Джордж Оруел
Почит към Каталония (10)

Глава 10

Бяха изминали едва три дни от края на сраженията в Барселона, когато ни наредиха да се върнем на фронта. След края на битките — по-конкретно след края на словесните битки във вестниците — вече беше почти невъзможно да възприемам тази война по предишния наивно идеалистичен начин. Предполагам, че няма нито един човек, който е прекарал повече от няколко седмици в Испания, без да е загубил поне част от илюзиите си. В ума си се връщах към срещата с онзи кореспондент, когото срещнах през първия си ден в Барселона. Тогава той ми каза: „Тази война е една голяма лъжа, както и всяка друга.“ По онова време неговата забележка ме потресе, през декември не можех да допусна дори за миг, че това е истина; дори сега не приемах тази теза, но тя ставаше все по-приемлива с всеки изминал ден. Истина е, че всяка война страда от нещо като прогресивна деградация с всеки изминал месец, защото неща като личната свобода и независимата преса просто не са съвместими с военната ефективност.

Можехме да правим различни догадки как ще се развият събитията. Лесно беше да се предвиди, че правителството на Кабайеро ще бъде свалено и на негово място ще дойде дясно правителство, в което превес ще имат комунистите (тъкмо това се случи няколко седмици по-късно) и което ще се заеме с установяването на пълен контрол върху профсъюзите. След това, когато Франко бъдеше победен — дори да се абстрахираме от огромните проблеми, които щеше да срещне възстановяването на страната — перспективите не бяха особено розови. Що се отнася до дрънканиците на вестниците, че се води „война за демокрация“, това очевидно беше само прах в очите. Никой разумен човек не би могъл да предположи, че има макар и незначителни изгледи за установяване на демократично управление — дори такова, каквото е налице в Англия или Франция — в една така разделена и разсипана от боевете страна, каквато щеше да бъде Испания след края на войната. Със сигурност предстоеше да се установи диктатура, ясно беше, че шансовете това да бъде диктатура на работническата класа са пропилени безвъзвратно. Това означаваше, че единствената перспектива е някакъв вид фашизъм. Фашизъм, който без съмнение щеше да има по-благозвучно име, който — тъй като това все пак е Испания — дори щеше да бъде по-хуманен и не така ефективен като немските или италианските си разновидности. Единствените други възможности бяха безкрайно по-лошата диктатура на Франко, както и (това винаги беше възможно) разделянето на Испания, или в съответствие с естествените й граници, или на различни икономически зони.

От където и да го погледнеш, положението беше угнетяващо. Но това съвсем не означаваше, че не си струва да воюваме в подкрепа на правителството срещу явните и напълно развити форми на фашистко управление като тези на Франко и Хитлер. Каквито и да бяха греховете на следвоенното правителство, режимът на Франко със сигурност щеше да бъде по-лош. За трудещите се — за градския пролетариат — вероятно в крайна сметка нямаше голямо значение кой ще надделее, но Испания е предимно земеделска страна, а селяните със сигурност биха имали полза от победата на правителството. Поне част от конфискуваните земи щяха да останат тяхно притежание и в такъв случай щеше да има преразпределение на земите също и в територията, намираща се понастоящем под контрола на Франко. Поради това имаше малка вероятност фактическото крепостничество, господстващо до ден-днешен в някои части на Испания да продължи да съществува. Правителството, което би управлявало след края на войната, поне щеше да бъде антиклерикално и антифеодално настроено. Поне за известно време то щеше да контролира Църквата, да модернизира страната, да изгради пътища, да подобри образованието и здравеопазването. Немалко беше постигнато в тези области още по време на войната. От друга страна, Франко, дори да не беше просто марионетка на Италия и Германия, той без съмнение зависеше също от подкрепата на едрите феодални земевладелци и еднозначно се придържаше към отдавна остарели реакционни и клерикално — милитаристки принципи. Може би Народният фронт беше една голяма измама, но от друга страна Франко беше просто анахронизъм. Само милионерите и безнадеждните романтици можеха да желаят неговата победа.

