Джордж Оруел
Почит към Каталония (13)

Приложение 1

Първоначално глава 5 в първото издание, разположена между глави 4 и 5 в настоящето издание

В началото пренебрегвах политическата страна на войната, едва сега тя започваше да привлича вниманието ми. Ако човек не изпитва извратен интерес към ужасите на партийната политика, може да прескочи тази глава. Опитвам се да отделя политическата част от настоящата история в отделни глави именно с тази цел. В същото време съзнавам, че би било съвсем невъзможно да пиша за испанската война от чисто военна гледна точка. Това беше преди всичко политическа война. Нито едно събитие в нея, поне през първата й година, не може да бъде схванато правилно, ако не се познава борбата между различните партии, която протичаше от страна на поддръжниците на правителството.

Когато пристигнах в Испания, както и известно време след това, не просто не се интересувах от политическата ситуация, но дори нямах бегла представа за нея. Знаех, че бушува война, но нямах представа каква точно. Ако ме попитате защо съм постъпил в доброволните отряди, бих ви отговорил: „За да воювам срещу фашизма“, но ако ме попитате за какво воювам, вероятно бих казал: „Добър живот за всички“. Приемах версията за тази война, която предлагаха News Chronicle^[1] и New Statesman — че това е битка в защита на цивилизацията срещу маниакалните изблици на финансираната от Хитлер армия на полковник Блимп^[2]. Революционната атмосфера на Барселона ме привличаше силно, но не положих никакви усилия да вникна в същността й. Що се отнася до калейдоскопа на политическите партии и профсъюзи с техните обезкуражаващи акроними — PSUC, POUM, FAI, CNT, UGT, JCI, JSU, AIT^[3] — те просто ме изтощаваха. На пръв поглед изглеждаше, че цяла Испания е обхваната от някаква странна зараза, която се изразяваше в пандемичното разпространение на тези неизброими съкращения. Знаех, че служа в нещо, което се нарича POUM (постъпих в доброволните отряди на POUM единствено защото пристигнах в Барселона с членската си книжка от ILP), но не съзнавах, че между политическите партии има сериозни различия. В Монте Посеро, когато ми посочиха с пръст позицията вляво от нас и ми казаха: „онези са социалисти“ (имаха предвид PSUC), аз озадачено попитах: „не сме ли всички такива?“. Струваше ми се безумно хора, които се бият за живота си, да се делят на партии и винаги отношението ми към тези неща се е изчерпвало с: „Хайде да зарежем политическите глупости и да се захванем с войната!“ Това, разбира се, беше коректната „антифашистка“ позиция, грижливо насаждана от английските вестници, най-вече за да попречат на хората да разберат истинската същност на испанската борба. Но в Испания, особено в Каталония, това не беше нагласа, която може дълго да бъде поддържана. Всеки, дори и без да иска, рано или късно вземаше страна в конфликта. Дори и да не ти пука за различните политически партии и техните несъвместими „партийни линии“, очевидно беше, че собствената ти съдба зависи от тях. В качеството си на доброволци всички бяхме войници, които се бият срещу Франко, но всеки от нас беше също и пешка в една огромна партия шах, която се водеше между две политически теории. Докато тършувах за подпалки по планинския склон се чудех, дали това наистина е война, или News Chronicle са си измислили всичко. По-късно, обаче, когато търсех прикритие от картечниците на комунистите по време на Барселонските бунтове и в крайна сметка напуснах Испания преследван по петите от полицията, разбирах, че всичко това ми се случи, именно защото служех в отрядите на POUM, а не в тези на PSUC. Колко голяма може да бъде разликата между две наглед неразличими абревиатури!

За да бъде разбрано правилно съотношението на силите от страна на подкрепящите правителството партии, трябва да се върнем към началото на войната. Когато на 18 юли започнаха сраженията, вероятно всеки антифашист в Европа се е чувствал обнадежден. В случая, поне на пръв поглед, демократичните сили успяваха да се противопоставят на фашизма. Години наред така наречената „демокрация“ неумолимо отстъпваше пред него. Оставиха японците да правят каквото си искат в Манджурия. Хитлер встъпи в длъжност и продължи систематично да избива политическите си опоненти. Мусолини бомбардира абисинците, докато петдесет и три държави (мисля, че бяха толкова) лицемерно подвикваха отстрани: „Спри!“ Но, когато Франко се опита да свали умереното ляво испанско правителство, противно на всички очаквания испанският народ се вдигна срещу него. Тогава това изглеждаше като — и може би дори беше — преобръщане на общата тенденция.

Имаше, обаче, няколко неща, които се изплъзнаха от вниманието на наблюдателите. Като начало, Франко не беше сравним в нито едно отношение с Хитлер и Мусолини. Неговото въстание беше просто военен метеж, подкрепен от аристокрацията и църквата и в общи линии, особено в началото, целта му не беше налагане на фашистка диктатура, а по-скоро възстановяване на феодализма. Това означаваше, че срещу Франко застана не само работническата класа, а също различни групи от либералната буржоазия — същите хора, които по-късно щяха да подкрепят фашизма в неговите различни превъплъщения. Още по-голямо значение има обстоятелството, че испанската работническа класа не се противопостави на Франко в името на „демокрацията“ или запазването на статуквото, както би станало в Англия. Нейната съпротива беше придружена от — или почти се свеждаше до — истински революционен изблик. Земята беше завзета от селяните, много фабрики и почти целият транспорт — от профсъюзите, църквите бяха опустошени, а свещениците — прогонени или убити. Поради това Daily Mail^[4], не без подкрепата на католическото духовенство, успя да представи Франко като патриот, избавил своята родина от ордите на тези дяволски изчадия — „червените“.

