Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (15)

14.

— Никога не вярвай на нещо, което си прочела онлайн — каза Таня. — И не говоря само за сайтовете. Сканираната книга е лесна за търсене на текст, но губиш жизненоважна информация. Когато видиш книга в библиотека, можеш да кажеш дали е била четена до разпадане, или никой не я е докосвал. Можеш да видиш кои страници са били отваряни най-много. Както и други неща. Ето, помириши това.

Извади от чантата си папка, измъкна от нея пожълтял лист и го пъхна в ръцете на Мади.

Седяха в едно кафене на Брайънт Парк. Поляната беше затворена за презасяване, така че се бяха настанили до самата трева наред с групички офис служители.

Мади погледна листа със съмнение. Беше изписан с избледнели букви. Поднесе го към носа си. Под миризмата на стар прахоляк долови нещо остро.

— Оцет?

Таня го взе от ръцете й.

— Именно. През осемнайсети век в градовете, където върлувала холера, използвали оцет за дезинфекциране на кореспонденцията. Един познат докторант съставя карта на епидемиите по писмата във „Фрик“. Рови се в архивите и души страниците една по една. Не можеш да получиш такава информация от сканиран файл.

— Ще го имам предвид — каза Мади. — И какво точно имаш за мен?

Таня й подаде пачка фотокопия.

— Голяма част от материала е неясен или противоречив, но доколкото мога да преценя, розенкройцерите се споменават първо в два манифеста, излезли в Германия в началото на седемнайсети век.

Мади намери титулните страници.

— Fama Fraternitatis и Confessio Fraternitatis^[1].

— Точно така. В тях се разказва историята на Кристиан Розенкройц, който два века по-рано пътувал из Близкия изток да изучава алхимия и магия. Когато се върнал в Европа, основал тайно братство на учени. Отначало членовете били само осем, всичките ергени, дали клетва за целомъдрие. По-късно броят им се увеличил на трийсет и шест. Нарекли се Колегията на невидимите.

— Добре. Значи става дума за тайно общество. Но какво са се опитвали да направят?

— Никой не знае. Брошурите загатват за някаква голяма тайна, но не казват каква точно. Обичайното обяснение е, че искали да реформират държавата чрез алхимични методи. Целта на алхимика не е да превръща евтини метали в злато, а да превърне самия себе си в по-висше същество. Това е едно от възможните значения на розата и кръста — живот, тръгващ от безжизненото. Розенкройцерите, ако изобщо са съществували, може би са се опитвали да направят нещо подобно с цяла Европа.

— Значи са политическа организация — каза Мади. — Опитвали са се да започнат революция.

— Но не в обичайния смисъл. Не забравяй, това е само един век след Лутер, чийто герб по една случайност също бил роза и кръст. Хората са изгубили илюзиите си в политически и религиозни войни и розенкройцерите предлагат алтернативна реформация. Тайна. Която в крайна сметка е единствената, която работи. Революциите, подобно на Сатурн, имат склонността да изяждат децата си.

Мади видя този цитат надраскан по полето.

— Да видим дали разбирам. Повечето революции в крайна сметка повтарят грешките на режима, който се опитват да свалят. Докато една тайна революция…

— … е по-трудна за покваряване. Да, това е една възможност. И има прецеденти. Имало една истинска самоволна организация за поддържане на реда, наречена Вемгерихт, която действала в Германия през годините преди появата на манифестите и извършвала тайни трибунали и екзекуции. Основавала се на идеята, че тайното правосъдие е единственото, което не може да бъде компрометирано. И символът на тази група бил червен кръст.

— Не схващам обаче едно. Щом пазенето на тайна е толкова важно, защо са започнали да действат публично?

Таня се плъзна по-близо до нея и металните крака на стола й оставиха бразди в чакъла.

— Съгласна съм. Странно е. И никой не знае защо манифестите изобщо са били публикувани — ако изобщо са истински. Някои мислят, че целта им е била да представят определени идеи пред широката публика. Ако наистина е така, постигнали са целта си. Във всяка страна били основани розенкройцерски братства. И те са имали съвсем реално влияние върху историята на изкуството.

