Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (21)

20.

— Това е нелепо — каза Пауъл, загледан към издигащия се като стена жив плет. — Как можем да следим къщата през това нещо?

Намираха се на Джин Лейн недалеч от главния вход и наблюдаваха имението от необозначена кола. През сваления прозорец Пауъл чуваше музиката на невидим струнен квартет, която звучеше малко нереално от разстоянието, като песен от приказка. Над плета имаше сияние, подобно на светлината върху заоблачено небе, хвърляна нощем от голям град.

— Не знам какво си очаквал — каза Улф. От гласа й личеше, че е раздразнена, може би защото бяха пътували два часа, за да зяпат някакъв плет. — Всички богаташки къщи са такива.

— И въпреки това не мога да повярвам. — Погледът на Пауъл се плъзна по плета, който му напомняше на защитна стена, издигната преди хиляда години около градчето на детството му. — Какво толкова има да крие?

— Кара те да се чудиш доколко това богатство е реално — каза Улф. — Много от тези имения са изцяло ипотекирани. Когато пазарът стигне до дъното, това ще се превърне в призрачен град.

Пауъл вече я беше чувал да изразява тези сантименти.

— Наистина ли мислиш, че ще има срив?

— Виж признаците. Прекалено голяма задлъжнялост, недостатъчно капиталови инвестиции. Ако бях на твое място, щях да се готвя за седем гладни години. — Улф се пресегна към чашата желатин с лайм. — Предлагам да влезем. Да кажем на охраната. Тук от нас няма никаква полза.

— Не можем — отвърна Пауъл. — Ако Шарковски научи, че сме се свързали с Арчвадзе…

— Той подозира, че подслушваме. Знам го. Но засега всичко това е абсолютно безсмислено.

Пауъл не разполагаше с добър отговор. Седяха тук от часове и прилежно отбелязваха всеки пристигнал, но засега бяха видели единствено лимузините и луксозните джипове на елита на Хамптънс.

Докато гледаше гостите от разстояние и се чувстваше размъкнат и мръсен от прекараните в колата часове, Пауъл изпита странно, типично английско чувство за вина. По-лесно беше да се следи сграда в Брайтън Бийч, където домашният живот често се изливаше на улиците. Тук живият плет издигаше категорична граница между публичното и частното пространство, сякаш живеещите вътре нямат нищо общо със света навън.

Някакъв джип излезе от алеята и даде мигач. Докато минаваше покрай тях, Пауъл зърна мъжете вътре — двама охранители с бели блузи с високи яки. Зачуди се дали Арчвадзе не е внесъл грубата си сила от дома. В Русия, ако искаше да оцелее, един предприемач се нуждаеше от защита, обикновено под формата на корумпирани ченгета и мутри от местните банди. Дори в новата си родина олигархът трудно би променил навиците си, поне не напълно.

— Дори не съм сигурен, че можем да се доверим на Арчвадзе — каза Пауъл, без да сваля поглед от джипа. — Не можеш да натрупаш богатство от руската автомобилна индустрия, без да си стигнал до някакво разбирателство с организираната престъпност. Приватизацията винаги е била финансирана от подземния свят. Също като политиката.

Улф махна капачката на чашата с желатин.

— Моите уважения, но не съм сигурна, че вярвам на връзката с правителството. Тези банди мразят чекистите. Кълнат се никога да не сътрудничат с военни и полиция. И ако някой гангстер бъде разкрит като предател или информатор, го прокуждат или го наказват със смърт…

— Което не означава, че не могат да служат на държавните интереси по друг начин — прекъсна я Пауъл. — Ето ти един пример. Допреди няколко години реактивен самолет летеше пет пъти седмично от Ню Йорк до Москва с по сто милиона долара в багажното отделение. Никой не се опитваше да ги открадне, защото отиваха за мафията. Крадяха петрол от Сибир, продаваха го на спот пазара и нареждаха плащането да се извърши в Ню Йорк. Когато пристигаха, парите се използваха за купуване на членове на Думата.

Улф лапна лъжица зелено желе.

— И какво по-точно искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че руснаците не са единствените, решили да си затварят очите. Банката прибира комисиона при всяка трансакция. Министерството на финансите печели деветдесет и шест цента от всеки долар, напуснал страната. Ще се намесят само ако можем да докажем, че е в техен интерес да го направят. Връзката между прането на пари и тероризма в крайна сметка сложи край на полетите. А друг начин да разбиеш системата…

— … е да я свържеш с вътрешната престъпност — довърши Улф. — Добре. Но защо си толкова сигурен, че Шарковски има пръст в това?