Освен това, на карта беше поставено международното влияние на фашизма, който от няколко години ме преследваше като кошмарен сън. От 1930 година насам фашистите неизменно печелеха, беше дошло времето да отнесат един бой, без значение от кого. Отблъскването на Франко и неговите чуждестранни наемници щеше да допринесе значително за подобряване на международното положение, дори ако самата Испания се окажеше в плен на смазваща диктатура, изпратила най-добрите й граждани в затвора. И само за това си струваше войната да бъде спечелена.

По този начин виждах нещата тогава. Сега бих могъл да добавя, че имам много по-добро мнение за правителството на Негрин^[1], отколкото по времето, когато то встъпваше в длъжност.

То продължи трудната битка с възхитителна решителност и демонстрира повече политическа толерантност, отколкото всички очакваха. Все още съм уверен, обаче, че — освен ако Испания не се разцепи с всички неясни последици от това — закономерната тенденция е следвоенното правителство да бъде фашистко в една или друга степен. Приел съм тази мисъл и ще поема риска времето да се отнесе с мен така, както с всички други пророци.

Тъкмо бяхме достигнали фронтовата линия, когато научих, че Боб Смайли, който беше поел обратно към Англия, е бил арестуван на границата, ескортиран до Валенсия и хвърлен в затвора. Смайли беше пристигнал в Испания още предишния октомври. Той беше работил няколко месеца в централата на POUM и след това, когато пристигнаха и други членове на ILP, се присъедини към доброволните отряди с идеята да прекара три месеца на фронта, а после да се завърне в Англия, където да започне пропагандна обиколка. Отне ни известно време докато научим причините за неговото задържане. Той беше incommunicado, нямаше право дори на среща с адвокат. В Испания — поне на практика — не съществува нормата habeas corpus^[2], което означава, че могат да те държат в затвора месеци наред, без дори да предявят обвинение. Най-накрая научихме от друг, току-що освободен затворник, че Смайли е задържан „за притежаване на оръжие“. Въпросното „оръжие“, както случайно ми беше известно, бяха две ръчни гранати от онзи примитивен вид, който са използвали в началото на войната. Той искаше да ги отнесе в къщи, за да може да ги показва по време на своите сказки — няколко шрапнела и други подобни сувенири. Зарядите и детонаторите бяха извадени — това бяха просто два напълно безвредни метални цилиндъра. Очевидно е било само претекст за арестуването му, а истинската причина беше връзката му с POUM. Сраженията в Барселона току-що бяха приключили, властите изключително старателно следяха никой, който може да опровергае официалната версия за тях, да не напуска пределите на страната. Поради това човек можеше да бъде арестуван на границата дори по най-незначителни поводи. Вероятно първоначалното им намерение е било да задържат Смайли за няколко дни; проблемът, обаче, е в това, че когато попаднеш в испански затвор, в общия случай оставаш там с или без съдебен процес.

Нашата част отново беше дислоцирана при Уеска, но ни разположиха още по-вдясно, точно срещу редута на фашистите, който бяхме превзели временно преди няколко седмици. Сега бях teniente — допускам, че това звание отговаря на младши лейтенант в британската армия — и под мое командване бяха тридесетина души, англичани и испанци. Бях предложен за редовен офицер, но и представа си нямах дали ще ме одобрят. По-рано офицерите в доброволните отряди отказваха всякакви редовни назначения, тъй като от тях следваше по-високо заплащане, а това беше в противоречие с егалитаристките идеи на доброволните отряди. Сега, обаче, бяха принудени да ги приемат. Бенджамин вече беше произведен в капитан, а Коп не след дълго щеше да получи длъжността майор. Правителството, разбира се, не можеше да се лиши от офицерите, служещи в доброволните отряди, но не им даваше чин по-висок от майор, по всяка вероятност, за да запази висшите постове за офицерите от редовната армия, както и за кадетите, които завършваха Военното училище. В резултат от това, в нашата 29-та дивизия, а без съмнение и в много други, се оказахме в странно преходно положение, при което командващият дивизията, бригадните и батальонните командири до един бяха майори.

