Джордж Оруел
Почит към Каталония (3)

Глава 3

При позиционните бойни действия са важни пет неща: дървата за горене, хранителните припаси, цигарите, свещите и врага. През зимата на фронтовата линия край Сарагоса тяхното значение намаляваше в този ред, като врагът заемаше последното място. Освен през нощта, когато винаги са възможни изненадващи атаки, никой не се тревожеше за враговете. Това бяха просто далечни черни насекоми, които периодично виждахме да подскачат напред-назад. Основната грижа и за двете армии беше набавянето на дърва за огрев.

Между другото трябва да спомена, че докато бях в Испания станах свидетел на твърде малко бойни действия. Бях на Арагонския фронт от януари до май, в този период там не се случи почти нищо, с изключение на битката при Теруел. През март имаше тежки сражения близо до Уеска, но аз взех твърде незначително участие в тях. По-късно, през юни имаше унищожителна атака срещу позициите ни при Уеска, при която загинаха няколко хиляди души в един-единствен ден, но аз бях ранен и изваден от строя, преди да се случи това. Ужасните неща, които обикновено свързваме с представата за войната ми се случваха твърде рядко. Нямаше самолети, които да пускат бомби в близост до мен, не смятам дори, че се е случвало да избухне снаряд на по-малко от петдесет ярда от мен, само веднъж участвах в ръкопашна схватка (искам да добавя, че това ми беше повече от достатъчно). Разбира се, често попадах под картечен обстрел, но обикновено от твърде голяма дистанция. Дори при Уеска човек можеше в общи линии да бъде в безопасност, ако взимаше съответните предпазни мерки.

Тук, на хълмовете около Сарагоса, цареше обичайната за позиционните бойни действия смес от скука и неудобства. Живот, подобен на този, който водят градските чиновници, лишен от запомнящи се събития и почти също толкова еднообразен. Караул, патрулиране, окопаване; окопаване, патрулиране, караул. По върховете на отсрещните хълмове, заети от фашистки или лоялистки войски, купчини опърпани, мръсни хора, развяващи знамето си, опитвайки се да се стоплят. Денем и нощем — безцелно изстреляни, блуждаещи куршуми, лутащи се из пустите долини и изключително рядко, по някаква невероятна случайност, попадащи в човешко тяло.

Често се взирах в зимния пейзаж и се удивлявах от безсмислеността на всичко това. Колко неубедително изглежда този вид война! По-рано, през октомври, по тези хълмове бушуваха ожесточени сражения; по-късно, поради липсата на хора и оръжия, най-вече на артилерия, подобни мащабни бойни действия станаха невъзможни, всяка от армиите се беше окопала и заела позиции по върховете на завзетите от нея хълмове. Вдясно от нас имаше друга позиция на POUM, върху хребета вляво от нас — позиция на PSUC^[1], а по върховете на хребета, който се извисяваше отсреща бяха разпръснати няколко малки фашистки укрепени поста. Така наречената фронтова линия се виеше по начин, който би бил напълно неразбираем, ако над всяка позиция нямаше знаме, указващо нейната принадлежност. Знамената на POUM и PSUC бяха червени, тези на анархистите — червено-черни; фашистите използваха знамето на монархията (червено — жълто — червено), а понякога — това на републиката (червено — жълто-пурпурно^[2]). Пейзажът беше изумителен, ако можете да се абстрахирате от това, че върхът на всеки хълм е зает от войници и следователно е осеян с тенекиени консерви и изпражнения. Вдясно от нас планинската верига се отклоняваше на югоизток, отстъпвайки пред широката, набраздена равнина, която се простираше до Уеска. В средата й, подобно на хвърлени зарове, бяха разпръснати няколко малки кубични постройки, това беше имението Робрес, който беше в ръцете на лоялистите. Често сутрин равнината беше покрита с море от гъсти облаци, над което изплуваха хълмовете, плоски и синкави, придаващи на пейзажа странна прилика с фотографски негатив. Отвъд Уеска имаше още хълмове с аналогично разположение, нашарени с ивици сняг, които променяха очертанията си ден след ден. Далеч на хоризонта сякаш от нищото изплуваха вечно заснежените исполински върхове на Пиренеите. Дори долу в равнината всичко изглеждаше мъртво и голо. Хълмовете отсреща бяха сивкави и набръчкани като слонска кожа. Не се виждаха почти никакви птици, не познавам друга страна, в която да има толкова малко птици. Единствените, които се появяваха от време на време, бяха някакъв вид свраки, веднъж видяхме и ято яребици, които ни стреснаха една нощ с внезапното изплющяване на крилата си, както и, макар и много рядко, орли, които бавно се носеха в небето, обикновено сподиряни от изстрелите на пушки, на които не благоволяваха да обърнат внимание.

