Джордж Оруел
Почит към Каталония (2)

Глава 2

Макар и отдалечен от фронтовата линия, Барбастро^[1] изглеждаше пуст и нащърбен от войната. Тълпи доброволци в раздърпани униформи бродеха по улиците, опитвайки се да се стоплят. Върху една порутена стена се натъкнах на плакат от миналата година, който обявяваше, че „шест красиви бика“ ще бъдат убити на арената на еди-коя си дата. Колко окаяни изглеждаха избелелите му цветове! Къде са сега тези красиви бикове и бикоборци? Изглежда дори в Барселона не бяха останали такива; поради неизвестни причини всички добри матадори бяха фашисти.

Моята рота беше дислоцирана с камион в Сиетамо^[2], на запад от Алкубиере^[3], което беше тъкмо зад фронтовата линия при Сарагоса. Сиетамо беше отвоюван на три пъти преди анархистите окончателно да установят контрол върху него през октомври, части от града бяха буквално изравнени със земята от артилерийски обстрел, а повечето от къщите — надупчени от куршуми. Намирахме се на около 1500 фута над морското ниво. Беше ужасно студено, имаше гъста мъгла, която често прииждаше ненадейно от всички страни. Между Сиетамо и Алкубиере шофьорът на камиона изгуби пътя (това често се случваше по време на войната) и в продължение на часове блуждаехме в мъглата. Едва късно през нощта стигнахме в Алкубиере. Някой ни поведе през кални мочурища към някакъв обор, където се заровихме в сламата и скоро потънахме в сън. Когато е чиста, сламата е удобна за спане, не колкото сеното, разбира се. Едва на сутринта установих, че нашата е пълна с огризки, накъсани вестници, кости, умрели плъхове и пробити гюмове.

Сега вече бяхме близо до фронтовата линия, достатъчно близо, за да усетим характерната миризма на войната — според моя опит, това е миризмата на екскременти и разлагаща се храна. Алкубиере не беше попадал под артилерийски обстрел, поради което беше в по-добро състояние от повечето от селата, които бяха непосредствено зад фронтовата линия. Все пак съм напълно уверен, че дори в мирно време не бихте могли да преминете през тази част от Испания, без да бъдете поразени от специфичната, отчайваща нищета на арагонските села. Те са построени като крепости, малките бедняшки къщурки от кал и камък са скупчени страхливо около църквата. Тук дори през пролетта не могат да се видят цветя, къщите нямат градини, а само задни дворове, в които проскубани домашни птици се щурат сред купчини тор. Времето беше противно, редуваха се периоди на дъжд и мъгла. Тесните пътеки потъваха в море от кал, на места до два фута дълбока, през което камионите преминаваха с усилие и буксуващи гуми, а селяните прекарваха своите тромави каруци, дърпани от впрегнати по две мулета, чийто брой понякога достигаше до шест. Непрекъснатото движение на войски в района беше докарало селото до състояние на неописуема мръсотия. Тоалетни и канализация никога не беше имало, поради което човек не можеше да измине дори няколко крачки без да се налага да гледа в краката си. Църквата отдавна беше превърната в отходно място, както и всички ливади на около четвърт миля околовръст. Не мога дори да помисля за първите два месеца, които прекарах на фронта, без в съзнанието ми да изплуват обсипаните с тор замръзнали стърнища.

