Вероника Хенри
Дългият уикенд (1)

Пролог

Мил Хаус,

Мимсбъри,

Навечерието на 1999 г.

 

Мили мои, прекрасни момчета,

Зная, че когато прочетете това писмо, ще се ядосате. Но, моля ви, помислете, надвийте завладелите ви в момента чувства и се опитайте да разберете защо избрах да постъпя така. Зная, че ще решите, че изборът си е бил само мой, че не съм ви дала възможност и вие да избирате и може би това е вярно. Може би съм постъпила егоистично. Може би съм го направила заради мен самата. Но пък преди всичко изобщо не съм искала да ми се налага да избирам. Точно в това е жестокостта.

И така, надявам се, че ще ми простите и ще ме помните, както аз бих желала да ме запомните. Точно както аз запомних за последно всеки един от вас — щастливи, засмени, безгрижни. Останете така завинаги в мислите ми.

 

С цялата ми обич, всеки ден и завинаги,

Мама хх

Дори и сега, след седем години, ароматът му, когато ставаше от сън, острата миризма на потта му, примесена с уханието на одеколона „Иси Мияки“, я караше да се разтрепери вътрешно.

Той имаше плътни устни и счупен нос — историята за счупването му варираше според това колко беше изпил и с кого беше в момента — а тъмнокестенявите му къдрици бяха все така прибрани с банданата, която носеше, за да ги усмирява, докато работи. Клепачите му потръпваха леко в съня, прикрили зелено-жълтите очи, които понякога пламваха в оранжево. Той се обърна и изпаренията от половин бутилка грапа я удариха в носа толкова силно, че й засмъдя на очите. Имал нужда да разпусне, казваше й той, след цяла нощ в кухнята.

Тя не приемаше оправданието му дори и за миг. Той можеше да готви със затворени очи за цял ресторант хора. За него това беше като дишането. Втора природа.

Крайностите също му бяха в природата. Отчасти заради тях го обичаше. Но пък от друга страна бяха проблем. Сега той щеше да спи до единайсет. Докато тя щеше да стане след десет минути. Винаги се събуждаше преди звъна на алармата от страх, че алармата няма да звънне. Един от двамата трябваше да е буден. Все пак хотелът не можеше да се стопанисва сам, а пък персоналът струва толкова, колкото човекът, който му дърпа конците.

А Клеър Марлоу беше страхотна в дърпането на конци. Беше майсторка на възлагането, дискретността, дипломацията и едновременното изпълнение на куп задачи.

Лука го биваше в готвенето. И в приказките. И в пиенето. Затова хората искаха да се хранят в ресторанта му и да отсядат в хотела му.

Лука беше легенда.

Да живееш с легенда е изтощително и Клеър се чувстваше изморена. Копнееше за почивка. Но засега това щеше да е най-натовареният уикенд от цялата година. Прогнозата за времето беше чудесна — слънчево и топло. Шанс за всеки да си направи купон, и да се отпусне. Освен ако не работеше в кръчма, бар или градински център.

Или в преустроен петзвезден крайморски хотел.

Клеър изключи алармата, преди да е зазвъняла. Отметна завивката. Лука се размърда до нея. Протегна ръка и я прегърна, преди тя да успее да се изтърколи от леглото. Тя усети как ръката му се плъзва нагоре и надолу по хълбока й. Изморените й кости се разтопиха на мига и за момент Клеър затвори очи.

Не може една връзка да се крепи на секс, помисли си тя. Не можеш да живееш с някого и да намираш извинения за факта, че той те приема абсолютно като даденост, просто защото всяко негово докосване те кара да примираш.

Не можеш ли?

Чу как отвън боклукчийските коли прибираха сметта. С поредния трясък насъбраните от седмица празни бутилки, изпити от живеещите на Фор стрийт, изчезнаха в зиналата жълта бездна. Бутилки от мляко, мерло и минерална вода се разбиваха на парченца с благозвучен трясък. Беше сигурна, че мъжете шумяха колкото се може повече, макар че беше едва шест часът. А вие какво щяхте да направите, ако работата ви беше да събирате боклука на другите?

Тя се измъкна от обятията на Лука. Нямаше да му даде онова, което искаше — безусловната си податлива топлина. Не беше тук за негово удобство. Ако искаше секс, можеше поне да й окаже честта да дойде напълно в съзнание. Не че не я изкушаваше. Тя не се сещаше за по-добър начин да започне деня, да задейства тялото си с летящ старт.

Тъжно е, помисли си, че сексът при тях се е превърнал в инструмент за пазарлък, че го наказваше, като му отказваше секс, макар той вероятно да не съзнаваше наказанието, защото спеше дълбоко. Клеър копнееше за времето, когато току-що се бяха запознали и когато му се отдаваше свободно и с желание, без много да му мисли.

