Джордж Оруел
Почит към Каталония (11)

Глава 11

В Барселона, поне през последните няколко седмици, които прекарах там, струеше едно особено зловещо усещане — атмосфера на подозрителност, страх, несигурност и зле прикрита омраза. Майските боеве бяха оставили след себе си трайни последствия. С падането на правителството на Кабайеро комунистите получиха цялата власт. Отговорността за поддържането на вътрешния ред беше прехвърлена на назначени от тях министри и никой не се съмняваше, че при първия удобен случай ще нанесат тежък удар върху политическите си опоненти. Това все още не беше се случило, а аз нямах дори бегла представа какво предстои, но въпреки това всички непрестанно изпитваха едно смътно усещане за надвиснала опасност, съзнание за неизбежността на нещо ужасно, което всеки момент ще ни връхлети. Колкото и малко планове да имахме, самата атмосфера ни караше да се чувстваме като конспиратори. Сякаш прекарвахме цялото си време в провеждани шепнешком разговори по ъглите на кафенетата, съпътствани от подозрението, че човекът на съседната маса е полицейски агент.

Носеха се най-различни слухове, един от друг по-зловещи, които си оставаха слухове заради пълната цензура, наложена върху пресата. Единият от тях беше, че правителството на Негрин — Прието води мирни преговори. По това време самият аз бях склонен да подозирам нещо подобно, тъй като фашистите затягаха обръча около Билбао, а правителството сякаш не предприемаше нищо в отговор. Знамената на баските се вееха навсякъде из града, момичета просеха по кафенетата, подрънквайки дребни монети в малки тенекиени кутии. Както обикновено се вдигаше шум за „героичните защитници“ от Народната армия, но реално баските не получаваха особено съдействие от страна на правителството. Изкушавах се да предположа, че то играе двойна игра. По-късните събития доказаха, че съм грешал в това отношение, но също така е вярно, че Билбао можеше да бъде спасен, ако бяха вложени малко повече усилия. Една офанзива на Арагонския фронт, дори и неуспешна, щеше да принуди Франко да отклони натам част от своята армия. Правителството, обаче, започна офанзивата твърде късно, едва когато Билбао беше вече превзет. CNT разпространяваха позиви, в които пишеше: „Бъдете готови!“, а намекът беше, че „определена партия“ (имаха предвид комунистите) подготвя държавен преврат. Ширеха се също опасения, че Каталония ще бъде превзета. По-рано, когато се връщах на фронта, видях мощни отбранителни съоръжения, които се строяха усилено на много мили зад фронтовата линия. По същото време нови и нови бомбоубежища бяха откривани из целия град. Много хора вещаеха бомбени атаки по въздух и море. В повечето случаи тревогите бяха фалшиви, но всеки път, щом завиеха сирените, светлините из целия град угасваха за часове напред и групи от уплашени хора потъваха за дълго в мазетата. Полицейските шпиони бяха навсякъде. Затворите все още бяха претъпкани с хора, арестувани по време на майските боеве, а симпатизанти на анархистите и POUM изчезваха почти всеки ден. Доколкото можехме да разберем, срещу никого от арестуваните не беше повдигнато обвинение, дори в нещо от рода на „троцкизъм“, просто те хвърляха в затвора и те държаха там като incommunicado. Боб Смайли все още беше в затвора във Валенсия. Не можехме да разберем нищо за него освен това, че нито местният представител на ILP, нито адвокатът му са получили право на свиждане. Чужденци, членуващи в Интернационалната колона или доброволните отряди все по-често биваха арестувани по улиците. Обикновено ги обявяваха за дезертьори, тъй като в общия случай никой не можеше да каже за даден човек, дали е доброволец или редовен войник. Само преди няколко месеца на всеки, който се записваше в доброволните отряди се казваше, че като доброволец има правото да напусне когато поиска. Сега изглежда правителството беше размислило. Доброволците третираха като редовни войници и всеки, който се опиташе да замине за вкъщи, се считаше за дезертьор. На някои части от фронта властите все още издаваха разрешения за напускане. Военните власти понякога признаваха тези разрешения, а друг път просто ги отхвърляха; във втория случай заподозреният обикновено не след дълго се оказваше в затвора. По-късно броят на чуждестранните „дезертьори“ набъбна до няколко стотици, повечето от тях бяха репатрирани, когато съответните правителства вдигнаха достатъчно шум.

Групи от въоръжени членове на валенсианските Нападателни отряди кръстосваха улиците, местните им колеги все още охраняваха няколко кафенета в центъра, както и други стратегически позиции. Много от сградите на PSUC бяха все още барикадирани, по прозорците им продължаваха да стоят струпани чували с пясък. В различни части на града имаше постове, където полагаха дежурства членове на Нападателните отряди и карабинери, които спираха преминаващите и проверяваха документите им. Всички ме предупреждаваха в никакъв случай да не показвам картата си на доброволец от POUM, а само паспорта и болничната си карта. Ако научеха, че съм служил в отрядите на POUM, за мен можеше да стане доста опасно. Доброволците от POUM, които бяха ранени или в отпуск от фронта, системно получаваха всевъзможни наказания — беше доста трудно да получат заплатата си, например. La Batalla все още излизаше, но беше цензурирана почти напълно, Solidaridad и останалите вестници на анархистите също излизаха значително орязани. Въведено беше ново правило, според което цензурираните части от вестника не трябва да излизат бели, а да бъдат запълвани с други материали. В резултат от това, често беше трудно да се каже, кога дадена статия е била спряна от цензурата.