Изминаха два дни, в които не ни бяха доставени никакви пушки. Ако си ходил до сградата на Военния комитет^[4] и си разгледал редиците от дупки в стените — дупки, направени от залповете, с които множество фашисти бяха екзекутирани тук, то си видял всичко, което си заслужава да се види в Алкубиере. Чак до самата фронтова линия всичко изглеждаше спокойно; твърде малко ранени пристигаха от там. Единствените поводи за вълнение бяха свързани с пристигането на фашисти дезертьори, които докарваха под стража. Голяма част от войниците от другата страна на фронтовата линия изобщо не бяха фашисти, а просто злочести наборници, отбивали военната си служба по времето, когато избухна войната и нетърпеливи да се отърват от нея. От време на време малки групи от тях поемаха риска да се опитат да се промъкнат покрай нашите позиции. Без съмнение много повече биха постъпвали така, ако техните роднини не се намираха все още в контролираната от фашистите част от страната. Тези дезертьори бяха първите „истински“ фашисти, които виждах. Бях поразен от това, че те бяха напълно неотличими от нас, единствената видима разлика беше жълто-кафявия цвят на униформите им. Когато пристигаха бяха винаги гладни до смърт — което е напълно естествено след ден или два, прекарани в промъкване из ничията земя, но това винаги беше победоносно сочено като доказателство, че войските на фашистите гладуват. Наблюдавах един от тях, докато му даваха храна в една от селските къщи. Това беше будеща съжаление гледка. Висок младеж на двадесетина години, жестоко обрулен от вятъра, с парцаливи дрехи, приклекнал до огъня и тъпчещ се с яхния с безразсъдна скорост; през цялото време очите му нервно обхождаха скупчилите се около него доброволци, които го наблюдаваха внимателно. Мисля си, че той все още вярваше, че ние сме кръвожадните „червени“, които ще го разстрелят в момента, в който се нахрани. Въпреки това въоръжените му пазачи неспирно го потупваха по рамото, издавайки окуражителни звуци. През един паметен ден пристигнаха петнадесет дезертьори накуп. Те бяха триумфално преведени през селото, водени от човек, яздещ бял кон. Тогава успях да направя няколко размазани снимки, които ми бяха откраднати по-късно.

На третата ни сутрин в Алкубиере пристигнаха пушките. Раздаваше ги в обора сержант с жълтеникаво грубовато лице. Бях втрещен, когато видях какво ми подават. Това беше немски маузер, произведен през 1896 година — на повече от четиридесет години! Беше ръждясал, затворът заяждаше, дървеният приклад беше разцепен, от пръв поглед се виждаше, че цевта е корозирала и напълно негодна. Повечето от останалите пушки бяха в същото състояние, някои от тях — дори в по-лошо. При това не бяха положени никакви усилия най-добрите пушки да бъдат дадени на тези, които наистина умеят да си служат с тях. Най-хубавата от всички, която беше едва десет годишна, дадоха на едно полумалоумно петнадесет годишно хлапе, което всички наричаха maricon (женчо). Сержантът проведе петминутно обучение, което се свеждаше до обяснение как да зареждаме с патрони и как да разглобим затвора. Повечето доброволци не бяха виждали пушка в живота си, по мое мнение едва няколко от тях имаха представа за какво изобщо служи мерника. Раздадоха ни патрони, по петдесет на човек, след това се строихме с раници на гръб и поехме към фронтовата линия, която беше на около три мили от нас.

Центурията, иначе казано осемдесет мъже и няколко кучета, се влачеше безредно по пътя. Всяка доброволческа колона имаше свое куче — талисман. Нещастната твар, която крачеше редом с нас беше жигосана с надписа POUM и се мотаеше наоколо въпреки че изглежда съзнаваше, че нещо във външния й вид не е съвсем наред. В челото на колоната, непосредствено до червеното знаме, яздеше на черен кон Жорж Коп, нашият якичък белгийски comandante^[5], малко по-напред кръстосваха на коне младежи с вид на разбойници, които взимаха на галоп всяко възвишение и след това заемаха живописни пози на върха му. Много от великолепните коне, принадлежали някога на испанската кавалерия, бяха пленени по време на революцията и предадени на доброволните отряди, където биваха безжалостно съсипвани с прекомерна езда.