През първите няколко месеца на войната истинският противник на Франко беше не толкова правителството, колкото профсъюзите. Когато избухна въстанието организираните работници в градовете обявиха обща стачка и после изискаха оръжие от държавния арсенал, което след известна борба успяха да получат. Ако не бяха тези спонтанни действия, вероятно Франко нямаше да бъде спрян. Разбира се, не можем да сме сигурни в това, но има сериозни основания за подобна теза. Правителството не предприе почти нищо за да потуши въстанието, което очевидно се подготвяше от доста време, а когато всичко започна, реакцията му беше слаба и колеблива и то в такава степен, че в един и същи ден се смениха трима министър-председатели^[5]. Освен това, единствената възможна стъпка — въоръжаването на работниците — беше предприета с нежелание и в отговор на шумни протести от страна на обществеността. Оръжията, обаче, все пак бяха раздадени, в резултат от което големите градове в Източна Испания фашистите бяха разгромени с големи усилия, най-вече от работническата класа, подпомогната от някои останали верни на правителството въоръжени формирования (Нападателните отряди и т.н.). Жертвите, паднали тогава, можеха да бъдат дадени единствено от хора, които се бият като революционери, тоест, с вярата, че се бият за нещо по-добро, а не за запазване на статуквото. Смята се, че при различни сблъсъци на територията на страната, само за един ден са загивали до три хиляди души. Мъже и жени, въоръжени единствено с динамит в ръцете си, тичаха през открити площади и щурмуваха каменни сгради, охранявани от обучени войници с картечници. Картечните гнезда, които фашистите бяха разположили на стратегически позиции в градовете, бяха разбивани с помощта на таксита, които се врязваха в тях с шестдесет мили в час. Дори ако човек не знаеше нищо за завземането на земята от селяните, за създаването на местни комуни и т.н., изглежда слабо вероятно, че анархистите и социалистите, които съставяха гръбнака на съпротивата, биха правили всичко това в името на запазването на капиталистическата демокрация, която от гледна точка на анархистите не е нищо повече от централизирана машина за заблуждаване на народа.

Работниците вече разполагаха с оръжие и на този етап отказваха да го върнат обратно. (Година по-късно беше изчислено, че анархосиндикалистите в Каталония притежават около 30000 пушки.) Именията на едрите профашистки настроени земевладелци на много места бяха превзети от селяните. Наред с колективизацията на индустрията и транспорта имаше и опит за създаване на работническо правителство посредством местните комитети. Работническите патрули трябваше да заместят старите полицейски части, защото те подкрепяха капитализма, създаваха се работнически доброволни отряди и т.н. Разбира се, съвсем не навсякъде процесът напредваше толкова бързо и може би единствено в Каталония той стигна толкова далеч. Имаше области, където институциите на местното управление останаха почти незасегнати, а на други места съществуваха съвместно с революционните комитети. Тук-там бяха създадени независими анархистки комуни. Някои от тях просъществуваха цяла година, но в крайна сметка бяха смазани със сила от правителството. През първите няколко месеца цялата власт беше в ръцете на анархосиндикалистите, които контролираха основните производства. Това, което се случи в Испания, беше не просто гражданска война, а начало на революция. Тъкмо това се стараеше да прикрие антифашистката преса извън Испания. Въпросът беше сведен до противопоставянето между фашизъм и демокрация, а революционният аспект на ситуацията — прикриван по всевъзможни начини. В Англия, където пресата е силно централизирана, а четящата публика, податлива на измами както никъде другаде, бяха изказани публично само две версии за Испанската война: дясната — за християните — патриоти, противопоставящи се на кръвожадните болшевики и лявата — за благородните републиканци, опитващи се да потушат коварен опит за военен преврат. По този начин основното в случая беше умело прикрито.

За това са налице няколко причини. Като начало, профашистката преса разказваше ужасяващи лъжи за зверствата на болшевиките, а добронамерените пропагандатори несъмнено смятаха, че помагат на испанското правителство, като отричат „почервеняването“ на Испания. Основната причина, обаче беше следната: с изключение на малките революционни групи, които съществуват във всяка страна, целият свят желаеше да предотврати избухването на революция в Испания. В частност, комунистическата партия, с цялата мощ на Съветския съюз зад гърба си, се стремеше по всякакъв начин да възпрепятства революцията. Според една от техните догми избухването на революция на този етап на развитието на обществото би било фатално, затова целта им беше не да предадат властта в ръцете на трудещите се, а да възстановят буржоазната демокрация. Едва ли е нужно да обяснявам защо либералните поддръжници на капитализма бяха на същото мнение. В Испания имаше солидни чуждестранни инвестиции. В Барселонската компания за градски транспорт, например, бяха вложени десет милиона паунда британски инвестиции, в същото време профсъюзите конфискуваха още в началото на събитията всички транспортни средства в града. Ако революцията надделееше, нямаше да има никакви или почти никакви компенсации за претърпените финансови загуби. От друга страна, ако победата беше на страната на капиталистическата република, чуждестранните капиталовложения щяха да бъдат гарантирани от държавата. И след като, така или иначе, революцията трябваше да бъде смазана, най-лесно беше направо да се отрече съществуването й. По този начин истинското значение на случващото се щеше да бъде прикрито, а всяко прехвърляне на власт и правомощия от профсъюзите към централното правителство можеше да бъде представено като необходима стъпка към необходимата военна реорганизация. В резултат от това, ситуацията беше крайно необичайна. Извън Испания единици знаеха, че става дума за революция, в самата Испания никой не се съмняваше в това. Дори вестниците на PSUC, въпреки че бяха контролирани от комунистите и провеждаха антиреволюционна политика, говореха за „нашата славна революция“. В същото време, комунистическите вестници извън Испания тръбяха наляво и надясно, че не може да става и дума за революция. Конфискуването на фабриките и създаването на работническите комитети или просто не са се случвали, или „нямат никакво политическо значение“. Според Daily Worker от 6-ти август 1936 година, тези, които твърдят, че испанският народ се бори за социална революция или за нещо различно от буржоазна демокрация, са просто „чисти мошеници“. От друга страна, Хуан Лопес, член на правителството във Валенсия, обяви през февруари 1937 година, че „испанският народ пролива кръвта си не за демократичната република или нейната фиктивна конституция, а за… революцията.“ Така по всяка вероятност сред чистите мошеници попадаха членовете на същото това правителство, за което ни приканваха да се бием. Някои чуждестранни антифашистки вестници стигнаха до там да поддържат жалката лъжа, че църквите били нападани единствено, когато се използвали като убежища от фашистите. В действителност, църквите бяха плячкосани навсякъде и без никакво колебание, защото за всички беше ясно, че испанската църква е част от шайката на капиталистите. За шест месеца в Испания видях само две запазени църкви, до юли 1937 година църквите бяха затворени и в тях не се провеждаха богослужения, с изключение на една или две протестантски църкви в Мадрид.