— Точно това ми е особено любопитно — каза Мади, като си припомни разговора с Лермонтов. — Зная, че Жозефин Пеладан, основателката на парижките розенкройцери, е поръчала картини с мистични теми…

— Което дори не е най-интересната част. Андре Бретон, основателят на сюрреализма, непрекъснато споменава някакви велики невидими, тайно общество, оформило хода на историята, докато в същото време се криело пред очите на всички. Изглежда, че сюрреалистите се нуждаели от граматика от митове за картините и поезията си и тези истории предлагат точно вида система, която им трябвала.

— Ами Дюшан? — попита Мади. — Той къде се вписва във всичко това?

— Направо в центъра е. Знае се, че е бил приятел с Ерик Сати, капелмайстора на парижките розенкройцери, но връзката му с тези движения отива още по-далеч. Виж тук.

Таня отвори на репродукция на „Голямото стъкло“, първата зряла творба на Дюшан, която приличаше на свободно стоящ прозорец, сдобил се с мрежа от пукнатини и зловещи инкрустации.

— Две вертикални стъклени плоскости, поставени една над друга. В горната е булката, подобна на някакво ангелско насекомо, а в долната са ергените, девет цилиндрични форми, заобиколени от алхимически помпи, мелнички и тръби. Да ти напомня за нещо?

— Първите розенкройцери. Но не бяха ли осем ергени?

— Първоначалната идея на Дюшан е била да са осем. Добавил деветия по-късно, за да изобрази себе си. Някои критици дори смятат, че готовите продукти са алхимични символи. Писоарът, велосипедното колело и висящата лопата символизират ретортата, колелото на живота и махалото. Освен това Дюшан бил завладян от алхимичната концепция за андрогина. Позирал в женски дрехи на приятеля си Ман Рей и подписвал творбите си с името на женското си алтер его. Знаеш ли какво е било то?

— Роуз Селави — каза Мади, поразена от съвпадението. — Ами Étant Donnés?

— Това е най-странната част. Според манифестите, когато Кристиан Розенкройц умрял, гробницата му била изгубена. Сто и двайсет години по-късно, докато ремонтирали двореца си, розенкройцерите попаднали на тайна врата зад една стена. Там открили подземна зала, осветена от изкуствено слънце, както и запазеното като по чудо тяло на Розенкройц.

— Значи искаш да кажеш, че композицията представя гробницата на Кристиан Розенкройц. — Мади се замисли за момент. — Но това не пасва на личността на Дюшан. Той е бил скептик. Не е участвал в никакво движение. Бил е последният човек, който би се хванал на каквато и да било форма на мистицизъм.

— Знам. И собствените му изявления по темата са противоречиви. Понякога сякаш между другото признава, че проявява интерес към алхимията, но когато въпросът се повдигне при по-официални интервюта, отрича. Което, разбира се, е точно това, което можеш да очакваш от един истински розенкройцер.

Мади прехвърли останалите листа в папката.

— А как стоят нещата с руската връзка?

— Тук поне си имаме работа с факти, които могат да се проверят — каза Таня. — В Русия винаги са били луди на тема тайни общества. Розенкройцерският орден в Москва бил първата подобна група, използвала кодови имена и системи на изповед, имитирани по-късно от болшевиките. Накрая били смазани от комунистическия режим, макар да се носят слухове, че просто са минали в нелегалност. И розата си останала символ на революцията. — Таня бързо скицира в полето юмрук с роза. — Знаеш какво стана в Грузия, нали?

— Какво искаш да кажеш? Че Революцията на розите е повлияна от розенкройцерите?

— Не знам. Но ако аз исках да започна революция в онази част на света, щях сериозно да проуча какво е било опитвано преди. — Таня си погледна часовника. — Виж, закъснявам. Добре ли е?

— Много. — Мади й подаде плик. Вътре имаше сто долара. Самата тя оставаше с по-малко от седемдесет в банковата си сметка. — За усилията ти. Купи си свястно колело.