Недостигът на храна, който варираше по време на войната, беше в една от най-тежките си фази. Хляб трудно можеше да се намери, а в по-евтините видове брашното беше примесено с ориз; хлябът, с който се хранеха войниците в казармите пък беше замесен от някакво ужасно вещество, което приличаше на маджун. Мляко и захар нямаше, тютюн — също, с изключение на скъпите контрабандни цигари. Чувстваше се остър недостиг на зехтин, който при испанците има около половин дузина различни предназначения. Опашките от чакащи да купят зехтин жени бяха охранявани от конни подразделения на Нападателните отряди, а някои от войниците се забавляваха, като влизаха с конете в тълпата и се опитваха да ги накарат да настъпят с копито крака на някоя от чакащите жени. Едно от другите дребни неудобства по това време беше липсата на дребни монети. Среброто беше извадено от обръщение, но нови монети още не бяха изсечени, така че нищо не можеше да запълни празнината между монетата от десет сантима и банкнотата от две песети и половина, при това банкнотите под десет песети се срещаха изключително рядко^[1]. За най-бедните това беше равносилно на гладна смърт. Жена, която има само една банкнота от десет песети можеше да чака с часове пред бакалията и когато редът й най-после дойде, да се окаже, че не може да купи нищо, тъй като бакалинът няма как да й върне ресто, а тя пък не може да си позволи да похарчи цялата сума.

Трудно е да бъде предадена кошмарната атмосфера от онова време — особеното безпокойство, което пораждаха неспирно менящите се слухове, цензурираните вестници и непрекъснатото присъствие на въоръжени мъже. Всичко това не е лесно да се опише, тъй като понастоящем съществените компоненти на тази атмосфера не могат да бъдат открити никъде в Англия. Тук политическата нетолерантност все още не е нещо, което се приема за даденост. Разбира се, има незначителни случаи на политическо преследване, ако бях миньор, например, не бих искал началникът ми да знае, че съм комунист. От друга страна, добрият „партиец“, рупорът на континенталната политика, тук все още е рядкост, а идеята, че всеки, който не е на твоето мнение, трябва да бъде „ликвидиран“ или „елиминиран“ засега не се радва на особена популярност. Тази идея, обаче, беше прекалено широко разпространена в Барселона. „Сталинистите“ държаха юздите и следователно беше нещо напълно естествено „троцкистите“ да бъдат под постоянна заплаха. Това, от което всички се страхуваха, обаче, в крайна сметка не се случи. Нямаше нови изблици на улично насилие, вината за които да бъде стоварена върху POUM и анархистите. Понякога се улавях, че несъзнателно се вслушвам за първите изстрели. Сякаш ужасна опасност, породена от зловещите помисли на някакъв гигантски зъл разум, беше надвиснала над целия град. Всички я усещаха и говореха за нея. Странно, но всички изразяваха опасенията си с едни и същи думи: „Тук атмосферата е ужасна. Сякаш сме в приют за душевно болни“. Вероятно не трябваше да казвам „всички“. Някои англичани, които преминаваха за кратко през Испания, изглежда не забелязваха нищо нередно в общата атмосфера. Херцогинята на Атол^[2], например, пише в изданието на Sunday Express от 17 октомври 1937 година:

Бях във Валенсия, Мадрид и Барселона… в тези градове цареше пълен ред, който не беше наложен със сила. Всички хотели, в които отсядах бяха не просто „нормални“ или „прилични“, а изключително удобни, въпреки недостига на масло и кафе.

Очевидно, една от особеностите на английските пътешественици е това, че те не вярват в съществуването на света извън луксозните им хотелски стаи. Надявам се, че все пак са успели да намерят малко масло за госпожа херцогинята.