Нощем, когато падаше мъгла, изпращахме патрули в долината, деляща нашите позиции тези на фашистите. Това не беше особено примамливо начинание, тъй като беше студено и твърде лесно да се изгубиш, ето защо скоро открих, че мога да поемам патрул винаги когато поискам. В огромните нащърбени клисури нямаше никакви пътеки, човек можеше да си проправи път през тях единствено като отбелязва нови и нови ориентири всеки път, когато минава от там. По права линия разстоянието между нас и най-близкото укрепление на фашистите беше около седемстотин метра, но по единствения проходим маршрут то беше около миля и половина. Беше твърде забавно да се луташ в тъмните долини, докато заблудени куршуми прелитат далеч над главата ти, подобно на ята от подсвиркващи бекасини. По-поносими от нощите бяха тежките мъгли, които понякога не се вдигаха по цели дни и често обгръщаха плътно върховете на хълмовете, оставяйки долините ясни и чисти. Когато се намирахме в близост до фашистките позиции се налагаше да пълзим със скоростта на охлюв, беше твърде трудно да се придвижваме, без да вдигаме шум по склоновете на хълмовете, сред чупещите се с пращене сухи храсталаци и ронливите варовици. Едва от третия или четвъртия път успях да достигна фашистките позиции. Мъглата беше изключително гъста, аз пропълзях до бодливата тел и се вслушах. Можех да чуя как фашистите говорят и пеят в окопите си. След това, за мой ужас чух как няколко от тях се спускат по хълма към мен. Свих се зад един храст, който изведнъж започна да ми изглежда твърде малък и се опитах да сваля предпазителя на пушката си, без да вдигам шум. Те, обаче, свърнаха встрани, без да мога да ги зърна дори за миг. В храсталака, в който се криех, се натъкнах на различни следи от предишните боеве — купчина гилзи, южен каскет с дупка от куршум в него и червено знаме, което очевидно беше от нашите. Занесох го обратно в нашето укрепление, където то по твърде несантиментален начин беше накъсано на парцали за чистене на пушки.

Щом достигнахме фронтовата линия, аз бях произведен в ефрейтор, или cabo, като командвах караул от дванадесет души. Нашата центурия беше необучена шайка, съставена основно от недорасли момчетии. В доброволните отряди имаше деца на единадесет-дванадесет години, обикновено бегълци от фашистките територии, които бяха записани в отрядите като доброволци, тъй като това беше най-лесния начин да им бъде осигурена прехрана. По правило те изпълняваха леки задачи в тила, но понякога успяваха да си проправят път до фронтовата линия, където представляваха истинска обществена опасност. Спомням си един дребен хлапак, който хвърли ръчна граната в огъня на шега. Не мисля, че в Монте Посеро имаше някой под петнадесет години, но средната възраст със сигурност беше доста под двадесет. Момчета на тази възраст никога не трябва да служат на фронта, тъй като не са в състояние да понесат липсата на сън, която неизменно съпътства окопната война. В началото беше почти невъзможно да охраняваме по подобаващ начин позицията си нощем. Нещастните деца от нашето отделение можеха да бъдат събудени единствено като ги извличахме от окопите за краката, но щом обърнехме гръб към тях, те отново напускаха поста си и се шмугваха в някое закътано място, или дори, въпреки ужасния студ, се облягаха върху стените на самия окоп и бързо потъваха в сън. Слава богу, враговете не бяха особено инициативни. Имаше нощи, когато си мислех, че позицията ни може да бъде превзета от двадесет бой-скаута с въздушни пушки, или дори от същия брой момичета, въоръжени с ракети за тенис.