Все пак, всичко това беше само началото на революцията, а не самата революция. Дори когато работниците, както в Каталония, така и на други места, имаха възможност за това, те не отхвърлиха, нито изместиха напълно правителството. Очевидно не можеха да го направят, докато Франко чукаше на вратата и представителите на средната класа бяха на тяхна страна в борбата срещу него. Страната беше в преходен период и можеше или да поеме по пътя на социализма, или да се върне към капитализма. Селяните притежаваха по-голямата част от земята и вероятно щяха да я запазят, освен ако Франко не спечелеше войната. Всички големи индустриални предприятия бяха колективизирани, но дали щяха да останат такива, или щеше да бъде въведен отново капитализма, зависеше от това кой в крайна сметка ще установи контрол върху държавната власт. В началото можеше да се каже, че както централното правителство, така и Generalidad de Cataluna (полуавтономното каталонско правителство) представляваха интересите на работническата класа. Начело на правителството беше радикалният социалист Кабайеро, в него имаше министри, които представляваха както UGT (социалистическите профсъюзи), така и CNT (синдикалните съюзи, контролирани от анархистите). За кратко каталонското временно правителство беше изместено от антифашисткия Защитен комитет^[6], състоящ се предимно от делегати, избрани от профсъюзите. По-късно Защитният комитет беше разпуснат и временното правителство беше възстановено, като в него се включиха представители на синдикатите и различни леви партии. При всяка следваща промяна на правителството, съотношението на силите се изместваше вдясно. Първо бяха изгонени представителите на POUM, шест месеца по-късно Кабайеро беше заместен с умерения социалист Негрин, после махнаха делегатите на CNT, след това — на UGT, а впоследствие CNT беше изключена и от каталонското правителство. Най-накрая, доста време след избухването на войната и революцията, правителството беше съставено единствено от умерени социалисти, либерали и комунисти.

Общият завой вдясно датира от периода октомври-ноември 1936 година, когато СССР започна да доставя оръжия на правителството и съответно властта започна да се измества от анархистите към комунистите. С изключение на Русия и Мексико, никоя друга страна не прояви доблестта да подкрепи правителството, а Мексико, поради очевидни причини, нямаше възможност да доставя голямо количество оръжия и амуниции. Поради това руснаците можеха спокойно да диктуват условията. Няма съмнение какви са били те: „Или прекратете революцията, или няма оръжия“. Първата стъпка срещу революционните елементи — изгонването на POUM от каталонското временно правителство — беше извършена под прекия диктат на СССР. Наистина, руското правителство отричаше всякаква пряка намеса. Това, обаче, нямаше особено значение, след като комунистическите партии във всички страни провеждаха проруска политика, а никой не отричаше, че точно комунистическата партия беше основният инициатор на атаката срещу POUM, по-късно — срещу анархистите и крайните социалисти от фракцията на Кабайеро и, в крайна сметка, срещу революционната политика. След намесата на СССР победата на комунистите беше сигурна. Като начало, благодарността към Русия за осигуреното от нея оръжие и обстоятелството, че комунистическата партия, особено след пристигането на Интернационалните бригади, изглеждаше способна сама да спечели войната, повдигнаха изключително много престижа на комунистите. Второ, доставките на руските оръжия минаваха през ръцете на комунистическата партия и нейните съюзници, които се погрижиха колкото се може по-малко от тях да достигнат до техните политически опоненти^[7]. Трето, обявявайки не революционна политика, комунистите успяха да спечелят на своя страна всички, които се страхуваха от нея. Беше лесно, например, да привлекат по-богатите селяни, противопоставяйки се на политиката на колективизация, която провеждаха анархистите. Членовете на партията се увеличаваха стремително, новите попълнения бяха предимно от средната класа — магазинери, чиновници, армейски офицери, заможни селяни и т.н. По същество, войната беше битка между три противопоставени страни. Борбата с Франко трябваше да продължи, но правителството се стремеше в същото време да възстанови контрола си върху профсъюзите. Това беше направено чрез поредица от малки стъпки — някой нарече това „политика на непрекъснато дразнене на противника“, която като цяло се оказа изключително хитра. Нямаше очевидни контрареволюционни действия и до месец май 1937 г. беше практически ненужно да се използва сила. Работниците бяха принудени да сведат глава чрез аргумент, който е толкова елементарен, че няма дори нужда да бъде изказван гласно: „Ако не постъпите така, ще изгубим войната.“ Във всеки случай, изглеждаше, че в името на военната необходимост работниците трябва да се откажат от това, което бяха постигнали сами през 1936 година. Този аргумент, обаче, действаше безотказно, защото последното, което искаха революционните партии, беше да загубят войната. Ако това се случеше, думи като „демокрация“ и „революция“, „социализъм“ и „анархизъм“ нямаше да означават нищо. Анархистите — единствената революционна партия, която беше достатъчно голяма, за да окаже влияние върху хода на събитията — се принудиха да отстъпват стъпка по стъпка. Процесът на колективизация беше спрян, местните комитети — разпуснати, а работническите патрули — разформировани, на тяхно място се върнаха старите предвоенни полицейски части, с увеличен състав и тежко въоръжение. Различни производства с ключово значение, по-рано контролирани от профсъюзите, преминаха на разпореждане на правителството (овладяването на Барселонската телефонна палата беше част от този процес). Накрая, доброволните работнически отряди, следващи структурата на профсъюзните организации, бяха постепенно разформировани и включени в частите на новата „деполитизирана“ и полубуржоазна Народна армия. В нея бяха възстановени разликите в заплащането, привилегиите на офицерската каста и т.н. При тези обстоятелства това се оказа решаващата крачка назад, направена най-късно в Каталония, тъй като тук революционните партии бяха най-силни. Очевидно, само ако поддържаха собствени въоръжени сили, работниците можеха да си гарантират запазването на завоюваното от тях. Както обикновено, разформироването на доброволните отряди беше направено в името на военната ефективност. Никой не отричаше необходимостта от военна реформа и все пак беше напълно възможно доброволните отряди да бъдат направени по ефективни, оставайки под прекия контрол на профсъюзите. Без съмнение в основата на извършените промени беше стремежът на правителството анархистите да останат без собствена армия. Наред с това, демократичният дух, който цареше в отрядите, ги правеше истински развъдник на революционни идеи. Комунистите добре осъзнаваха този факт и неспирно хулеха принципите на POUM и анархистите, които изискваха равно заплащане за всички военни чинове. Така се стигна до едно общо „обуржоазяване“ и съзнателно унищожаване на духа на равенството, възцарил се през първите месеци на революцията. Всичко стана толкова бързо, че хората, посетили Испания в интервал от няколко месеца, не можеха да повярват, че виждат една и съща страна. Това, което макар и за миг приличаше на държава на трудещите се, пред очите ни се превърна в обикновена буржоазна република, в която беше налице обичайното разделение между бедни и богати. Така през есента на 1937 година „социалистът“ Негрин обявяваше в публични речи, че „ние зачитаме частната собственост“, а членовете на Кортеса^[8], които в началото на войната трябваше да напуснат страната поради подозрението, че симпатизират на фашистите, сега се завръщаха триумфално.

