Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (13)

12.

Жена с престилка, бяло сабо и коса, вързана на посивяващ кок, излезе от обикновена къща в един сънен квартал в Шийпшейд Бей. Къщата, подобно на другите от двете страни на улицата, приличаше на едновремешен касов апарат с червения метален навес, стърчащ над тясна веранда. Жената заключи, слезе по стъпалата и тръгна по тротоара към спирката.

Пауъл беше паркирал на ъгъла. Докато гледаше как жената се качва на перона на издигнатата железопътна линия, търкаше един ключ по триъгълна пила като готвач, прокарващ нож по точило. Вече го беше изпилил почти напълно — бяха останали само пет плитки резки — и сега довършваше работата по върха.

Изчака влакът да пристигне и да замине. После духна ключа, прибра го в джоба си и слезе от колата, като скри пилата в ръкава си. Въпреки че денят беше топъл, носеше ръкавици. Пресече улицата и тръгна към къщата, като оглеждаше пустия квартал.

Вместо да се качи на верандата, заобиколи отстрани до няколкото бетонни стъпала, водещи към втора врата. През мръсното стъкло успя да види кухнята. Извади изпиления ключ, пъхна го целия в ключалката, след което го извади мъничко. Изправи ръката си и остави пилата да се плъзне от ръкава в дланта му.

Достатъчно бе само едно рязко почукване по ключа. Той влезе, затвори и спря да се ослуша.

В кухнята цареше тишина. На стойката за сушене до мивката бяха наредени стари, но чисти съдове. Хладилникът мъркаше тихо. Пауъл го отвори и видя на горната лавица кубчета мариновано месо, вероятно агнешко.

Влезе в тъмната всекидневна. Дъските на пода поскърцваха тихо под краката му. Дебел килим, тежки мебели. Византийски кръст над телевизора. На отсрещната стена имаше рафт с декоративни подноси и снимки.

Пауъл се вгледа в снимките. Първата беше на бебе с широка цепка на горната устна. Следващата показваше същото дете на около тригодишна възраст със зашита заешка устна, на чието място имаше едва забележим белег. Другите снимки показваха същото момче на различна възраст. На последната беше вече тийнейджър, застанал до баба си с леко отпуснати рамене.

Пауъл провери останалата част от етажа и слезе долу. В края на стълбите имаше затворена врата с рок плакат. „Систем ъф а Даун“^[1].

Влезе в спалнята и видя по стените още постери, както и изрезки на момичета и екшън звезди. До стереоуредбата имаше купчинки пиратски дискове. На пода бяха разхвърляни учебници. Леглото беше оправено, с черни чаршафи и чисти, но овехтели калъфи на възглавниците. Стаята беше прекалено подредена за тийнейджър, което означаваше, че бабата на момчето има свободен достъп до нея.

Във всеки случай не пречеше да провери очевидните места. Погледна под дюшека и претърси гардероба, като опипваше под чекмеджетата. Канеше се да провери шкафа, когато вниманието му бе привлечено от купчината учебници. Стори му се не на място. Момчето, живеещо в тази стая, явно не беше от особено ученолюбивите.

Огледа книгите и установи, че най-дебелата е издълбана. В правоъгълното гнездо имаше запалка, две цигари марихуана в найлоново пликче и сгънат лист. Той ги извади и видя, че по вътрешната страна на гнездото има тъмни драскотини, сякаш преди това там е имало нещо, което се е търкало в страниците. Поднесе книгата към носа си и долови слабата миризма на метал и смазка.

Насочи вниманието си към листа, който бе откъснат от някакво спортно списание. Разгъна го и видя снимката на пикап с цвета на пожарна и двуглав орел върху предния капак. На колата се облягаше старец. Шарковски.

Гледа снимката още няколко секунди, после я сгъна и я върна в тайника заедно със запалката и пликчето. Остави книгата на мястото й и тръгна към вратата.

На прага спря и погледна назад към стаята. Бурените в двора отвън бяха израснали над нивото на сутерена и придаваха на слънчевата светлина тревист оттенък. Нещо в зелената светлина му напомни за стая от другата страна на океана, в друга къща, чиято поляна беше отдавна занемарена. Задържа се още секунда, като си позволи като никога да си помисли за дома. После се обърна и тихо се качи горе.

Навън бе станало хладно. Пауъл излезе през кухнята, заключи и слезе по бетонните стъпала. Докато вървеше към колата, пусна триъгълната пила в някакви храсти до тротоара и хвърли изпиления ключ на улицата. После си свали ръкавиците.

Тъкмо понечи да отключи колата, когато чу зад себе си тихи стъпки. Преди да успее да реагира, някой притисна в гръбнака му нещо твърдо.

— Не мърдай.

Пауъл замръзна. После позна гласа.

— Здрасти, Улф. Как ме намери?

Обърна се. Рейчъл Улф стоеше пред него с джобно фенерче в ръка. Изглеждаше бясна.

— По транспондера ти. Повечето нови коли имат. Нещо против да ми кажеш какво правиш тук?

Пауъл отключи колата и посочи мястото до шофьора. На таблото имаше сгънат вестник. Подаде й го, докато сядаха.