Тогава, както и по-късно, каталонските доброволни отряди бяха сформирани на същата основа, както и в началото на войната. В началото на въстанието на Франко отрядите бяха набрани набързо с помощта на различни профсъюзи и политически партии; всеки от тях по същество беше политическа организация, подчинена както на съответната партия, така и на централната власт. Когато Народната Армия, която не беше политическа и беше съставена общо взето по традиционния начин, беше сформирана в началото на 1937 година, партийните отряди на теория бяха включени в състава й. Дълго време, обаче, промените си останаха само на хартия; отрядите на новата Народна Армия не бяха достигнали Арагонския фронт до юни и до този момент системата на доброволните отряди беше запазена непокътната. Съществената особеност на тази система беше социалното равенство между офицерите и войниците. Всеки, от редника до генерала, получаваше едно и също заплащане, хранеше се с една и съща храна, носеше едни и същи дрехи и общуваше с останалите като с равни. Ако ти се приискаше да плеснеш дивизионния генерал по гърба и да му поискаш цигара, можеше спокойно да го направиш, тъй като на никого това нямаше да се стори необичайно. Поне на теория, на всяко ниво в доброволните отряди цареше пълна демокрация, без следа от каквато и да било йерархия. Всички приемаха идеята, че заповедите трябва да бъдат изпълнявани, но се смяташе също, че те се издават от един другар към друг, а не от висшестоящ към подчинен. Имаше офицери и подофицери, но не и военни чинове в обичайния смисъл на думата, никакви титли, нашивки, заставане мирно и отдаване на чест. Стремяха се в рамките на доброволните отряди да наложат някакъв вид временно приближение към идеала за безкласово общество. Разбира се, нямаше абсолютно равенство, но се доближавахме до него повече от всичко, което бях виждал или можех да си представя по това време.