Пътят се виеше покрай жълтеникави безплодни ниви, останали необработени след миналогодишното прибиране на реколтата. Пред нас беше ниската планинска верига, която се простира между Алкубиере и Сарагоса. Приближавахме се все повече до фронтовата линия, до бомбите, картечниците и калта. Опитвах се да скрия уплахата си. Знаех, че фронтът изглежда тих понастоящем, но за разлика от повечето останали бях достатъчно възрастен, за да си спомням Голямата Война, макар и не достатъчно стар, за да съм участвал в нея. За мен войната означаваше свистящи снаряди и рикоширащи метални шрапнели, но най-вече тя беше кал, въшки, глад и студ. Макар и да звучи странно, страхувах се от студа повече, отколкото от враговете. Мисълта за него ме преследваше през целия път от Барселона до тук, често дори лежах буден нощем и си мислех за студа в окопите, за обявяването на тревога в зловещите утрини, за дългите часове на пост с вледенена пушка, за студената кал, която прелива през върховете на ботушите. Признавам също, че изпитвах ужас, когато се вглеждах в хората, редом, с които крачех по пътя. Не можете да си представите каква сбирщина бяхме. Движехме се разпръснато, с далеч по-малка съгласуваност в придвижването от стадо овце; преди да бяхме изминали и две мили задната част на колоната вече се губеше от поглед. Около половината от мъжете около мен бяха всъщност деца, при това в буквалния смисъл на думата, тоест, на не повече от шестнадесет години. Те бяха щастливи и развълнувани от очакването най-после да стигнат до фронтовата линия. Когато я доближихме, момчетата около червеното знаме започнаха да крещят „Visca POUM!“, „Fascistas — maricones!“^[6] и други подобни — това трябваше да бъдат бойни викове, които всяват ужас у противника, но, тъй като излизаха от тези детски гърла, приличаха по-скоро на мяукането на малки котенца. Ужасявах се от това, че защитниците на Републиката са всъщност тази тълпа дрипльовци със стари пушки, които дори не знаеха как да използват. Чудех се какво би станало, ако фашистки самолет пресече пътя ни — дали пилотът би си дал труда да пикира и да ни отдели един откос от картечницата си. Със сигурност дори от въздуха би трябвало да личи, че ние не сме истински войници.

Когато пътят навлезе в планината, ние се отклонихме надясно и се заизкачвахме по тясна пътека, която подсичаше билото на планината. Хълмовете в тази част на Испания са твърде странни на вид, обикновено имат формата на конска подкова, с плоско било и стръмни склонове, спускащи се в необятни падини. Върху горната част на склоновете растат единствено пирен и дребни храсталаци, а белите кости на варовика надничат отвсякъде изпод оскъдната растителност. Фронтовата линия не беше непрекъсната редица от окопи, което не е възможно в страна с планински релеф, а просто редица от укрепени пунктове, наричани позиции, кацнали върху билата на хълмовете. В далечината можехме да зърнем нашата позиция, разположена на върха на поредния хълм с формата на конска подкова, набързо издигнато укрепление от пълни с пясък чували, върху което се вееше червен флаг, както и дима, който се издигаше от огньовете, разпалени от войниците. Още малко и щяхме да усетим тази отвратителна сладникава миризма, която предстоеше да се настани за постоянно в ноздрите ми през следващите няколко седмици. В клисурата зад нашата позиция бяха струпани всички отпадъци от последните месеци — огризки от хляб, екскременти и ръждясали консерви — това беше източникът на ужасната смрад.

Войниците от ротата, която предстоеше да заменим, вече стягаха раниците си. Те бяха престояли тук в продължение на три месеца, униформите им бяха покрити с кал, ботушите им се разпадаха на парчета, лицата им бяха брадясали. Капитанът, който командваше позицията, името му беше Левински, но всички му викаха Бенджамин, полски евреин по рождение, но говорещ френски като роден език, изпълзя от землянката си и ни поздрави. Той беше дребен на ръст младеж на около двадесет и пет години, с рошава черна коса и бледо трескаво лице, което в този период от войната нямаше как да не е изключително мръсно. Няколко заблудени куршума изтрещяха високо над нас. Позицията беше ограждение с формата на полукръг, простиращо се около петдесет ярда околовръст, изградено отчасти от чували с пясък, отчасти от буци варовик. Имаше тридесет или четиридесет землянки, които напомняха на миши дупки. Уилямс, аз и неговият девер-испанец, се шмугнахме в най-близката незаета землянка, която изглеждаше годна за обитаване. Някъде далече изгърмяха пушки и странен тътен се понесе над скалистите хълмове. Тъкмо бяхме захвърлили раниците и изпълзявахме обратно от землянката, когато се чу нов трясък и едно от дечурлигата от нашата рота изтича обратно в укреплението с обляно от кръв лице. То беше стреляло с пушката си и някак беше успяло да пръсне затвора, скалпът му беше разкъсан на ивици от отломките на избухналия патрон. Това беше първата жертва, която дадохме, твърде показателно е обстоятелството, че фашистите нямаха никаква заслуга за това.

