Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (20)

19.

— Анзор Арчвадзе, да ви представя Мади Блум — каза Грифин. От срамежливостта му не остана и помен, докато поемаше ролята на вътрешен човек от света на изкуството. — Работи за „Ренард Арт Фонд“. Вероятно сте чували за него?

— Приятно ми е да се запознаем — каза Арчвадзе и се ръкува топло с нея. Отблизо изобщо не изглеждаше толкова застрашително, колкото предполагаше репутацията му. Гласът му бе мек, с почти недоловим акцент, а в поведението му си оставаше нещо от някогашните му инженерски години. — Много се радваме, че сте тук.

— Благодаря — отвърна Мади мило, макар сърцето й да прескочи. — Партито е великолепно.

По лицето на Арчвадзе мина сянка на отегчение и тя разбра, че е казала погрешното нещо. И преди олигархът да успее да се обърне, добави бързо:

— Възхищавах се на дърветата ви. Иглолистните ми напомнят за картините, които съм виждала в дома на Алфонсо Осорио. Били ли сте там?

При споменаването на дърветата в очите на Арчвадзе проблесна светлина.

— Да, бил съм — каза олигархът. — Една от фиданките е от неговата градина в Крийкс. Значи се интересувате от дървета?

— Интересувам се от Осорио — каза Мади. — Фондът има няколко негови картини.

— Забелязал съм, че много художници си падат по градинарството, особено в град като този. Японският клен при белведера е от дърво от градината на Робърт Даш, или поне така твърди градинарят ми. Разбира се, произходът на по-старите дървета трудно може да се установи…

Мади се канеше да отговори, но видя нещо, което пропъди всичките й мисли. Наблизо стоеше наддаващият от търга. Тази вечер беше облечен по-модно, но вратът му пак едва не разкъсваше яката на ризата, а когато вдигна чашата си, тя видя копчетата на маншетите му — червени хептаграми.

Арчвадзе проследи погледа й.

— Ако ви харесват дърветата, трябва да благодарите на асистента ми Закария Костава. Той се занимава с тях. Уви, времето не ми стига за подобни неща.

Костава кимна вежливо и се извърна. Не стана ясно дали я е познал.

— Разбрах, че разбирате от изобразително изкуство — каза Мади на Арчвадзе. — Чух, че имате страхотна колекция.

Арчвадзе се обърна към приятелката си.

— Купувам всичко, което поиска тя. Това е.

Наталия се усмихна. Беше пет сантиметра по-висока от Мади, с виолетови очи и персийски профил.

— Глупости. Имаш отличен вкус.

— Имам вкуса на старец — отвърна Арчвадзе. — Ако погледнете по-внимателно революционерите, ще видите, че винаги имат най-буржоазните вкусове в изкуството. Дори Ленин се е страхувал от авангарда.

— Ленин не е имал вашите пари — каза Мади. — И какво купувате напоследък?

Преди да отговори, Арчвадзе хвърли поглед към асистента си.

— О, предпочитам нещо с история. Изкуството трябва да бъде оставено да остарее, преди да се разбере качеството му. Също като при дърветата и може би при мъжете. Разбира се, Наталия няма да се съгласи с мен. Тя винаги иска най-новото…

Наталия се обърна към Мади, която усети изпитателния й поглед почти като мравки по лицето си — хладната преценка на една алфа-женска, срещнала подобна.

— Знаете много за този район. Тук ли сте родена?

— Не, не съм местна — отвърна Мади. За един напрегнат момент в маслената светлина на факлите се зачуди дали тази жена не долавя прикритото й отчаяние. — Живея в града, но всъщност съм от Атина, Джорджия.

Наталия само нацупи устни и веднага изгуби интерес, но олигархът изглеждаше развеселен.

— Значи сме земляци — каза Арчвадзе и тихо се разсмя на собствената си шега^[1]. — Надявам се вашата Джорджия да е прекрасна като моята…

Преди Мади да успее да отговори, някаква жена с фестонирана блуза задърпа Арчвадзе за ръкава с думите, че е абсолютно задължително да се види с някого. Арчвадзе се усмихна разсеяно на Мади, каза, че му е било много приятно да се запознаят, и й обърна гръб. Другите го последваха. Преди Мади да се усети, кръгът гости се беше разпръснал.

— Интересен тип — каза Грифин. — Изобщо не е така груб като някои други олигарси. Подозирам, че разбира от изкуство повече, отколкото твърди. А може би гледа на него само като на инвестиция.

Загледана как домакинът им приближава друга група гости, Мади разбра, че е изпуснала възможността. Помъчи се да потисне раздразнението си и си каза, че наистина е дошла за доброто на фонда и че един поглед на колекцията ще означава, че вечерта не е пропиляна напразно.

— Трябва да ида до тоалетната — каза Мади на Грифин. — Ще ме изчакаш ли?

Грифин допи чашата си.

— Всъщност ще дойда и аз. Вулгарен импулс, знам, но бих искал да хвърля поглед на къщата на този човек. След това може да поговорим за галерия „Веред“…

Мади го зяпна неразбиращо, после си спомни скалъпената история и го целуна по бузата.

— Засега бизнесът може да почака. Какво ще кажеш да ми вземеш питие и да запазиш места до музиката? Така ще можем да поговорим насаме, като се върна.

— Разбира се. — Лицето на Грифин пламна.

Усмихна й се и тръгна към бара. Мади го изчака да се отдалечи, обърна се и почти се затича към имението. Докато бързаше, хвърли бърз поглед към Арчвадзе, който понасяше поредния рунд празни приказки. Мъж с кафяв костюм и с очила беше приближил кръга с фотоапарат в ръка. Каза нещо на гостите и те се подредиха послушно, с олигарха в средата. Светкавицата остави зелено петно по ретината й.

Мади мина през главния вход и се озова в преддверието, което ухаеше приятно на кедър. Бе обзаведено в патрициански старомоден стил, с дебел шарен килим. В дневната до еркера бяха насядали неколцина гости. Докато я поглеждаха разсеяно и се питаха дали е някой, когото си заслужава да познават, Мади продължи напред, като гледаше стените.

Онова, което откри, беше разочароващо. Над камината висеше огромен градски пейзаж на Виена — една от хилядите еднакви маслени картини, произвеждани всяка година като на конвейер в Китай. Мади бръкна в чантата си, извади цифров фотоапарат и направи снимка. Каза си, че истинската колекция трябва да е някъде другаде.

Влезе в трапезарията. Мебелите бяха тежки и скъпи, но стените отново бяха покрити с картини като за пощенски картички: доста напомняха Томас Кинкейд. Разочарована, Мади направи още една снимка и продължи в салона, чийто паркет бе покрит с карирани килими, които се приплъзваха леко под краката й. Тук произведенията на изкуството бяха още по-зле. Изобщо не се изненада, когато установи, че един Джак Ветриано е получил почетното място над поредната камина.

Смътно недоволна, Мади отначало не забеляза, че не е сама в помещението. Накрая видя мъж с тъмносин костюм, беше с гръб към нея и изучаваше картината над камината с почти смешна съсредоточеност. Мади го гледаше как измъква фотоапарат от джоба си, прави крачка назад и снима. Когато се обърна, го позна и за един дълъг момент остана онемяла.

— Здрасти, Мади — каза Итън и лицето му грейна. — Какво правиш тук?