Джордж Оруел
Почит към Каталония (4)

Глава 4

През третата ми седмица на фронта група от двадесет или тридесет мъже, изпратени от английската ILP^[1], пристигна в Алкубиере, и за да съберат всички англичани заедно, ние с Уилямс бяхме изпратени при тях. Новата ни позиция беше при Монте Трасо, на няколко мили на запад от предишната и вече можехме да зърнем Сарагоса в далечината.

Позицията ни беше кацнала върху остри варовикови скали, а землянките бяха наредени хоризонтално по ръба на скалите като лястовичи гнезда. Те се виеха под земята на удивителни разстояния, вътре беше тъмно като в рог, а таванът беше толкова нисък, че дори не можеше да коленичиш вътре, камо ли да стоиш прав. На един от върховете вляво от нас имаше още две позиции на POUM, едната от които беше обект на интереса на всеки мъж в тази част на фронта, тъй като там имаше три жени — доброволки, които се занимаваха с готвенето. Те не бяха красиви в буквалния смисъл на думата, но все пак беше преценено, че е по-добре да бъдат държани настрана от мъжете от другите роти. На петстотин ярда вдясно от нас имаше укрепление на PSUC, разположено в една от извивките на пътя за Алкубиере. Тъкмо на това място преминаваше фронтовата линия. Нощем можехме да наблюдаваме фаровете на обозните камиони, които се нижеха по пътя от Алкубиере и в същото време тези на фашистите, идващи от Сарагоса.

Можехме да видим и самата Сарагоса, тънка нишка от светлини, напомнящи за осветени корабни амбразури, отдалечена на около дванадесет мили в североизточна посока. Правителствените войски я зяпаха от същото разстояние още от месец август 1936 година, нищо не е се е променило оттогава до сега.

Бяхме общо тридесетина души, включително един испанец (Рамон, деверът на Уилямс), както и дузина испански картечари. С изключение на няколкото неизбежни досадници — както всеки знае, войната привлича всякаква измет — англичаните бяха изключително симпатична група, както във физическо, така и в умствено отношение. Вероятно най-добрият от всички беше Боб Смайли — внук на известния водач на миньорите^[2] — който по-късно загина по ужасен и безсмислен начин във Валенсия. Твърде показателно за особеностите на испанския национален характер е това, че англичаните и испанците винаги се спогаждаха добре, въпреки езиковата бариера. Установихме, че всички испанци знаят поне няколко фрази на английски. Едната беше „OK, baby“, а другата беше дума, използвана от барселонските проститутки при тяхното общуване с английски моряци, за която се опасявам, че словослагателите не биха се съгласили да наберат, поради което тук ще си позволя да я пропусна.

Както и по-рано, нищо не се случваше на фронтовата линия, с изключение на редкия пукот от разбиващи се надалеч куршуми и, изключително рядко, трясъка на фашистка минохвъргачка, след който всички хуквахме към най-горния окоп, за да видим в кой хълм се забиват снарядите. Тук врагът беше малко по-близо, на разстояние от около триста — четиристотин ярда. Тяхното най-близко укрепление беше точно срещу нашето, с картечно гнездо, чиито амбразури неспирно ни изкушаваха да пропилеем няколко патрона. Фашистите рядко си правеха труда да ни обстрелват с пушки, но изпращаха доста точни картечни откоси към всеки, който непредпазливо напуснеше прикритието си. Въпреки това, изминаха десетина дни преди да дадем първата си жертва. Войниците срещу нас бяха испанци, но според дезертьорите сред тях имало и няколко немски подофицери. Разказваше се, че по-рано там имало и мароканци — нещастните, как ли са понасяли този студ? — тъй като пред нашата позиция имаше мъртъв мароканец, който се беше превърнал в един от топографските белези на местността. На миля-две вляво от нас фронтовата линия се разпадаше в широка, обрасла с гъста гора долина, която не беше нито наша, нито тяхна. Денем ние, както и те, изпращахме патрули в тази местност. Беше не лошо забавление, донякъде напомнящо на бой-скаутско упражнение, въпреки че дори тогава не съм се доближавал до фашистки патрул на по-малко от седемстотин метра. Ако човек беше готов да пълзи достатъчно дълго по корем, можеше да премине покрай фашистките позиции и дори да зърне разположената зад тях ферма, с веещо се върху нея монархистко знаме, в която се намираше местния щаб на фашистите. От време на време стреляхме залпово по нея с пушките си, след което се спускахме да търсим прикритие преди картечарите да успеят да ни вземат на прицел. Надявам се, че сме успели да счупим поне няколко прозореца, въпреки че сградата беше отдалечена на поне осемстотин метра от нас, а от тази дистанция не можехме да сме сигурни, че можем да уцелим дори къща с пушките, с които разполагахме.