Целият този процес лесно може да бъде разбран, ако си припомним, че един от източниците му е временният съюз, сключен от буржоазията и работническата класа под заплахата от фашизма. Този съюз, известен като „Народен фронт“ по същество е съюз между естествени врагове и вероятно неминуемият изход от тази ситуация е единият от сключилите го да надвие другия. Единствената неочаквана особеност на ситуацията в Испания — извън страната това също предизвика доста погрешни интерпретации — е фактът, че като част от правителството комунистите заемаха не крайно леви, а крайнодесни позиции. В действителност, това не би трябвало да учудва никого, тъй като практиката на комунистическата партия в други страни, например във Франция, показва, че държавният комунизъм трябва да се разглежда, поне понастоящем, като антиреволюционна сила. Цялата политика на Коминтерна е подчинена (с известно право предвид международната ситуация) на защитата на СССР, която зависи от системата на военно сътрудничество. В частност, СССР е в съюз с капиталистическо — империалистическа Франция. Ако френският капитализъм бъде обезсилен, този съюз би станал безполезен за руснаците и затова политиката на комунистите във Франция е антиреволюционна. Това не означава просто, че френските комунисти маршируват зад националния трикольор, припявайки Марсилезата, а нещо далеч по-съществено: изоставянето на активната агитация в колониите. Само преди три години Торес, секретарят на Френската комунистическа партия, обяви, че френските трудещи се никога няма да се противопоставят на своите немски събратя^[9], а сега той е един от най-гласовитите патриоти във Франция. Ключът към разбирането на поведението на комунистическите партии във всяка страна са потенциалните или актуалните военни взаимоотношения на тази страна със СССР. В Англия, например, нещата все още са доста несигурни, затова Английската комунистическа партия се отнася враждебно към правителството и енергично се противопоставя на превъоръжаването на армията. Ако, обаче, Великобритания сключи военно споразумение със СССР, английските комунисти, също както френските преди тях, ще се окажат принудени изведнъж да станат добри патриоти и империалисти, а вече са налице знаци, че това ще се случи рано или късно. В Испания официалната „линия“ на комунистическата партия несъмнено беше обусловена от факта, че Франция, която е съюзник на Русия, би възразила срещу революционната политика на съседна държава и би направила всичко възможно да предотврати освобождаването на испанската част на Мароко. Daily Mail, с неговите приказки за червената революция, финансирана от Москва, грешеше дори повече от обикновено. В действителност не други, а точно комунистите предотвратиха избухването на истинска революция в Испания. По-късно, когато десните установиха пълен контрол над ситуацията, комунистите стигнаха много по-далеч от либералите в преследването на революционните водачи^[10]. Опитах се да опиша общия ход на събитията в испанската революция през първата й година, тъй като това улеснява разбирането на всяко едно от последвалите събития. Съвсем не твърдя, че през февруари съм поддържал някоя от изказаните до този момент тези. Първо, повечето от нещата, които хвърлиха светлина върху ситуацията, още не се бяха случили. Във всеки случай симпатиите ми бяха доста по-различни от сегашните. Това се дължи отчасти на обстоятелството, че политическата страна на войната ме отегчаваше и съвсем естествено откликвах най-вече на тази гледна точка, с която бях запознат най-добре, а това беше гледната точка на POUM — ILP. Англичаните, с които общувах най-много, членуваха предимно в ILP. Имаше и няколко члена на комунистическата партия, като повечето от тях бяха доста по-добре просветени политически в сравнение с мен самия. В продължение на няколко седмици, докато траеше затишието край Уеска, се оказах въвлечен в политически дискусии, които на практика не спираха нито за миг. В студената и смрадлива плевня, където бяхме разквартирувани, в непрогледния мрак на землянките, зад насипите в среднощния студ, несъвместимите партийни „линии“ бяха обсъждани отново и отново. При испанците беше същото, повечето от вестниците, които четяхме, възприемаха обсъждането на междупартийните боричкания като свое основно призвание. С една дума, трябваше да си глух или малоумен, за да не вземеш страна в конфликта между враждуващите партии.

От гледна точка на политическата теория само три партии имаха някакво реално значение: PSUC, POUM и CNT — FAI, последните от които бяха общо определяни като анархисти. Ще започна с PSUC, тъй като тяхната роля беше най-важна. Тази партия спечели битката и в момента определено доминира над останалите.

Преди всичко трябва да поясня, че когато говорим за партийната линия на PSUC, всъщност имаме предрид линията на комунистическата партия. PSUC (Обединената Социалистическа Партия на Каталония) беше партията на социалистите в Каталония. Тя беше формирана в началото на войната чрез сливане на различни марксистки партии, една от които беше Каталонската Комунистическа Партия. Понастоящем комунистите упражняваха пълен контрол върху PSUC, тя беше пряко обвързана с Третия Интернационал. В останалите части на Испания нямаше официално обединение на социалисти и комунисти, но позициите на комунистите и умерените социалисти винаги съвпадаха напълно. Грубо казано, PSUC беше политическият орган на UGT (Общ Съюз на Трудещите се), тоест, на социалистическите синдикати. Членовете им в Испания наброяваха около милион и половина. Там членуваха основно работници, но след избухването на войната синдикатите приеха доста нови попълнения от средната класа, тъй като в първите дни на „революцията“ много и различни хора решиха, че ще бъде полезно да се присъединят към UGT или CNT. Двата профсъюза имаха множество допирни точки, но CNT беше в по-голяма степен организация на работническата класа. Ето защо PSUC беше наполовина партия на работниците и наполовина партия на дребната буржоазия — магазинери, чиновници и заможни селяни. Линията на PSUC, проповядвана от комунистическата преса навсякъде по света, гласеше приблизително следното:

Единственото, което сега има значение, е спечелването на войната. Без това всичко останало е безсмислено. Затова и дума не може да става за продължаване на революцията. Не можем да си позволим да загубим подкрепата на селяните като насилствено колективизираме земята, не можем да си позволим да отблъснем и средната класа, която воюва на наша страна. Преди всичко и в името на военната ефективност трябва да сложим край на хаоса, който причини революцията. На мястото на местните комитети трябва да създадем силно централно правителство, необходимо е също да разполагаме с професионална армия под единно командване. Запазването на прекия контрол на работниците в различни обществени сфери и папагалското повтаряне на революционни лозунги не просто са безполезни и вредни, те са контрареволюционни, тъй като пораждат разделения, които могат да бъдат използвани от фашистите. На този етап не се борим за диктатура на пролетариата, а за парламентарна демокрация. Всеки, който се опита да превърне гражданската война в социална революция, работи в интерес на фашистите и следователно, дори и неволно, се превръща в предател.

Официалната доктрина на POUM беше несъвместима с всяка от тезите в приведения списък, с изключение на това, колко е важно войната да бъде спечелена. POUM (Работническа Партия за Марксистко Обединение) беше една от многото дисидентски комунистически партии, появили се през последните години в различни европейски страни в резултат от съпротивата срещу „сталинизма“, т.е. срещу реалната или привидна промяна в политиката на комунистите. Беше съставена отчасти от бивши комунисти, отчасти от една по-рано съществувала партия. Блок на Работниците и Селяните. От гледна точка на членския й състав, това беше малка партия^[11], без особено влияние извън Каталония. Нейното значение, обаче, се дължеше на факта, че в редиците й имаше изключително много политически осъзнати членове. В Каталония основната й крепост беше Лерида. Партията не представляваше определено профсъюзно обединение. Членовете на доброволните отряди на POUM обикновено членуваха също и в CNT, но повечето от по-старите партийни членове принадлежаха към UGT. Все пак, POUM, имаше влияние единствено в CNT. Нейната партийна „линия“ се свеждаше общо взето до следното:

Безсмислено е да твърдим, че буржоазната демокрация е в състояние да се противопостави на фашизма. Буржоазната демокрация и фашизма са просто две различни превъплъщения на капитализма. Да воюваме срещу фашизма в името на демокрацията е все едно да се борим срещу една форма на капитализма в името на друга, която всеки момент може да се превърне в първата. Единствената реална алтернатива на фашизма е пълният контрол на работниците върху всички обществени сфери. Ако си поставим по-умерени цели от това, то или ще предадем победата в ръцете на Франко или ще пуснем фашизма да се промъкне през задната врата. Ето защо, работниците трябва да защитават всяка от извоюваните победи — ако отстъпят пред полубуржоазното правителство, те със сигурност ще бъдат измамени. Работническите доброволни отряди и полицейски сили трябва да се запазят в настоящия си вид и е необходимо да се окаже сериозен отпор на всеки опит за тяхното „обуржоазяване“. Ако работниците не контролират въоръжените сили, въоръжените сили ще контролират работниците. Войната и революцията са неразделно свързани.

Анархистката гледна точка по-трудно може да бъде формулирана така еднозначно. Като цяло, общият термин „анархисти“ обхващаше множество от хора с твърде различни мнения по всички въпроси. Голямата група от профсъюзи, съставящи CNT (Национална Работническа Конфедерация), с приблизителен брой членове около два милиона души, беше представяна политически от FAI (Федерация на Испанските Анархисти), която наистина беше анархистка организация. Все пак, дори членовете на FAI, макар и закърмени с анархизма — както и повечето испанци — не бяха винаги анархисти в пълния смисъл на думата. След началото на войната, техните идеи се доближаваха до социализма, тъй като обстоятелствата ги бяха принудили да се включат в централизираната администрация и дори, в пълно противоречие с принципите им, да влязат в кабинета. Въпреки това, те се различаваха съществено от комунистите, тъй като подобно на POUM желаеха не парламентарна демокрация, а власт за трудещите се. Те приемаха лозунга на POUM: „Войната и революцията са неразделно свързани“, макар и не така догматично. Грубо казано, CNT — FAI бяха за:

1. Пряк контрол на работниците над индустриалните производства, в които са заети, например в транспорта, текстилните фабрики и т.н.;

2. Управление чрез местни комитети и съпротива срещу всички форми на централизиран авторитаризъм;

3. Безкомпромисна враждебност към буржоазията и църквата. Последното, макар и най-мъгляво формулирано, беше от най-голямо значение. За разлика от повечето така наречени „революционери“, анархистите, въпреки неясно формулираните си принципи, изпитваха истинска омраза към всички възможни привилегии и несправедливо наложени разделителни линии в обществото. Философски погледнато, комунизмът и анархизмът са крайни противоположности. От практическа гледна точка — т.е. от гледна точка на обществото, което желаят да създадат — разликите са по-скоро в акцентите, но въпреки това са неотстраними. Комунистите винаги поставят акцент върху централизирането и ефективността, анархистите — върху свободата и равенството. Анархизмът има дълбоки корени в Испания и вероятно ще надживее комунизма, когато руското влияние намалее някой ден. През първите два месеца от войната тъкмо анархистите, повече от всички останали, бяха допринесли за овладяването на ситуацията. Дори доста по-късно членовете на доброволните отряди на анархистите, въпреки своята крайна недисциплинираност, бяха известни като най-добрите войници в цялата испанска армия. От февруари 1937 насетне анархистите и POUM могат общо взето да бъдат разглеждани съвместно. Ако анархистите, POUM и лявото крило на социалистите бяха проявили малко разум и бяха обединили силите си в името на една разумна политика още в началото, войната със сигурност щеше да протече съвсем различно. Точно в началото на военните действия, обаче, когато революционните партии държаха нещата в свои ръце, това беше невъзможно. Анархистите и социалистите отдавна се отнасяха едни към други с известно подозрение. POUM, в качеството си на марксистка партия, имаше скептично отношение към анархизма, докато от чисто анархистка гледна точка „троцкизма“ на POUM съвсем не беше за предпочитане пред „сталинизма“ на комунистите. Въпреки това, тактиката на комунистите сближи двете партии. Когато POUM се включи в унищожителните барселонски сражения през май, основната причина за това беше инстинктивната й реакция да подкрепи CNT, а по-късно, когато POUM беше поставена извън закона, единствени анархистите надигнаха гласове в нейна защита.