Бях настанен в санаториума „Мурин“, в който настаняваха ранените доброволци от POUM. Той се намираше в покрайнините на града, близо до Тибидабо, планина с твърде необичайна форма, която се издига в непосредствена близост до самия град. Според едно от преданията точно тя е онзи хълм, от който Сатаната показал на Исус земните царства (оттук и името му^[3]). Къщата, където се помещаваше санаториума, преди принадлежала на някакъв богаташ, от когото била конфискувана по време на революцията. Повечето от настанените там или бяха обявени за негодни за военна служба, или бяха получили нараняване — ампутиран крайник или нещо подобно — което ги е направило такива впоследствие. Тук имаше още няколко англичани: Уилямс, чийто крак беше тежко увреден, Стафърд Котман, момче на осемнадесет години, което беше изпратено тук от фронта със съмнения за туберкулоза и Артър Клинтън, чиято премазана лява ръка беше пристегната с едно от онези огромни телени приспособления, които така често използваха в испанските болници, а ние шеговито наричахме „аероплани“. Жена ми все още беше в хотел „Континентал“, затова денем прекарвах повечето от времето си при нея в града. Сутрин бях в поликлиниката, където лекуваха ръката ми с електричество. Беше доста странно преживяване — поредица от леки електрошокове, които караха различни мускулни групи да се свиват и разпускат. Колкото и да не ми се вярваше, оказа се, че все пак помага. Отново можех да движа пръстите си, а болката постепенно отслабна. Двамата с жена ми решихме единодушно, че е най-добре да се върнем в Англия по най-бързия възможен начин. Бях много слаб, гласът ми беше изчезнал, на пръв поглед завинаги, а лекарите ми казваха, че трябва да минат поне няколко месеца, преди отново да бъда годен да се върна на фронта. Рано или късно трябваше да започна да изкарвам някакви пари. Изглежда нямаше смисъл да оставам в Барселона и с това да лишавам от храна други хора, които се нуждаят от нея не по-малко от мен. Разбира се, основните ми мотиви бяха напълно егоистични. Изпитвах непреодолимо желание да се махна от всичко това, от ужасната атмосфера на политическа омраза и взаимни подозрения, от улиците, по които все още беше пълно с въоръжени хора, от въздушните тревоги, окопите, картечниците, шумните трамваи, чаят без мляко, мазната храна и недостигащите цигари — от почти всичко, което в съзнанието си свързвах с Испания.

Лекарите от поликлиниката бяха потвърдили, че съм негоден за военна служба, но за да бъда освободен от армията трябваше да се явя пред медицинска комисия в една от болниците в близост до фронтовата линия и след това да отида в Сиетамо, където беше разположена главната квартира на POUM. Там щяха да подпечатат документите ми. Коп току-що се беше върнал от фронта и преливаше от въодушевление. Беше участвал в активни бойни действия и според него Уеска най-после щеше да падне. Правителството беше докарало войски от Мадридския фронт и концентрираше около града тридесет хиляди души, подкрепени от голям брой самолети. Италианците, които видях в Тарагона, бяха атакували пътя за Хака, но понесли тежки загуби, в това число два танка. Въпреки това, Коп твърдеше, че градът нямало как да не падне в наши ръце. (Уви! Това така и не стана. При атаката всичко се обърка. Тя не доведе до нищо, като изключим бурята от лъжи, която се разрази по вестниците.) Коп трябваше да отиде във Валенсия, където щеше да разговаря с военния министър. Беше получил писмо от генерал Посас, който сега командваше източната армейска групировка. Писмото беше стандартно. То описваше Коп като „доверен човек“ и в него се съдържаше препоръка за назначаването му в инженерния отдел (преди войната Коп си изкарвал прехраната като инженер). Той замина за Валенсия точно в деня, когато аз потеглих към Сиетамо — на 15 юни.

Изминаха пет дни преди да се върна в Барселона. Пристигнах в Сиетамо с камион някъде към полунощ. Щом влязохме в главната квартира на POUM, веднага ни строиха до стената и започнаха да ни раздават пушки и пълнители, без дори да запишат имената ни. Изглежда атаката щеше да започне всеки момент и спешно им трябваха подкрепления. Имах болничен лист в джоба си, но нямаше как да откажа да тръгна с останалите. Легнах за малко направо на пода, използвайки един сандък за амуниции вместо възглавница. Още помня тревогата, която ме беше обхванала. След раняването бях загубил спокойствието си — убеден, съм, че винаги става така — поради което перспективата да попадна под обстрел просто ме ужасяваше. Слава богу, както обикновено всичко остана за тапета и в крайна сметка не бяхме повикани. На следващата сутрин извадих своя болничен лист и поставих началото на опитите си да получа демобилизационна заповед. Това можеше да стане само с цената на редица объркващи и изтощителни пътешествия. Както обикновено ме прехвърляха от една болница в друга — Сиетамо, Барбастро, Монсон, после пак в Сиетамо за печат, след това отново обратно през Барбастро и Лерида, при положение, че концентрирането на войски при Уеска беше ангажирало всички налични транспортни средства и цареше пълен хаос. Спомням си необичайните места, където прекарвах нощите — веднъж в болнично легло, друг път в окоп, след това на тясна пейка, от която падах на няколко пъти, дори в нещо като общински приют в Барбастро. След като веднъж бях напуснал обхвата на железопътния транспорт, единствената алтернатива оставаше пътуването на автостоп. Трябваше да чакам с часове край пътя някой случайно преминаващ камион, което понякога отнемаше три, дори четири часа. Често се оказвах в средата на групички неспокойни селяни, носещи натъпкани в чували зайци и патици. Махахме дружно на профучаващите край нас камиони. Когато най-после попаднех на камион, който не е пълен до горе с хора, хляб или сандъци с патрони и успеех да накарам водача да спре, се тръсках с часове в каросерията по разбитите пътища, което буквално ме смазваше. Никой кон не ме е подмятал по начина, по който се люшках в онези камиони. Единственият начин да пътуваме, беше да се скупчваме един до друг и да се крепим взаимно, доколкото беше възможно. Допълнително трябваше да изтърпя унижението да моля за помощ, когато се качвах в каросерията, тъй като установих, че все още съм прекалено слаб и не мога да направя това сам.