Таня взе хонорара с усмивка. Сбогуваха се на ъгъла, където Таня се качи на велосипед без скорости, а Мади взе метрото обратно до работата. По пътя прехвърли отново наум аргумента на приятелката си и стигна до заключението, че е крайно малко вероятен. Колекционерите не купуваха произведения на изкуството по политически причини. Правеха го от суета, алчност, а от време на време и заради истинско естетическо удоволствие. Идеята, че някой би платил единайсет милиона долара за картина в името на някаква тайна революционна традиция, й се виждаше напълно абсурдна.

В офиса продължи с по-обещаваща посока на разследване. След няколко телефонни обаждания установи, че Арчвадзе наистина организира парти по случай рождения ден на приятелката си. Докато набираше първия номер от списъка с възможните гости, тя си напомни, че работи за фонда. Щеше да види Арчвадзе и да направи няколко снимки на колекцията му. Само толкова. Още не беше казала на Ренард, но само защото не искаше да се рекламира прекомерно. Или поне се мъчеше да си мисли така.

Първите й два разговора удариха на камък. Третият беше с редактора на художествено списание, в което фондът от време на време пускаше материали, за да повлияе на цената на портфейла си. В отговор на един основен въпрос и няколко клюки около предстояща продажба редакторът разкри, че Грифин Уейнрайт, един от старшите критици на списанието, ще присъства на партито в имението на Арчвадзе тази седмица.

Мади заудря победоносно въздуха с юмрук. Грифин беше неизменно жесток в мненията си, необвързан и болезнено стеснителен. Затвори, провери някои детайли в компютъра си и набра директния телефон на критика.

Грифин като че ли остана приятно изненадан да я чуе.

— Как е животът сред сарафите?

— Същата работа, но с по-добър изглед — отвърна Мади и хвърли поглед през прозореца на кабинета си. — Бих искала да поговоря с теб за едно нещо. Фондът се интересува от някои неща в галерия „Веред“ в Ийст Хамптън, но ни трябва експертно мнение и, разбира се, се сетих за теб. Знам, че тази седмица ще си в района, и си помислих дали няма да имаш нищо против да се видим на питие в събота.

Замълча — знаеше, че Грифин, подобно на всички художествени критици, има донякъде раздуто впечатление за ползата от тях. Макар че можеха да повлияят на посещението на галериите, критиците рядко оказваха въздействие върху пазара, но въпреки това беше необходимо от време на време да ласкаеш чувството им за значимост.

— Адски съжалявам, но в събота вечер имам важен ангажимент — каза колебливо Грифин. — Наталия Онегина отваря галерия в Лондон и нейният приятел олигарх финансира всичко. Не знам дали ще си там…

— О, този уикенд ли беше? — рече Мади. — Съвсем ми излезе от главата.

— Голяма досада е, знам, но нямам избор. Можем да се видим по-рано, ако искаш. Какво ще кажеш за шест?

— Боя се, че съм заета до девет. Няма проблем. Мога да се обърна към някой от „Артфорум“…

Ударът беше под кръста, но имаше нужния ефект. Грифин помълча няколко секунди. Накрая заговори бавно:

— Знаеш ли, ако си съгласна да наминеш до Джин Лейн, сигурно ще успея да те включа в списъка. Единственият проблем е, че вече казах, че ще съм…

Той млъкна. Щеше да каже „сам“. Мади усети момента на уязвимост и атакува.

— Е, не ми е на път и не искам да се натрапвам. Но мина доста време, откакто не сме разговаряли, и страшно бих искала да се видим. Ако няма проблем, мога да отскоча.

— Абсолютно никакъв — галантно отвърна Грифин. — Имам им номера. Ще им се обадя веднага.

— Чудесно — каза Мади, като сложи в гласа си доста повече мед от необходимото. Навън започваше да се стъмва. Виждаше отражението си в стъклото, увиснало във въздуха, сякаш се рее високо над града. Извърна се от гледката и се усмихна в слушалката. — Обещавам, че няма да съжаляваш.