Склонен съм да призная, че първоначално това състояние на нещата, при това във военновременна обстановка, направо ме ужасяваше. Как, по дяволите, може да бъде спечелена война с армия като тази? Тогава този въпрос си задаваха всички, макар че вероятно нямаше основания за това. При тези обстоятелства просто нямаше начин доброволните отряди да бъдат организирани по-добре. Модерната механизирана армия не се появява от нищото и ако правителството беше изчакало докато разполага с обучени войници на свое разположение, нямаше да може да окаже никаква съпротива на Франко. По-късно се появи модата доброволните отряди да бъдат обвинявани за всичко, което беше свързано с тезата, че допуснатите грешки, дължащи се на липсата на обучение и оръжия, са резултат от въвеждането на егалитаристката система. В действителност, новите наборници в доброволните отряди представляваха недисциплинирана шайка не защото офицерите се обръщаха към редниците с „другарю“, а защото необучените войници винаги са недисциплинирана шайка. На практика, демократичният или „революционен“ тип дисциплина е много по-надежден, отколкото би могло да се очаква. В работническата армия дисциплината е теоретично осъзната необходимост. Тя се основава на класовата принадлежност, докато дисциплината на буржоазната наборна армия се основава в крайна сметка върху страха. (Народната Армия, която замести доброволните отряди, беше нещо средно между тези два типа.) В доброволните отряди тормозът и оскърбленията, които са обичайни за нормалната армия, никога не са били допускани дори за момент. Нормалните военни наказания се изпълняваха, но само в случай на изключително сериозни нарушения. Когато някой откажеше да изпълни заповед, той не получаваше незабавно наказание, а първо го призоваваха да се подчини в името на другарството. Скептично настроени личности без никакъв опит в ръководенето на хора биха отвърнали незабавно, че това няма как да „проработи“, но в действителност то „работеше“, при това за доста дълъг период от време. Дисциплинираността дори на най-лошите набори в доброволните отряди се подобряваше видимо с напредването на времето. През януари косата ми почти побеля докато се опитвах да накарам дузина неопитни наборници да се държат на нужната висота. За кратко време през май бях повишен в лейтенант и командвах трийсетина души, испанци и англичани. Бяхме под постоянен обстрел в продължение на месеци, но не срещах никакви трудности в това да ги накарам да се подчиняват на заповеди или да намеря доброволци за опасни мисии. „Революционната“ дисциплина зависи от политическото мислене — от разбирането на това защо заповедите трябва да бъдат изпълнявани; разбира се, нужно е време докато се стигне до това, но също толкова време е нужно, за да превърнеш някого в автомат с непрекъснати строеви подготовки на плаца. Журналистите, които осмиваха системата на доброволните отряди рядко си спомняха, че те трябваше да удържат фронтовата линия, докато Народната Армия се подготвяше в тила. Единствено благодарение на силата на „революционната“ дисциплина доброволните отряди устояха толкова дълго на бойното поле. Около месец юни през 1937 година, нямаше нищо, освен класовата преданост, което да ги задържа на фронта. Отделни дезертьори можеха да бъдат разстрелвани — и бяха разстрелвани от време на време — но ако хиляда души решаха да напуснат позициите си едновременно, нямаше сила, която да е в състояние да ги спре. Една наборна армия, поставена при тези условия — без военна полиция — би се стопила напълно. Въпреки това, отрядите удържаха фронта, макар че успяха да спечелят твърде малко победи, а дори индивидуалните опити за дезертиране не бяха често явление. През четирите или петте месеца, прекарани в отрядите на POUM, съм чул за едва четирима дезертьори, за двама от тях мога да твърдя с известна степен на увереност, че бяха шпиони, които се опитваха да измъкнат информация от нас. В началото привидният хаос, общата липса на обучение, обстоятелството, че трябваше да споря по пет минути, преди да ги накарам да изпълнят заповедите ми, ме ужасяваха и вбесяваха едновременно. Представите си за водене на война дължа на британската армия, а испанските доброволни отряди със сигурност се различават съществено от нея. Предвид обстоятелствата, обаче, те бяха по-добри войници, отколкото можеше да се очаква.

Междувременно всичките ни грижи бяха свързани с дървата за огрев. През този период вероятно няма дори една бележка в дневника ми, в която да не се споменава за тях, или по-скоро за липсата им. Намирахме се на два или три хиляди фута над морското равнище, беше средата на зимата и студът беше неописуем. Температурата не беше необичайно ниска, през някои нощи дори не падаше под нулата, зимното слънце често изгряваше за около час по пладне, но дори и да не е било студено наистина, уверявам ви, че изглеждаше точно така. Понякога духаше бурен вятър, който често отнасяше шапките ни и развяваше косите ни във всички посоки, понякога падаше мъгла, която се изливаше в окопа като гъста течност и сякаш проникваше досами костите, често валеше и дори дъждът да продължеше само половин час, това беше достатъчно условията да станат наистина нетърпими. Тънката земна кожа, покриваща варовиковия скелет бързо се превръщаше в хлъзгава кал и тъй като винаги се движехме по наклон беше почти невъзможно да се задържаме на краката си. През тъмните нощи често се е случвало да падам дузина пъти, изминавайки едва двадесет ярда, на всичко отгоре това беше опасно, тъй като така можеше затворът на пушката ти да се окаже запушен с лепкава кал. В продължение на цели дни дрехите, ботушите, одеялата и пушките ни бяха оплескани с кал. Бях взел със себе си толкова дебели дрехи, колкото можех да нося, но много от другите бяха твърде зле облечени. В рамките на целия гарнизон, обхващащ стотина човека, имаше едва дванадесет шинела, които часовите си предаваха един на друг, а повечето от войниците разполагаха само с по едно одеяло. През една мразовита нощ съставих списък в дневника си, в който се изброяваха дрехите, които носех в момента. Той е твърде любопитен, тъй като показва количеството дрехи, които човешкото тяло е в състояние да понесе. Бях облечен с дебела жилетка и панталони, вълнена риза, два пуловера, вълнен жакет, яке от свинска кожа, рипсени бричове, дълги кожени гетри, дебели чорапи, ботуши, дебело палто, шал, кожени ръкавици с подплата и вълнена шапка. Въпреки това се тресях от студ като желе. Бих признал, че съм необичайно чувствителен към студа.