Времето беше предимно ясно и студено, понякога слънчево по пладне, но винаги студено. Тук-там от плиткия почвен слой по склоновете на хълмовете надничаха острите човки на дивите минзухари и перуники, очевидно пролетта приближаваше, макар и бавно. Нощите бяха по-студени от всякога. Призори, когато се връщахме от пост имахме обичая да изгребваме на куп остатъците от огъня в походната кухня и след това да стоим прави върху живите въглени. Това се отразяваше зле на ботушите, но пък имаше благотворен ефект върху краката ни. Имаше, обаче, и сутрини, когато заради гледката на изгряващото иззад върховете на планините слънце си струваше човек да бъде буден в такъв безбожно ранен час. Мразя планините, дори не мога да ги гледам. Но понякога зората, разцъфваща по върховете на хълмовете зад нас, чиито първи златни ивици пробождаха мрака като мечове, а след това обливаха морето от тъмночервени облаци, простиращи се на немислимо разстояние от нас, си струваше да бъдат наблюдавани, дори когато не си спал цяла нощ, не чувстваш краката си от коляното надолу и мрачно прехвърляш в съзнанието си мисълта, че няма надежда да получиш никаква храна през следващите три часа. По време на тази война съм виждал зората по-често, отколкото през целия си останал живот, надявам се това да се отнася и за тази част от него, която предстои.

Страдахме от недостиг на хора, което означаваше по-дълги смени на караула и повече наряди. Малко по малко липсата на сън, която е неизбежна дори при най-кротките видове военни действия, започна да ми се отразява. Освен стоенето на пост и патрулирането имаше непрекъснати нощни тревоги и дежурства, а през останалото време нямаше как да се наспим добре в тези противни дупки в земята, заради постоянните болки в премръзналите ни крака. През първите три или четири месеца на фронта не е имало повече от дузина случая, в които се е налагало да изкарам едно цяло денонощие без сън, но от друга страна не се събират дори толкова нощи, в които съм спал непробудно. Двадесет-тридесет часа сън на седмица бяха нещо обичайно по това време. Последиците от това не са толкова лоши, колкото би могло да се очаква, разбира се постепенно затъпяхме напълно, катеренето нагоре-надолу по хълма ставаше все по-трудно, но се чувствахме добре и бяхме постоянно гладни — господи, какъв глад ни мъчеше тогава! Всяка храна изглеждаше вкусна, дори неизменната агнешка яхния с фасул, чийто вид рано или късно всеки, който някога е бил в Испания, започва да ненавижда. Водата, доколкото изобщо я имаше, беше доставяна от няколко мили разстояние, на гърбовете на мулета или дребни изтормозени магарета. Поради някаква неизвестна за мен причина арагонските селяни се отнасяха добре с мулетата, но тормозеха жестоко магаретата си. Ако някое от тях откажеше да върви, беше твърде обичайно да бъде изритано в тестисите. Доставките на свещи бяха прекратени, а кибритът беше на привършване. Испанците ни показаха как да си направим кандила със зехтин от консерви от кондензирано мляко, празен пълнител и малко парцали. Когато имахме дори малко зехтин, а това не се случваше често, тези кандила горяха с мъждив пламък, който беше далеч по-слаб от този на свещ, но достатъчен да откриеш с негова помощ пушката си в тъмното.

Изглежда нямаше никаква надежда за истинско сражение. Когато напуснахме Монте Посеро преброих патроните си и установих, че в разстояние на почти три седмици съм стрелял по врага само три пъти. Казват, че на един убит човек се падат около хиляда изстреляни куршума, в такъв случай при тази скорост щяха да минат двадесет години, преди да убия своя първи фашист. При Монте Трасо окопите бяха по-близо един до друг и стреляхме по-често, но съм напълно убеден, че дори тогава не улучих никого. Всъщност, на тази фронтова линия и в този период от хода на военните действия истинското оръжие беше не пушката, а мегафона. Бидейки неспособни да убием врага, ние крещяхме по него. Този начин на водене на война е толкова необикновен, че си заслужава да бъде описан по-подробно.