Грубо казано, съотношението на силите беше следното. От едната страна стояха CNT-FAI, POUM и тези от социалистите, които настояваха цялата власт да бъде оставена в ръцете на работниците, от другата страна застанаха умерените десни социалисти, либералите и комунистите, които бяха за централизирано управление и професионална армия.

Лесноразбираемо е защо по онова време предпочитах гледната точка на комунистите пред тази на POUM. Комунистите имаха ясна и прагматична политика, поне от гледна точка на здравия разум, който, обаче, трудно можеше да види повече от няколко месеца напред. Обратно, политиката на POUM, която беше от ден за ден, тяхната пропаганда и т.н., бяха неописуемо слаби. Ако не беше така, те щяха да привлекат много повече последователи. Решаващо значение всъщност имаше това, че комунистите водеха войната, — или поне така ми изглеждаше тогава — докато анархистите оставаха относително пасивни. Това беше общото усещане по онова време. Комунистите увеличаваха влиянието и членската си маса, отчасти привличайки средната класа чрез своето противопоставяне на революционерите, отчасти защото изглеждаха като единствените, които са в състояние да спечелят войната. Руското оръжие и великолепната защита на Мадрид, проведена от пряко подчинените на комунистическата партия войски, превърнаха комунистите в герои в очите на обикновените испанци. Както твърдяха някои, всеки руски самолет, който прелиташе над главите ни, беше част от комунистическата пропаганда. Революционният пуризъм на POUM, макар че си имаше своя собствена логика, в този момент ми изглеждаше напълно безполезен.

Междувременно във вестници, брошури, плакати и книги се вихреше с пълна сила кръвната вражда между различните партии. Вестниците, които преглеждах най-често, бяха тези на POUM — La Battalia и Adelante — те неспирно критикуваха „контрареволюционната“ PSUC, което тогава ми се видя проява на досаден педантизъм от тяхна страна. По-късно, когато се запознах отблизо с PSUC и комунистическата преса, установих, че POUM са просто аматьори в сравнение със своите конкуренти. Дори ако се абстрахираме от всичко останало, те имаха много по-малко възможности. За разлика от комунистите, не разполагаха с подкрепата на вестници извън собствената си страна, а в рамките на самата Испания се намираха в твърде неизгодна позиция, тъй като цензурата беше почти напълно под контрола на комунистите. Това означаваше, че вестниците на POUM бяха конфискувани или глобявани за всяко по-остро изказване. В интерес на истината трябва да им се признае също, че наистина изнасяха безкрайни нравоучителни проповеди за революцията и цитираха Ленин ad nauseam^[12], но обикновено не си позволяваха лични нападки. Освен всичко, ограничаваха полемиката до вестникарските статии; големите им цветни плакати, предназначени за широката публика (плакатите са особено важни в Испания, тъй като голяма част от населението е неграмотно) не атакуваха пряко съперниците им, а бяха просто антифашистки или абстрактно революционни. Същото се отнасяше до песните, които се пееха в доброволните им отряди.

На пръв поглед, основното разногласие между комунистите и POUM беше по повод на тактиката. POUM беше за незабавна революция, докато комунистите бяха против. Дотук добре, всяка от двете страни имаше своите аргументи. По-нататък, комунистите твърдяха, че пропагандата на POUM разделя и отслабва правителствените сили и по този начин вреди на военните действия. Тук отново не съм напълно съгласен, но със сигурност могат да бъдат открити аргументи в подкрепа и на тази теза. Именно сега, обаче, се разгръщаше специфичната тактика на комунистите. Първоначално по-плахо, а след това все по-гръмогласно, те започнаха да разгласяват наляво и надясно, че POUM разцепва правителствените сили, но не поради погрешна преценка на ситуацията, а напълно умишлено. POUM беше представена като шайка предрешени фашисти, подкупени от Франко и Хитлер, които прокарват псевдореволюционна политика, за да подпомогнат каузата на фашистите. Наричаха POUM „троцкистка организация“ и „пета колона на Франко“. Това означаваше, че няколкото десетки хиляди души, принадлежащи към работническата класа, включително осемте или десетте хиляди, които мръзнеха в окопите на фронта, както и стотиците чужденци, пристигнали в Испания за да се бият срещу фашизма, често жертвайки прехраната и родината си, са просто предатели, подкупени от врага. Тази теза беше разгласена в цяла Испания посредством плакати и брошури, преповтаряше я и комунистическата преса по цял свят. Бих могъл да изпиша половин дузина книги с подобни цитати, ако се заема да ги издиря и събера.

Ето такива неща говореха за нас тогава: че сме троцкисти, фашисти, предатели, убийци, страхливци, шпиони и т.н. Признавам, че не беше особено приятно, особено като се има предвид кои бяха хората, срещу които отправяха тези обвинения. Непоносимо е да гледаш как изнасят на носилка ранено испанско момче на около петнадесет години, с бяло като платно лице и напълно отнесен поглед и в същото време да си мислиш за мазните типове от Лондон и Париж, които пишат памфлети, предназначени да докажат, че същото това момче е фашист под прикритие. Една от най-ужасните особености на войната е това, че цялата военна пропаганда, цялото това гръмогласно врещене, всички тези подклаждащи омразата лъжи, винаги са дело на хора, които не участват във военните действия. Доброволците на PSUC, които познавах на фронта, или комунистите от Интернационалната бригада, които срещах от време на време, никога не са ме наричали „троцкист“ или „предател“, а винаги оставяха тези неща на журналистите. Хората, които пишеха памфлети срещу нас, които ни хулеха по вестниците, си стояха на спокойствие вкъщи, или в най-лошия случай — в кабинета си във Валенсия, на стотици мили от куршумите и калта. Дори да се абстрахираме от клеветите и междупартийните боричкания, всичко, което обикновено съпътства войната — демагогията, героичните пози, хулите срещу врага — всичко това отново беше дело на хора, които не влизаха в бой и които в повечето случаи биха избягали на стотици мили, вместо да го направят. Един от най-печалните резултати от тази война беше изводът, че лявата преса е точно толкова изопачаваща фактите и недобросъвестна, колкото и дясната^[13]. Искрено вярвах, че от наша страна — от страна на правителството — тази война се различава от обикновените, империалистически войни. Това, обаче, съвсем не се отнасяше до военната пропаганда. Боевете едва бяха започнали, когато левите и десните вестници се гмурнаха в клоаката на взаимните обвинения. Всички си спомняме заглавието на Daily Mail: „Червените разпъват монахини на кръст“, докато в същото време според Daily Worker чуждестранният легион на Франко бил „съставен от убийци, търговци на роби, наркомани, накратко, от измета на цяла Европа“. Дори през октомври 1937 година New Statesman ни разправяше небивалици за фашистки барикади, направени от телата на живи деца (твърде неподходящ материал за изграждане на барикади), а мистър Артър Брайънт обявяваше, че „рязането на краката на консерваторите“ е „всекидневие“ в лоялистка Испания. Хората, които пишат тези неща, никога не са участвали в сражение, но вероятно разглеждат писанията си като заместител на прякото участие в бойните действия. Едно и също се повтаря във всяка война: войниците се бият, журналистите се надвикват и никой „истински“ патриот не стига до окопите на фронта, освен за целите на кратка пропагандна обиколка. Понякога се успокоявам, че самолетите промениха хода на военните действия. Вероятно при следващата голяма война ще видим нещо, което не се е случвало никога досега: екзалтиран патриот с дупки от куршуми по тялото.

