтя — нещо средно между смях и кашлица.

— О, божичко. О, милото ми момиче — облегна са назад и прокара пръсти през остатъка от косата си. — Как, за бога, бих могъл да ви бъда баща? Ние с Уенди вече бяхме женени, когато преподавах в „Сейнт Бенедикт“. Аз бях достатъчно възрастен да бъда… баща на майка ви. Почти. Какво ви накара да помислите…?

Лора грабна рисунката от ръката му и я развя под носа му.

— Запазила е това. С всичките си важни документи. И датите отговарят. Трябвало е да се яви на матура, когато е забременяла. Вие сте бил неин учител. Защо иначе ще пази в тайна кой е моят баща? Ако е било някакво случайно момче, щеше да ми каже. Но сигурно е искала да скрие… Разбира се, че не е могла да каже на никого. Връзка с учител… това е доста скандално.

Осъзна, че изнася тирада. Спря. Тони кимна учтиво.

— Сигурно щеше да е така — отвърна той. — Ако случаят беше такъв.

Лора погледна рисунката, единственото й доказателство. Пое си дълбоко въздух и продължи.

— Погледнете я — настоя тя. — Това не е просто скица от натура, направена в училищното студио. Погледнете лицето й. Погледнете как е нарисувано. Който и да го е направил, е бил влюбен в майка ми. И тя също е била влюбена в него. Вижда се по очите й.

Тя едва не се разплака, разтърсвана от емоции. Толкова искаше теорията й да се окаже вярна.

— Вижте какво — каза Тони. — Разбирам колко силно искате да откриете баща си. Това е мощен инстинкт да искаме да разберем кои сме и откъде идваме. Но много съжалявам. Аз не съм този човек — той разпери ръце на масата пред себе си, оглеждайки дългите си загорели пръсти. — Мога да ви кажа това с абсолютна сигурност, защото… — Той погледна нагоре с присвити очи към слънцето. — Никак не ми е лесно. Не говоря често за това. Но… ние с Уенди не можахме да си имаме деца. Опитвахме с години. Минахме през всички изследвания. Аз съм абсолютно безплоден. Така че, разбирате ли… не бих могъл да бъда аз. Независимо колко ви се иска да е така.

— О — Лора издиша, като че ли я бяха ударили в гърба.

— Да оставим настрани това, че не съм имал връзка с майка ви. Тя беше моя ученичка. Това би било абсолютна злоупотреба с положението ми.

Поседяха малко в мълчание. Чайките продължаваха да кръжат.

— Хайде — каза Тони. — Да влезем вътре и да си запарим по чаша чай.

* * *

След като Колин и Челси приключиха с бясното си пазаруване, Челси пожела да отидат на плажа. И така те се върнаха в „Крайморската къща“ да си оставят покупките. Колин попита в кухнята могат ли да им приготвят кошница за пикник, което Фред и Лоз изпълниха надлежно — сандвичи с пилешко, френски мини кишове, кофички с плодова салата и последните боровинкови мъфини на Лука — след което и двамата поеха с кофички, лопатки и рибарска мрежа към „Нептюнс коув“ — миниатюрен полумесец от златен пясък в устието на реката, защитен от двете страни със скали.

Челси изглеждаше напълно доволна просто да се мотае наоколо, като бъркаше в езерцата между скалите, оставени от прилива и цапаше в плитчините. Толкова се радваше, че Колин скоро осъзна, че рядко й позволяваха да се държи като дете. Наистина не можеше да си представи как Карън приготвя кошница за пикник и отива за цял ден с нея на плажа. Но той беше повече от щастлив да го направи. Нае два шезлонга, за да си направят лагер и седна да я наблюдава как изследва всичко наоколо. Когато тя му махнеше да види какво е намерила, отиваше при нея, следеше да е намазана добре със слънцезащитен крем, а когато стана твърде горещо, взе и на двамата по една малка фунийка сладолед.

От слънцето по нослето й избиха лунички и кожата й започна да става златиста. Изглеждаше, помисли си той, като здраво и щастливо дете във ваканция, а не онова бледо, потиснато създание, което бе взел с колата предния ден. Почти нямаше следа от мрачната й сериозност и сега изглеждаше малко по-безгрижна. Той не беше сигурен доколко това имаше връзка с факта, че Карън я нямаше наоколо. Но очевидно се беше оживила, след като майка й напусна сцената. Беше погълната изцяло да събира мидички, като старателно ги избърсваше от пясъка и ги слагаше в кофичката си.