Във всички случаи, когато окопите бяха на достатъчно разстояние едни от други, започваше упорито крещене и от двете страни. От наша страна: „Fascistas — maricones!“, а от страна на фашистите: „Viva Espana! Viva Franco!“, или, когато знаеха, че от другата страна са англичани: „Go home, you English! We don’t want foreigners here!“^[3] От страна на правителството, в партийните отряди, пропагандното крещене за подкопаване на вражеския боен дух беше превърнато в стандартен прийом. Във всяко подходящо укрепление картечарите изпълняваха тази повинност и съответно бяха оборудвани с мегафони. Обикновено те рецитираха предварително подготвени текстове, изпълнени с революционно настроение, които трябваше да обяснят на фашистките войници, че са наемници на световния капитализъм, че воюват срещу собствената си класа и т.н., приканвайки ги да се присъединят към нас. Това се повтаряше непрекъснато на смени и понякога продължаваше през почти цялата нощ. Няма съмнение, че имаше някакъв резултат, всички бяхме съгласни, че част от, макар и малкото случаи на дезертиране при фашистите, се дължат на нашата пропаганда. Ако се замислите за момент, когато някакъв нещастен часовой — вероятно член на социалистки или анархистки профсъюз, който е записан в армията против волята му — мръзне на поста си и лозунгът „Не воювай срещу собствената си класа!“ кънти неспирно в мрака, това е твърде вероятно да създаде известно впечатление у него. Това би могло да бъде последната капка, която прелива чашата. Разбира се, подобен подход не се съгласува с английското разбиране за водене на война. Признавам, че първоначално бях учуден и скандализиран. Що за идея — да се опиташ да спечелиш врага на своя страна, вместо да го застреляш! Сега си мисля, че от всякаква гледна точка, това е напълно легитимен подход. При обичайната окопна война, в отсъствието на артилерия, е изключително трудно да причиниш загуби на врага, без да получиш поне същите от своя страна. Ако можеш да отстраниш известен брой хора като ги накараш да дезертират, толкова по-добре; в действителност дезертьорите са много по-полезни за нас от труповете, тъй като ни осигуряват информация. В началото това ни смущаваше, караше ни да мислим, че испанците не приемат собствената си война достатъчно сериозно. Човекът, който се занимаваше с крещенето в позицията на POUM надолу и вдясно от нас беше артист по професия. Понякога, вместо да скандира революционни лозунги, той просто обясняваше на фашистите, колко по-добре се храним в сравнение с тях. При това проявяваше доста въображение в своите описания на правителствения порцион. „Препечени филийки с масло!“ — кънтеше гласът му в пустата равнина — „Ние си седим тук и ядем печени филийки! Прекрасни резени хляб с масло!“ Не се и съмнявам, че както и всеки от нас, той не беше виждал масло от седмици или месеци, но в студената нощ неговите новини за препечените филийки с масло вероятно причиняваха обилно слюнкоотделяне у много фашисти. Това се случваше дори с мен, въпреки че знаех, че той лъже.

Един ден през февруари видяхме да се приближава фашистки самолет. Както обикновено, картечницата беше извадена от окопа и нейната цев беше насочена нагоре, всички налягахме по гръб, за да се прицелим по-добре. Нашите разпръснати позиции не си струваше да бъдат бомбардирани, по правило малкото фашистки самолети, които преминаваха над нас кръжаха в кръг, за да избегнат картечния обстрел. Този път, обаче, самолетът премина право над нас, твърде високо, за да бъде обстреляй, а от него се разхвърчаха не бомби, а бели блестящи неща, които се носеха из въздуха. Няколко от тях се приземиха в нашите окопи. Това бяха няколко броя от един фашистки вестник, Heraldo de Aragon, който обявяваше падането на Малага.