Дървата за огрев бяха единственото нещо, което наистина имаше значение. Въпросът беше в това, че не бяха останали почти никакви. Нашето нещастно възвишение дори в най-добрите си години не е било покрито с кой знае каква растителност, а от месеци беше опустошавано от вкочанени доброволци, като в резултат от това всичко по-дебело от човешки пръст беше отдавна изгорено. Когато не се хранехме, не спяхме, не бяхме на пост или не давахме наряд, се спускахме на групи в долината зад нашата позиция, ровейки се за подпалки. Всичките ми спомени за това време са свързани с лазенето нагоре-надолу по почти вертикалните склонове, по нащърбения варовик, който разкъсваше ботушите ни на парчета и хищното вкопчване във всяка вейка, която откривахме. Трима души, отделящи за това няколко часа, можеха да съберат достатъчно материал, за да поддържаме огъня едва около час. Усърдието, което влагахме в това търсене, ни превърна до един в истински ботаници. Класифицирахме според тяхното качество като горивен материал всички растения, които растяха по склоновете на хълма, различните храсти и треви, които бяха добри за подпалки, но изгаряха за няколко минути, дивия розмарин и дребните храсти прещип, които горяха единствено, когато огънят беше добре разпален предварително, дребните дъбове, по-ниски от храстите на цариградското грозде, които бяха практически незапалими. Имаше също някакъв вид сухи тръстики, които бяха отлично средство за разпалване на огън, но растяха единствено по върха на хълма вляво от нашата позиция и трябваше да се подлагаме на обстрел от фашистката позиция на отсрещния хълм, за да стигнем до тях. Ако картечарите на фашистите зърнеха някого от нас в такъв момент, отделяха по един пълнител лично за него. В повечето случаи се прицелваха твърде високо и куршумите пропяваха над главите ни като ято птици, но понякога варовикът се пръскаше на парчета на притеснително малко разстояние от нас, при което се хвърляхме по очи в калта. Въпреки това ходехме да събираме тръстика, нищо не беше по-важно от поддържането на огъня.

В сравнение със студа останалите неудобства изглеждаха незначителни. Разбира се, всички бяхме изключително мръсни. Водата, също като храната, беше доставяна с мулета от Алкубиере, а делът на всеки от нас беше около кварта на ден^[3]. Тя беше ужасна, не по-прозрачна от мляко. На теория беше предназначена само за пиене, но аз винаги си открадвах по канче, за да се измия сутрин. Обикновено се миех един ден и се бръснех на следващия, водата никога не стигаше и за двете. Всичко наоколо смърдеше ужасно, извън ограденото с насипи пространство имаше огромно количество екскременти. Някои от доброволците имаха обичая да се изхождат направо в окопите, което е отвратително предвид необходимостта да преминаваме от там нощем в тъмното. Мръсотията никога не ме е тревожела истински. Това е нещо, за което хората обикновено вдигат прекалено много шум. Удивително е колко бързо се свиква без носни кърпички, както и с това да ядеш от канчето, в което се миеш. Спането навлечен с купища дрехи също не е нещо, което причинява неудобства след ден или два. Разбира се, беше невъзможно да се съблечем и особено да свалим ботушите си нощем, трябваше винаги да бъдем готови в случай на изненадваща атака. В рамките на осем нощи съм се събличал едва три пъти, но понякога имах възможност да правя това денем. Все още беше прекалено студено за въшки, но плъховете и мишките бяха в изобилие. Често се казва, че те никога не се срещнат на едно и също място, но това очевидно не е валидно в случаите, когато има достатъчно храна за тях.