— Опитът. Никой вор не работи в изолация. Щом самолетът с парите не лети, ще му намерят някакъв заместител. Връзките са налице. Въпросът е само да ги видим.

— Освен това е въпрос на финансиране. А моментът е доста тежък. — Улф довърши желатина и изхвърли празната чашка в кошчето, където вече се търкаляха няколко други. — Между другото, защо проявяваш такъв интерес към чуждестранната връзка?

— Предполагам, че съм го прихванал от баща ми — отвърна Пауъл. — Той беше от цивилната служба, дипломат, с най-подредения ум, който съм виждал. Прекара по-голямата част от живота си в проследяване на тези връзки.

Очакваше Улф да го попита какво е направил баща му, но тя само отпи глътка какао.

— Явно е бил забележителен човек.

Пауъл погледна през предното стъкло към имението.

— Да. Определено може да се каже.

— Съжалявам — каза Улф с истинско съчувствие. — Не знаех, че е починал.

— Не е. — Пауъл се обърна. — Не точно. Но не е много добре.

В последвалото мълчание Пауъл имаше време да си спомни колко коварен беше залезът на баща му, как минаваше неусетно от безобидни, дори комични грешки като забравянето да спре студената вода до безцелно лутане посред нощ, отваряне на чекмеджета и ровене по шкафове. Накрая мъжът с фино настроения към идеи ум беше стигнал дотам да опипва шарките по килима, убеден, че на пода има нещо.

Пауъл още мислеше тъжно за това, когато на сервизния вход се появи пикап, натоварен с издути торби боклук. Излезе на пътя, зави наляво и се отдалечи. Нещо в пикапа привлече погледа му, но преди да успее да посегне към бинокъла, телефонът иззвъня.

Беше Барлоу.

— На бюрото ми има факс за теб. Идентифицирали са мъртвото момиче.

Агентът още не беше приключил изречението, а Пауъл вече беше извадил бележника си.

— Какво знаем?

Последва театрално шумолене на хартия.

— Карина Баранова. Родена в Каргопол, пристигнала тук преди десет години. Неомъжена. Без досие. Според сведенията е преподавала балет в Бруклин Хайтс. И познай къде е работила през уикендите?

Пауъл знаеше, че с този порой информация полицията вече няма да може да игнорира случая.

— В клуб „Марат“.

— Доста си умен за ченге, казвали ли са ти го? Танцувала е. Когато преди две години изчезнала, от балетната академия съобщили на полицията. Открихме го благодарение на твоя анализ на климатичните записи. Би трябвало да ти благодаря за това…

— Ами Шарковски? Бил ли е разпитван във връзка с изчезването й?

— Изглежда, са разпитвали хора от клуба, но не него. Нямало достатъчно улики да дълбаят повече, така че зарязали всичко. Разбира се, сега ми дишат във врата. Искам двамата с Улф да ги контролирате.

Пауъл побутна очилата на носа си.

— Не съм сигурен, че това е най-добрият начин да използвам времето си. Същото се отнася и за Улф, предполагам…

— Знаеш ли защо Хувър е харесвал мормоните? Защото уважават авторитета. Улф разбира как работи системата. Ако си умен, ще вземеш пример от нея. Ще се видим утре сутринта.

Барлоу затвори. Пауъл прибра телефона в джоба си и попита:

— Колко от това чу?

— Достатъчно — каза Улф. Лицето й бе скрито в сянка. — Щом полицията разполага с име, няма да задържат разследването.

— Междувременно ще им осигурим нещо дискретно за правене. Нещо, което да ги държи доволни, но без да нарушат прикритието ни. Например, ако искат, могат да сложат проследяващо устройство на колата на Шарковски…

И в същата секунда си спомни какво беше видял в мига, когато се обади Барлоу, и изруга:

— Ох, мътните да ме вземат! Не мога да повярвам…

Изпод гумите на колата се разхвърчаха камъчета. Улф се залепи на вратата от рязкото движение, в купето се разлетяха празни чашки от желатин.

— Какво правиш, по дяволите?!

— Пикапът! — Пауъл удари таблото достатъчно силно, за да го заболи. — Онзи с боклука. Видя ли го?

— Да, но… — Улф внезапно млъкна, когато проумя. — Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Стигнаха кръстовището. Още докато се мъчеше да реши накъде да завие, Пауъл се боеше, че са закъснели. Образът на пикапа танцуваше пред очите му — беше същият, който бе видял в стаята на асирийското момче, на снимката, направена когато капакът още е бил украсен с кръста на руската империя. Шарковски или някой от хората му беше в колата.