На фронта беше все така спокойно. Сраженията при пътя за Хака постепенно заглъхнаха и не се подновиха до средата на юни. При нас основният проблем бяха снайперистите. Окопите на фашистите бяха на повече от сто и петдесет ярда от нас, но се намираха на малко възвишение, освен това обхващаха позицията ни и от двете страни, тъй като тук нашите окопи завиваха под прав ъгъл. Самият връх на ъгъла беше много опасно място, на което непрекъснато падаха жертви. От време на време фашистите ни обстрелваха с пушечни гранати или нещо от този сорт, издаващо гаден звук. Изстрелът не се чуваше, затова не успявахме да залегнем навреме. Все пак не беше особено опасно — дупката, която тези снаряди изкопаваха в земята, беше едва с размерите на умивалник. Нощите бяха приятно топли, дните — адски горещи, комарите се превръщаха в истинска напаст и въпреки чистите дрехи, които си бяхме взели от Барселона, успяхме да въшлясаме почти незабавно. В изоставените градини, които се намираха между нашите позиции и тези на фашистите, черешовите дървета неусетно се отрупаха с бели цветове. В продължение на два дни валя като из ведро, землянките се наводниха, а земния насип се слегна с цял фут. След това трябваше да прекараме отново няколко дни, ровейки се в лепкавата глинеста пръст с онези проклети испански лопати, които нямат нормална дръжка и се огъват като тенекиени лъжици.

Бяха обещали да предоставят на нашата рота окопна минохвъргачка, очаквах я с детинско нетърпение. Нощем патрулирахме както обикновено, но сега беше по-опасно, защото позициите на фашистите бяха гъсто населени. Самите те стояха нащрек, предвидливо бяха разхвърляли тенекиени канчета пред линията на бодливата тел и при всеки шум започваха да стрелят с картечници. Денем стреляхме от засада, заели позиции в ничията земя. Пълзейки около стотина ярда, можехме да достигнем някой от напоителните канали, покрит с висока трева, оттам се целехме в някоя от дупките в окопа на фашистите.

Ако човек беше достатъчно търпелив, винаги можеше да дочака мига, в който облечена в маскировъчна униформа фигура ще притича пред мерника му. Стрелях няколко пъти, не знам дали съм улучил някого, но е много малко вероятно, защото въобще не съм точен стрелец, особено с пушка. Все пак беше доста забавно, понеже фашистите не знаеха откъде идват изстрелите, освен това бях сигурен, че рано или късно ще уцеля някой от тях. Както е добре известно, обаче, който копае гроб другиму сам пада в него — вместо аз да улуча някого, сам бях улучен от техните снайперисти. Когато това се случи, бяха изминали едва десет дни от връщането ми на фронта. Усещането, когато те пронизва куршум е твърде интересно, затова си струва да го опиша подробно.

Бях на ъгъла на насипа пред нашия окоп, някъде около пет часа сутринта. Това винаги е опасно време, защото зората изгряваше зад гърбовете ни и всеки път щом някой се подадеше над насипа, главата му се очертаваше на хоризонта. Тъкмо нареждах на часовите да се подготвят за смяна. Изведнъж, по средата на изречението, почувствах — трудно е да опиша точно какво, въпреки че всичко се е запечатало в съзнанието ми.