В други отношения нещата не бяха чак толкова зле. Качеството на храната беше задоволително, освен това разполагахме с изобилие от вино. Все още ни се полагаше по пакет цигари на ден, кибрит получавахме през ден, имаше дори доставка на свещи. Това бяха изключително тънки свещи, подобни на тези, които поставят върху коледните кейкове, повечето от нас предполагаха, че са били реквизирани от някоя църква. На всяка землянка се полагаха по три инча свещи дневно, които изгаряха за около двадесет минути. По това време все още беше възможно да бъдат закупени свещи, затова аз носех няколко паунда с мен^[4]. По-късно недостигът на кибрит и свещи направи съществуването ни твърде злочесто. Човек не осъзнава значението на тези неща, докато не бъде лишен напълно от тях. При нощна тревога, например, когато всеки в землянката лази по земята, търсейки пушката си и междувременно раздава ритници в лицата на останалите, възможността да запалим свещ беше от голямо значение. Всеки доброволец разполагаше с парче прахан и няколко ярда жълт фитил. След пушката това беше неговото най-ценно притежание. Праханът имаше голямото предимство, че може да бъде запален при ветровито време, но тогава само тлееше, поради което не можеше да се използва за запалване на огън. В дните, когато липсата на кибрит се чувстваше най-силно, единственият начин да запалим огън беше като някой от нас извади куршума от някоя гилза и запали барута в нея с малко прахан.

Ние водехме наистина необикновен живот, по твърде необичаен начин вземахме участие в тази война, ако изобщо случващото се може да се нарече по този начин. Всички членове на доброволния отряд се бунтуваха срещу бездействието и неспирно се впускаха в шумни протести, настоявайки да им бъде обяснено защо не ни се разрешава да преминем в настъпление. Въпреки това беше напълно очевидно, че още дълго няма да има истинска битка, освен ако врагът не я започне. При едно от своите редовни посещения Жорж Коп беше напълно искрен с нас: „Това не е война“, казваше ни той, „а комична опера със смъртни случаи от време на време“. В действителност, застоят на арагонския фронт имаше политически причини, за които не знаех нищо по онова време; но, от друга страна, чисто военните трудности — дори като оставим настрана липсата на свежи подкрепления — бяха очевидни за всички.

Първо, причина за това бяха особеностите на релефа. Фронтовата линия преминаваше през позиции с внушителна естествена устойчивост, които по правило можеха да бъдат атакувани само от една страна. При наличието на няколкото окопа, които бяха вече прокопани, подобни позиции не могат да бъдат превзети от пехота, освен ако тя не е с огромно числено превъзходство. От нашата позиция, както и от повечето в съседство около нас, дузина души с две картечници биха могли да отблъснат цял батальон. Кацнали по върховете на хълмовете, представлявахме чудесни цели за артилерията; артилерия, обаче, нямаше. Понякога дълго се взирах в пейзажа около нас, опитвайки се — при това с каква страст! — да зърна някоя и друга артилерийска батарея. Само една такава би могла да унищожи вражеските укрепления едно след друго със същата лекота, с която се чупят орехи с чук. Но, поне от наша страна, оръдия просто отсъстваха. Макар и рядко, фашистите успяваха да докарат едно или две от Сарагоса и дори да изстрелят с тях някой и друг снаряд, но разполагаха с толкова малко амуниции, че никога не успяваха да улучат точната дистанция, поради което снарядите се забиваха надалеч в празните клисури. Изправен срещу картечници и лишен от артилерия можеш да направиш само три неща: да се окопаеш на безопасно разстояние — четиристотин ярда, да кажем — да атакуваш през откритото пространство, рискувайки масово клане, или да предприемаш малки нощни нападения, които не могат да променят общото разпределение на силите. На практика, възможностите за избор се свеждат до следните две: бездействие или самоубийство.

На всичко отгоре, не разполагахме с нужните за воденето на война принадлежности. Надали можете да си представите колко зле бяха въоръжени доброволните отряди по това време. Всяко държавно училище в Англия прилича на съвременна армия в много по-голяма степен от нас. Нищетата на въоръжението ни беше така удивителна, че си заслужава да бъде подробно описана.