Той не може да потисне чувството, че на единайсет години беше малко голяма, за да събира миди. Но пък изглежда изобщо не е имала никакво детство, така че сигурно наваксваше за изгубеното време. Постепенно той успя да измъкне от нея възможно най-пълна картина за живота й и тази картина беше доста мрачна.

Карън изглежда никога не помагаше на дъщеря си с домашните и не ходеше на родителски срещи. Режимът на хранене на Челси се въртеше около „Макдоналдс“, „Събуей“ и „Домино“ — тя изглежда се гордееше, че знае как да поръча пица по телефона. И изглежда прекарваше доста време по къщите на други хора. Колин беше бесен. Бесен на Карън и на себе си. Трябваше да поеме контрола още преди години. Трябваше да прояви повече интерес, трябваше да й дава парите при определени условия. Трябваше да проверява успеха на Челси.

Накратко, трябваше да бъде онзи баща, от когото тя така отчаяно се нуждаеше. Дали не беше твърде късно? Не, помисли си той. Никога не е твърде късно. Челси беше мила по характер и имаше желание да зарадва другите. Можеше да преобърне живота й. Да й даде прилично образование и да я възпита. Както са възпитани Мишел и Райън. Той не пропускаше нито една тяхна родителска среща, независимо колко беше натоварен в работата.

Колин извади телефона си. Имаше достъп двайсет и седем часа в денонощието до счетоводителя и до адвоката си. Плащаше им достатъчно, за да може да им се обажда, когато пожелаеше. Не че им се обаждаше често в извънработно време — Колин не постъпваше така — но смяташе случая за извънреден. Мартин Крейн нямаше да има нищо против. Подготвяше договорите за всяка сделка на Колин, откакто Колин започна бизнеса си. Всяка година, без да пропусне, Колин му изпращаше от пекарната коледен кейк, полят с „Курвоазие“.

Мартин се обади на второто позвъняване.

— Колин — каза той бодро, изцяло нащрек. — Какво мога да направя за теб?

— Имам нужда от помощ — отвърна Колин. — Може би не е точно в твоята област, но би трябвало да можеш да ми намериш необходимия адвокат.

— Ще ми обясниш ли за какво става дума? — попита Мартин.

Колин се поколеба. А после скочи в дълбокото. Твърде дълго време се беше опитвал да замита Челси под килима.

— Имам извънбрачна дъщеря. На единайсет години. Плащал съм издръжка по хилядарка всеки месец през целия й живот. Майка й офейка. Така да се каже, остави ме с бебето в ръце. И аз искам попечителство… веднага.

— Името ти фигурира ли в свидетелството й за раждане?

— Предполагам. — Колин беше сигурен, че Карън едва ли щеше да пропусне това в опитите си да измъкне от него пари.

— А сигурен ли си, че ти си бащата?

Стомахът на Колин се преобърна. Това не му беше минало през ум. Разбира се, че не би могъл да бъде сигурен. Карън би могла да води за носа колкото щеш глупаци като него. Като нищо би могла да получава издръжка от половин дузина нещастни идиоти.

Той погледна към Челси. Тя лежеше на кърпата, със слушалките на айпода в ушите си, със свити колене, потропвайки с крака в такт с музиката.

Разбира се, че беше негова. Карън беше манипулаторка и опортюнистка, но не беше зла. А вероятно и не дотам умна.

— Със сигурност — каза той, защото трябваше да вярва в това.

— Окей. Имаш нужда от много добър семеен адвокат. Вероятно ще ти трябва заповед за попечителство, което може да означава явяване в съда. Зависи дали майката ще ти съдейства. Подготви се нещата да загрубеят… тези работи никога не са прости.

— Готов съм. — Колин се чувстваше спокоен. Решителен. — И между другото, Алисън не знае нищо. Все още.

Чу как Марти изпръхтя, като че ли му казваше: „Не ти завиждам, приятел.“

— Заемам се. Този уикенд е дълъг и ще ми отнеме повече време да намеря някого, но ще ти се обадя веднага. — Мартин затвори.