Една от нощите прекарах в болницата в Монсон, където трябваше да се явя пред медицинската комисия. На съседното легло лежеше един от войниците, служещи в Нападателните отряди, който беше ранен над лявото око. Държеше се приятелски и ме почерпи с цигари. „В Барселона щяхме да стреляме един по друг“, казах му аз и двамата се засмяхме. Беше странно как настроението ми се променяше в момента, в който усетех, че приближавам фронтовата линия. Почти цялата натрупана омраза, внушена от политическите партии, буквално се изпаряваше. През цялото време, което прекарах на фронта, не съм забелязал някой поддръжник на PSUC да се е отнесъл с мен враждебно, само защото съм от POUM. Такива неща се случваха единствено далеч от фронта — в Барселона, например. В Сиетамо имаше много хора от Нападателните отряди. Те бяха изпратени тук от Барселона, за да се включат в щурма срещу Уеска. Това бяха подразделения, които не бяха предназначени за преки военни действия, много от тях дори не бяха попадали под обстрел. В Барселона се чувстваха като господари на улиците, но тук бяха просто quintos (новобранци) и се мъкнеха по петите на петнадесетгодишни хлапета от доброволните отряди, прекарали месеци на фронта.

В болницата в Монсон лекарите ме подложиха на обичайните процедури — дърпане на езика и навиране на огледалца в гърлото. Накрая ме осведомиха с жизнерадостен тон, че гласът ми никога повече няма да се възстанови и подписаха медицинското заключение. Докато чаках да бъда прегледан, в хирургическата зала протичаше някаква ужасяваща операция, при която поради неизвестна причина не се използваха обезболяващи. Все не спираше и не спираше, писъците следваха един след друг. Когато най-после бях приет, вътре по пода имаше разхвърляни столове и локви от кръв и урина.

Това последно пътешествие се е запечатало в съзнанието ми с учудваща яснота. Настроението ми беше напълно различно, отнасях се към всичко като обикновен наблюдател. Най-после получих своята демобилизационна заповед, заверена с печата на 29-та дивизия, както и решението на лекарската комисия, която ме обявяваше за „безполезен“. Най-накрая бях свободен отново да се върна в Англия, затова за пръв път можех просто да наблюдавам Испания. Трябваше да прекарам почти цял ден в Барбастро, защото влакът минаваше оттам само веднъж дневно. Преди бях виждал града само за кратко. За мен той беше просто част от пейзажа на войната — сиво, кално, студено място, изпълнено с ръмжащи камиони и окъсани войници. Сега ми изглеждаше съвсем различен. Скитайки по улиците открих приятни лъкатушещи улички, стари каменни мостове, малки винарни в които имаше огромни, неспирно сълзящи бъчви, интересни дюкянчета, едва подаващи се над тротоара и майстори, които правеха колела за каруци, кинжали, дървени лъжици и кози мехове за вода. Наблюдавах с особен интерес как се правят въпросните мехове и установих нещо, което не знаех до този момент: че козината остава от вътрешната страна, следователно, когато човек пие от тях, консумира просто дестилирана козя козина. Бях пил от такива мехове в продължение на месеци, без в мен да се събудят подобни подозрения. В задната част на града течеше плитка нефритенозелена река, от средата на която се издигаше стръмна, висока скала. Върху скалата бяха построени къщи, така че от прозореца на спалнята си човек можеше да види реката, течаща на стотина фута под него. Многобройна гълъбова колония обитаваше дупките в скалата. В Лерида пък имаше стари порутени къщи, по чиито корнизи стотици лястовици бяха построили гнездата си. Погледнати отдалече те приличаха на претрупани орнаменти в стил рококо. Беше странно, че в продължение на почти половин година не бях забелязал всички тези неща. Едва с документите за освобождаването ми в джоба, отново се чувствах като обикновен човек, на моменти дори като турист. За пръв път усетих, че наистина съм в Испания, в страна, която цял живот бях мечтал да посетя. В тихите странични улички на Лерида и Барбастро сякаш можех да зърна за миг неясния образ на тази Испания, която неизменно обитава въображението на хората като мен. Белите планински вериги, стадата кози, подземията на инквизицията, мавърските дворци, виещите се по пътя редици от мулета, зелените маслинени дървета и лимонените горички, момичетата с черни пелерини, вината от Малага и Аликанте, катедралите, кардиналите, борбите с бикове, циганите, серенадите — с една дума — Испания. От цяла Европа, тъкмо това беше страната, която най-силно вълнуваше въображението ми. Жалко, че когато най-после успях да стигна до тук, видях само този североизточен ъгъл от нейната територия, по време на една объркваща война, при това предимно през зимата.