Грубо казано, усещането е като да се окажеш в епицентъра на експлозия. Чува се гръмотевичен трясък, ослепително ярка светлина се разлива около теб и усещаш страховит тласък, не болка, а само тласък, като удар от силно електричество, придружен от чувство за пълна слабост, чувстваш се омаломощен, дори смален до неузнаваемост. Чувалите с пясък пред мен сякаш се отдръпнаха надалеч. Сигурно човек се чувства по приблизително същия начин, когато го удари гръм. Веднага разбрах, че съм улучен, но заради силния трясък и светлината си помислих, че някоя пушка наблизо е гръмнала случайно. Всичко от описаното дотук се случи за по-малко от секунда. В следващия момент коленете ми се подкосиха и усетих, че падам. Главата ми се удари силно в земята, въпреки това не усетих нищо. Чувствах се скован и зашеметен, разбирах, че съм ранен много лошо, но не чувствах болка в обичайния смисъл на думата.

Американецът, с когото разговарях скочи към мен. „Боже мой! Ранен ли си?“ Около мен веднага се събра тълпа и започна обичайната врява — „Вдигнете го! Къде е улучен? Разтворете ризата му!“ и т.н. Американецът се развика някой да донесе нож, за да разрежат ризата ми. Имах нож в джоба си и се опитах да го достигна, но установих, че дясната ми ръка е напълно парализирана. Не чувствах болка, само смътно задоволство. Това щеше да се хареса на жена ми, тя винаги е искала да бъда ранен, защото това означаваше, че няма да ме убият, когато започне голямата битка. Едва сега започнах да се чудя къде точно съм ранен и колко е зле положението. Не усещах нищо, но можех да съобразя, че съм улучен отпред. Когато се опитах да проговоря, установих, че не мога да издам никакъв звук, освен слабо писукане. Все пак от втория опит успях да попитам къде съм ранен. В гърлото, отвърна някой. Хари Уеб, нашия санитар, донесе бинт и една от малките бутилки със спирт, които ни дават за дезинфекция. Когато ме повдигнаха, от устата ми рукна кръв. Един испанец зад мен каза, че куршумът е излязъл през врата. Усетих как алкохола, който при нормални обстоятелства щеше да щипе ужасно, разлива приятен хлад върху раната ми.

Отново ме сложиха да легна и някой домъкна отнякъде носилка. Щом разбрах, че куршумът е излязъл през врата ми приех като нещо съвсем очевидно, че съм загубен. Никога не бях чувал за човек или друго живо същество, което е било простреляно във врата и е оцеляло. Кръвта се стичаше от ъгъла на устата ми. „Сигурно е артерията“, мислех си аз. Чудех се колко ли ще издържа с прерязана от куршум сънна артерия, очевидно не повече от няколко минути. Всичко беше размазано пред очите ми, изминаха около две минути, в които приех, че умирам. Това също е интересно — интересно е да знаеш какви мисли преминават през главата ти в такъв момент. Първата ми мисъл беше лишена от всякаква оригиналност — сетих се за жена си. След това почувствах искрено възмущение от това, че трябва да напусна този свят, който въпреки всичките ми ожесточени протести, в действителност харесвам твърде много. Имах достатъчно време да изпитам всичко това с ослепителна яснота. Тази глупава, нещастна случайност, безсмислеността на всичко това направо ме вбесяваха! Да ме гръмнат, дори не в битка, а на ъгъла на един банален окоп, благодарение единствено на моята моментна непредпазливост! Помислих си също за този, който ме беше улучил — чудех се как ли изглежда, дали е испанец или чужденец, дали знае, че ме е улучил и т.н. Не му бях сърдит, той все пак беше фашист, аз също бих го убил, ако имах възможност. Ако в този момент го пленяха, щях просто да го поздравя за добрия изстрел. Все пак е възможно, ако човек наистина умира, мислите му да са малко по-различни от моите в онзи момент, не мога да кажа със сигурност.