На този участък от фронта цялата артилерия се състоеше от четири минохвъргачки с по петнадесет снаряда за всяка. Те, разбира се, бяха твърде ценни, за да бъдат използвани, поради което бяха на съхранение в Алкубиере. Разполагахме също с картечници, една се падаше приблизително на петдесет човека, това бяха стари, но достатъчно точни на разстояние от порядъка на триста-четиристотин ярда оръжия. Освен изброеното имахме само пушки, повечето от които бяха просто парче старо желязо. На въоръжение бяха три различни вида пушки. Първо, имаше дълги маузери. Тя рядко бяха на по-малко от двадесет години, мерниците им вършеха същата работа като счупен скоростомер, а нарезите в дулата на повечето от тях бяха напълно разядени от ръжда; все пак, една от десет можеше да се използва. Освен това имаше и къси маузери, наричани mouscjueton, които бяха по-скоро кавалерийско оръжие. Те се радваха на по-голяма популярност в сравнение с останалите, защото бяха по-леки и не толкова неудобни за ползване в окопите, а също, защото бяха относително нови и изглеждаха годни за употреба. В действителност, обаче, се оказаха почти безполезни. Бяха сглобени от различни части, в резултат от което затворът никога не пасваше на дулото и три четвърти от тях засичаха още на петия изстрел. Имаше също и няколко нови уинчестера. С тях се стреляше лесно, но пък бяха дяволски неточни, на всичкото отгоре, тъй като не бяха с пълнител трябваше да се презареждат след всеки изстрел. Амунициите бяха така оскъдни, че всеки, който пристигаше на фронта получаваше едва петдесет патрона, повечето от които бяха в наистина окаяно състояние. Патроните испанско производство използваха стари гилзи, поради което бяха в състояние да накарат да засече дори и най-добрата пушка. Мексиканските бяха малко по-добри, поради което бяха запазени за картечниците. Най-добри от всички бяха немските амуниции, но тъй като с тях се снабдявахме единствено от пленници и дезертьори, не разполагахме с голямо количество от тях. Винаги пазех един пълнител с немски или мексикански патрони в джоба си за спешни случаи. На практика, обаче, когато имаше подобен случай, рядко стрелях с пушката; бях твърде уплашен проклетото нещо да не засече и същевременно твърде много внимавах да не похабя дори един патрон.

Нямахме каски, нито щикове, почти никакви револвери или пистолети, една граната се падаше на пет или десет човека. Тези, които използвахме по онова време бяха наистина страховити приспособления, въведени на въоръжение от анархистите в началото на войната и наричани с гръмкото название „FAI бомба“. Направата им следваше същите принципи като гранатите тип „Милс“, но ръчката беше придържана не от щифт, а от лента. Трябваше да скъсаш лентата и да се освободиш от гранатата с най-голямата възможна бързина. За тях се твърдеше, че са „безпристрастни“, тъй като убиваха както този, към когото са хвърлени, така и този, който ги е хвърлил. Имаше още няколко вида гранати, дори по-примитивни, но вероятно не толкова опасни — за хвърлящия ги, искам да кажа. Едва в края на март ми попадна граната, която изобщо си струваше да бъде използвана.

Дори ако се абстрахираме от оръжията, имаше недостиг на всички останали дребни вещи, които са така нужни по време на война. Не разполагахме с карти или схеми на разположението на позициите, например. Испания никога не е била напълно картографирана, затова единственото подробно описание на областта предоставяха старите военни карти, повечето от които бяха на разположение на фашистите. Нямахме далекогледи, телескопи, перископи, бинокли, с изключение на няколкото лични такива, нито сигнални или осветителни ракети, нито резачи за бодлива тел, или инструменти за поддръжка и почистване на оръжието. Испанците изглежда никога не бяха чували думата „шомпол“ и ме гледаха учудено, когато си сглобих примитивно устройство, което трябваше да изпълнява неговите функции. Когато някой решеше, че пушката му трябва да бъде почистена, той трябваше да я занесе при сержанта, който разполагаше с дълго медно приспособление, което обаче беше изкривено и надраскваше нарезите в цевта на пушката. Нямахме дори масло за смазване на оръжие. Мажехме пушките със зехтин, когато успеехме да се сдобием с, макар и минимално количество, случвало се е да мажа моята с вазелин, с крем за лице, дори със свинска мас. Освен това, нямаше никакви фенери, уверен съм, че по онова време нямаше нито един електрически фенер в нашия сектор от фронта, както и че такъв можеше да бъде купен чак в Барселона, при това с цената на значителни усилия.