Пристигнах в Барселона късно вечерта, по улиците вече нямаше никакви таксита. Безсмислено беше да се опитам да стигна до санаториума, който се намираше извън града, така че поех към хотел „Континентал“ като по пътя спрях да хапна. Спомням си разговора, който проведох тогава с един твърде услужлив келнер: говорихме за обточените с меден пръстен дървени кани, в които сервираха виното. Казах му, че бих искал да си купя няколко такива преди да се върна в Англия. Той беше очарован. Красиви са нали? Но е невъзможно да се намерят в наши дни, вече никой не ги произвежда — никой вече нищо не произвежда. Тази война — толкова е жалко! Съгласихме се, че войната е жалка. За пореден път се почувствах като турист. Келнерът ме попита предпазливо дали ми е харесала Испания, ще се върна ли някога тук? О да, със сигурност, отговорих аз. Спокойствието, с което е свързан този разговор, е останало запечатано в съзнанието ми, вероятно заради това, което се случи с мен впоследствие.

Когато се върнах в хотела жена ми чакаше във фоайето. Тя стана и се приближи към мен. Помня, че ме порази нейната припряност. После обхвана врата ми с ръка и с приветлива усмивка, предназначена по-скоро за останалите хора, които се намираха във фоайето, отколкото за мен, изсъска в ухото ми:

„Изчезвай!“

„Моля?“

„Изчезвай от тук веднага!“

„Какво?“

„Не стой тук! Трябва да излезеш веднага!“

„Моля? Защо? Какво имаш пред вид?“

Тя сграбчи ръката ми и ме повлече към стълбите. По средата на пътя срещнахме един французин — няма да споменавам името му, защото въпреки че не беше свързан с POUM ни помогна много в цялата тази бъркотия. Той се вгледа угрижено в лицето ми.

„Слушай! Не трябва да идваш тук. Излизай бързо и се скрий някъде преди да извикат полицията“

Тъкмо в този момент по стълбите се зададе един от служителите на хотела, за когото знаех, че е член на POUM (факт, най-вероятно останал скрит за началниците му). Той се подаде от асансьора и също изсъска на развален английски да изчезвам веднага. Все още не разбирах какво се е случило.

„За какво по дяволите е всичко това?“ попитах жена ми, веднага щом се озовахме на улицата.

„Нищо ли не знаеш?“

„Не, какво трябва да знам? Нищо не съм чул.“

„POUM е обявена извън закона. Полицията окупира всичките й сгради. Почти всички са вече в затвора. Говори се, че са започнали с разстрелите.“

Значи затова беше всичко. Трябваше веднага да отидем някъде да поговорим. Големите кафенета по Рамблас бяха тъпкани с полиция, но в една от страничните улички открихме малко барче, където можехме да поседнем спокойно. Тогава жена ми започна да разказва подробно за събитията от последните няколко дни.

На 15 юни полицията без никакви обяснения арестувала Андрес Нин^[4] в кабинета му, същата вечер нахлули в хотел „Фалкон“ и арестували още много хора, предимно доброволци в отпуск от фронта. Хотелът набързо бил превърнат в затвор и не след дълго се оказал пълен с арестанти. На следващия ден POUM била поставена извън закона, а всички нейни сгради, вестници, санаториуми, центровете за Червена взаимопомощ^[5] и т.н. били окупирани. В същото време полицията започнала да арестува всеки, за когото се знаело, че е свързан по някакъв начин с POUM. Само след няколко дни почти всички членове на Изпълнителния комитет били вече в затвора. Вероятно един или двама успели да се укрият, но полицията започнала да прилага мръсния номер, често използван от всички страни в тази война: взела съпругите им за заложници. Нямаше как да се установи колко точно души са били арестувани. Според жена ми само в Барселона били над четиристотин. Може и да са били дори повече, при това полицията беше стигнала дотам принудително да извежда ранени доброволци от болниците.