Тъкмо ме бяха натоварили в носилката, когато парализираната ми дясна ръка се върна към живот и започна да ме боли непоносимо. Хрумна ми, че може да съм я счупил при падането, болката ме обнадежди, защото знаех, че усещанията на човек се притъпяват, когато умира. Чувствах се малко по-добре, дори съжалявах четиримата нещастници, които се потяха и препъваха с носилката. Походната болница беше на миля и половина от нас, пътят беше ужасен, преминаваше по покрити с буци засъхнала кал хлъзгави пътеки. Знаех колко е трудно, тъй като бях помогнал за пренасянето на един от ранените по същия път преди ден или два. Листата на сребърните тополи, които растяха край окопите, докосваха леко лицето ми; мислех си колко хубаво е да живееш в свят, където растат сребърни тополи. Същевременно болката в ръката ми беше сатанинска, дори изпсувах няколко пъти, но бързо се отказах от това, защото щом си поемех по-дълбоко въздух кръвта започваше да клокочи в гърлото ми.

Докторът отново превърза раната ми, постави ми инжекция с морфин и ме препрати към Сиетамо. Тамошната болница се състоеше от набързо сковани дървени бараки, където ранените по правило престояваха само няколко часа преди да бъдат пренасочени към Барбастро или Лерида. Бях замаян от морфина, но все още чувствах изгаряща болка. Практически не можех да се движа и непрекъснато се давех в извиращата от гърлото ми кръв. Типично за болниците в Испания, не след дълго се оказах в ръцете на неопитна сестра, която се опита да натъпче в гърлото ми стандартната болнична порция храна — огромен поднос със супа, яйца, мазна яхния и т.н. — и изглеждаше изненадана когато се възпротивих решително. Поисках цигара, но това беше един от периодите на тежък недостиг и в цялата болница нямаше дори една. В този момент двама другари, които бяха получили разрешение да напуснат фронта за няколко часа и ме бяха придружили до тук, се появиха до леглото ми.

„Здрасти! Жив си, нали? Трябват ни часовника ти, револвера и електрическото фенерче. Също и ножа, ако имаш такъв.“

Не след дълго отпратиха нанякъде с цялото ми движимо имущество. Това винаги се случва с ранените — цялата им собственост бързо бива преразпределена, при това напълно основателно, тъй като часовниците, револверите и останалите подобни вещи са много ценни на фронта и ако отпътуват в раницата на ранения бездруго ще бъдат откраднати някъде по пътя.

До вечерта се бяха натрупали достатъчно болни и ранени за няколко линейки, така че ни изпратиха в Барбастро. Ама че пътуване! Хората разказваха, че в тази война човек има шанс да се оправи, ако е ранен в крайниците, но тези с рани в корема са обречени и сега разбрах защо. Никой с вътрешно кървене не би могъл да понесе милите друсане по пътищата, които бяха разбити от тежките военни камиони и нямаше изгледи да бъдат ремонтирани до края на войната. Друсането беше неописуемо, то ме връщаше към ранното ми детство и срещите с влакчето на ужасите на панаира в Уайт сити^[3]. Бяха забравили да ни привържат за седалките. Имах достатъчно сили да се държа с лявата си ръка, но един от останалите несретници още в началото на нашето пътешествие се озова на пода и беше принуден да изтърпи Бог знае какви мъки. Друг, който не беше лежащо болен, седеше в ъгъла и повръщаше през целия път. Болницата в Барбастро се оказа претъпкана, леглата бяха така близо едно до друго, че почти се допираха. На следващата сутрин натовариха няколко от нас на влака и ни изпратиха в Лерида.