Колин знаеше, че до вторник щеше да разполага с най-добрия адвокат или адвокатка в тази област. Можеше само да се надява, че преди това Карън няма да се появи отново на сцената, променила решението си. Искаше да изчисти нещата и отсъствието на Карън му даваше по-голяма свобода.

Чакаше го още едно обаждане. Което никак не му се искаше да осъществи. Той натисна бутона „вкъщи“ и зачака жена му да се обади.

— Ало? — Алисън винаги отговаряше с въпросителен тон, сякаш озадачена защо някой ще иска да й се обажда.

— Алисън, миличка, аз съм — каза той.

— О, здравей! — В гласа й прозвуча задоволство да го чуе. — Хвана ме точно навреме. Тъкмо излизах.

— Слушай, трябва да седнеш в колата. И да шофираш до „Крайморската къща“ в Пенфлийт.

— Какво се е случило? — задоволството й премина в тревога. — Ти добре ли си?

— Да. Да, добре съм. Просто има нещо, което трябва да обсъдя с теб.

— Не можеш ли да си дойдеш у дома?

— Не — каза Колин твърдо. — Не. Ще резервирам маса за вечеря. Ела възможно най-бързо.

— Не можеш ли да ми кажеш по телефона?

— Трябва да те видя и да поговорим. Очи в очи.

— Окей — тя прозвуча озадачена и малко обезсърчена. — „Крайморската къща“ в Пенфлийт? Това не е ли в Корнуол? Аз мислех, че си в Бристъл?

— Не.

Всъщност конференция наистина имаше. Той гледаше алибитата му да са непробиваеми, доколкото беше възможно. Дори си беше купил тридневен билет за участие. Но така и не се появи.

Последва мълчание, докато Алисън смели информацията.

— Добре — съгласи се тя, но личеше, че не прелива от щастие. — Е, щом няма да ми кажеш нещо повече… Ще пристигна възможно най-бързо.

 

 

Лора седеше край барплота за закуска, докато Тони й запари чаша чай.

Чувстваше се напълно унижена от емоционалния си изблик. Инстинктът й подсказваше да избяга и никога повече да не се връща, но Тони беше толкова спокоен и не правеше опити да я осъжда. Мнозина щяха да я изпратят, след като я нахокат, помисли си тя, но той като че ли го прие съвсем нормално, като че ли беше свикнал с неуравновесени млади жени, които го обсипват с обвинения.

Колко жалко, помисли си тя, че не й беше баща. Къщата, в която живееше с Уенди, създаваше невероятно чувство за спокойствие и уют. Беше място, където тя би се радвала от време на време да потърси спасение — дълги слънчеви уикенди край морето, които да разнообразяват монотонната й работа в Лондон. В службата й беше като в истинска мелачка, с все повече напрежение и макар че, разбира се, тя можеше да излиза извън града за уикендите, това изискваше твърде голямо усилие и предварително планиране. А да знае, че когато пожелае може да дойде в Пенфлийт за една заслужена почивка, би било идеално…

Заедно с Дан. Беше сигурна, че Тони ще хареса Дан.

Каза си, че трябва да спре да фантазира. Това нямаше да се случи. Трябваше да се върне при статива. Тони може и да не й беше баща, размишляваше тя, но е бил учител на майка й преди толкова години. Може би той ще успее да й подскаже нещо.

— Ето, Ема. — Той постави голяма чаша с чай пред нея и посегна към кутията с бисквити.

— Всъщност — призна Лора смутено, — името ми не е Ема. Представих се с друго име. Ема Стъбс е най-добрата ми приятелка. Моето име е Лора Старлинг. — Приведе се напрегнато напред. — Майка ми е Марина. Марина Старлинг. Сигурен ли сте, че не си я спомняте?

Тони сбръчка лице.

— Спомням си нещо смътно… името е необикновено. Но трябва да проявите снизхождение. — Той се усмихна подигравателно на себе си. — В крайна сметка, остарявам. Понякога не мога да си спомня дори какво съм закусвал сутринта.

— Но вие сте я нарисували — настояваше Лора. — Трябва да сте бил вие… подписът ви е отдолу.

Той сви рамене.