Случващото се беше много объркващо за мен. За какво, по дяволите, им беше това? Можех да разбера защо са обявили POUM извън закона, но защо арестуваха хората? Доколкото можех да преценя, нямаше никаква основателна причина. Очевидно забраната на POUM имаше обратна сила; сега POUM беше извън закона, следователно тези, които са членували в нея още преди забраната са закононарушители. Както обикновено, срещу нито един от арестуваните не бяха повдигнати обвинения. Това не пречеше, обаче, на комунистическите вестници във Валенсия да разказват надълго и на широко за голям „фашистки заговор“, радиокомуникация с врага, изписани с невидимо мастило документи и други подобни небивалици. Ще разгледам тази история с повече подробности в Приложение 2. Още тук искам да отбележа, обаче, че това се пишеше само във вестниците, излизащи във Валенсия. В комунистическата, анархистката и републиканската преса в Барселона нямаше и дума за обявяването на POUM извън закона. Научихме какви са обвиненията срещу водачите на POUM не от испанските, а от английските вестници, които се получаваха в Барселона с няколко дни закъснение. Тогава не разбрахме изобщо, че правителството не е отговорно за обвиненията в предателство и шпионаж, или че членовете на кабинета по-късно са отхвърлили тези обвинения. Разполагахме само с неясни сведения, че водачите на POUM, както и всички останали редови членове на партията, са обявени за агенти на фашистите. Вече се носеха слухове, че в затворите са започнали тайно да разстрелват арестанти. Всичко, разбира се, беше силно преувеличено, но със сигурност е имало и такива случаи. Няма съмнение, че точно това се е случило с Нин, например. След арестуването му той бил преместен във Валенсия, а след това в Мадрид. На 21 юни в Барселона се разпространи слухът, че е разстрелян. По-късно слуховете постепенно придобиха ясни очертания: Нин бил разстрелян в затвора от тайната полиция, а тялото му — изхвърлено на улицата. Тази история беше потвърдена от няколко различни източника, включително от Фредерика Монсени, един от бившите членове на кабинета. От този момент нататък не чухме нищо повече за Нин. Когато по-късно посланици на различни страни отправиха запитвания към правителството, то увърташе, поддържайки тезата, че Нин е изчезнал и никой няма представа къде се намира. Някои вестници дори твърдяха, че е избягал при фашистите, като естествено, в подкрепа на това твърдение не можеха да приведат никакви доказателства. По-късно, министърът на правосъдието Ирухо обяви, че испанската информационна агенция е фалшифицирала неговото официално комюнике^[6]. Във всеки случай беше твърде неправдоподобно политически затворник от ранга на Нин да бъде оставен да избяга. Освен ако, за моя изненада, в някакъв момент не се докаже, че е жив, имаме пълното основание да считаме, че е убит в затвора.

Разказите за арестувани хора продължаваха да се множат в продължение на няколко месеца, докато броят на политическите затворници, и то без в сметката да влизат фашистите, достигна няколко хиляди. Във връзка с това на очи се набиваше автономията, с която се ползваха низшите полицейски чинове. Някои от арестите бяха очевидно противозаконни. Много хора по-късно бяха освободени по пряка заповед на началника на полицията, но след това тихомълком отново ги арестуваха и отвеждаха в тайни затвори. Типичен пример е случилото се с Курт Ландау и съпругата му. Те бяха арестувани на 17 юни и веднага след това Ландау просто „изчезна“. Пет месеца по-късно жена му все още беше в затвора, без повдигнато обвинение и без да има новини от съпруга си. Тя обяви гладна стачка, след което министърът на правосъдието й изпрати писмо, с което я уведомяваше, че съпругът й е починал. Малко по-късно тя беше освободена, но почти веднага след това отново я арестуваха. Очевидно беше, че полицията нехаеше за влиянието на тези нейни действия върху хода на войната. Без да се замислят и без предварително разрешение, полицаите арестуваха офицери, които заемаха важни постове в армията. Около края на юни почти на самата фронтова линия беше арестуван Хосе Ровира, командващ 29-та дивизия. Задържаха го полицейски части, специално изпратени от Барселона за тази цел. Неговите подчинени депозираха протестна петиция в Министерството на войната. Тогава се оказа, че нито министерството, нито Ортега, директорът на полицията, са информирани за арестуването на Ровира. Най-противното в цялата работа беше това, че всички новини за случващото се, бяха грижливо укривани от войниците на фронта. Както споменах, нито аз, нито който и да е друг на фронта, подозираше за обявяването на POUM извън закона. Всички командни пунктове на доброволните отряди, центровете за Червена взаимопомощ и т.н. функционираха, както обикновено. Дори на 20 юни, на фронта при Лерида, едва на стотина мили от Барселона, никой не знаеше какво става там. Барселонските вестници цензурираха всяко споменаване на тези събития (вестниците във Валенсия, които разказваха споменатите шпионски истории, не достигаха до Арагонския фронт), а без съмнение, една от причините, поради които арестуваха доброволците, пристигащи в Барселона, беше да им попречат да предадат новините на фронта при завръщането си. Отрядът, с който пресякох фронтовата линия на 15 юни, вероятно е разбрал последен за случващото се. За мен все още остава загадка как е възможно всичко да бъде запазено в тайна, след като обозните камиони продължаваха да кръстосват напред-назад през цялото време. Така или иначе, събитията в Барселона наистина бяха строго засекретени и както разбрах по-късно, войниците научили за тях с доста голямо закъснение. Причините за тази секретност са лесноразбираеми. Атаката срещу Уеска предстоеше всеки момент, вероятно са се страхували, че ако хората научат за всичко, ще откажат да се бият. В действителност, обаче, нищо подобно не се случи, когато новините все пак достигнаха до тях. В дните на атаката вероятно стотици са били убити, без да научат, че вестниците в тила ги наричат „фашисти“. Такова нещо трудно може да бъде простено или забравено. Знам, че е обичайна политическа практика лошите новини да се крият от войниците и вероятно в повечето случаи това дори е оправдано. Съвсем различно е, обаче, да ги хвърлиш в битка, без да им кажеш, че без тяхно знание партията им е забранена, водачите им — обвинени в предателство, а приятелите и роднините им — хвърлени в затвора.