Там прекарах пет или шест дни. Болницата беше голяма, в нея бяха събрани болни и ранени войници, както и цивилни граждани. Някои от пациентите в моето отделение имаха ужасяващи рани. На съседното легло лежеше чернокос младеж, който страдаше от някакво непознато за мен заболяване, лекарствата, които му даваха правеха урината му наситено зелена. Подлогата му стана една от забележителностите в отделението. Един англоговорещ холандец комунист, който незнайно как разбрал, че в болницата има англичанин, дойде да се запознае с мен, сприятелихме се и той редовно ми носеше английски вестници. Беше тежко ранен през октомврийските сражения, по някакъв непонятен начин беше успял да се установи за постоянно в болницата, след това сключил брак с една от сестрите. Поради обездвижването, причинено от раната му, единият от краката му беше ужасно съсухрен, не по-дебел от ръката ми. Двама от доброволците, които бях срещнал през първата ми седмица на фронта, дойдоха да посетят ранен приятел и ме разпознаха. Бяха деца на около осемнадесет години и очевидно се чувстваха неловко, стоейки мълчаливо до леглото ми. Безуспешно се опитваха да измислят какво да кажат и изведнъж решиха да демонстрират съчувствие като извадиха всичкия тютюн от джобовете си, натикаха го в ръцете ми и избягаха, преди да успея да им го върна. Колко типично испански беше този жест! По-късно научих, че никъде в града не можеше да се купи тютюн. Бяха ми оставили дажбата си за цяла седмица.

След няколко дни вече можех да ставам и се разхождах с превързана ръка. По някаква непонятна причина болеше повече, когато висеше надолу. Имах доста вътрешни наранявания, получени при падането, които също ми причиняваха болка, гласът ми беше изчезнал напълно, но от самата огнестрелна рана не усещах никаква болка. Изглежда това е нещо обичайно. Силният удар от куршума действа като локален анестетик. Шрапнелите, които са нащърбени и обикновено те удрят с по-малка скорост, по правило причиняват много повече страдания. В района на болницата имаше приятна градина с езерце, пълно със златни риби и още някакви дребни рибки, които ако не се лъжа бяха блескавци. Седях и ги съзерцавах с часове. Нещата, случващи се в Лерида, ми дадоха известна представа за болничната система на Арагонския фронт — дали така е било и на останалите фронтови линии нямам ни най-малка представа. В някои отношения болницата беше много добра. Лекарите бяха способни и изглежда нямаше недостиг на лекарства и оборудване. Два от нейните недостатъци, обаче, бяха фатални. Заради тях, без съмнение, стотици или дори хиляди души, които е можело да бъдат спасени, са загубили напразно живота си.

Първият беше свързан с това, че всички болници в близост до фронтовата линия функционираха по-скоро като превързочни пунктове. В резултат от това там човек не можеше да получи никаква медицинска помощ, освен ако не е много тежко ранен и предвид състоянието му не може да бъде транспортиран другаде. На теория повечето ранени бяха изпращани направо в Барселона или Тарагона, но поради недостига на транспортни средства, това понякога отнемаше седмица или дори десет дни. Ранените висяха безпомощни в Сиетамо, Барбастро, Монсон, Лерида и други места, без да получат никакво лечение, с изключение на смяната на превръзките, като понякога не получаваха дори и това. Хора с ужасни рани от артилерийски снаряди, премазани кости и т.н., бяха опаковани в бинтове и пластири. Описанието на раната беше надлежно изписвано с молив върху превръзката и обикновено тя не беше подменяна, докато горкият окаяник не стигнеше до Барселона или Тарагона десет дни по-късно. Оказа се практически невъзможно да те прегледат по пътя, лекарите бяха малко и не можеха да смогнат, затова просто преминаваха набързо покрай леглото ти, повтаряйки „Да, да, ще се погрижат за теб в Барселона.“ Носеха се слухове, че санитарен влак ще отпътува за Барселона manana. Другият сериозен недостатък беше липсата на сестри. Очевидно, добре обучените сестри са рядкост в Испания, вероятно защото преди войната техните функции са изпълнявани от монахините. Нямам оплаквания от испанските медицински сестри. Те винаги са се отнасяли изключително мило с мен; без съмнение, обаче, до една бяха напълно невежи. Бяха наясно как се мери температура, някои дори можеха да превързват рани, но това беше всичко. В резултат от това, тези от нас, които бяха прекалено тежко ранени и не можеха да се грижат сами за себе си, често бяха зарязвани във възмутително състояние. Сестрите оставяха лежащо болните без подлога по цяла седмица и рядко измиваха тези, които не можеха да направят това сами. Спомням си един страдалец с премазана ръка, който ми разказа, че три седмици не се е намерило кой да му измие лицето. Дори леглата стояха неоправени по цели дни. Храната във всяка от болниците, в които бях, се оказа добра, дори прекалено добра в интерес на истината. Изглежда в Испания, както и другаде, имат традицията да тъпчат болните хора с тежка храна. В Лерида ястията бяха страховити. Закуска в шест часа сутринта, която се състоеше от супа, омлет, яхния, хляб, бяло вино и кафе, след това дори по-обилен обяд и всичко това при положение, че цивилното население масово страдаше от недохранване. Изглежда испанците не признават леката храна. На здравите и болните дават едно и също — приготвено по техния познат начин, при който всичко е толкова мазно, че буквално плува в зехтин.

