Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (17)

16.

В деня на пристигането си Иля бе получил ключовете за една къща в Брайтън Бийч. До задния гараж, който не се виждаше от улицата, беше паркиран зелен пикап. Каросерията му бе дълга и просторна, достатъчно голяма да побере талпи или скрап, а предният му капак беше колкото двойно легло. За разлика от повечето трофейни коли на Шарковски, тази изглеждаше законно превозно средство, макар че всъщност не беше.

Иля клекна до пикапа и залепи с тиксо шаблон на вратата на шофьора. Револверът в колана му пречеше да се навежда, но не го махна. Около шаблона залепи вестници, за да запази боята. После заобиколи и сложи втори шаблон на другата врата, идентичен с първия.

Наблизо имаше въздушен компресор и бояджийски пистолет. Иля включи компресора и вкара маркуча в муфата на пистолета. Дюзата изсъска миг преди да я затвори. Щом всичко беше на мястото си, той си сложи дихателна маска и почна работа.

Когато приключи, прибра инструментите в гаража и слезе в мазето. Работната маса в ъгъла беше покрита с всякакви джунджурии. В центъра бяха развити две рула тапети от винил. Иля ги премести при купчината други материали, включващи снимка на алармена система с ясно личащ си сериен номер.

Имаше и оптично устройство за компютър в оригинална опаковка. Иля отвори кутията и извади записвачката — правоъгълна, с размерите на книга. Махна винтовете и разглоби устройството, като вдигна капака му, сякаш отваряше сандък с тайни.

Вътре имаше пластмасово чекмедже с кръгло гнездо, в което се слагаше диск. Той го махна и погледна двигателния механизъм — гъста мозайка от зъбни колела и транзистори. В центъра, подобно на син скъпоценен камък, беше диодът, използван за записване на данни върху повърхността на диска.

Иля извади лазера, като го плъзна по металните релси, за които беше закрепен. С по-малка отвертка свали фините винтове, за да стигне до диода. Когато приключи, диодът лежеше в дланта му, не по-голям от нокътя на кутрето му.

Иля го остави настрани, като внимаваше да не го повреди. От друг пакет извади лазерно фенерче — сребрист цилиндър с размерите на червило. Разглоби го, махна лазера с помощта на химикалка и инсталира диода от записвачката, като запои двата щифта за изводите.

Последната стъпка бе най-лесната. Предишния ден беше разглобил алуминиево фенерче, като извади пръстена, отражателя и крушката. Освен това беше пробил отражателя, така че лазерът да се намести удобно вътре. Сега пъхна кожуха в отражателя, сглоби отново всички части и сложи батерии.

Когато приключи, огледа готовото устройство и го включи, като внимаваше да не го насочва към лицето си. На отсрещната стена се появи червена точка, миниатюрна амеба от светлина, не по-голяма от гумичка на молив. Задържа лъча за няколко секунди, после изключи фенерчето. Точката изчезна.

Иля стана от стола и отиде при мястото, към което беше насочил лазера. Там, където доскоро беше точката, сега имаше малък изгорен кръг с диаметър няколко милиметра. Лазерът беше прогорил боята.

Доволен от резултата, той разчисти работната маса и изхвърли остатъците от записвачката в кошчето. Фенерчето изчезна в джоба му — издуваше приятно панталона.

Докато се качваше към затворената врата на мазето, чу горе скърцане на дъска. Моментално се лепна за стената и извади револвера. Някой вървеше от кухнята към дневната. Пак се чу скърцане.

Иля протегна лявата си ръка и много бавно натисна дръжката, без да отваря вратата.

Пулсът му се ускоряваше. Преброи до три и блъсна вратата. Тя се натресе в стената, а той изскочи в кухнята в бойна стойка, насочил оръжието към съседната стая.

Там стоеше мъж, с гръб към него, разглеждаше нещо на масата до фоайето. При трясъка на вратата рязко се извъртя и на лицето му се появи смутена усмивка. Беше Женя.

Отвратен, Иля прибра револвера в кобура. Докато пулсът му връщаше нормалния си ритъм, забеляза две неща. Първо, Женя се беше подстригал и вместо опашка имаше спретната професионална прическа, идентична с неговата. Второто бе, че младежът оглеждаше фотоапарата на масата.

— Какво правиш?

— Тъй като така и така ще минаваме през шибаните неприятности, исках да се поупражнявам. — Женя се ухили безобидно. — Чудя се дали просто да не застреляме проклетата сука^[1]. Ще е по-лесно…

Иля прибра фотоапарата в калъфа му.

— Не сме тук, за да правим нещата по лесния начин. А за да пратим послание.

Знаеше, че няма начин Женя да оцени елегантността на замисъла. За миг се хвана, че си мисли за мъжа от Екатеринбург, учения, чиято коса бе изрусена на петна от прекиса, пръскан от тавана на лабораторията му. Дългогодишните изследвания бяха унищожили имунната му система, бяха го оставили податлив на настинки и бяха отнели напълно обонянието му, ако се вярваше на твърденията му.

При разговора ученият не си го спомни, но Иля познаваше лицето му. Във Владимирка имаше изследователско крило, редица килии покрай дълъг коридор. Всяка врата имаше прозорче с дебело стъкло. Отворите, не по-големи от пощенска кутия, позволяваха на онези в коридора да гледат в килиите, които бяха абсолютно голи, с изключение на един матрак и тоалетна. Тоалетните не бяха свързани с централната отходна система, поради което отпадъците се натрупваха.

В хотелската стая ученият даде на Иля чантичка за тоалетни принадлежности. Иля я отвори и видя два малки контейнера в найлонови пликчета.

— Както обещах — каза ученият, докато си слагаше лосион. — А парите?

Иля му подаде чантата. Ученият я отвори и прерови купчината пари с ожулените си пръсти. Точно когато забеляза, че само първите няколко банкноти са истински, Иля се озова зад него с ножа.

През онази нощ, било и само за момент, се беше почувствал като един от праведниците. През по-голямата част от живота му между цадика и скита имаше пропаст и много рядко се случваше двете страни да се съберат. Надяваше се, че утре това ще се случи отново.

— Ще се упражняваме по-късно — каза Иля. — Нещо друго?

— Да — отвърна Женя. — Имам подарък за теб. Искаме да сме сигурни в нещо.

Излязоха. До тротоара имаше паркирано комби. Отзад в един кашон имаше кученце, помиярче. Беше грозно, с оръфани уши и груба козина на петна. Когато Женя вдигна задната врата, то ги погледна и заскимтя.

Докато гледаше кучето, Иля изпита съжаление, но се постара да го потисне. Помисли си отново за цадиките и си напомни, че от праведния човек понякога се иска да върши несправедливи неща.

— Добре — каза той, като гледаше студено кучето. — Да го вкараме вътре…