След като ме осведоми за общата ситуация, жена ми започна да разказва за случилото се с различни мои приятели. Няколко англичани и други чужденци успели да преминат границата навреме. Уилямс и Стафърд Котман не били арестувани при полицейската проверка на санаториума и се криели. Същото се случило и с Джон Макнеър, който бил във Франция, когато всичко започнало, но се върнал в Испания щом разбрал, че POUM е поставена извън закона. Твърде безразсъдна постъпка от негова страна, но той не желаел да стои на безопасно разстояние, докато приятелите му са в опасност. По повод на останалите се повтаряше едно и също: „Заловиха X“, „Заловиха и Y“, изглежда бяха „заловили“ почти всички. Направо бях потресен, когато разбрах, че „заловили“ и Коп.

„Какво? И Коп ли? Та нали той беше във Валенсия?“

Изглежда Коп се беше върнал в Барселона, защото трябвало да предаде писмо от военния министър на полковника, който командвал инженерните дейности на източния фронт. Разбира се, знаел, че POUM е забранена, но вероятно не му било хрумнало, че от полицията могат да бъдат такива идиоти, че да го арестуват на път за фронта, при това при положение, че изпълнява важна военна мисия. Минал през хотел „Континентал“ за да събере багажа си, (по това време жена ми тъкмо била излязла) където успели да го задържат с някаква измислена история, докато пристигне полицията. Признавам, че направо побеснях, когато разбрах за арестуването му. Той беше мой личен приятел, бях служил в продължение на месеци под негово командване, неведнъж заедно бяхме попадали под вражески обстрел и знаех всичко за него. Той беше пожертвал всичко — семейството, родината, работата си — само, за да дойде в Испания и да воюва срещу фашизма. Напускайки Белгия без разрешение, присъединявайки се към чуждестранни войски — въпреки че е част от резерва на Белгийската армия — и подпомагайки нелегалното производство на амуниции за испанското правителство, той се беше обрекъл на години затвор, ако отново стъпеше в родината си. Беше на фронта от месец октомври 1936 година. От обикновен доброволец постепенно беше достигнал до чин майор, беше влизал в бой неизброимо много пъти, беше раняван. Както имах възможност да се убедя с очите си по време на майските вълнения, беше предотвратил въоръжен сблъсък и по този начин успя да спаси десет или двадесет човешки живота. Единственото, което получи в отплата, беше хвърлянето му в затвора. Нямаше смисъл да се гневя, но ирационалното зложелателство, което се проявява в подобни постъпки, наистина поставя търпението ми на изпитание.

Въпреки всичко не бяха „заловили“ жена ми. Тя си останала в хотела, но полицията не предприела нищо по отношение на нейното арестуване. Очевидно беше, че я използват като примамка. Преди известно време, в малките часове на нощта, шестима цивилни полицаи нахлули в хотелската й стая и я обискирали. Иззели всяко парченце хартия, което намерили, с изключение на паспортите и чековата книжка. Отнесли със себе си дневника ми, всички книги, изрезките от вестници, които бях събирал в продължение на месеци (често се чудех за какво са им били), всички сувенири от войната и писмата ми. (Между тях случайно били попаднали и писма от мои читатели. На някои все още не бях отговорил и, разбира се, вече нямаше как да открия адресите. Надявам се, че ако някой ми е писал по повод на последната ми книга и не е получил отговор от мен, ще приеме тези редове в качеството на извинение.) По-късно научих, че полицията е конфискувала и част от вещите ми, които бяха останали в санаториума. Отнесли дори купчина мръсно бельо. Вероятно са предполагали, че по него с невидимо мастило са изписани тайни шпионски послания.

Ясно беше, че за жена ми щеше да е по-безопасно да си остане в хотела, поне за известно време. Ако се опиташе да се измъкне, веднага щяха да тръгнат по петите й. Що се отнася до мен самия, трябваше да се скрия някъде, колкото и да не ми се искаше. Въпреки безбройните арести, просто не можех да повярвам, че се намирам в опасност. Всичко изглеждаше толкова абсурдно. Коп вече се беше озовал в затвора поради същия този отказ да приеме сериозно яростната атака, насочена срещу всеки от нас. Продължавах да си повтарям на ум: но защо някой ще иска да ме арестува? Какво бях сторил? Дори не бях член на POUM. Наистина бях въоръжен по време на майските бунтове, но това вероятно се отнасяше за още четиридесет или дори петдесет хиляди души. Освен това, отчаяно се нуждаех от сън. За да го получа, бях готов да рискувам всичко и да остана в хотела. Жена ми, обаче, не искаше и да чуе за това. Тя търпеливо ми обясняваше отново и отново какво е положението. Нямаше значение какво съм или не съм направил. Това не беше задържане на престъпници, а управление чрез терор. Не бях извършил конкретно престъпление; единствената ми вина се свеждаше до моя така наречен „троцкизъм“. Това, че бях служил в доброволните отряди на POUM, беше достатъчна причина да бъда хвърлен в затвора. Нямаше смисъл да продължавам да се придържам към английския начин на мислене, според който човек е в безопасност щом не нарушава закона. На практика законът беше това, което полицаите решаха да правят. Нямах друг избор, освен да се сниша и да се опитам да прикрия факта, че съм свързан с POUM. Прегледахме внимателно документите в джобовете ми. Жена ми ме накара да скъсам картата си на доброволец, върху която с големи букви пишеше „POUM“, както и снимката с група войници, на чийто фон се вееше знаме с емблемата й. Тъкмо за такива неща арестуваха хората в наши дни. Трябваше обаче да запазя документите си за демобилизация, макар че дори те пораждаха известна опасност, защото носеха печата на 29-та дивизия, а вероятно полицията беше наясно, че тя включва подразделения на POUM. От друга страна, не можех да изхвърля документа, защото без него щяха да ме арестуват като дезертьор.