Една сутрин обявиха, че болните от моето отделение ще бъдат изпратени в Барселона още на същия ден. Успях да телеграфирам на жена си. Казах й, че идвам, преди да успеят да ни натоварят на автобусите, които щяха да ни откарат на гарата. Едва когато влакът вече потегляше санитарят, който пътуваше с нас, отбеляза някак между другото, че всъщност не отиваме в Барселона, а в Тарагона. Предполагам, че машинистът е размислил в последния момент. Казах си на ум, „Какво очакваш, та това все пак е Испания!“ От друга страна, не по-малко типично испанско беше това, че се съгласиха да задържат влака, докато успея да телеграфирам отново на жена ми. Още по-испанско беше това, че въпросната телеграма не достигна до адресата си, но това е вече друг въпрос.

Натовариха ни в обикновени третокласни вагони с дървени седалки, а повечето от хората бяха тежко ранени и ставаха за пръв път от леглото същата сутрин. Не след дълго поради жегата и друсането половината бяха припаднали или повръщаха на пода. Санитарят си проправяше път покрай нападалите по пода сгърчени човешки тела, разнасяйки мех от козя кожа, пълен с вода, от който сипваше ту в една, ту в друга уста. Водата беше отвратителна, все още си спомням съвсем ясно вкуса й. Пристигнахме в Тарагона по залез-слънце. Железопътната линия минава покрай плажа, само на един хвърлей от морето. Когато влакът влезе в гарата тъкмо потегляше друг влак, пълен с войници от Интернационалната колона и на перона имаше много хора, които им махаха. Влакът беше много дълъг и претъпкан до пръсване, полевите оръдия се клатушкаха в откритите товарни вагони, дори около тях бяха струпани хора. Спомням си съвсем ясно живописната гледка, влакът, потъващ в жълтеникавата светлина на залязващото слънце, редуващите се прозорци пълни с тъмни, усмихнати лица, дългите вирнати дула на оръдията, плющящите от вятъра червени шалчета — всичко това се носеше бавно покрай нас на фона на костенурчено зеленото море.

„Estranjeros — чужденци“, — каза някой „Италианци.“

Съвсем очевидно беше, че са италианци. Ако не бяха, със сигурност нямаше да успеят да се струпат така живописно или да отговарят на приветствията на тълпата с такова изящество, което не беше накърнено дори от това, че половината от хората във влака надигаха непрекъснато бутилки с вино. По-късно научихме, че тъкмо те са спечелили голямата победа при Гуадалахара през март. Бяха изкарали отпуската си в Тарагона и сега се връщаха на Арагонския фронт. Страхувам се, че повечето от тях щяха да бъдат избити при Уеска само няколко седмици по-късно. Тези от нас, които можеха да стават, се струпаха по прозорците, за да поздравят преминаващите покрай нас италианци. Патерица махаше от прозореца, бинтовани ръце се изпъваха за „червен“ поздрав. Всичко беше една алегория на войната, натовареният със свежи попълнения влак, който се носеше гордо по линията в едната посока и натовареният с ранени влак, който бавно отминаваше в другата, наблъсканите в откритите вагони оръдия, които както винаги караха сърцата ни да потрепват, събуждайки онова гибелно усещане, от което е така трудно да се отървеш, усещането, че войната, въпреки всичко, е нещо славно.