— Виж това.

Улф погледна вестника. Беше местен арменски седмичник, отворен на снимка на момче на тийнейджърска възраст със златна верижка на врата. На горната му устна имаше белег.

— И какво?

— Следя руските и арменските вестници — каза Пауъл. — Обикновено чета само некролозите. Ако има снимка на момче с лъскава верижка, най-вероятно става дума за удар. Този случай е малко по-различен. Изчезнал е. Баба му твърди, че не го е виждала от дни. Не знам какво е станало, но Шарковски е замесен по някакъв начин.

Разказа й какво е открил. Когато свърши, Улф само поклати глава.

— Защо не дойде при нас?

— Не мислех, че ще го приемете на сериозно — каза Пауъл. — И не ми казвай, че греша.

Улф въздъхна.

— Знаеш ли, точно такива неща са ти докарали неприятности в Англия. Като оставим влизането с взлом, не бива да водиш разследване на своя глава. Условията на програмата за размяна са съвсем ясни. Тук си, за да съветваш и да даваш консултации по случаи, свързани с глобална организирана престъпност…

— Тук съм, за да ти осигуря разрешително. Това е единствената причина Бюрото да се съгласи да ме включи. Знаят, че ще е по-лесно да го получат по силата на Закона за надзор на чуждото разузнаване, и затова ме докараха тук, за да изкарат, че има чуждестранна връзка. И след като си получиха разрешителното за следене, ме изхвърлят.

Знаеше, че няма да й е лесно да отхвърли думите му. Предишния ден федералният съд беше удовлетворил молбата. Телефоните на името на Шарковски и четирима други щяха да бъдат поставени под електронно наблюдение, наред със стационарните номера и телефонните автомати на клуба. Но тъй като правилата за конфиденциалност не окуражаваха споделянето на получената с подслушване информация с чужди агенции, беше решено Пауъл да няма достъп до средствата, осигурени благодарение на собствените му показания.

Улф помълча, после каза:

— Не те изхвърлят. Искат да работиш с полицията по случая с момичето. Затова дойдох да те търся. Излязоха резултатите от аутопсията.

Макар че мъртвото момиче съвсем не беше първата му грижа, той изпита известно любопитство.

— И какво?

Улф бръкна в чантата си, извади бележник и го отвори на последните изписани страници.

— По всяка вероятност е била удушена. Има синини и обезцветяване под лявата гърда и две пукнати ребра. Според мен е лежала на пода по гръб. Убиецът я е стиснал за шията, като едва не я е удушил, и е натиснал с коляно гръдния й кош, за да я обездвижи…

— Да, възможно е — каза Пауъл. — Ами датата на смъртта?

— Ако се съди по състоянието на тялото, трябва да е била изхвърлена по време на горещ и сух сезон. В стомаха й са открити остатъци от зелени бадеми. Няма да ги видиш в повечето магазини, но могат да се намерят на руските пазари три седмици годишно, обикновено от края на април до началото на май.

Тя обърна страницата.

— Скенерът показа също, че има гръдни импланти. Полицията се надяваше, че ще може да я проследи по серийните им номера, но при отварянето на трупа намерили само жълта маса, подобна на тесто. Става въпрос за алопластик, използван в миналото като много опасен гръден имплант. В тази част на света е незаконен, но до неотдавна е можел да се намери в Русия и Източна Европа.

Пауъл обмисли информацията.

— Да кажем, че е била танцьорка и проститутка в клуб „Марат“. Била е убита от някой клиент, може би в стаите над клуба, и хората на Шарковски са скрили тялото й под дъските.

— И аз мисля така — каза Улф. — Само че трябва да внимаваме. Ако полицията започне да души около клуба, Шарковски ще промени програмата си, така че трябва да се погрижим някой да не сгази лука. Барлоу казва, че ще се чувства по-добре с хора за свръзка на място. Което ще рече ти и аз.

— Хора за свръзка. — Пауъл погледна навън към горещата сънена улица. Луис Барлоу, помощник специалният агент начело на криминалния отдел, беше ветеран с репутацията на проницателен следовател, но не бе показал особен ентусиазъм към чуждестранната връзка, след като беше постигнал целта си. Пауъл, който отлично знаеше какво е да видиш едно разследване да забуксува и да заседне, имаше чувството, че е избутан настрани, като в същото време много добре си даваше сметка, че няма какво да направи.

Така или иначе, мъртвото момиче му даваше възможност. Не беше кой знае какво, но щеше да свърши работа.

— Добре — каза той. — Щом Барлоу иска да се занимавам с мъртвото момиче, така да бъде. Ще държа полицията под око.

Улф отвори вратата.

— Добре. А аз ще видя какво мога да намеря за арменчето. Но ще действаме по моя начин, не по твоя.

Улф слезе от колата. Преди да тръгне към своята, се наведе и погледна Пауъл. За момент той зърна зад обичайната й резервираност нещо стоманено.

— Не се безпокоя за полицията — каза тя. — Ще те държа под око.

Обърна се и затвори вратата току пред лицето на Пауъл. След секунда вече я нямаше.