Колкото повече журналистически писания за войната се трупаха, толкова повече тя се превръщаше в една голяма шумотевица, както и всички останали преди нея. Единствената разлика беше, че докато журналистите обикновено запазват най-смъртоносните си нападки за враговете, в този случай комунистите и POUM започнаха постепенно да влагат все повече злоба в писанията си едни срещу други и почти забравиха за фашистите. Въпреки това, не можех да се принудя да приема всичко това на сериозно. Междупартийните дрязги бяха дразнещи и дори отблъскващи, но ми приличаха на семейна разправия. Не можех да повярвам, че те имат някакво реално значение, или че наистина съществуват непреодолими политически различия между двете партии. Осъзнавах, че комунистите и либералите ще се противопоставят на революцията, нямах представа, обаче, че са в състояние да я обърнат наопаки.

Моето политическо невежество беше отчасти оправдано. През цялото време бях на фронта, а там социалната и политическа атмосфера не се изменя. Напуснах Барселона в началото на януари и не получих отпуск до края на април. През цялото това време, а дори и по-късно, в частта от Арагонския фронт, контролирана от войските на анархистите и POUM, поне външно ситуацията беше останала почти непроменена. Революционната атмосфера се запазваше такава, каквато си беше в самото начало на войната. Генерали и редници, селяни и доброволци общуваха като равни. Всички получаваха едно и също заплащане, носеха едни и същи дрехи, хранеха се с една и съща храна, говореха си на „ти“, обръщаха се един към друг с „другарю“. Нямаше господстваща и подчинена класа, нямаше просия, проституция, адвокати, свещеници, подмазване и отдаване на чест. Дишах въздуха на равенството и бях достатъчно наивен да си представям, че той се е разпрострял над цяла Испания. Тогава не осъзнавах обаче, че случайно или не съм се оказал изолиран сред най-революционно настроената част от испанската работническа класа.

Това обяснява защо когато моите политически образовани другари ми казваха, че човек не може да има чисто военно отношение към войната, че изборът е между революция и фашизъм, бях склонен да им се подигравам. Като цяло приемах гледната точка на комунистите, която се свеждаше до следното: „Не можем дори да говорим за революция, преди да спечелим войната“, а не тази на POUM, която пък гласеше: „Трябва да продължим напред, или ще се върнем там, откъдето започнахме“. Когато по-късно реших, че POUM все пак са имали право — поне в сравнение с комунистите — вече не ставаше въпрос просто за политическа теория. На хартия тезата на комунистите изглеждаше стабилна, проблемът беше, че реалното им поведение будеше съмнения в тяхната искреност. Често повтаряната фраза „Войната първо, революцията след това“ — макар и приемана безрезервно от обикновените членове на доброволните отряди на PSUC, които искрено вярваха, че революцията ще продължи, когато войната бъде спечелена — беше просто прах в очите. Комунистите полагаха неистови усилия не да отложат испанската революция за по-удобен момент, а да променят постепенно всичко така, сякаш никога не се е случвала. Това постепенно ставаше все по-очевидно, тъй като властта постепенно беше отнета от работническата класа, а все повече революционери с различна партийна принадлежност се оказваха в затвора. Всяка подобна стъпка получаваше оправдание, позоваващо се на военната необходимост. Този претекст наистина беше удобен, но резултатите от подобни действия се свеждаха до отнемане върховенството на работническата класа и поставянето й в ситуация, при която след края на войната тя да не може да се противопостави на повторното въвеждане на капитализма. Не искам да кажа нищо лошо за редовите комунисти, още по-малко за хилядите, които загинаха героично в околностите на Мадрид, но не те бяха хората, които чертаеха партийната „линия“. Що се отнася до партийните ръководители, трудно е да се повярва, че не са можели да предвидят последствията от действията си.

В крайна сметка, струваше си войната да бъде спечелена, дори ако революцията се провалеше. В един момент, обаче, започнах да се съмнявам дори в това, че политиката на комунистите наистина цели победа във войната. Твърде малко хора осъзнаваха, че в различните фази на войната е необходима различна политика. Анархистите имаха контрол над ситуацията през първите два месеца, но по-късно не бяха в състояние да организират съпротивата. Комунистите владееха положението през октомври-декември, но за спечелването на войната трябваше нещо коренно различно от това, което те предлагаха. В Англия военната стратегия на комунистите беше приемана с пълно доверие, тъй като много малко от критиките срещу нея достигаха до страниците на вестниците, а и общата й насока — прекратяване на революционния хаос, увеличаване на производството, професионализиране на армията — звучеше като нещо разумно и ефективно. Тъкмо затова си струва да посоча съществените й слабости.