Болницата в Тарагона беше огромна, тук докарваха ранени от всички фронтове. Раните, които видях там, не могат да бъдат описани с думи. Някои от тях лекуваха по начин, за който допускам, че е в съгласие с новите тенденции в медицинската практика, но всеки ден предоставяше на всички ни наистина ужасяващи гледки. Оставяха раната напълно открита и непревързана, защитавайки я от мухите с мрежа от фин муселин, разпънат с телени жички. Под муселина се виждаше червената пихтия на незарасналата телесна тъкан. Имаше един човек, ранен в лицето и гърлото, който носеше на главата си истински скафандър от муселин, устата му беше затворена и той дишаше през малка тръбичка, закрепена между устните. Горкият нещастник, изглеждаше толкова самотен, бродейки напред-назад, хвърляйки погледи през своя муселинов кафез, без да може дори да продума. В Тарагона останах три или четири дни. Силите ми се възвръщаха и един ден успях да се дотътря до плажа. Почувствах се странно, когато пред мен се разкри целият този морски живот, който си течеше необезпокояван от нищо, спретнатите кафенета покрай крайбрежната улица и охранената местна буржоазия, която се къпеше и приличаше на слънце в удобни шезлонги, сякаш на стотина мили от тук не бушуваше война. За мое успокоение, един от къпещите се успя да се удави, което изглежда почти невъзможно в това плитко и спокойно море.

Най-накрая, осем или девет дни след като напуснах фронта, раната ми беше прегледана. В хирургическата зала, където пристигаха новите пациенти, стояха лекари с огромни ножици, с които отстраняваха нагръдниците и яките от пластир, в които бяхме опаковани още на фронта. От безформените купчини бинт надничаха тревожни, мръсни лица, обрасли с едноседмична брада. Лекарят, енергичен и елегантен мъж на около тридесет години, ме постави на стол, сграбчи езика ми с парче марля, издърпа го напред, напъха зъболекарско огледало в гърлото ми и ми нареди да кажа „А“. След като изпълнявах това упражнение докато по езика ми започна да се стича кръв, а от очите ми потекоха сълзи, той ми каза, че една от гласните струни е скъсана.

„Кога ще се върне гласът ми?“ — попитах аз.

„Гласът ли? О, ами никога“ — отговори ми той доста развеселен.

Все пак, по-късно се оказа, че е грешал. В продължение на два месеца можех единствено да шептя, но след това гласът ми изведнъж се възстанови напълно, когато едната гласна струна успя да компенсира увреждането на другата. Болките в ръката се дължаха на това, че куршумът беше засегнал цял куп нерви, преди да излезе през врата. Болката беше остра, като при невралгия и не отшумя цял месец, на всичко отгоре се усилваше нощем, така че изобщо не можех да спя. Пръстите на дясната ми ръка бяха частично парализирани. Дори сега, пет месеца след тези събития, показалецът ми все още е схванат — твърде странно следствие от огнестрелна рана във врата.

Раната ми предизвика интереса на докторите, редуваха се да ме преглеждат, цъкайки с език „Que suerte! Que suerte!“^[4] Един от тях ми каза, придавайки си важен вид, че куршумът „се е разминал само на един милиметър с артерията“. Не можех да предположа как бяха разбрали това. Нито един от лекарите, сестрите, стажантите или пациентите, с които се срещнах тогава, не пропусна да ме увери, че човек, който е улучен във врата и е оцелял, е най-големия късметлия на света. Все пак не можех да не си помисля, че щях да бъда още по-голям късметлия, ако просто не ме бяха улучили.