Тази нощ фашистите предприеха неуспешна атака. Тъкмо се готвех да си лягам, буквално умирах за сън, когато поток от куршуми профуча над главата ми и някой изкрещя в землянката: „Нападат ни!“ Грабнах пушката и заех мястото си, което беше на върха на укреплението, близо до картечното гнездо. Цареше пълен мрак и отвсякъде се носеше дяволски шумотевица. Огънят на поне пет картечници се изливаше върху нас, чу се серия от експлозии, предизвикани от фашистите, които хвърляха гранати над собствените си ограждения по най-идиотския възможен начин. Беше невъобразимо тъмно. Долу в урвата вляво от нас можех да видя зеленикавото просветване на пушечни залпове: малка група фашисти, вероятно на патрулна обиколка, се опитваха да пробият позициите ни. Куршумите прелитаха с трясък в мрака край нас. Няколко снаряда изсвистяха над главите ни, но дори не попаднаха близо до нас (както винаги в тази война), а част от тях дори не избухнаха. Нещата се влошиха драстично, когато още една картечница откри огън от върха на хълма зад нас — впоследствие се оказа, че това е оръдие, което е докарано за да прикрива тила ни, но тогава изглеждаше, че сме обкръжени от всички страни. Точно тогава собствената ни картечница засече, което беше неизбежно при гадните патрони, с които беше заредена, на всичкото отгоре шомпола беше изчезнал безследно в непрогледната тъмнина. Изглежда не можехме да направим нищо, освен да стоим неподвижно и да бъдем обстрелвани. Испанските картечари смятаха, че е под достойнството им да потърсят прикритие и в действителност се откриваха напълно съзнателно, така че се наложи на свой ред и аз да постъпя по същия начин. Макар и твърде незначителна, цялата случка беше много интересна. За пръв път в истинския смисъл на думата бях под обстрел и за мой срам бях ужасно уплашен. Забелязъл съм, че човек винаги се чувства по един и същ начин, когато е под тежък обстрел — изпитва не толкова страх, че ще бъде улучен, колкото уплаха от това, че не знае къде точно ще бъде улучен. През цялото време се чудиш от коя посока куршумът ще се забие в теб, което поражда твърде неприятни усещания в цялото тяло.

След час или два стрелбата постепенно намаля и накрая напълно прекъсна. Междувременно бяхме дали само една жертва. Фашистите бяха придвижили две картечници в ничията земя, но оставаха на безопасно разстояние и не правеха опити да щурмуват нашето укрепление. В действителност те не атакуваха, а просто хабяха патрони, вдигайки весела врява, с която празнуваха падането на Малага. Основното значение на тази случка се свежда до това, че се научих да чета военните новини във вестниците с много по-скептични очи. Ден или два по-късно вестниците и радиото предадоха съобщения за страховита атака с кавалерия и танкове (по почти отвесните склонове на хълма!), отблъсната от героичните англичани.

Когато фашистите ни съобщиха, че Малага е паднала в техни ръце, ние приехме това за нагла лъжа, но на следващия ден се появиха убедително звучащи слухове, а няколко дни по-късно получихме официално потвърждение. Малко по-малко цялата позорна история излезе наяве — как градът е бил евакуиран, без да бъде даден дори и един изстрел, а гневът на италианците се е стоварил не върху войниците, които напуснали града, а върху нещастното цивилно население, което било преследвано и обстрелвано с картечници в продължение на стотици мили. Тези новини предизвикаха у нас известно униние, защото, каквато и да беше истината за тези събития, до един бяхме уверени, че падането на Малага се дължи на предателство в нашите редици. Тогава за пръв път в тази война се чу за предателство или сблъсък на интереси. До този момент различаването на добрите от лошите изглеждаше така лесно, тогава в съзнанието ми се загнездиха първите неясни съмнения.

В средата на февруари напуснахме Монте Трасо, заедно с отрядите на POUM от този участък на фронта щяхме да бъдем включени в армейската групировка, която обсаждаше Уеска. Пътувахме петдесет мили с камион през мразовита равнина, подрязаните лози още не бяха започнали да напълват, а ечемичените стръкове едва се показваха над буците пръст. На четири километра от новите ни окопи видяхме Уеска: тя блещукаше в далечината, дребна и спретната, напомняща за умален град от кукленски къщички. Месеци по-късно, когато Сиетамо беше превзет, главното командване на правителствените войски обяви: „Утре ще пием кафе в Уеска“. Оказа се, че са сбъркали. Имаше няколко кръвопролитни атаки, но градът не се предаде, а „утре ще пием кафе в Уеска“ се превърна в повод за шеги. Ако изобщо някога се върна в Испания, ще настоявам да получа тази прословута чаша с кафе.