За да се възпрепятстват всички революционни тенденции и да се превърне войната във война като всяка друга, беше необходимо да бъдат пропилени някои от наличните стратегически възможности. Описах въоръжението ни на Арагонския фронт или по-скоро неговата оскъдност. Без съмнение, оръжие умишлено не ни беше доставяно, за да не попадне то в ръцете на анархистите, които след това щяха да го използват в името на революцията. Точно по тази причина голямата офанзива на Арагонския фронт, която би накарала Франко да се изтегли от Билбао и вероятно дори от Мадрид, така и не беше осъществена. Това обаче е относително дребна работа. По-същественото е, че след като войната беше сведена до „война за демокрация“ се оказа невъзможно привличането на работническата класа от други страни. В интерес на истината, трябва да признаем, че работническата класа по света не проявяваше никакъв интерес към испанската война. Десетки хиляди души пристигнаха да се бият, но десетки милиони останаха апатични наблюдатели. През първата година на войната във Великобритания бяха организирани различни акции за „подпомагане на Испания“, в резултат от които се събра около четвърт милион лири — вероятно едва половината от това, което хората харчат на седмица само за билети за кино. Впрочем, работническата класа в демократичните държави би могла да помогне на другарите ни в Испания също и чрез повсеместни стачки и бойкоти. Нищо подобно не се случи. Водачите на лейбъристите и комунистите непрекъснато твърдяха, че това е немислимо и без съмнение бяха прави, след като по същото време се скъсваха да обясняват, че „червена“ Испания в действителност изобщо не е червена. След периода 1914–1918 година, изразът „война за демокрация“^[14] звучеше направо злокобно. От доста време самите комунисти разясняваха на политически активните работници във всички страни по света, че „демокрация“ е просто другото име на капитализма. Да скандираш първо „Демокрацията е измама!“, а след това „Воювайте в защита на демокрацията!“ не е особено добра тактика. Ако, използвайки влиянието на Съветска Русия, бяха призовали трудещите се по света не в името на „демократична Испания“, а в името на „революционна Испания“ определено щяха да получат много по-голяма подкрепа.

Най-важното обаче е това, че без революционна политика беше трудно, ако не и невъзможно, да бъде атакуван тила на Франко. През лятото на 1937 година Франко контролираше по-голяма част от населението в сравнение с правителството — много по-голяма, ако броим и колониите — при приблизително същия брой войски. Както всеки знае, ако местното население в тила ти е враждебно настроено, не можеш да поддържаш многобройна армия на бойното поле, без да отделяш поне толкова войници за защита на комуникационните връзки в ариергарда, за предотвратяване на саботажи и т.н. Видимо липсваше народна съпротива в тила на войските на Франко. Не мога да допусна, че хората, които живееха в контролираните от него територии, поне работниците и бедните селяни, харесваха Франко или желаеха победата му, но предпочитанията им към правителството намаляваха с всяка негова крачка вдясно. Това, което предрешаваше крайния изход на войната, беше случаят с Мароко. Защо там нямаше никакви въстания? Франко се опитваше да наложи своята долна диктатура, а маврите го предпочитаха пред правителството на Народния фронт! Истината е, че нямаше опити за предизвикване на въстание в Мароко, тъй като това би означавало повторно въвеждане на темата за революцията. За да бъдат убедени маврите в добрите намерения на правителството, то трябваше да обяви Мароко за свободна страна. Можем да си представим колко биха се зарадвали французите от подобна постъпка! С други думи, най-добрата стратегическа възможност в тази война беше пропиляна, заради празната надежда да се спечели благоволението на френския и британския капитализъм. Политиката на комунистите целеше да представи случващото се като обикновена нереволюционна война, което поставяше правителството в затруднено положение. Защото такъв тип война може да бъде спечелен единствено с технически средства, с други думи, чрез неограничени доставки на оръжие, а основният доставчик на оръжия, СССР, беше в много по-неизгодна позиция от географска гледна точка в сравнение с Италия и Германия. Вероятно лозунгът на POUM и анархистите „Войната и революцията са неразделно свързани“ все пак не е бил чак толкова утопичен.

Вече приведох своите основания да смятам, че антиреволюционната политика на комунистите беше погрешна, но що се отнася до нейното въздействие върху хода на войната не бих имал нищо против да греша. Искрено се надявам да съм сбъркал. Иска ми се да видя тази война спечелена, без да отдавам никакво значение на използваните за това средства. Разбира се, все още не можем да кажем със сигурност какво предстои да се случи. Правителството може отново да направи завой наляво, маврите могат и сами да вдигнат въстание, Англия може да реши да сключи сделка с Италия, войната може да бъде спечелена с чисто военни средства — няма как да знаем какво ще се случи. Аз, обаче, ще продължавам да се придържам към изказаните мнения, докато времето не покаже дали съм бил прав или пък греша.

През февруари 1937 г. нещата не ми изглеждаха по този начин. Поболявах се от бездействието на Арагонския фронт; съзнавах, че не съм участвал достатъчно активно в сраженията. Спомнях си за натрапчивия плакат, който беше разлепен на всеки ъгъл в Барселона и отправяше към минувачите въпроса: „Какво направи ти за демокрацията?“. Чувствах, че единственият възможен отговор от моя страна е: „Изяждах си дажбите“. Когато постъпих в доброволните отряди си обещах, че ще убия един фашист — все пак, ако всеки от нас убиеше по един, те нямаше да просъществуват дълго — но все още не бях убил никого, нямаше и особена вероятност да направя това скоро. Разбира се, исках да отида в Мадрид. Това вероятно предполагаше прехвърлянето ми в Интернационалната колона, защото POUM имаше много малко военни части в Мадрид, а анархистите — доста по-малко в сравнение с предишната година.

Понастоящем, разбира се, трябваше да останем по местата си, но аз казах на всички, че когато ни пуснат в отпуск ще направя всичко възможно да се прехвърля в Интернационалната колона, което означаваше да приема да изпълнявам заповедите на комунистите. Много хора искаха да ме разубедят, но никой не се опита да ми се меси. В POUM ловът на вещици не беше на достатъчно голяма почит предвид особените обстоятелства. Ако не подкрепяш открито фашизма, никой не би те съдил за политическите ти убеждения. Прекарах доста време от службата си в доброволните отряди в критикуване на партийната „линия“ на POUM, но това никога не ми е създавало неприятности. Никой дори не очакваше от нас да се запишем в партията, въпреки че мнозинството от хората в отрядите бяха нейни членове. Аз самият така и не го направих; по-късно, обаче — когато POUM беше обявена извън закона — дълбоко съжалявах за това.