Трябваше да намерим някакъв начин да се измъкнем от Испания. Нямаше смисъл да оставаме тук и да чакаме да ни арестуват. В интерес на истината и двамата искахме да останем, само за да видим с очите си как ще се развият събитията. Аз предчувствах, обаче, че испанските затвори ще се окажат доста неприятни (в действителност, сигурно са били далеч по-ужасни, отколкото можех да си представя). Освен това попаднеш ли веднъж там, никой не може да каже кога ще излезеш, нещо което би било пагубно при настоящето ми здравословно състояние и непрекъснатите болки в ръката. На следващия ден имахме уговорена среща в британското консулство, където щяха да дойдат също Котман и Макнеър. Предполагахме, че изготвянето на визите ни щеше да отнеме поне няколко дни. Преди да напуснем Испания трябваше да получим три различни печата в паспортите си — от директора на полицията, от френския консул и от каталонските имиграционни служби. Разбира се, основната опасност беше свързана с първия от тях. Надявахме се британският консул да успее да уреди нещата, без да позволи на полицията да заподозре, че имаме нещо общо с POUM. Наистина някъде някой разполагаше със списък с подозрителни „троцкистки“ елементи, в който вероятно присъстваха и нашите имена, но ако имахме късмет, можехме да стигнем до границата преди въпросния списък. Там със сигурност щеше да цари пълен безпорядък заради обичайната тапапа. Все пак това беше Испания, а не Германия. Испанските тайни служби носеха нещо от духа на Гестапо, но бяха далеч от тяхната вещина.

След като всичко беше уточнено, трябваше отново да се разделим. Жена ми се върна в хотела, а аз потънах в мрака, търсейки място, където да прекарам нощта. Още помня обзелото ме мрачно настроение и отегчението, което изпитвах. Така ми се искаше да прекарам поне една нощ в нормално легло! Нямаше къде да отида, нямаше място, в което да намеря подслон. POUM нямаше практически никаква тайна организация. Вероятно през цялото време водачите й са предполагали, че партията ще бъде поставена извън закона, но сигурно не са очаквали чак такъв лов на вещици, какъвто ни устроиха властите. В действителност, те бяха неподготвени до такава степен, че дори не преустановиха ремонта на сградите (освен всичко останало, строяха кино в приземния етаж на сградата, където се помещаваше Изпълнителното бюро) до последния момент преди да излезе решението, с което POUM беше обявена извън закона. В резултат от това, явочни квартири и тайни убежища, с каквито всяка уважаваща себе си революционна партия трябва да разполага, просто нямаше. Бог знае колко души, чиито домове бяха обискирани от полицията, трябваше да спят на улицата тази нощ. Бях прекарал пет дни в изтощителни пътувания, спейки на най-невероятни места, ръката ме болеше ужасно, онези идиоти бяха по петите ми и отново трябваше да спя на земята. В този момент мислите ми спираха дотук, не стигнах и не можех да стигна до съответните политически правилни изводи. Това просто не е възможно, когато си в самия център на събитията, още повече когато са намесени война и политика едновременно. Умът ми беше зает единствено от телесните неудобства и неистовото желание тази проклета безсмислица да свърши най-после. По-късно щях да бъда в състояние да осъзная значението на събитията, но по време на случването им исках просто да съм колкото се може по-далеч. Това вероятно е една от най-плебейските черти на характера ми.

Вървях дълго и най-после открих подходящо място близо до военната болница. Исках да легна спокойно, без някой душещ наоколо полицай да ме намери и да поиска документите ми. Пробвах в едно бомбоубежище, но то беше прясно изкопано и на пода му се беше събрала доста вода. След това се натъкнах на една порутена църква, изпепелена по време на революцията. Това беше просто една черупка, четири стени без покрив, които обгръщаха купчина отломки. Известно време търсих пипнешком в полумрака, докато открих цепнатина, в която можех да легна. Купчината натрошена мазилка не е особено добро място за спане, но нощта беше топла и успях да дремна няколко часа.