Оттогава обаче нещата се бяха променили. Сега имаха отговорности. Или по-скоро тя имаше. Лука се носеше по течението само с таланта и чара си, като оставяше на Клеър да води сметките.

Такава беше уговорката от самото начало, разбира се. Ин и ян. Неговите умения в кухнята в съчетание с нейния делово ориентиран ум ги превръщаха в идеалния екип. Но някъде там, по пътя, балансът се беше нарушил и бе наклонил везните в негова полза. Клеър негодуваше.

А нищо не разваля една връзка повече от негодуванието.

Тя отиде в ъгъла на стаята до таванското прозорче и се покачи на един стол, за да погледне покривите. Бяха там, трите пилета-чайки, гробни и в очакване. Следеше напредъка им от мига на излюпването. Усещаше как дълбоко в нея нещо трепваше всеки път, щом ги погледнеше, и знаеше твърде добре какво беше това. Не можеше обаче да направи нищо по въпроса. Точно сега не би могла да вмести и бебе в живота си.

Удовлетворена, че младите чайки са добре и не са паднали от покрива в опит да излетят от гнездото, което би трябвало да направят съвсем скоро, тя вдиша соления въздух на ранното утро. Все още не виждаше слънцето, но чувстваше топлината му по тялото си. Представи си го как проблясва в устието на реката, готово да приветства посетителите, които щяха да нахълтат със стотици в Пенфлийт за уикенда. Щяха да изпълнят криволичещите тесни улички и да се изсипят на кея, вечно гладни, като пилетата на чайките. Щяха да се тъпчат с риба и пържени картофки, сладолед и истински корнуолски пайове, да влачат бели хартиени пликове, пълни с пръхкав фъдж, а месните хора щяха да са им благодарни за веселия звън на касовите апарати, но не и за боклука, който туристите неизменно оставяха подире си.

Клеър прекоси боса помещението до душа. Стаята им беше точно под стрехата, защото скосеният таван беше твърде нисък, за да настанят тук гости, които си плащаха — макар че Лука, висок 186 см, непрекъснато си удряше главата в гредите. Планираха да си купят нещо мъничко някъде в града, където да се спасяват от напрежението, но това така и не се осъществи. Нямаха време да потърсят. Нямаха и излишни средства. Отначало, когато пристигнаха в Пенфлийт, Клеър прелистваше с копнеж страниците на списанията за недвижими имоти по време на кафе почивките си в търсене на прекрасна малка белосана рибарска къщичка, която да нарече своя, но хотелът всмукваше обратно всичките им пари. И ето ги тук, под покрива. Стаята беше достатъчно хубава, с дървени стени, боядисани в бяло, и с едно от онези големи легла с табли, с които беше мебелирана останалата част от хотела. Не оставаше обаче много място за „разни неща“ и почти никакво пространство за гардероб. Тя едва успя да прибере малкото си рокли в морскосиньо, черно и сиво, които носеше на работа. Не си спомняше кога за последен път бе обличала някоя от „своите си“ дрехи, които бяха вакуумирани в плик. Не си спомняше последния си почивен ден. Дори и да не стоеше отпред при гостите, свиваше се като катеричка в офиса си, съставяйки маркетингови планове, бюджети и съобщения за медиите…

Бяха й необходими пет минути под душа. И още пет да се облече. В шест и петнайсет вече беше на рецепцията, преглеждайки за кой ли път графика на персонала и молейки се никой от тях да не поиска болничен, изкушен от слънчевото време.

Този уикенд хотелът беше почти пълен. Седем стаи и ресторанта. При добър късмет през следващите три дни на Клеър щяха да й се съберат дванайсет часа сън. Знаеше, че това се дължеше на перфекционизма й, но затова имаха такъв успех. Защото нищо не й убягваше.

Това и страхотната репутация на Лука като готвач — предмет на безброй статии в приложенията за уикенди, готварските списания и блогове. Хората бяха готови да пътуват три часа с влак от Лондон до Пенфлийт за уикенда само за да опитат хитроумните му блюда с малки октоподчета и шарен боб, и с цветове от тиквички. Сладоледите му почти предизвикваха оргазъм — или поне така твърдеше един скандален ресторантски критик, който поръча осемнайсет литра от сладоледа на Лука с мед, кафе и рикота, за да го откара в собствения си фризер. Лука много приличаше на момчетата от кориците на списанията, което го превръщаше в месна знаменитост, скандален и незабавно разпознаваем, докато никой не разпознаваше Клеър. Понякога й се струваше, че е съвсем невидима.

Всички идваха в „Крайморската къща“ за специалитетите на Лука. Никой не проумяваше обаче, че без Клеър той беше едно нищо. Нищо.