— Може би е позирала. Тогава нещата бяха други. И ако сме имали час по рисуване от натура, разбира се, че и аз рисувам модела. За да покажа на учениците какво трябва да правят. — Поредната подигравателна усмивка към себе си. — На теория.

Лора погледна рисунката.

— Чудя се защо ли тогава я е запазила?

Тони сви рамене.

— Момичетата на тази възраст пазят разни неща, нали? Като свраки са.

— Може би е била влюбена във вас? — Очите на Лора се разшириха при мисълта за такъв скандал.

— Съмнявам се. По онова време имах повече коса, но едва ли събуждах сърдечни трепети. — Той побутна кутията с домашни масленки към нея. — Заповядайте. Винаги съм намирал, че малко захар помага след емоционален изблик.

— О, божичко. Толкова съжалявам. Сигурно мислите, че съм напълно откачена — разсмя се Лора въпреки всичко.

— Хей. Няма проблем. — Тони отпи от чая си. — Направо съм поласкан, че съм главният заподозрян. Карате ме да се чувствам по-интересен, отколкото съм.

— И нищо ли не си спомняте за класа й? Трябва да е бил вашият клас випускници. Не си ли спомняте с кого се е движила? Някой, който да може да ми подскаже нещо… — Лора не устоя на изкушението да го притисне за повече информация.

Тони поклати глава.

— Училището беше голямо. Аз преподавах там само няколко семестъра. Всъщност така и не разбрах кой остава и кой си тръгва.

Разочарована и с чувството, че не е напреднала в проучванията си, Лора изпи чая си възможно най-бързо.

— Да идем ли да довършите картината си? — попита я Тони, когато тя остави чашата си.

— Мисля, е по-добре просто да си тръгна — каза тя.

— Сигурна ли сте? Справяте се толкова добре.

Лора се поколеба.

— Хайде. Не се огорчавайте — опита се да я придума Тони. — Не ми се ще да пропилявате парите си. А и на Уенди ще й се стори странно, ако изчезнете.

— Не. Ще се прибера в хотела. Приятелят ми скоро ще се върне. Искам да използваме максимално щедрото предложение на хотела…

Тя се изчерви, осъзнавайки как прозвуча това.

— Е, съжалявам, че не можах да ви помогна.

— И аз съжалявам, че… нахлух тук с неоправдани обвинения.

Това успя да разсмее Тони.

— О, вижте… това е приятно разнообразие от обичайните кукувици на средна възраст, които идват при мен.

Лора взе чантата си.

— Благодаря ви. Отново. Може да кажете на жена си, че не съм се почувствала добре. Мигрена. Имам често мигрени. Особено, когато съм под стрес. И всъщност чувствам как леко ме понаболява главата, така че няма да е съвсем лъжа. — Лора осъзна, че бръщолеви.

— Не се тревожете — каза Тони. — Ще измисля нещо.

Лора се смъкна от високото столче. Импулсивно отиде и го прегърна. Беше толкова мил. Част от нея искаше да остане и да си довърши картината, но като че ли повече предпочиташе да остане насаме с мислите си. Беше възложила всичките си надежди на това той да е неин баща. Разочарованието беше смазващо.

Баща й беше там някъде. Трябваше да бъде. Тя просто трябваше да се разрови по-надълбоко в миналото.

Или да завърже майка си и да опре пистолет в главата й, докато не й каже.

— Довиждане — каза тя на Тони, който прие това с очевидно облекчение. Сигурно я е сметнал за абсолютно откачена. И може би беше такава. Как можа да й хрумне, че една-единствена малка рисунка ще й даде отговорите, които търсеше?

Веднага щом Лора излезе, Тони се качи горе в студиото си. Затвори вратата и отиде до прозореца, проследявайки с очи как момичето върви по пътя, докато изчезна от погледа му зад ъгъла.

После се наведе над прозоречния перваз и обори глава в ръце.

Дъщеря. Той имаше дъщеря.

Разбира се, че беше негова дъщеря. Веднага щом тя му разкри истинската причина за посещението си, годините като че ли се изпариха и той си спомни всяка секунда от онова лудо, прекрасно и ужасно време. Трябваше му и последната капка воля, сила, която не знаеше, че притежава, за да сложи край на това. Беше единственият начин. Той нямаше избор.

Марина Старлинг. Представи си лицето й от ясно по-ясно.