С напредването на времето и благодарение на безредната стрелба, която трещеше между хълмовете, започнах с нарастващ скептицизъм да си поставям въпроса, дали някога изобщо ще се случи нещо, която да донесе малко живот, или по-скоро поне малко смърт, в това безумно подобие на война. Водехме сражения с пневмонията, не с хората срещу нас. Когато окопите са на повече от петстотин ярда един от друг никой не може да бъде улучен, освен по чиста случайност. Наистина имаше жертви, но в повечето случаи ставаше дума за нещастни случаи. Ако си спомням правилно, първите петима ранени, които видях в Испания до един бяха жертви на нашите собствени оръжия — в случая нямам предвид умисъл, а просто случайност или непредпазливост. Старите ни пушки представляваха опасност сами по себе си. Някои от тях имаха противната склонност да стрелят щом прикладът им бъде ударен в земята; виждал съм човек да се прострелва в ръката благодарение на тази тяхна особеност. Освен това, в тъмното новите попълнения неизбежно започваха да се обстрелват взаимно. Една вечер на смрачаване часовият стреля по мен от около двадесет ярда разстояние, но не улучи с цял ярд — бог знае колко пъти испанските стандарти за точна стрелба са спасявали живота ми. Друг път бях на патрулна обиколка в мъглата и предпазливо бях предупредил командващия караула за това. На връщане, обаче, се препънах в един от храстите, стреснатият часови се развика, че фашистите идват и имах удоволствието да чуя как въпросния командир на караула нарежда на всички да открият бърза стрелба в моята посока. Аз, разбира се, залегнах и куршумите изсвистяха над мен. Нищо не е в състояние да убеди един испанец, особено ако е млад, че огнестрелните оръжия са нещо опасно. Веднъж, малко след описания по-горе случай, фотографирах няколко картечаря, чиято картечница сочеше право към мен.

„Не стреляйте“, казах на шега докато нагласях апарата.

„О не, няма да стреляме“, гласеше техния отговор.

Само след миг се чу страховит рев и поток от куршуми прелетя край лицето ми толкова наблизо, че бях опарен от летящите парчета барут. Макар че това не стана умишлено, картечарите го възприеха като прекрасна шега. На всичко отгоре, едва няколко дни по-рано те с очите си бяха видели как един водач на муле беше прострелян по случайност от някакъв политически делегат, който се правеше на интересен със своя автоматичен пистолет, в резултат от което вкара пет куршума в дробовете на бедния мулетар.

Сложните пароли, които армията използваше по това време, бяха друг източник на опасности. Това бяха едни от онези отегчителни двойни пароли, при които една дума трябва да бъде произнесена в отговор на друга. Обикновено те имаха повдигащ духа, или революционен характер, като Cultura-progreso, или Seremos — invencibles^[5] и често беше почти невъзможно да накараш неграмотните часови да запомнят тези надути фрази. Спомням си как една нощ, когато паролата беше Cataluna — heroica, един кръглолик селяндур на име Хайме Доменех се приближи към мен с твърде озадачен вид и ме помоли да му обясня.

„Heroica — какво означава heroica?“^[6]

Казах му, че означава същото като valiente^[7]. Малко по късно той се препъваше в тъмните окопи, когато часовият се обърна към него.

„Alto^[8]! Cataluna“:

„Valiente“ извика Хайме, убеден, че това е верният отговор.

Бум!

Слава богу, часовият не улучи. В тази война всеки успяваше да не улучи другия всеки път, когато това изобщо беше възможно.