След обяд дадохме своя първи наряд и Бенджамин ни разведе из позицията. Пред насипа имаше мрежа от изсечени в скалите тесни окопи с изключително примитивни амбразури, направени от купчини варовикови отломки. Имаше дванадесет наблюдателници, разположени на различни места по протежението на окопа зад вътрешния насип. Пред окопите имаше бодлива тел, отвъд която хълмът се спускаше в наглед бездънна клисура, отсреща се виждаха оголени хълмове, разделени от скалисти урви. Всичко наоколо беше сиво и неприветливо, нямаше и следа от живот, дори птица не прелиташе над главите ни. Надзърнах предпазливо през амбразурата, опитвайки се да открия окопите на фашистите.

„Къде е врагът?“

Бенджамин посочи неопределено с ръка. „Е там“, (английският му беше просто ужасен).

„Но къде по-точно?“

Според моята представа за водене на позиционна война фашистите би трябвало да бъдат на петдесет или най-много на сто ярда от нас. Не можех да видя нищо — изглежда техните окопи бяха твърде добре замаскирани. След това за моя изненада установих накъде сочеше Бенджамин, на върха на отсрещния хълм, отвъд дълбоката клисура, отдалечена на поне седемстотин метра, едва се виждаше очертанието на насип и червено-жълто знаме — това беше фашистката позиция. Разочарованието, което изпитах, не може да бъде описано с думи. Ние съвсем не бяхме близо до тях! При това разстояние пушките ни бяха напълно безполезни. Точно в този момент се чу развълнуван вик. Двама фашисти, две далечни сивкави фигури, се катереха по голите склонове на отсрещния хълм. Бенджамин сграбчи пушката на най-близкостоящия, прицели се и дръпна спусъка. Щрак! Пушката засече, помислих си, че това е лоша поличба.

Новите часови едва се бяха настанили в окопа и започнаха нервна стрелба, без да се целят в нещо конкретно. Можех да видя фашистите, големи колкото мравки, прокрадващи се напред-назад зад защитния вал, понякога черната точка, което беше нечия глава, се спираше за момент, дръзко оставена без прикритие. Очевидно от стрелбата нямаше полза. Въпреки това, часовият от ляво, който напусна поста си по типичен испански маниер, се примъкна до мен и започна настойчиво да ме подканва да стрелям. Опитах се да му обясня, че при това разстояние и с тези пушки не можем да улучим никого, освен по чиста случайност. Той, обаче, беше просто едно дете и продължи да сочи с пушката си към една от точките, зъбейки се нетърпеливо като куче, което очаква хвърлянето на пръчка. В крайна сметка, поставих прицела на седемстотин и дръпнах спусъка. Точката изчезна. Надявам се, че куршумът е попаднал достатъчно близо, за да го накара да подскочи. Това беше първият път в живота ми, в който стрелях по човешко същество.

Сега, след като видях фронта, бях отвратен до дъното на душата си. И те наричаха това война! Та ние едва успявахме да зърнем противника! По това време дори не се опитвах да държа главата си под нивото на окопа. Малко по-късно, обаче, куршум изсвистя покрай ухото ми и със зловещ пукот се заби в стената зад мен. Уви! Наведох се. През целия си живот се бях клел, че няма да приклекна първия път, когато куршум изсвисти край мен, но това движение изглежда е инстинктивно и всеки го прави поне първия път.